Андрю Грант
Квит (25)

25.

В началото на обучението ни имаше едно упражнение, което никой не очакваше с нетърпение. Изтърпяването на разпити. Носеха се прекалено много слухове за това доколко реалистично ще е преживяването. Но когато най-после ни раздадоха графика, не видях никъде да го споменават. Спомням си как седях с листа в ръка, разучавах всяко заглавие и се чудех с какъв ли жаргон е прикрито. Очевидно никой не бе достатъчно глупав да попита.

Упражнението след фалшивата компания за хладилници също бе в реални условия. Всеки от нас бе оставен в различен град в Девон. Отпуснаха ни четири часа да се сдобием с имена, адреси, номера на паспорти и подробности от банкови сметки от цивилни. Нямаше значение кои са, стига информацията да е истинска. Изглеждаше сравнително лесно. Поехме щастливи, убедени, че ще си свършим работата без проблеми. А после, ако действаме достатъчно бързо, ще прекараме следобеда в някоя хубава крайморска кръчма.

Десет минути след като слязохме от автобуса всички бяхме заловени, завързаха чували на главите ни и ни откараха неизвестно къде. Това, което се случи после, не бе приятно. Но ни научи на две неща. Как да си държим устите затворени, поне за известно време. И че обстоятелствата рядко са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Никога не забравих първата част.

Трябваше да обърна повече внимание на втората.

С Лусинда слязохме от ягуара на консулството пред „Ритъм и пиячка“ точно в седем и половина. Смесихме се с малката група веселяци, струпана отпред, после се отправихме към мястото на срещата. Обиколихме района, като се оглеждахме внимателно и търсехме човек, който да наблюдава мястото от кола, сграда или от улицата. Лусинда смяташе, че проявявам параноя, но я накарах да ми се подчинява. Все пак не тя щеше да се изправи пред Лъвайн на следващата сутрин.

„Булдог“ се оказа типична псевдоанглийска кръчма — безлично квадратно помещение, несръчно обзаведено да прилича на нещо, каквото не е. Фалшиви йоркширски плочки на пода, бар от махагон и месинг до задната стена, вляво — маса за билярд и няколко едноръки бандити, а вдясно — редица мърляви сепарета. Проверихме дали някой не се крие в тоалетните и в осем се настанихме на два твърди дървени стола близо до вратата. На масата пред нас имаше халба бира и джин и тоник за Лусинда.

През следващия час в кръчмата влязоха двадесет и трима души. Седемнадесет бяха мъже. Деветима бяха сами. Петима бяха на подходящата възраст. Но никой от тях не приличаше на снимката на Мансъл, която Лусинда бе донесла в чантата си.

Таня пристигна в девет без една минута. Спря за секунда до вратата и огледа помещението, сякаш бе заинтригувана от накачените по стените огромни снимки на Лондон от Втората световна. После пристъпи към бара, настани се на средното от трите празни столчета и си поръча питие.

— Изглежда различна, нали? — попита Лусинда.

— Може би малко — отговорих.

Истината бе, че изглеждаше съвсем различна. Не само заради джинсите и спортната блуза или заради това, че косата й не бе вързана. Държането й също беше различно. Беше напрегната и нервна като наркоманка. Въобще не приличаше на себе си. Това ми показа, че определено трябва да прогоним духовете от Мароко, които сигурно все още я тормозеха. Надявах се само Мансъл да се появи. И ако го направи, нервността й да не го подплаши и прогони.

— Кой е този тип, с когото трябва да се срещнем? — попита Лусинда.

— Никой особено важен — отговорих.

— Защо тогава си правим труда?

„Добър въпрос — помислих си. — Попитай Таня и прекалено активното й чувство за вина“.

— Той е британски поданик — отговорих. — В опасност е и се нуждае от помощта ни.

— Помагаме на много от нашите хора — каза Лусинда. — Но обикновено те идват при нас. Какво е различно с този човек?

— Почакай малко — спрях я. — Гледай. Имаме възможен контакт.

До бара седеше самотен мъж. Гледаше най-вече в пода, но от време на време се обръщаше към Таня. Беше нисък и дебел, четиридесетинагодишен, с оредяваща коса, торбести джинси и фланелка на футболния отбор „Челси“.

— Нямаш представа какво е да си сама жена в кръчма, нали? — въздъхна Лусинда. — Той просто я сваля. Случва се непрекъснато.

Мъжът сложи ръка на рамото на Таня и се наведе да прошепне нещо в ухото й. Не чух отговора й, но сигурно бе уцелила мишената. Типът бързо се отдалечи. А и никой от приятелите му не си опита късмета след това.

В девет и половина Таня извади мобифона си и изпрати съобщение. В десет изпрати следващото. После в десет и половина и единадесет. След още половин час стана, прибра телефона и тръгна към изхода.

— Втора фаза — казах на Лусинда. — Време е да тръгваме.

С Лусинда застанахме на тротоара, обърнати в различни посоки и вдигнали ръце, сякаш се опитвахме да хванем такси. Таня беше вляво от нас и вървеше бавно към Бродуей. Около тридесет секунди не се случи нищо. После някакъв тип излезе от кръчмата. Спря за миг до Лусинда и погледна по улицата. Вторачи се в Таня и я наблюдава напрегнато десетина секунди, после тръгна след нея. Вървеше достатъчно бързо, за да се изравни с нея преди следващата пресечка.

— Зловещ тип — каза Лусинда. — Но прекалено нисък за Мансъл.

— Кой е тогава? — попитах.

— Какво мислиш? Някой извратеняк?

— Не знам. Възможно е. Дай да проверим.

Тръгнахме енергично по тротоара. Бръкнах в джоба си и натиснах тройката на мобифона. Беше настроена за бързо набиране на номера на Мансъл. Минаха пет секунди. Шест. После мъжът реагира. Лявата му ръка трепна и посегна към джоба му. Чух приглушен звън.

Таня също чу телефона, спря и се обърна. И двете ръце на мъжа изчезнаха в джобовете на палтото му. Той изключи телефона с лявата си ръка и извади нещо с дясната. Беше малко. Кафяво. Дървено, с месингови ръбове. Знаех, че има копче. Мъжът го натисна и изскочи десетсантиметрово острие. Той вдигна ножа. Стоманата проблесна на светлината от уличната лампа. Върхът на ножа бе насочен към гърлото на Таня.

Бях прекалено далеч, за да стигна до него. Таня щеше да е мъртва, преди да измина и половината разстояние.

— Спри — извиках. — Полиция! Пусни оръжието или ще стрелям.

Мъжът замръзна, но не пусна ножа.

Продължих напред. Почти бях стигнал до тях.

— Полиция — повторих. — Пусни оръжието. Предупреден си.

Той бавно се обърна към мен, вдигна ножа и го насочи към брадичката ми.

— Струва ми се, че имаш два проблема — каза с безукорен британски акцент. Не приличаш на полицай. И на въоръжен също. Така че защо да пускам ножа?

— Търсим изчезнал човек — отговорих. — Друг англичанин. Тревожим се за него. Трябва да знаем само кой си и откъде имаш този телефон. Кажи ни и никой няма да пострада.

— Първо, не съм англичанин, задник такъв. Не ми пука какво става с вашите хора. Второ, кой ще ми направи нещо? Ти? Или тези жени?

— Никой не иска да ти направи нещо лошо. Просто имаме нужда от помощта ти.

Мъжът изсумтя презрително.

— Добре — казах. — Ако тази причина не е достатъчно добра, какво ще кажеш за пари? Прибери ножа и да поговорим. Долари, лири, евра — каквото предпочиташ.

Мъжът стисна устни, кимна замислено и започна да отпуска ножа. Прокара въображаема линия по гърлото, гърдите и корема ми. После скочи към мен и се опита да забие ножа в гръдния ми кош. Отскочих, вдигнах ръце, сключени в китките, и го спрях. Той се опита да се отдръпне, но аз сграбчих китката му с лявата си ръка, извих я и стоварих юмрук малко над нея. Мъжът изпищя. Ножът изтрака на тротоара. Изритах го настрани, забих бързо кроше на мъжа и го зашеметих. После го халосах в слънчевия сплит и той се преви. Ударих го с юмрук под брадичката, за да го вдигна нагоре. От устата и носа му рукна кръв. Работата бе почти свършена.

Отдръпнах ръка назад, за да го довърша, но преди да успея, внезапно ни обля светлина. Идваше от улицата. Чак сега осъзнах, че наблизо ръмжи двигател на кола. Чух отваряне на врата, после втора. И стъпки. На двама души. Едните се движеха право към мен, другите — вдясно.

— Полиция — каза женски глас. — Никой да не мърда.

— Мобифонът — казах на мъжа. — Откъде го взе? Кажи ми и ще ти помогнем.

— Млъкни — нареди ми ченгето. — Вдигни си ръцете. Всички. Веднага.

Таня и Лусинда се подчиниха моментално. Аз отпуснах още две–три секунди на мъжа да отговори, после пуснах китката му и вдигнах ръце. Типът се облегна на стената и се помъчи да вдигне ръце.

— Ти, с коженото палто — каза полицайката. — Обърни се към мен.

— Не мога — отговорих. — Не мога да обърна гръб на този тип. Той е психопат. ФБР го търси. За няколко убийства.

— Млъкни и се обърни. Веднага.

— Чуйте ме. Казвам се Дейвид Тревилиън. Работя с ФБР. Начело на групата ни е специален агент Лъвайн. Номерът му е в мобифона ми. Ще бръкна в сакото си и…

— Не мърдай! Вдигни си ръцете.

— Дейвид, бързо — извика Таня. — Спри го.

Мъжът от кръчмата се усмихваше. Но не с обикновена усмивка. А пламенна, възторжена гримаса. Дясната му ръка посегна към вътрешния му джоб. Този път ченгетата не си направиха труда да предупреждават. Просто стреляха. По два куршума всеки. В средата на гърдите. След това вече нямаше връщане назад.

— По дяволите! — възкликна Таня. — Трябваше ни жив.

— Може би — възразих. — Виж му ръката.

Полицаите бяха направили на кайма вътрешните органи на мъжа, но бяха пропуснали онова, към което бе посегнал.

Мобифонът на Мансъл.