Андрю Грант
Квит (10)

10.

Когато станах на четири годинки, баба и дядо ми купиха за рождения ден „Змии и стълби“. В Щатите наричат тази игра „Улеи и стълби“. Но каквото и да е името й, тя ми стана любимата за доста време. Заради първия път, когато играх на нея. Спомням си нетърпението, с което очаквах старците да се приготвят. После подреждането на пуловете, хвърлянето на зара. И… единица.

Разочаровах се. Ужасен зар. Най-лошият възможен. Очевидно бях обречен. Взех си пула и сърдито посегнах към първото квадратче. И тогава видях стълбата. Издигаше се от долния ъгъл и стигаше чак до номер 38. Щеше да ме преведе през половината път още при първия ми ход.

От отчаяние към надежда само за миг. Впечатляващо усещане.

Та когато глупакът от линкълна извади от джоба си бял кабел и го уви около китките ми, усетих нещо подобно на това.

 

 

Знаех, че типът от колата няма да ми каже нищо полезно, тъй като е прекалено ниско в хранителната верига. Но човекът, който го бе изпратил, бе друга работа. И този идиот щеше да ми спести трудностите в откриването му. Едва не се изсмях на глас, когато шофьорът отвори багажника и ми махна да се вмъкна вътре.

Пътувахме малко по-малко от час. В багажника беше абсолютно тъмно, но не ми пукаше. Велтерът беше дебел и мек, а леко повдигнатият ръб ми служеше за възглавница. Амортисьорите на лъскавата лимузина бяха много по-цивилизовани от тези на вана на ФБР, колата не вонеше като патрулката на нюйоркската полиция, а шофьорът караше спокойно и плавно. Отсядал съм в хотелски стаи, по-неудобни от този багажник.

Първата част от пътуването се състоеше от безброй тръгвания и спирания, така че предположих, че все още се намираме в града. Последва сурова отсечка с резки завои и свистене на гуми. След това — дълъг гладък път с няколко десни завоя. Последните пет минути бяха по-бавни и накрая отбихме по някакъв неравен път. Завихме надясно и наляво, после спряхме. След миг колата измина още няколко метра и паркира. Вратите се отвориха и се затръшнаха. Към мен се приближиха стъпки. Нещо метално затрака някъде наблизо. Продължи двадесетина секунди, после настъпи тишина.

Капакът на багажника се отвори и видях над мен вдигната гаражна врата. Панелите й бяха от дърво, широки по педя и боядисани с грозна кафява боя. Отстрани се виждаше механизъм за вдигане, закрепен за груб талашитен таван.

Вратата бе само на сантиметри от задната броня на колата. Надигнах се и се огледах. Предницата на колата докосваше дървен стълб, на който на височината на предното стъкло имаше червен рефлектор. Вляво от нас имаше гола небоядисана стена, а вдясно — място за още две коли. Шофьорът стоеше там, облегнат на кръгла метална колона. Беше си бръкнал в джобовете и изглеждаше доволен. Колегата му застана до него, също със самодоволно изражение. Чух скърцане откъм отсрещната стена и погледнах натам. През една обикновена дървена врата влезе мъж на петдесетина години, як, с тъмна коса и дружелюбно лице. Носеше черна фланелка с якичка и логото на клуб за голф, бежов панталон и гуменки. Можеше да е адвокат или борсов брокер, прибрал се у дома за дълъг уикенд и решил да си убие времето преди задръстванията във вторник сутрин.

— Вие двамата — каза той. — Къде ви е възпитанието? Помогнете на госта ни.

Краката ми стъпиха на земята много преди да дойдат да ми помогнат. Все пак ми помогнаха с побутване към вътрешната врата. По-възрастният мъж влезе първи и ни въведе в мазето, което представляваше дълъг правоъгълник. В единия му край беше стълбището. В отсрещния край имаше ограден с панели район, който оформяше останалото място в главно Н.

Подът беше от сив цимент. Покрай стените имаше дървени рафтове с купчини куфари, чанти, пластмасови кутии и кашони. Много вещи, но помещението можеше да бъде изпразнено за десет минути. Таванът беше единствената част, която не бе спретната и подредена. Някои от талашитените парчета липсваха и от дупките висеше розов пълнеж за изолация. Или мястото бе претърсвано наскоро, или си имаха сериозен проблем с мишките.

Ъгълът между вратата и стълбите бе зает от пералня, сушилня, дъска за гладене и кошове с дрехи. Възрастният мъж не им обърна внимание, а забърза към нишата на отсрещната страна. Тя имаше същия размер като пространството за пране и също бе оборудвана за определена цел. Но не с електроуреди. Там бяха натъпкани две гигантски клетки, всяка около два на три метра. Изцяло изработени от дебела мрежа. Вратите им бяха заключени с катинари.

Клетката вдясно бе празна. В другата имаше човек. Жена. Лежеше свита като ембрион, с гръб към нас. Дрехите й изглеждаха елегантни. Сиво–зелени панталони и сако, черни обувки. Огледах я внимателно. Рамената й се отпускаха леко, когато издишаше, но иначе не реагира по никакъв начин на появата ни.

— Имаш ли нужда да посетиш тоалетната? — попита ме възрастният мъж.

— Не — отговорих.

— Да си гладен или жаден?

Не отговорих.

Той извади от джоба си връзка ключове и отключи празната клетка. Влязох.

— Настани се удобно — каза той. — Ще ти дадем храна. Можеш да ядеш. Или не. Както решиш.

Типовете от колата се понесоха послушно след възрастния мъж. Стъпките им отекнаха по дървените стълби, после таванът над главата ми заскърца, докато вървяха по него. Радвах се, че бяха отишли с шефа си. Сега можех да се огледам спокойно. Никога не бях заключван в подобна клетка. Исках да разбера как е направена и какви са слабостите й.

— Не знаеш ли какви са тези неща? — попита женски глас.

Груб и раздразнен. Завъртях глава и видях, че съседката ми се е изправила. Беше висока. Поне метър и седемдесет и пет, и то без токовете. Не се забелязваше, докато бе легнала.

— Клетки за кучета — обясни тя. — Направени да държат големи вбесени кучета. Добермани и немски овчарки, за бога. Да не мислиш, че просто ще издълбаеш дупка в нея? Сигурно имаш страхотни нокти.

— Да си виждала кучета наоколо? — попитах.

— Не казах, че съм виждала кучета. Обясних ти, че са клетки за кучета. Виж — каза тя и посочи с крак металната табелка, закачена в долния край на клетката й.

На табелката пишеше: „Приют за кучета“.

Ако клетките бяха за кучета, къде тогава бяха кучетата? Бях си имал достатъчно неприятности с псета в миналото, а сега в плановете ми нямаше място за тях. Особено за големи вбесени псета. Огледах останалата част от мазето. Не видях каишки, панички за храна или кошници. Нито торби или консерви с кучешка храна. Нито кучешки косми по пода. Не миришеше на животни, а и не се чуваше лай.

Може пък кучетата да бяха умрели.

Или пък предишният собственик бе зарязал клетките тук.

Или просто не бяха купени за затваряне на кучета.

Някъде над нас се затръшна врата и чухме стъпки по стълбите. Тримата мъже се появиха отново. Възрастният носеше правоъгълна табла от кафява пластмаса като онези, които използват в евтините закусвални. Върху нея имаше два предмета. Нещо високо и квадратно, опаковано в бяла хартия, и малка бутилка кола. Пластмасова. Нямаше прибори.

Шофьорът взе подноса, а възрастният мъж извади ключовете от джоба си. Махна ми да отстъпя назад и отвори вратата. Шофьорът остави таблата в клетката. Движеше се бавно и ме държеше под око. После излезе и заключи катинара.

— Заповядай — каза възрастният. — Направи си кефа.

— Благодаря — отвърнах. — Може и да го направя. А после какво?

Той ме загледа за миг, сякаш се чудеше дали да ми отговори.

— Някой иска да поговори с теб — каза накрая.

— Кой? — попитах. — Кога?

— Важна личност. В момента е на път насам. Ще се появи скоро. По-добре хапни сега. После може да нямаш такава възможност.

Остана вторачен в мен още няколко секунди. Не изглеждаше заплашителен. По-скоро изпитваше любопитство. След малко се обърна и отведе другите двама горе.

Взех таблата, отнесох я в задната част на клетката и седнах. Отпих от студената кола, после разопаковах белия пакет. Сандвич. Най-големият сандвич, който бях виждал. Дебел четири пръста. Две огромни парчета бял хляб, натъпкани с безброй парчета салам и швейцарско сирене. Измежду пластовете капеше горчица. Щеше да е сериозно предизвикателство дори да го захапя.

— Гигантски сандвич — казах на жената. — Искаш ли? Има предостатъчно за двама ни.

Тя се приближи и погледна.

— Не обичам салам.

Свих рамене.

— Както решиш.

Жената изчака да приключа с яденето, после се наведе към мен. Ръцете й бяха вързани със същия кабел като моите.

— Един и същи бижутер? — И повдигнах ръце.

Тя се усмихна.

— Извинявай за одеве. Държах се невъзпитано.

— Няма нищо.

— Имам нужда от приятел в момента. Мислиш ли, че можем да станем приятели?

— Не.

— Защо?

— Различни вкусове по отношение на сандвичите. Аз може да поискам още салам, а ти да настояваш за нещо изискано. Това ще е истинска катастрофа. Ще се избием за по-малко от седмица.

— А, да. Разбирам какво имаш предвид. Храната може да е проблем. Мислиш ли, че можем да се справим с него?

— Може би. Предвид обстоятелствата.

— Добре. Защото наистина изпитвам нужда да поговоря. Имаш ли нещо против? Не си от онези самотни мълчаливци, нали?

— Аз ли? Не. Аз съм като селската клюкарка.

— Добре. Но трябва да знаеш, че по принцип не съм толкова приказлива. Ако сега се намирахме в бар, щях да размишлявам дали да ти сваля шапка, или да те фрасна във физиономията.

— Е, като се има предвид, че не носиш шапка, радвам се, че сме тук, а не в бар.

— Нищо лично. Просто имам чувството, че работиш в същата област като мен.

— Силно се съмнявам.

— Как така?

— Ако бяхме колеги, щеше да е страхотно съвпадение и двамата да се озовем тук.

— Не съм съгласна. Следваш същата история и се озоваваш на същото място. Няма начин да го избегнеш.

— Следваш история? Репортерка ли си?

— Да бе, като че ли ти не си. И забрави за следването. Не ме следваш. Крадеш ми историята. И по някакъв начин си ме изпреварил. Задник такъв! Сигурно си много добър.

— Не се тревожи. Последното, което съм, е репортер. Дори не се разбирам с журналистите.

— Наистина ли? Сега пък съм обидена. Какво ни е лошото на репортерите? Всеки би трябвало да иска да се сближи с нас.

— Нищо лошо. Да кажем само, че там, където работя, не търсим реклама.

— Къде работиш?

— Службата ми е в Лондон. Консултант съм по телекомуникации. За правителството. А някои хора в него си падат по тайните.

— Звучи интересно. Защо си в Ню Йорк?

— Виждаш ли? Ето затова не се сприятеляваме с вас. Не можеш да се спреш, нали?

— Съжалявам. Проблемът ми е, че ако лъжеш, би казал точно това.

— Има логика. Може би следващия път, когато се срещнем, аз ще получавам награда „Пулицър“, а ти ще седиш на последната маса и ще рониш сълзи в шардонето си.

— Знаеш за шардонето? Вече наистина съм настроена подозрително.

— Да. Миналата година присъствах на церемонията. Криех се зад завесите и се чудех чия история да открадна.

— Никога не би се сдобил с моята. Никога не говоря с никого за историята си, преди да бъде публикувана. С изключение на редактора ми, разбира се. Носи лош късмет.

— Бездруго ти е донесла лош късмет. Предполагам, че си се забъркала в тая каша тъкмо заради историята си.

— Така изглежда.

— Какво стана?

— Двама кретени — същите, които те доведоха тук, ми насрочиха среща. На един паркинг. Казаха, че разполагат с информация за мен. После извадиха пищовите си. Набутаха ме в багажника на колата си. Докараха ме тук. Беше ужасно. Едва не се издрайфах.

— Имаш ли представа къде сме?

— Не. Но е тихо. Според това колко пътувахме бих предположила, че сме в Кънектикът. Или в северната част на Ню Йорк.

— Кога те отвлякоха?

— Преди три дни.

— И през цялото това време си тук?

— Да, с изключение на посещенията в тоалетната.

— Не липсваш ли на някого? Няма ли кой да вдигне тревога?

— Не.

— Ами редакторът ти?

— Още нямам редактор. Предложих историята на различни места. Никой не се хвана на въдицата.

— Значи работиш на свободна практика?

— Да. Тъпо, нали?

— Не. Харесва ми. Показва отдаденост на работата. Къде си навря носа, та да си докараш такива неприятности?

— Наистина ли не знаеш?

— Нямаше да си губя времето да питам, ако знаех.

— Може да отнеме известно време.

— Нещо не виждам да бързаме за някъде.

— Е, добре. Започнах с проста история за социални несправедливости. Научих подробности за всички убийства в Манхатън през последната година. Доста дълъг списък, затова го разделих според степента на разкриване. После разгледах резултатите на нюйоркската полиция. Исках да видя каква част е основана на произхода на жертвата.

— Какво откри? Нещо важно?

— О, да. Дискриминация от единия край на града до другия.

— Основана на какво?

— Ето ти пример. Ако е убит тип от Уолстрийт, ченгетата се залавят здраво за работа. Залавят убиеца още преди трупът да изстине. Но ако е просяк, детективите минават направо на документацията и случаят става „Открит, но неразрешен“.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Дори си имат собствен шифър за това — НЗЧ. Не е замесен човек.

— Снощи не беше така. Намерих труп на скитник, а ченгетата се нахвърлиха върху мен.

— Съвсем различен случай. От това, което чух, жертвата е била по-специална.

— Къде го чу? Нали си била заключена тук?

— Чух разговора на двамата типове, преди да те довлекат тук.

— А те откъде знаят?

— Просто ги чух да говорят — отвърна тя и сви рамене. — Значи е вярно? Жертвата е била агент на ФБР?

— Да, вярно е — потвърдих. — Но го разбраха по-късно. Когато ме арестуваха, ченгетата още не знаеха нищо.

— Виждаш ли, тази история с федералните ме обърква. Проучих всички организирани групи, които вероятно може да се кефят, като убиват скитници. Или пък имат полза от убийствата. Банди, строителни предприемачи, бели расисти, откачалници, други бездомници, кой ли не. Но ФБР въобще не се появи.

— Е, и?

— Какво пропускам? Заложила съм много на тази история. Ако в нея има голяма дупка, трябва да знам.

— Няма дупка. Федералните не са замесени в историята ти.

— Но техният човек е бил дегизиран като просяк. И е бил убит в Манхатън. Това съвпадение ли е?

— Защо не? Голям град. Сигурно ежедневно има десетки разследвания.

— Какво тогава са търсели агентите, с които си говорил?

— Не знам.

Все пак жената си бе репортерка.

— Не си разкриха картите — добавих. — Но беше очевидно, че разследват неща, които са се случили извън града.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Слава богу — промърмори тя и се отпусна на пода. — Страхувах се, че съм пропуснала нещо. Ако цялата ми работа ще е на вятъра…

Преместих се по-близо до нея. Почти опряхме гърбовете си. Само мрежата разделяше рамената ни. Гъстата й черна коса докосваше ръката ми. Тя завъртя глава, за да ме погледне, и разрошен кичур погъделичка бузата ми. Ухаеше на кокос.

— Как се казваш? — попитах. — Искам да прочета статията ти.

Жената се усмихна.

— Джулиан. Джулиан Морган. А ти?

— Дейвид Тревилиън.

— Дейвид, мога ли да те попитам нещо? Любопитна съм.

— Разбира се.

— За ФБР. Създадоха ли ти неприятности?

— Не много.

— Защо тогава те прибраха?

— Нюйоркската полиция е получила анонимно обаждане от фалшив очевидец. Това ги е пратило по фалшива следа.

— Но ФБР ти повярва накрая?

— Постигнахме споразумение.

— Не искаха да те хвърлят в затвора, преди да проверят алибито ти? Или нещо друго?

— Май биха предпочели да остана при тях известно време.

— Защо тогава те пуснаха? Адвокат ли те измъкна?

— Диалогът ни запецна. Настъпи време да потърся друг изход.

— Какво означава това?

— Реших, че мога да помогна за разрешаването на случая, ако имам свободата да действам в по-неограничена обстановка.

— Избягал си, с други думи?

— Щом така ти харесва.

— О, разбира се, че ми харесва. Как? Какво направи?

— Не много. Просто излязох от вратата, когато не гледаха към нея.

— Да бе! Има ли шанс да уредиш същото и тук? Да избягаш и да ме вземеш с теб?

— Разбира се. Когато настъпи подходящият момент.

— И кога ще стане това?

— Някой идва да говори с мен. Ще е невъзпитано да си тръгна, преди да си побъбрим.

— Майната му на възпитанието. Тук съм от три дни.

— Още няколко часа няма да ти навредят.

— Дейвид, мислил ли си какво ще направят, когато вече не се нуждаят от нас?

Над главите ни се чу затръшване на врата, после стъпките на двама души по стълбите. Джулиан се отпусна безжизнено, сякаш я бяха простреляли, и изпъшка:

— Прекалено късно.

Двамата по-млади типове слязоха по стълбите.

— Шефа ви няма ли го? — попитах.

Не ми обърнаха внимание, а пристъпиха към клетката на Джулиан. Шофьорът я отключи. Джулиан се изправи и се отдръпна назад.

— Къде си тръгнала? — попита той. — Ела тук. Излез.

Джулиан не помръдна. Шофьорът влезе в клетката. Тя се отдръпна още по-назад. Той я последва в ъгъла, сграбчи я за ръката и я издърпа навън. Приятелят му затвори вратата.

Катинарът беше от старомодните. Човек не може да ги отвори с една ръка. Трябва да държи скобата, докато завърта ключа. По-неудобни са за използване, но ги предпочитам. Никаква излишна украса. Всички усилия са вложени в това да ги направят солидни и функционални. Изглеждат непревземаеми, като че ли мястото им е в древен затвор или тъмница. На моята врата висеше същият катинар.

Шофьорът заключи и двамата приятели тръгнаха към стълбите, като почти влачеха Джулиан.

— Не се тревожи — каза ми шофьорът, когато минаха покрай мен. — Ти си следващият.

Това щеше да е чудесно за мен.

Може би не за Джулиан обаче.

И определено не за тях.