Джоузеф Файндър
Белязаният (15)

12.

За миг Роси и аз се изгледахме. В дългите месеци след този инцидент така и не бях в състояние да обясня случилото се на когото и да било, най-малкото на самия себе си.

Чух гласа на Чарлз Роси почти толкова ясно, почти толкова отчетливо, сякаш ми беше проговорил!

Не съвсем като да ми беше проговорил на глас. Тембърът беше различен от нормалния му при говорене, както понякога телефонната връзка от голямо разстояние звучи по-различно от нормалната и чистата градска връзка. По-слаб. Малко отдалечен, леко приглушен, като глас, дочут през пластмасова стена в някой евтин мотел.

Имаше несъмнена разлика между истинския глас на Роси и този — как иначе мога да го нарека — „духовен“ глас, гласът на мисълта му. Нормалният му глас беше някак си по-хрупкав. Духовният му глас беше по-мек, по-огладен, равен.

Можех да чувам мислите на Роси!

Главата ми започна да бучи. Някаква пулсираща остра болка се беше забила в дясното ми слепоочие. Около всичко в помещението — Роси, зяпналата му асистентка, апаратурата, гумираните лабораторни мантии, окачени на закачалките на вратата — блестеше цветна аура. Кожата ми започна неприятно да настръхва, обливаха ме ту горещи, ту ледени вълни и по едно време усетих, че започва да ми прилошава.

Изписани са хиляди томове на тема екстрасензорни възприятия, психични феномени и „пси-полета“, и повечето от тях са фрашкани с глупости — това мога да го твърдя, защото съм изчел едва ли не всичко по въпроса, но нито един теоретик досега не го е описвал точно по този начин.

Аз можех да чувам мислите му.

Не всички мисли, слава богу, иначе сигурно щях да се побъркам. Само някои. Мислите, които нахлуваха в ума му с достатъчна мощ и бяха достатъчно тревожни.

Или поне така установих доста по-късно.

Но в този момент на осъзнаване все още не бях подредил нещата в съзнанието си така, както сега. Знаех само едно — разбирах го — че чувам нещо, което Роси не произнася на глас, и това ме изпълни с бездънен ужас.

Намирах се на ръба на пропаст. Трябваше да се боря отчаяно, за да не загубя ума си.

В този момент бях убеден, че нещо вътре в мен се е отплеснало. Че някаква клонка от умственото ми здраве се е прекършила. Че магнитните мощности на машината МРС са ми причинили нещо ужасно, по някакъв начин са пробили нервната ми система и са ме накарали да загубя усет за реалността.

И затова откликнах по единствения възможен начин: абсолютно отричане. Бих искал да се представя за хитър, съобразителен или умен, все едно че съм знаел още тогава, че трябва да запазя знанието за този ужасяващ изход от теста само за себе си, но не това беше първото, което ми хрумна. Инстинктът само ме накара да се помъча да си придам някакво подобие на нормалност — просто да не се издавам пред Роси, че чувам разни неща.

Той пръв ми заговори, спокойно.

— Не съм споменал нищо за Тръслоу.

Гледаше ме внимателно, следеше погледа ми от неудобно близкото разстояние между двама ни.

— Така ми се стори, Чарли — бавно промълвих. — Сигурно не съм чул добре.

Обърнах се към лабораторната маса, взех портмонето, монетите и всичко останало и започнах да ги прибирам по джобовете си. В същото време заотстъпвах бавно, небрежно, колкото се може по-надалече от него. Главоболието ми се усили, студени тръпки ме пронизаха отново. Беше истински кошмар.

— Изобщо не съм споменавал подобно нещо — повтори с равен глас Роси.

Усмихнах се оправдателно и кимнах. Искаше ми се да седна някъде, да завържа нещо на челото си, да измъкна болката от него.

Той отново ме изгледа с пронизващия си поглед и…

… и го чух как промърмори „Дали го има?“.

С фалшива сърдечност казах:

— Е, ако сме свършили за днес…

Роси продължи да ме гледа подозрително. Примигна един-два пъти и каза:

— Ей сега. Да седнем да си поговорим още две минути.

— Виж какво — казах аз. — Имам ужасно главоболие. Мигрена.

Вече бях поне на шест стъпки разстояние от него и си обличах сакото. Роси продължаваше да ме гледа така, сякаш виждаше боа, навиваща се и разгъваща се насред спалнята му. В настъпилата тишина се напрегнах да видя дали ще чуя отново, това мърморене, гласовете.

Нищо.

Дали просто не си въобразявах? Дали не бяха просто халюцинации, като трептящата многоцветна аура около всички предмети из стаята, която ми се беше привидяла? Дали нормалните ми възприятия нямаше отново да се възстановят след моменталната загуба на разсъдък?

— Ти податлив ли си на мигрени? — попита Роси.

— Досега никога не съм получавал. Сигурно е от теста.

— Това е невъзможно. Досега никога не се е случвало, с нито един тест с магнитнорезонансния скенер, никога.

— Е — казах аз, — тъй или иначе трябва вече да се прибирам в офиса.

— Не сме свършили съвсем — каза Роси и ми обърна гръб.

— Страхувам се, че…

— Ей сега. Изчакай ме само за момент.

Той се отдалечи към съседното помещение, където се намираха банките с компютърните терминали. Видях, че се приближи до един от компютърните специалисти и му каза нещо бързо и разпалено. Техникът му подаде тънък куп разпечатки.

Роси се върна с компютърните изображения от теста с детектора на лъжата. Седна на една дълга лабораторна маса с черно покритие и ме подкани с жест да седна срещу него. Спрях се за миг, поколебах се и седнах покорно.

Той пръсна разпечатките върху масата. Прегледа ги и закима, сякаш ги обмисляше. Седяхме може би на около три стъпки разстояние.

Чух гласа, му, приглушен, но смущаващо ясен „Убеден съм, че си получил дарбата“.

— Виж тук — каза той. — Забележи, така изглежда мозъкът ти в началото на теста.

Той посочи първата разпечатка и аз я доближих до очите си, за да я разгледам.

— През по-голямата част на теста остана без промени, тъй като говореше истината.

Отново чух „Трябва да ми се довериш. Трябва да ми се довериш“.

После ми посочи последната група изображения, които — дори и аз можех да го забележа — бяха оцветени по-различно — жълто-червени оттенъци по мозъчната кора вместо обичайното червено и бежово. Той описа с пръст зоните, където промяната се виждаше най-отчетливо.

— Ето, тук лъжеш. — Той бързо се усмихна и добави с ненужна учтивост: — Както те помолих.

— Разбирам.

— Притесняват ме обаче болките ти в главата.

— Ще се оправя — казах аз.

— Притеснен съм да не би наистина машината да ги е причинила.

— Шумът — казах аз. — Най-вероятно е от шума. Ще се оправи.

Роси ми кимна, все още с наведена към масата глава.

Чух „Колко по-лесно би било, ако се доверим един на друг“. — Гласът сякаш заглъхна за миг и след това отново се усили. — „Да ми го кажеш.“

Не отговори нищо на думите ми, затова казах:

— Ако няма повече нищо…

„Зад теб — доехтя гласът, този път напрегнато и високо. — Приближава се зад теб. Заредено оръжие. Ти си застрашен. Прицелва се в главата ти.“

Не го говореше. Мислеше го.

Не реагирах. Продължих да го гледам въпросително и с възможно най-небрежен израз.

„Сега, сега, сега! Не чуваш ли стъпките?“

Проверяваше ме. Бях сигурен в това. Не трябваше да реагирам. Не трябваше да показвам страх, точно това искаше той, искаше да види някакъв малък знак, някакво трепване, инстинктивен израз на страх върху лицето ми, искаше да ме спипа, изненадващо, да му покажа, че мога да го чувам.

— Е, тогава наистина трябва да си тръгвам — казах спокойно.

Чух „Дали наистина?“.

— Е — каза Роси, — можем да си поговорим и следващия път.

Чух „Или ме лъже, или…“.

Наблюдавах лицето му. Видях, че устата му не трепва. Отново усетих стискащия гърлото ми ужас, мравки полазиха по гърба ми и сърцето ми заби много по-бързо от обичайното.

Роси вдигна поглед към мен и със сигурност почувствах, че в очите му има примирение. Помислих си, че поне засега съм успял да го изиграя. Но у Чарлз Роси имаше нещо, което ми подсказваше, че няма да мога да го лъжа дълго.