Андрю Грант
Квит (34)

34.

По време на обучението ни във флота никой не губеше нищо.

Не защото бяхме особено внимателни с вещите си. Нито заради наказанията, които можеха да ни наложат. Дължеше се на интенданта ни. Той бе най-практичният човек в казармата. Когато някоя част от нечие оборудване липсваше, не губеше време да се ядосва. Не се интересуваше къде е била видяна за последен път, нито дали си я продал, нито кой може да я откраднал.

За него имаше само една причина да не успееш да намериш нещо.

Човек търси на погрешното място.

 

 

Първия път, когато ме откараха в къщата на Лесли, пътуването отне около петдесет минути. Сега, когато шофирах аз, ми бяха нужни само тридесет.

Областната полиция бе вече там и ме чакаше. Когато взех последния завой, видях сини и червени светлини. Патрулната кола беше паркирана отпред и блокираше входа към двора на Лесли. Спрях до нея и видях още три патрулки по-близо до къщата. Преброих осем ченгета. Всички имаха пушки и бронирани жилетки, но изглеждаха спокойни, дори леко отегчени. Един се бе облегнал на вратата на гаража. Друг клечеше на земята пред отворената предна врата. Петима се мотаеха около колите си. Последният вървеше по чакъла към мен. Изскочих от колата и тръгнах към него.

— Полицай Роси — представи ми се той. — Отговарям за тази операция. Вие сте англичанинът от флота, нали? Капитан Тревър–Лайън?

— Тревилиън — поправих го и му показах картата си.

— Е, господине, изглежда, че само си губите времето. Тук няма никой, освен нас.

Стомахът ми се сви.

— Проверихте ли вътре?

— Навсякъде — отговори той. — Изглежда, никой не е идвал тук, откак криминолозите се изнесоха.

— Кога беше това?

— Във вторник. Късно следобед.

— А след това? Обезопасихте ли къщата?

— Не. Никой не ни е нареждал. Пристигнахме сега, след като ни се обадиха от Бюрото.

Тръгнах по пътеката.

— Държите да огледате? — попита Роси.

— Да. Затова дойдох.

— Искате ли да ви разведа из къщата?

— Не, благодаря. Знам къде отивам.

— Добре, щом сте сигурен. Но има нещо. Трябва да ви помоля да внимавате, ако отидете в кабинета на първия етаж. Той е в дъното на коридора.

Полицаят пред вратата погледна Роси и ми направи място да мина. Тръгнах по коридора, после надолу по стълбите към мазето. Мислех, че ако са довели Таня в къщата, вероятно са я държали в една от кучешките клетки. Поне за малко. Тя беше интелигентна, хитра и добре обучена. Начинът, по който бе подбрала думите си по телефона, ми показа, че реагира бързо. Ако бе имала начин да остави бележка или знак, щях да го намеря. Но долу не открих нищо. Мазето бе абсолютно голо. Клетките, естествено, бяха изчезнали.

Тръгнах нагоре по стълбите и към кабинета на Лесли. Вратата беше затворена и облепена с жълта лента. Натиснах бравата и влязох. На пода видях купчина жълти колчета. Бяха на мястото, където бе стояла масата. Криминолозите сигурно бяха имали доста работа с ултравиолетовите си лампи.

Бурканът също бе сменен е жълто колче, но количката си бе все още тук. На същото място, където бе стояла, когато бях тук е Уестън. Кожените ремъци висяха отпуснато. Таня не беше закачена за тях. И дори и да е била по някое време, сега от нея нямаше и следа.

Извадих мобифона, извиках снимката на Таня и сложих екранчето до количката. Рамката изглеждаше подобна, но не бях сигурен дали е същата. Образът бе прекалено малък и неясен. А Лесли можеше да има още колички. Някъде. Неизвестно къде. Снимката можеше да е направена къде ли не. Почувствах се измамен. Бяха ми отнели единственото, което имаше значение. Единственото, което с Таня не можехме да си позволим да губим. Времето.

Полицай Роси ме чакаше в коридора.

— Намерихте ли това, което търсехте?

— Не.

— Съжалявам. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Жената, която притежава тази къща. Има ли и други имоти в района? Къщи, офиси, магазини, гаражи, складове? Някое усамотено място?

— Не, не мисля.

— Значи не можете да ми помогнете с нищо. Ще тръгна към града. Благодаря ви все пак.

— Искате ли да проверя в интернет? В колата имам компютър.

— Няма смисъл. Документацията за всичките й имоти сигурно е добре скрита. Трябва ми информация от първа ръка. От човек, който я познава. И знам точните хора, които да попитам.

— И те ще ви кажат? Чух, че тази жена е много опасна.

— О, ще ми кажат. Просто още не го знаят.

Изчаках да завия зад ъгъла и се обадих на Лъвайн.

— Намери ли я? — попита той.

— Не — отговорих. — Лесли сигурно има друго място, което хората й могат да използват.

— Имаш ли идея къде?

— Не още. Затова ще имам нужда от една минута с онези двамата, които залових. Те очевидно работят за нея.

— Дейвид, по-добре е да не знам за подобни неща.

— Нямам избор. Нуждая се от помощта ти. Ти ги вкара в системата и можеш да узнаеш къде ги държат.

— Бъди разумен. Помисли в какво положение съм.

— Защо не поговорим за положението на Таня?

— Добре, прав си. Ще ти звънна.

Обади ми се още преди да стигна до магистралата.

— Имам лоша новина. И още по-лоша. Коя искаш първа?

— Винаги мога да разчитам на теб да ме развеселиш, Лъвайн — отвърнах. — Дай още по-лошата.

— Онези двамата. Мъртви са. Съжалявам, Дейвид.

— Кога? — попитах.

— Час и половина след като са ги освободили.

— Издържали са толкова дълго? И как е станало?

— Гърлата им са прерязани. Не разполагам с всички подробности. Очевидно Лесли не е вярвала, че ще си държат устите затворени.

— По дяволите. Сега ще трябва да притисна Лесли. А тя ще е много по-труден случай. Поне когато наоколо има свидетели. Къде е тя в момента?

— Да, Лесли. Това е лошата новина.

— Какво? И тя ли е мъртва?

— Не. Но не знаем къде е. Полицаите не откриха нищо. Нашите хора също. Преследваме сенки.

— Кажи ми, че се шегуваш. Кажи ми го веднага и ще пощадя жена ти и децата ти.

— И аз съм бесен като теб, Дейвид. За Варли да не говоря.

— Знаем ли поне какво е станало?

— Престорила се на болна, разменила картата си е тази на друга болна затворничка и избягала от болницата. Най-старият номер в историята.

— Кога?

— Вчера сутринта. Нужни им били тридесет и шест часа да загреят какво става. Ние самите току-що научихме.

— И какво се прави по въпроса?

— Местният ни офис се занимава с това. Ченгетата разпратиха описанието й до всичките си патрули. Наблюдават сградата, която намери ти, и търсят още нейни имоти. Ще проверят отново и кооперацията на Таня. Все още се опитват да открият нещо за типовете, които са я отвлекли. Веднага щом узная нещо, ще ти звънна.

— Добре. Разбрано. Надявам се да го направиш скоро.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Предполагам, че ще отида до апартамента на Таня. Ще се опитам да открия нещо там. Само на четиридесет минути от него съм.

— Тоест се ловиш за сламки.

— Имаш ли по-добра идея?

— Просто не прави нищо, за което да съжаляваш.

— Аз ли? Никога. Ами ти? Откри ли нещо, което може да взриви нощта?

— Не.

— Умникът Майър не откри ли нещо полезно в любимата си лаборатория?

— Не. Всъщност откри. Но не е полезно.

— Какво точно?

— Нещо за онова лекарство за кръвта.

— Какво?

— Още не са наясно. Но очевидно е изработено специално. А тъй като хирурзите са били от Ирак, Майър се чуди дали не е част от някоя процедура, която имат там. Ще се опита да намери човек, който да му обясни.

— Какво тогава е открил?

— Нищо. Просто е впечатлен от количеството. Намерили цяла купчина флакони в мазето. Всичките били използвани.

— Празни медицински флакони? Не е ли нормално за клиника?

— Но ти сам видя колко силно е лекарството. При Тейлър е използван целият флакон. Това означава, че се нуждаят от съвсем малко количество за пациентите, които не искат да убиват. Значи или имат милиони пациенти, или са изхвърлили по-голямата част.

— Вероятно е просто измама, за да накарат хората да плащат повече. Частна клиника. Отчаяни пациенти. Това направо си е лиценз за печатане на пари. Знаеш ли коя е била най-използваната машина там?

— Не. Коя?

— Машинката за кредитни карти. Провери, ако не ми вярваш.