Андрю Грант
Квит (2)

2.

Ако ме попитате къде живея напоследък, ще ми е трудно да ви дам отговор.

Имам адрес, разбира се, но това не помага много. Просто ще ви отведе до полупразен апартамент в Барбикан в Лондон. Едностаен, в кула „Кромуел“, по-близо до върха, отколкото до основата. Притежавам го от години. Банковите ми отчети, както и сметките ми, пристигат там, но това е всичко. Не съм прекрачвал прага на апартамента от седем месеца. Преди това изкарах петнадесет месеца, без да се прибера там. За мен домът се превърна в поредица от хотелски стаи. Различни градове, различни страни, една след друга, рядко с почивка между тях. Спомените от едно място се сливат с тези от друго. Живея така от петнадесет години и се чувствам съвсем удобно. Но все още си спомням първия хотел, в който отседнах навремето. Беше в Единбург, малко след като завърших колежа. Нямах пукната стотинка. Една компания за безалкохолни напитки набираше служители. За отделите по продажби и маркетинг. Не знаех нищо нито за продажбите, нито за маркетинга, но парите бяха добри и реших да си опитам късмета. Попълних нужните документи. Компанията покани двадесет души в местния хотел „Холидей Ин“, за да си подберат петимата най-добри кандидати. Настаниха ни само за една нощ. На следващата сутрин, когато се изнасях, администраторката ме попита дали съм доволен от престоя. Отговорих, че с изключение на работата съм напълно доволен. Тъкмо се канех да си тръгна, когато чух как задават същия въпрос на друг човек, един тип от Кеймбридж, казваше се Гордън. Но неговият отговор бе абсолютно различен от моя. Въобще не беше доволен. Възглавниците му били прекалено меки. Хавлиите — прекалено груби. А най-лошото — изпратили му погрешен вид мед със закуската.

Оплакванията му звучаха дребнаво, но ме накараха да се замисля. Едва успях да се насиля да тръгна. Имах чувството, че всяка дума се забива в мен. Как бе възможно този дребен пор да забележи всички тези нередности, а аз да ги пропусна? Какво не ми беше наред?

Размишлявах върху проблема по целия път до вкъщи и накрая стигнах до правилния отговор. Беше адски прост. Всъщност смътно го бях знаел през целия си живот, но сега хленченето на Гордън ме накара да се съсредоточа върху него. Всичко се свежда до следното: какво виждаш зависи от онова, което търсиш. Можеш да се наслаждаваш на положителните страни или да търсиш отрицателните. Изборът си е лично твой.

Аз бях направил моя си избор, Гордън — своя.

Все още поемам по този път, поне когато мога. Не знам за Гордън. Защото не ми предложиха работата.

Обичам града нощем. Предпочитам нощта пред деня. Тъмнината привлича по-широк спектър хора, не само пазаруващи и служители в почивка. Звуците се разнасят по-надалеч. Всичко, което виждаш, ти се струва по-близко и лично. А сенките никога не липсват, когато и да се нуждаеш от тях.

Кауфман шофираше бързо. Никой от полицаите не проговори. Улиците все още бяха оживени, всъщност бяха пълни с коли, таксита, лимузини и ванове. Видях няколко души да се разхождат. Високите сгради от тухла, камък, бетон и стъкло сякаш се свеждаха над нас от тъмнината горе.

Пътуването не продължи дълго. По-малко от шест минути. Участъкът се намираше на десетина пресечки и Кауфман пое право към него, на северозапад към Хъдсън, и спря пред осеметажна каменна сграда на средата на странична улица. Полицейски патрулки и необозначени коли бяха паркирани под ъгъл от четиридесет и пет градуса спрямо бордюра и стърчаха навън като рибешки кости. Спряхме в края на редицата. Клайн изскочи и ми отвори вратата. Успях да се измъкна и той ме поведе към края на метален парапет, който отделяше тротоара от улицата. Кауфман ни настигна и тръгнахме към тежка дървена врата в центъра на фасадата. Самата врата бе във висока арка, на колоните от двете й страни на метални скоби висяха яркозелени фенери.

Чакалнята бе малка и претъпкана. Миришеше на прах и препарат за лъскане на под, също като в училище. Стените бяха боядисани в ябълковозелено, което би трябвало да е успокояващ цвят, и навсякъде бяха закачени бележки. Поне четвърт от тях показваха черно–бели снимки на хора, които полицията искаше да разпита. Останалите бяха предупреждения за всички възможни дребни нарушения от пушене в сградата до хвърляне на боклук в стаите за разпити.

Кауфман се приближи към гишето за регистрации и опря лакти на дървения плот. Друго униформено ченге изскочи от задната стаичка и се наведе да поговори с него. Бъбриха си около минута. Очевидно се познаваха. Вероятно това беше добре отигран ритуал. Надали бях първият, когото Кауфман бе довлякъл в участъка посред нощ. Най-после полицаят зад гишето се засмя, плесна Кауфман по рамото, натисна някакъв бутон и вратата вдясно от нас се отвори. Клайн ме набута вътре, после ме поведе надолу по някакви стълби.

Следващият коридор ни отведе в широко квадратно фоайе. Отсрещната стена бе разделена на две части. Дясната беше по-широка и направена от метал. Беше боядисана в сиво и в нея на еднакви разстояния бяха набити нитове. Останалата част бе блокирана с мръснобели метални решетки. Другите стени бяха от избелен камък, а подът бе покрит с някаква лъскава настилка. Имах чувството, че се намирам в мазе. Въздухът беше студен и влажен. Видях само три прозореца. Бяха дълги и тесни, вградени високо в лявата стена. Всичките бяха затворени. И изглежда, не можеха да бъдат отворени. Нямаха дръжки, а и бяха закрити с дебели метални решетки.

Зад очукано дървено бюро вдясно от нас седеше униформен полицай. Беше се съсредоточил върху монитора на компютъра си. На значката му пишеше „Джакман“. Видя ни, бутна мишката настрани, надигна се и поздрави:

— Добър вечер, колеги. Какво ми водите?

— Само този тип — отговори Кауфман. — Заключихме го заради убийство на улица „Мълбъри“.

— Е, извадихте късмет. Имам едно местенце. Кой се зае с лицето?

— Не знам. Норман и Джоунс бяха на местопрестъплението и казаха, че ще го оставят за дневната смяна.

— Няма проблеми. Ще разбера по-късно. Как е името на човека?

— Не знаем. Не иска да каже.

— Добре тогава. Да го видим.

Джакман извади от шкафа зад себе си лъскава метална чинийка и заобиколи бюрото. Прерови методично джобовете ми и сложи всичките ми вещи в чинийката. Осемдесет цента на монети, осемнадесет долара и картата, която отключваше хотелската ми стая. Прибави към купчината и часовника ми. Но тя си остана малка. Джакман я огледа внимателно, като нежно побутна съдържанието й с дебелия си показалец, сякаш преценяваше дали е достатъчно за почтен гражданин. Намръщи се и ме претърси отново. Опипа грижливо подгъвите на дрехите ми, стисна краищата на яката ми и провери вътрешността на ботушите ми. Свърши много по-добра работа от Клайн, но не намери нищо друго.

Изсипа чинийката в найлонов плик, достатъчно голям да побере пистолет или нож. Нищо чудно, че вещите ми го разочароваха. Запечата плика и го поднесе към светлината, сякаш искаше да демонстрира колко мизерно е имуществото ми. После му залепи етикет и го пусна в горното чекмедже на шкафа. Бутна чекмеджето с лакът и тръгна към решетките.

Клайн извади пистолета от кобура си и го остави на бюрото. После ме хвана за лакътя и ме бутна напред. Джакман откачи от колана си връзка ключове, големи и тежки като на средновековен тъмничар. Отключи средната част и дръпна вратата към нас. Клайн ме бутна вътре. Джакман го последва, после затвори и заключи.

Стената вляво беше гола. Също и отсреща. Вдясно от нас се виждаше редица килии. Пет еднакви мизерни килии. Предните им стени бяха решетки с вградени в средата врати, всяка с тежка ключалка. Страничните бяха от дебел сив метал, отрупан с нитове. Осъзнах, че това, което бях видял от фоайето, е стената на първата килия. Задните стени бяха от бял камък и покрити с драсканици. Покрай страничните стени имаше тесни завинтени за пода метални пейки. Единственото друго нещо във всяка килия бяха клозетите от неръждаема стомана, без седалки.

Клайн ме поведе покрай първите четири килии. Всичките бяха заети. В килията, която се намираше най-близо до вратата, имаше само един човек, млад тип с мръсни торбести дрехи, мазна коса и изпито лице. Беше се свил до клозета и гледаше стреснато и объркано. Във втората килия имаше пет човека, а във всяка от следващите две — по четирима. Вратата на последната килия бе отворена. Когато стигнахме до нея, Клайн пусна ръката ми. Джакман ме бутна вътре и продължи да ме тика напред, докато пищялите ми не опряха в клозета. Обонянието ми подсказа, че не е почистван доста отдавна.

— Гледай право в стената — нареди ми Джакман. — Така, продължавай да гледаш стената. Когато отключа лявата ти ръка, незабавно я вдигни над главата си. Направи същото, когато отключа дясната. Ясно ли е?

Не отговорих, но той все пак свали белезниците ми.

— Добре — каза Джакман. — Стой неподвижно. Не мърдай, докато не ме чуеш да затварям вратата. Ясно ли е?

Вслушах се в стъпките му. Стори ми се, че ченгето върви на заден ход. Джакман спря, вратата изскърца пронизително и се затвори. Чух дрънченето на ключовете, после два чифта стъпки се отдалечиха по коридора.

Драсканиците в килията ми бяха интересни. Покриваха всеки сантиметър от пода до тавана. Хората сигурно се бяха катерили по пейките и клозета, за да намерят свободно пространство. Видях имена на хора и банди, спортни отбори, включително един английски футболен клуб, политически лозунги, обиди към полицаите, мнения за рок групи и филмови звезди. Но най-вече мръсотии. И по някаква причина повечето бяха смотани опити за римуване, така че звучаха абсолютно идиотски.

Отпуснах се на едната пейка и реших да си почина. Не беше лесно. Гигантските нитове се впиха в гръбнака и рамената ми. Наложи се да се пързалям напред–назад, за да си намеря удобно място. Но дори тогава, накъдето и да погледнех из тясното помещение, очите ми се спираха върху един или друг студен твърд предмет: клозета, другата пейка, решетките, пода, стените. Определено не бях планирал нещо подобно за последната си нощ в Ню Йорк. Бях се трудил усърдно и бях свършил добра работа. Заслужавах да се повеселя една нощ. Но от друга страна, ако последните няколко дни бяха довели до друг резултат, можеше въобще да не разполагам с време за себе си. Вероятно съдбата просто искаше да балансира везните.

Несъзнателно вдигнах ръка и опипах тила си. Все още ме болеше. Преди две нощи човекът, с когото работех, допусна грешка. Но аз платих за нея. Поряза ме парче летящо стъкло. Голямо парче. Преряза кожата и стигна чак до костта. Е, налагаше ми се да призная, че макар сегашното положение да бе досадно, нещата можеха да са много по-лоши. И преди бях заключван. Това си върви с работата. А що се отнася до килиите, тази не беше прекалено лоша. Малка и съвсем спартанска, но сравнително чиста. А и бях сам. Няма нищо по-неприятно от това да си заключен в тясно пространство с тълпа немити боклуци с лош дъх, които те настъпват по краката. Освен това нямаше да съм тук дълго. Не бях от безнадеждните случаи, с които се сблъскваш на подобни места. Тъжни, отчаяни хора, вкопчили се в безплодната си надежда, че няма да прекарат остатъка от живота си в затвора. За мен това бе само временен проблем. Дупка в пътя. Нищо повече.

Защото след няколко часа щях да съм в самолета за Лондон.