Андрю Грант
Квит (9)

9.

„Стълбищата са враг“, казваше инструкторът ни по бягства. Повтаряше го непрекъснато и никога не пропускаше шанс да ни го набие в главите. Отначало го мислех за смахнат, но бързо започнах да схващам смисъла на думите му. Ако тичаш нагоре–надолу по стълби, краката ти омекват независимо в колко добра физическа форма си. Неприятно е, ако се качваш с поднос с кафета в кабинета си. Но още по-лошо е, ако горе те чакат хора с пистолети. Или долу — то си е почти същото.

Помислих си, че след като в необезопасената сграда има важни клечки от ФБР, агентите ще спазват грижливо всички инструкции. Онези, разположени до асансьорите, бяха вътрешният периметър. Не се налагаше да се притеснявам от тях. Щях да ги чуя, ако се опитаха да ме последват. Но щеше да има и външен периметър — или на приземния етаж, или в гаража. Вероятно и кола на улицата. А между мен и враждебно настроените агенти имаше доста стълби.

Реших да действам бавно и спокойно.

Спрях на двадесетия етаж да видя дали с асансьорите става нещо. Работеше само един — същият, с който ме бяха качили Лъвайн и Уестън. Екранчето сочеше, че е на приземния етаж.

Спрях отново на първия етаж и тръгнах по коридора. Първите стаи и от двете страни бяха празни. После стигнах до една с бюро в нея. Нямаше да ми свърши работа. Беше прекалено тежко. В следващата стая имаше голям кашон, но бе смачкан и не можех да стъпя върху него. В последната обаче открих дървена етажерка, прибрана в килер до прозореца. Беше широка метър и висока около половин. Солидна и с идеален размер. Взех я и тръгнах обратно към асансьорите.

Застанах пред работещия и натиснах бутона. Вратата се отвори и влязох. Сложих етажерката в средата, качих се на нея и бутнах капака на аварийния изход настрани. После сритах етажерката настрани, натиснах бутоните за десетия и приземния етаж и се върнах във фоайето.

Без да издавам звук, се втурнах надолу по стълбите. Когато се приближих до вратата на рецепцията, забавих крачка и надникнах през малкото прозорче. Видях четирима мъже с черни гащеризони с големи жълти надписи ФБР на гърба. Трима стояха и наблюдаваха асансьора. Четвъртият гледаше в другата посока. Говореше по радиостанция.

Приключи и се обърна към другите. Махна им с ръка и те заеха позиция пред металната врата на асансьора. Извадиха пистолетите си. Погледнах екранчето. Асансьорът беше на десетия етаж. Екранчето примигна. Асансьорът се бе задвижил. Слизаше. Никой от агентите не реагира преди втория етаж. Тогава всички едновременно вдигнаха пистолетите и се прицелиха в центъра на вратата. Хванах дръжката пред мен и бавно я натиснах.

Асансьорът спря. Агентите стояха неподвижно като статуи. Краката и гърбовете им бяха напрегнати, всичките им сетива — съсредоточени върху вратата на асансьора. Тя се отвори. В същия миг се промуших през пролуката и внимателно затворих вратата. Озовах се на два метра от най-близкия агент, точно зад него.

За момент и четиримата останаха неподвижни. Агентът, който бе говорил по радиото, се задвижи първи. Влезе в асансьора и насочи глока си към етажерката на пода, после към капака на аварийния изход. Задвижих се заедно с него. Той пристъпи напред, а аз — настрани. Стигнах до сребристите пилони и продължих бавно и предпазливо към стълбището за гаража.

Вратата на асансьора започна да се затваря. Друг агент влезе вътре и натисна бутона. Вратата се отвори отново. Двамата агенти заоглеждаха асансьора. Предпазливо отворих вратата на стълбището и безшумно заслизах.

Стигнах до последното стъпало — и осъзнах, че съм забравил една подробност. Тюркоазните врати към гаража нямаха прозорци. Нямаше как да разбера дали от другата им страна не ме чакат други агенти. А не разполагах с време за друга диверсия.

Бутнах лявото крило с крак. То се открехна със скърцане. Долепих се до стената и зачаках реакция. Нямаше. Не се чуха изстрели, нито гласове. Никой не дойде да види какво става. Изчаках още минутка. Все още никаква реакция. Извадих пистолета на Лъвайн, поех си дъх и се мушнах в процепа.

В гаража имаше повече коли, отколкото когато ме докараха, но никакви хора. Три еднакви бели вана бяха паркирани до този на Лъвайн и Уестън, а още два черни форда — до другите четири, които бях видял по-рано. Малко по-нататък имаше два големи черни линкълна, а срещу тях — лъскав кадилак с тъмни стъкла.

Не можеше да става и дума да открадна някоя от колите. Не разполагах нито с време, нито с инструменти, за да се справя с проследяващите устройства. Но това не ме притесняваше — винаги е по-лесно да се измъкнеш в град пеш.

Изходната рампа бе от другата страна на гаража. Качих се по нея и се вмъкнах в празната будка на охраната, която осигуряваше идеална гледка към улицата. И от двете страни бяха паркирани коли. Повечето бяха по-стари модели, но точно срещу изхода стоеше чист бял ван. Същият модел като четирите в гаража. На задната му врата имаше надпис „Електрическа компания Бакстър“, но това не можеше да заблуди никого.

Син джип чероки зави в улицата и паркира малко зад вана. От него слязоха двама мъже. И двамата с костюми. Шофьорът преметна чанта за компютър през рамо и заключи джипа с дистанционното. Тръгнаха по тротоара. Изчаках ги почти да стигнат до будката, измъкнах се от нея и тръгнах пред тях. Не бих измамил човек, който наблюдава внимателно, но нямах време да чакам.

Чух отзад ръмжене на двигатели. Рискувах да погледна през рамо и видях, че белият ван си е на мястото. Мъжете от джипа мълчаливо вървяха зад мен. Останахме заедно до следващия ъгъл, където отбих наляво.

Две коли ме последваха. Черните линкълни. Първият ме настигна и подкара до мен. Хората от Бюрото все пак си знаеха работата. Огледах се за прикритие — вход към сграда или към друг гараж, противопожарна стълба, каквото и да било, за да се измъкна, но нямаше нищо. Просто дълга глуха стена.

Обърнах се, за да побягна в другата посока. Колите реагираха веднага. Първата скочи на тротоара и ми препречи пътя. Другата закова зад мен. Шофьорът на предната очевидно бе нетърпелив тип и бронята му се халоса в стената.

При други обстоятелства това би ми осигурило бягството. Щях да застрелям типовете в колата зад мен и да я прескоча, докато онези отпред се бореха с въздушните възглавници. А после щях да застрелям и тях, ако се опитат да ме спрат.

Но днес обстоятелствата бяха различни. Имах си работа с агенти на ФБР. Убийството им не беше решение. Нито пък измъкването с бой. Това бяха обучени, мотивирани хора, които вярваха, че съм убил един от тях. Положението бе опасно. Вече бях от другата страна на границата и ако някой от агентите пострадаше, за мен нямаше да има връщане. Нямах избор. Макар да бе ужасно досадно, трябваше да им позволя да ме заключат отново.

А следващия път щях да внимавам повече.

Мъжете от задната кола слязоха и тръгнаха към мен. Бяха двама. Млади, с черни леко лъскави костюми и тъмни лъскави коси. Държаха пистолети: шофьорът никелиран „Колт 38 Супер“, а колегата му — оксидиран „Смит и Уестън 1911“. Скъпи пищови. Лъскави. Не от онези, които биха одобрили шефовете в Куонтико.

Колегата на шофьора прибра пистолета в колана си и се приближи да ме претърси. Случваше ми се за трети път през последните седемнадесет часа. Но щях да се изненадам, ако на него това му се случваше за трети път в живота. Дори не ме завъртя. Просто притисна лявата си ръка към гърдите ми и ме заопипва с дясната. Желанието да му извия китката и да го просна на тротоара бе адски силно. Но устоях и протегнах ръце напред, за да му дам възможност да провери дрехите ми. Пистолетът на Лъвайн отиде под колана му до неговия, а парите — в задния му джоб. Лостът от стената очевидно го обърка и той го хвърли на земята.

— Ръцете — нареди ми и ме хвана за китките.

Беше се оставил абсолютно незащитен. Изумих се, че ФБР е изпратило подобни аматьори по петите ми, и то след като вече знаеха доста за мен. Почувствах се дори обиден. После обаче ме осени интересна мисъл. Тези типове най-некадърно се бяха ударили в стената. Въздушните възглавници в колите им работеха идеално. Пистолетите им бяха прекалено лъскави. А техниката им на претърсване разсмиващо некадърна. Всичко това имаше само едно обяснение.

Тези типове въобще не бяха агенти на ФБР. Погледнах младежа пред мен и се усмихнах. Да, можех да се позабавлявам с него. Отметнах глава назад. Мускулите на врата ми се напрегнаха. За миг челото ми би привлечено като от магнит към носа му. Но преди да му разбия черепа, ми дойде друга мисъл. Това не беше обикновено нападение. Тези момченца бяха положили доста труд. А и откъде знаеха, че трябва да нападнат точно мен? И как изглеждам? И къде се намирам?

Някой им помагаше. А това беше хубаво.

Защото сега те щяха да помогнат на мен.