Андрю Грант
Квит (22)

22.

Флотът обича да използва в обучението играене на роли. Отначало изглежда: притеснително. Да се преструваш на бизнесмен или водопроводчик, или регулировчик пред двадесет души те кара да се чувстваш сякаш си се върнал в началното училище. Но след известно време неудобството се изпарява и започваш да схващаш ползата. Да правиш нещо лично е много по-добре, отколкото само да ти обясняват как да го правиш. А да гледаш изпълненията на други хора те кара да се замислиш.

Първия път, когато се захванахме с това, получихме ясен сценарий. Работехме за компания, която искаше да построи завод за хладилници в една от бившите съветски републики. Трябваше да се срещнем с група техни правителствени лица в хотел в Лондон, за да се спазарим за държавните субсидии. Подозирахме, че бяха предложили по-изгодна сделка на конкурентите ни, затова ни изпратиха със списък въпроси, за да докажем теорията си. В същото време трябваше да избегнем разкриването на подробности за себе си, в смисъл такива, които биха им помогнали. За да направим упражнението реално, трябваше да облечем костюми и да носим куфарчета. Откараха ни до града и ни пратиха в хотела.

Всичко, което се случи в хотела, бе записано и после разгледано внимателно. Всички ние свършихме добра работа. Коварните комунистически планове бяха разкрити, а нашите усти си останаха затворени. Бяхме готови да се потупаме по гърба, когато инструкторите ни подадоха по един лист — на всеки от нас.

В листовете бе описано всичко, което бяхме издали за себе си. Списъците бяха дълги. Отначало никой не разбираше, защото нищо в списъците не отговаряше на записите от срещите. После обаче загряхме. Информацията, която бяха събрали за нас, не бе от разговорите. Беше дошла от палтата ни, които те любезно бяха закачили в гардероба. От саката ни. От куфарчетата ни. От всичко, което не бе стояло пред очите ни или бе отворено, или просто бе оставено някъде.

Урокът беше, че информацията може да дойде от всичко, което ти покажат хората.

Независимо дали са възнамерявали да го направят, или не.

 

 

Охранителна компания „Волфрам“ имаше два адреса. Базата им за операции не се намираше в най-хубавата част на Ню Йорк. Беше построена на пършиво парче земя в Куинс, в района, превзет от блатата, когато през четиридесетте години са започнали строежа на летище „Кенеди“. Но изолираният лагер определено не бе стар и занемарен. И със сигурност не страдаше от липса на пари. Всъщност хората, които го бяха изградили, бяха похарчили повече пари от дизайнерите на официалния офис на компанията на Пето авеню. Просто не им бе пукало за красотата му.

Петте наредени в редица маслиненозелени склада бяха в края на дълга задънена отбивка. Метална мрежа отделяше сградите от околната земя. Беше висока над пет метра, а на върха й имаше няколко реда бодлива тел. Успоредно на нея, на двайсет метра по-навътре, имаше още една ограда, почти същата, само дето бодливата тел сочеше в другата посока. Между двете огради не растеше нищо по-високо от стрък трева. На разположените на равни интервали стълбове бяха кацнали прожектори, камери, инфрачервени детектори и сензори за движение.

Никъде не видяхме табелка с името на компанията. Нито надписи, приветстващи посетители.

Единственият вход бе през голям метален портал. Беше достатъчно широк за камиони, така че фордът на Уестън ми се стори миниатюрен, когато спря пред него.

Малка табела ни нареждаше: „Изчакай“.

— Какво е това място? — учуди се Уестън.

— Пропуснах ли нещо? — обади се Лъвайн. — Да не се намираме в Гитмо^[1]?

Външните врати на портала се плъзнаха безшумно настрани и Уестън потегли напред и изравни страничния си прозорец с монтирания на стоманен пилон интерком. За шофьорите на камиони имаше друг интерком, монтиран по-високо. Уестън протегна лявата си ръка, но преди да натисне бутона, вратата зад нас започна да се затваря. Процепите от двете страни бяха блокирани със същата мрежа и бодлива тел като основните огради и се озовахме в нещо като клетка.

— Виждате ли? — попита Лъвайн. — Сега ще се появи някой, който да ни връчи оранжеви затворнически гащеризони.

— Съобщете кои сте и по каква работа идвате — нареди ни глас по интеркома.

Беше мъжки и говореше с австралийски акцент.

— ФБР — каза Уестън. — Келвин Тейлър ни очаква.

— Сграда номер едно — каза гласът.

 

 

Всички сгради имаха висок един метър номер, боядисан с бяла боя над вратите им. Когато излязохме от клетката, се озовахме пред сграда номер три. Номер едно се намираше вляво от нас. Отпред бяха паркирани два овехтели джипа тойота и лъскава сребриста тойота принс.

— Какви са тези сгради според теб? — попита Таня.

— Не знам — отговорих. — Вероятно номер едно е административната им постройка, след като ще ни посрещнат там. А ако това е мястото, където хората им се готвят за заминаване, трябва да имат склад и оръжейна.

— Ето там. — Уестън посочи номер две. — Няма прозорци.

— Виждате ли вдигащите се врати там? — посочи Лъвайн. — Това трябва да е работилницата им. Трябва да подготвят возилата си за различните климати.

— А останалите? — попита Таня.

— Не видях добре — отговорих. — Квартири? Заседателни зали? Складове?

— Казва ли ти някой? — изсумтя Уестън.

— Може това място да е само фасада — каза Лъвайн. — И обяснението да е съвсем просто. Възможно е да са натъпкали тук дрога и нелегални имигранти.

— Възможно е — съгласих се. — Да попитаме господин Тейлър.

Вратите на сграда номер едно се отвориха автоматично, но докато следвах Лъвайн навътре, останах с впечатлението, че си имаме работа с хора, които не си падат по гостоприемството. Пространството, в което влязохме, приличаше повече на килия, отколкото на чакалня. Сивата боя на пода бе избеляла, стените бяха голи, а трите флуоресцентни лампи на тавана нямаха абажури, които да разсейват блясъка им.

В средата на помещението бе поставена проста метална маса. Краката й бяха завинтени за пода. Зад нея седеше мъж, който едновременно наблюдаваше нас и голям плосък монитор. Беше с бежов работен панталон, риза с къси ръкави и фалшиви пагони и войнишки обувки. На левия джоб на ризата имаше лого — голямо „W“ с кучешка глава, изрисувана върху него, а вдясно — табелка с името „Смит“. На лявото му ухо беше закачена безжична слушалка. Мъжът се изправи и видях пистолет в кобур на кръста му.

— Добро утро.

Беше същият глас, който бяхме чули по интеркома.

— Господин Тейлър идва. Дайте само да видя някакви документи за самоличност, докато чакаме…

Документите на Уестън и Лъвайн го задоволиха, но повдигна вежди, когато видя картата, която Таня ми беше върнала в колата заедно с портфейла и останалите ми вещи.

— Кралският флот? — учуди се той. — Май си объркал пътя, а, приятел?

— Не е лъжа — отговорих. — Тази сутрин се опитах да се прибера у дома, но тия хора не могат да се оправят без мен.

Докато той се опитваше да реши дали се шегувам, вратата зад него се отвори и влезе слаб сивокос мъж. Беше облечен в същата псевдоуниформа, но неговата бе малко по-тъмна, сякаш не бе видяла много дневна светлина. На табелката пишеше „Тейлър“, което му спести нуждата да се представя.

Ако убиецът на Лесли приличаше на катерица, този тип определено напомняше мишка. Не беше особено дребен — около метър и седемдесет, може би дори малко повече, но нещо в нервната енергия на крайниците му и слабото остро лице го караше да изглежда неспокоен и уплашен. Впечатлението ми се засили, когато ни поведе между редиците метални бюра като животно в лабораторен лабиринт. Наложи ни се да ускорим крачка, тъй като той изчезна през вратата към заседателната зала.

Масите в заседателната зала също бяха метални. Четири на брой. Всяка беше достатъчно широка за двама. Бяха подредени във формата на ромб и само вътрешните им ъгли се докосваха и оставяха в центъра празно квадратно пространство. Там бе изложено кълбо от плексиглас с диаметър половин метър. Беше поставено на дървена рамка като онези, които придържат старинните глобуси в библиотеки и музеи. Вътре имаше камък с формата на пирамида, в който проблясваха бели и жълти кристали.

— Интересно — отбеляза Таня. — Прилича на миниатюрен планински връх, покрит със сняг. Например Айгнер или друг като него.

— Възможно е навремето да е бил там — каза Тейлър. — Камъкът е от Австрия, недалеч оттам.

— Какъв е?

— Волфрамит. Минерал.

— Ценен ли е? — попита Лъвайн.

— Зависи какво цените — отговори Тейлър. — Ние го използваме като символ.

— На какво?

— Волфрамитът е първоначалният източник на волфрам.

— Като името на компанията ви?

— Точно така. Волфрамът има най-високата точка на топене от всички метали. Знаете ли това? Почти три хиляди четиристотин двадесет и шест градуса. Изглежда подходящо, като се има предвид с какво се занимаваме.

— И удобно — добавих. — Ако офисът ви вземе да се запали.

— Да се надяваме, че това никога няма да се случи — каза Тейлър, като се настани до масата. — Моля, заповядайте. Чувствайте се като у дома си. Да се заемем с работа. С какво мога да ви помогна?

— Интересуваме се от екип наемници, които наскоро сте уволнили — отговори Лъвайн.

— Можете ли да сте малко по-точни? — отвърна Тейлър.

— По-точни? — намесих се. — Колко екипа сте уволнили през последните няколко седмици?

— Не съм сигурен — отговори Тейлър. — Претрупани сме с работа. Трябва да проверя в личен състав. Ако ми кажете от какво точно се нуждаете, мога да ви се обадя след ден–два.

— Агент Уестън — каза Лъвайн, — все още ли поддържаш връзка с твоя приятел от министерството на отбраната?

— Разбира се — ухили се Уестън. — Всъщност крайно време е да му се обадя. Просто чаках подходяща тема за разговор.

— Искате ли да започнем разговора отново? — попита Лъвайн.

— Един — бързо отговори Тейлър. — Един екип. Шест човека.

— Защо ги уволнихте? — попитах.

— Получихме оплакване от клиента.

— За какво?

— Обвинение в нередно отношение към цивилни.

— Обяснете по-подробно — помоли Лъвайн.

— Момчетата работеха в болница. В Ирак. Смятахме ги за чудесен екип. Една вечер в болницата докарали трима тийнейджъри. Огнестрелни рани. Откраднали кола и се опитали да избягат от блокадата на пътя. При произшествието пострадал американски войник. Историята е, че моите хора чули за американеца, нахлули в болничното отделение и се опитали да отмъстят.

— Но вие не вярвате в тази история? — попита Лъвайн.

— Не. Моите хора са професионалисти. И изкарват страхотни пари. Не биха рискували всичко това заради войник, когото никога не са виждали.

— Но е възможно да го направят за човек, когото познават — намесих се. — Наскоро сте загубили няколко души, нали? Онези, които са заместили Редфорд и Мичъл.

— И аз си помислих първо това. Но не бях прав. Нашите хора разследваха случая и не беше така.

— Защо тогава ги уволнихте? — попитах.

— Клиентът настоя. Постави ни ултиматум — или да уволним момчетата, или да забравим за договора.

— И вие избрахте договора — отбеляза Лъвайн. — Студени хора сте.

— Не е съвсем така. Работата, която вършим там, е по-важна от краткосрочното добруване на шепа служители.

— Защо просто не ги преместихте на друго място? — попитах.

— При нас не се работи така. Не сме типична охранителна фирма.

— Какво означава това? — учуди се Лъвайн.

— Там сме заради принципа, а не за печалби. Целта ни е дългосрочният прогрес в района, а не максималната сума. Опитваме се да дадем нещо на хора, които са пострадали сериозно. А това означава, че се заемаме само с определен вид договори. Такива, каквито ще помогнат не само на нас, но и на местното население. Болнична охрана. Разчистване на мини. Унищожаване на муниции. Транспорт на затворници.

— Е, и? — попитах.

— В този бизнес репутацията е всичко. Няма място за хора, поставени и под най-лекото подозрение.

— Дори и ако не са извършили нищо нередно?

— Вижте, не е като да сме ги изритали с позор. Дадохме им заплати за три месеца. А и там има много друга работа за тях. Веднага могат да започнат, ако искат.

— Заплати за три месеца? — попита Уестън. — Какво прави това в долари?

— Грубо? Между четиридесет и шестдесет хиляди на човек. Не мога да си спомня точната сума.

— Сериозни цифри — отбеляза Уестън.

— Да, над средните. Но ние действаме по този начин. Хора над средното ниво, рискове над средните, заплати над средните.

— Кой всъщност уволни екипа? — попита Лъвайн.

— Имате предвид кой им съобщи лошата новина? Аз.

— Кой друг знаеше за това?

— Няколко души в личен състав. И още няколко в отдел „Операции“. Защо?

— Имаме нужда от имената им — отговори Лъвайн. — И списък на хората с достъп до счетоводната ви система.

— Защо, какво е…

— Извинете ме за минута — казах. — Трябва да използвам тоалетната. Няма нужда да викате никого. Видях къде е, когато идвахме насам.

Когато се върнах, всички мълчаха. Лъвайн разглеждаше кълбото с камъка. Таня ме изгледа мрачно, сякаш ми бе ядосана, задето бях излязъл от стаята. Тейлър стоеше до прозореца. Изглеждаше пребледнял. На масата лежаха няколко снимки. Ако Тейлър казваше истината, последния път, когато бе видял хората на снимките, тъкмо ги бе уволнил. И те все още са били живи.

 

 

— Тейлър лъже — каза Лъвайн, когато се върнахме в колата. — Знае нещо. Можете да забравите за всички дивотии с „добруването на хората“. Айде стига бе!

— Става дума за пари — отвърна Уестън. — Винаги е така.

— Не е за пари — възразих. — Съгласен съм с Таня. Важното в случая е болницата. Там е станало нещо. Някой е направил нещо. Или е видял нещо. Просто трябва да разберем кой и какво е видял.

— Как? — попита Таня. — Разпитът на Тейлър не ни помогна.

— Можем да започнем с това — отговорих и извадих от джоба на сакото си един диск.

— Какво е това? — попита Лъвайн.

— Дебютният албум на една нова исландска група — отговорих. — Зетят на Бьорк. Свириха в зала „Бауъри“ оня ден. Чувал ли си ги?

— Не.

— Давай. Пусни го. Ще ни помогне да се съсредоточим.

— Не мисля.

— Е, вероятно си прав. Може и да не звучи прекалено мелодично. Защото не е музика. А телефонната сметка на „Волфрам“. Чисто нова, току-що взета от плика.

— На диск?

— Разбира се. Подробните сметки винаги пристигат на дискове. Освен ако компанията не иска да получава двадесет кашона хартия всеки месец.

— Откъде се взе?

— Предполагам, че от телефонната компания.

— Не, имам предвид ти откъде го взе?

— Използвай въображението си.

— Значи все пак не отиде наистина до тоалетната? — попита Таня.

— Откраднал си го? — възмути се Лъвайн.

— Кражбата компрометира сметката — намеси се Уестън. — Не можем да я използваме.

— Вие не можете — отвърнах. — Но ние можем. Таня, можеш ли да намериш хора, които да я прегледат?

— Разбира се. — Тя се усмихна. — Оставете ме в консулството. Веднага ще се заема с това.

— И какво ще научим от нея? — попита Лъвайн.

— Кой знае? — отвърнах. — Може да е всичко или нищо. Ще ви уведомим след няколко часа.

— Е, поне си струва да опитаме — каза Уестън. — Обадете ни се, когато приключите. Междувременно ние ще проверим другите следи.

— Можете да ме оставите в хотела — казах. — Ще имам нужда от стая, след като оставам тук засега.

— Няма проблеми — отвърна Уестън. — В кой хотел? Онзи от снощи?

— Не — отговорих. — Искам промяна. Не мога да се настаня в любимата ми стая в онзи хотел.

— Искаш ли да ти помогнем? — попита Лъвайн. — Стаите лесно се освобождават, когато помолим.

— Този път няма да свърши работа — отговорих. — Още не са я ремонтирали след последното посещение на Бюрото.