Андрю Грант
Квит (41)

41.

Загубата на един от твоите хора винаги е травматизираща.

Запознах се с нея още в началото на кариерата си. Един от нашите хора бе убит, докато бях на първата си мисия в Хонконг. Някои колеги бяха работили с него години наред. Спомням си, че се чудех как ще реагират. Изненадах се от спокойствието им и от липсата на емоции. Стана ми неудобно, когато ме поканиха на погребението му. Почти не го бях познавал. Затова отхвърлих поканата и шефът на екипа ме повика в кабинета си. Искаше да ми обясни нещо. Каза, че това не било просто погребение, а осигуряване на алиби. Защото в нашата област човек не хаби енергия за пристъпи и истерии. Не побеснява. Просто се уверява, че ще е квит с врага си. Безмълвно. Делово. И завинаги.

Трупът на убиеца бе открит същия следобед, смазан от автоматична автомивка.

Поне ченгетата смятаха, че е той. Останките му не бяха лесни за идентифициране.

 

 

Смъртта на Таня бе официално разследвана от ФБР, макар да бе засенчена от паниката им относно „Волфрам“. Изграждането на случай срещу Тейлър се превърна в приоритет за шефовете, заедно с конфискуването на парите, които бе събрал, лова на контрабандистите на органи и лечението на жертвите от клиниките. Но гледането им в различни посоки ме устройваше идеално. Също и Лондон. Получих всичко, от което се нуждаех. Откриха усложнения на раната ми в главата. Трябваше да отида на консултации в безброй болници. Дадоха ми отпуск по болест. Лусинда, помощничката на Таня, се погрижи за официалните обяснения. Аз обясних само едно. Че не възнамерявам да напусна Съединените щати, преди да заловят Лесли. И да я накарат да си плати.

Започваше да ми се струва, че ме очаква дълъг престой тук. Как можех да проникна в организация, която бе унищожена? ФБР не можеше да намери и следа от нея. Нито полицията. Отделите им за вътрешни разследвания не успяха да открият информаторите на Лесли. Говорихме със социалната служба, но нейните хора вече бяха изчезнали. Опитахме и с банките. Нищо. Доставчици на оръжия. Търговци на коли. На недвижими имоти. Компании за местене. Известните й врагове. Бездомници. Всички, за които се сетихме. И не стигнахме доникъде.

 

 

Десет дни по-късно седях с Лъвайн и Уестън в офиса им и се опитвахме да измислим нещо ново. Мобифонът ми звънна. Обаждаше се Джулиан Морган.

— Здрасти, Дейвид. Радвам се да чуя гласа ти. Все още ли си в града?

Изкуших се да я отпратя. Не бях в настроение за светски контакти. Но не всеки ден споделяш кучешка клетка с някого, а после му спасяваш живота. А у нея имаше и нещо друго. Беше журналистка. Достатъчно добра, за да бъде отвлечена от Лесли преди две седмици. Сигурно бе засегнала някой нерв, за да предизвика подобна реакция. Реших, че си струва да се видя с нея. Можеше да ми помогне с нещо.

— Разбира се — отговорих. — Просто приключвам някои дела. Как си?

— Същата работа. Тъкмо свърших една история. Голяма. Искам да празнувам. А ти обеща да ме черпиш вечеря последния път, когато говорихме.

— Така е. Права си. Това ще е чудесно. За кога предлагаш?

— Какво ще кажеш за довечера?

— Чудесно.

— Добре. Първо отивам на фитнес, но ще съм готова към осем.

— Осем е идеално.

— Добре, къде да се видим? Знаеш ли „Есперанто“ в Гринич Вилидж?

— Ще го намеря.

— Чудесно. Ще се видим там.

 

 

Ресторантът в „Есперанто“ се намираше на първия етаж, но не те пускаха там, преди да си готов да поръчаш. Ако ти се налагаше да чакаш някого, трябваше да останеш долу в бара. А той беше миниатюрен. Горе–долу колкото килер. Прекалено малък за маси. Човек трябваше да стои прав, натъпкан между стълбището и бара и постоянно блъскан от развеселените клиенти.

Джулиан закъсня с четиридесет минути. А когато пристигна, не бързаше много. Влезе в бара, видя ме и ми махна. Е, поне показа малко ентусиазъм, когато стигнах до нея. Прегърна ме и ме целуна по двете бузи. Сигурно току-що се бе къпала. Косата й бе още влажна. И ухаеше на кокос.

Качихме се по стълбите. Масите бяха разделени на три групи. Най-близките бяха с червени и жълти покривки. Средната група — с червени и сини. Третата с червени и зелени.

— Добър вечер — поздрави ни келнерът на входа. — Испания, Франция или Италия?

— Англия — отговорих. — И Америка.

Джулиан се изкикоти.

— Не, господине — каза той и посочи масите. — Изборът на кухня.

Загрях и попитах Джулиан:

— Предпочитания?

— Не.

— Тогава да изберем Италия — предложих.

Избрах маса в дъното. Осигуряваше ми идеална гледка към останалата част от ресторанта. Не знаех дали Джулиан не е поканила и други гости.

Тя остави келнера да вземе якето й. Блузата й беше тънка и прилепнала, панталонът й нямаше джобове и носеше ботуши. Тогава оставаше само чантата й. Беше незакопчана. Джулиан я опря до крака на масата. Сритах я леко и я съборих. Тя се наведе и я оправи. Но не и преди да забележа вътре блясъка на метал.

Келнерът се върна да вземе поръчката ни, после Джулиан се извини, за да отиде до тоалетната. Изчаках няколко секунди и я последвах. Коридорът към тоалетните бе дълъг и мърляв. Наложи се да се притисна към стената, за да направя път на възрастна жена, която идваше от другата посока.

— Да сте видяла малко момиченце? — попитах. — Търся дъщеря си. На шест годинки е.

— Не — отговори тя. — Съжалявам.

— Не влезе ли току-що в тоалетната?

— Не. Влезе една висока жена. Хубава.

— С бяла блуза и черен панталон?

— Да. Защо?

— Това е жена ми. Тя ще знае къде е детето. Ще я изчакам отвън.

Приближих се до вратата на тоалетната и се вслушах. Чух леко електронно бипване. Джулиан изпращаше текстово съобщение. После чух пускане на вода. Ключалката щракна и вратата започна да се отваря. Оставих я да се открехне, после я бутнах силно с дясната си ръка. Тя блъсна Джулиан в лицето и й разби носа. По бялата й блуза потече кръв. Блъснах я вътре, влязох и заключих вратата. Джулиан изръмжа и метна телефона си в клозета.

Чантата й бе паднала на пода. Наведох се да я взема и тя се опита да ме ритне. Блокирах шута й с ръка. Тя се дръпна назад, но задържах крака й. После го вдигнах и извих едновременно и тя падна настрани. Главата й се фрасна в стената и това за момент я зашемети. Плъзнах ръка в чантата й. Пръстите ми се сключиха около дърво и метал. Дръжката на малък пистолет. Детективски колт. Само дето тази жена не беше детектив.

Джулиан се изправи и ме погледна в очите.

— Знаеш какво ще те питам — казах.

Тя не отговори.

— Къде е тя? — попитах. — Лесли.

— Откъде да знам?

— Ти работиш за нея.

— Не е вярно. Журналистка съм.

— Може и така да е. Но все пак работиш за Лесли.

— Кой ти каза? Излъгали са те.

— Не мисля. Източникът е добър. Косата ти.

— Какво общо има косата ми, по дяволите?

— Ухае на кокос. Тъкмо си я измила.

— Е, и?

— Ухаеше по същия начин в клетката на Лесли. Когато се видяхме за първи път. Каза ми, че те държали там от три дни. Никоя коса не мирише толкова свежо след три дни. Ти беше сложена там нарочно. Трябваше да го осъзная още тогава.

— Това е абсурдно. Бях отвлечена.

— Спокойно. Знам какво правеше. Вече виждам логиката. Нежно ме разпитваше за информация, докато говорехме. Уреди да ни заловят, когато се опитахме да избягаме. Изпробва нервите ми в хотела. Какво планираше за тази вечер? Да ме поднесеш като десерт?

Тя не реагира.

— Престани с претенциите, Джулиан. И ми кажи къде е Лесли.

Никакъв отговор.

— Добре — казах. — Давам ти една минута. Помисли внимателно. Трябва да разбереш нещо. Лесли уби приятелката ми. Без основателна причина. Направи го, за да ми отмъсти. А това означава, че не съществува нещо, което не бих направил, за да я намеря.

— Не мога да ти кажа — отвърна Джулиан. — Знаеш какво ще ми направи.

Припомних си лицето на Таня, когато я видях за последен път. Косата й, разпиляна по неръждаемата стомана. Порцелановия ръб под врата й. Грубите сини шевове, оставени от патолога.

— В града ли е Лесли? — попитах. — Кажи ми поне това.

— Да — отговори тя.

— Кажи ми къде е и Лесли ще е мъртва преди полунощ. Гарантирам го.

Джулиан не отговори.

— В противен случай мога да започна да си мисля кой ли е съобщил на Лесли за Таня и мен — казах. — Кой знаеше, че ще се срещна с някого от консулството за вечеря в онази нощ.

Никакъв отговор.

— Започвам да си мисля, че всъщност не се нуждая от теб — казах. — Ти тъкмо изпрати съобщение на някого. Ще ги изчакам тук. И ще ги оставя да ме отведат до Лесли.

Тя все така мълчеше.

— Позволи ми да ти обясня всичко съвсем просто — казах и вдигнах пистолета. — Кажи ми къде е Лесли или ще ти пръсна черепа.

Тя ми даде адрес в Бронкс.

— Благодаря. А сега ми позволи да проверя нещо. Тъкмо казах: „или ще ти пръсна черепа“, нали?

— Да — отвърна тя. — Защо?

— Съжалявам за грешката. Трябваше да кажа: „и ще ти пръсна черепа“.

Натиснах спусъка два пъти, после си погледнах часовника. Девет без единадесет. Над три часа до полунощ. Бронкс не беше далеч. Имах достатъчно време да спазя обещанието си.