Андрю Грант
Квит (12)

12.

Няколко от предишните ми мисии липсваха в досието на Росър.

Някои от тях бяха проведени в Съединените щати. Една беше в Калифорния. Бях изпратен там, за да проникна в компания за мобилни телефони. Подозирахме, че някои от служителите й продават записи на поверителни кратки съобщения. Заговорът бе добре прикрит. Нужни ми бяха три месеца, за да разреша проблема. Чувствах се странно да работя на едно и също място толкова дълго, но накрая част от мен съжаляваше, че се налага да си замина. Не заради хората, разбира се. Повечето бяха мошеници. По-скоро заради начина, по който се отнасяха с персонала. Безплатно членство във фитнес клуб. Билети за концерти. Отстъпки в местните магазини. Във флота човек не получава дори безплатен паркинг.

Друго странно нещо беше служебното списание. Различните отдели си съобщаваха с какво се занимават. Необичайна идея. Списанието беше лъскаво и с красиви снимки, но липсата на истински новини означаваше, че публикуват прекалено много реклами и измислени статии. Една от рубриките се списваше от психолог. Всеки месец някой му даваше снимки от кабинета на началник, а той разкриваше какви ли не неща за него въз основа на това как човекът поддържа работното си място. Веднъж научихме как документите, разпилени по бюрото на президента на личен състав, показват, че тя държи на служителите си. Следващия месец открихме, че начинът, по който вицепрезидентът на инженерния отдел подрежда бумагите си, демонстрира отлично разбиране и познаване на сложната технология. Почувствах се едва ли не напълно убеден.

Психологът щеше да хареса страхотно голямата правоъгълна стая в края на коридора, в която ме въведе гигантът. Под от светло дърво, бели стени и бял таван, силно наклонен в едната страна. Срещу вратата имаше широк прозорец, а на стената вляво — двойна врата на вграден гардероб. Г–образно бюро бе разположено до другата стена и стърчеше до половината на стаята. Зад него имаше стол от хромиран метал и черна кожа. Не се виждаха документи, химикалки или кошнички за съобщения. Единственото нещо на бюрото бе малък бял лаптоп. Не беше отворен и не изглеждаше включен. Нямаше и принтер, факс или телефон.

Пространството между бюрото и вратата бе запълнено от маса за конференции, изработена от светло дърво, със заоблени ъгли и ръбове. Повърхността й бе излъскана като огледало и не видях нито една драскотина или дефект. От двете й страни имаше малки крила, вероятно предназначени да прикриват контактите. Три кожени стола бяха подредени от двете страни, а още два във всеки край.

В средата на масата стоеше прожекционен апарат, насочен към екрана на стената до вратата. Другите стени бяха голи, с изключение на репродукция на „Това не е лула“ на Магрит, която висеше над бюрото. Оригиналът се намира в музея в Ел Ей. Забелязах го, когато следях двама заподозрени от компанията за мобилни телефони. Спомням си, че ми хареса. Стори ми се странно да видя тук негова репродукция.

— Седни — покани ме великанът. — Няма да чакаш дълго.

Избрах си стол в средата на далечната страна на масата. Той се настани в онзи най-близо до изхода. Някъде в коридора хлопна врата. Чуха се стъпки. На един човек. Движеха се самоуверено и спокойно, без да бързат. Спряха за миг, после в стаята влезе жена. Начинът, по който се движеше, сочеше ясно, че ние сме нахлули в царството й, а не обратното.

Жената имаше червена коса. Яркочервена, а не рижава. Подстригана така, че да подчертава дългия изящен врат и деликатната брадичка. Кожата й беше бледа и чиста, а яркочервеното червило засилваше дивия зелен блясък в очите й. Дрехите й — сако, панталон, жилетка и обувки — бяха черни. Изглеждаха скъпи. Отдалеч си помислих, че е към тридесет и пет, но когато се приближи и се настани срещу мен, предположих, че е поне десетина години по-възрастна.

Жената седна и се вторачи в мен за около петнадесет секунди. Очите й блестяха като на котка. Имаше спокойния вид на човек, който напълно контролира себе си и всичко наоколо.

— Не си от града, така че вероятно не знаеш кои сме — каза тя.

Не отговорих.

— Ще започнем с някои основни правила — продължи тя. — Не сме като ченгетата. Нито като ФБР. Не се интересуваме от вина или алибита. Нямаме правила, нито процедури. Тук сме, за да поговорим за едно предложение. Нещо, от което всички можем да имаме полза. Ако решиш да се правиш на луд, разговорът приключва.

— Добре — отвърнах. — Няма да се правя на луд. Какво можем да направим един за друг?

— Ние можем да ти помогнем с проблема ти. А ти можеш да ни направиш малка услуга в отплата.

— Какъв проблем?

— Проблемът ти с ФБР. Не те харесват. Мислят, че си убил агента им.

— Грешат.

— Знаем.

— Откъде знаете?

— Защото ние го убихме.

— Така ли? Защо?

— Без причина. Във всеки даден момент имаме много топки във въздуха. От време на време някоя от тях пада. Не е голяма работа.

— На мен пък ми се струва голяма.

— Добре — съгласи се тя след миг. — Истината е, че това беше грешка. Нашият човек не го наблюдава достатъчно дълго. Не знаехме, че е агент под прикритие.

— Агент, маскиран като просяк — отбелязах. — Но защо сте искали да убиете просяк?

— Това не е важно.

Най-после загрях. Картите за социална осигуровка. Раб имаше такава у себе си. Стара, мърлява и използвана. Типът долу имаше друга. Крадяха самоличности. От просяци. И вероятно ги продаваха. Росър спомена нелегалните имигранти, използващи железопътните линии. Те бяха точно хората, които биха се нуждали от документи. Може би точно по този начин Раб се бе замесил с тези типове.

— Значи агент Раб е бил убит по погрешка — казах. — Добре е да се знае. Семейството му ще се зарадва. Но как това помага на мен?

— Не ти помага — отговори жената. — Само по себе си. Но ако ти предадем човека, натиснал спусъка, това ще ти помогне. Може дори да ти дадем оръжието. Балистиката ще свърши работа, а ти ще си чист и свободен.

— И защо бихте го направили?

— Когато ФБР те прибраха, ти се запозна с трима от основните играчи, нали?

— Да. Росър, Варли и Брюър.

— Добре. И ние така чухме. Ето какво искаме да направиш. Свържи се с ФБР. Кажи им, че си заловил истинския убиец и искаш да им го заведеш. Но ще го предадеш само на тримата, с които вече си се срещал. Обясни им, че не се доверяваш на никой друг. Можеш ли да го направиш?

— Познавам човек, който може да уреди работата. Но защо тези тримата?

— Имаме проблем с един от тях.

— Кой?

— Мичъл Варли.

— Какъв проблем?

— Продължителността на живота му.

— Интересно. Защо?

— Стара история.

— Не че ти си от хората, които биха имали зъб на някого…

— Да кажем просто, че пътищата ни са се пресичали и преди. Повече от веднъж.

— Така ли? Чудесно. Винаги се кефя на добро отмъщение. Какво е направил Варли?

— Няма значение — отговори тя и видях как лявата й ръка се плъзна от масата в скута й. — Но моят човек ще оправи положението.

— Как? — попитах.

— С двадесет и втори калибър. Един изстрел. От упор. Право в слепоочието. Но не се тревожи. Ти няма да си в опасност. Куршумът няма дори да излезе от другата страна. Просто ще се повърти вътре и ще направи безполезния му мозък на каша.

— И това е малката ти услуга?

— Да. Да събереш нашия човек с Варли. Това е всичко, което искаме.

— Съжалявам. Не мога да ви помогна.

Жената издиша шумно през стиснати зъби.

— Бил си с Варли около час, нали?

— По-малко — отговорих.

— И сега си готов да умреш за него? Сигурно сте провели страхотен разговор.

— Това ми звучи като заплаха.

— Не, не е заплаха. Просто план Б. Защото освен шанса да отървем света от Мичъл Варли все още сме изправени пред тази история с убития агент. Трябва някак си да се справя с нея. Ако не ти предам убиеца, ще се наложи да направя нещо друго.

— Не е мой проблем.

— Разбира се, че е твой. ФБР вече си мислят, че ти си виновен. Бягството ти е затвърдило идеята. И сега са силно настроени против теб.

— Е, и?

— Ще оставим трупа ти на място, където лесно ще бъде намерен. Те ще приключат случая веднага. Дори няма да погледнат към нас. Така че е време да приключиш със сантименталните дивотии за Варли. В противен случай…

— Нямам чувства към Варли. Разменили сме си не повече от десетина думи. А и честно казано, не бях впечатлен от неговите. Въобще не ми пука какво ще стане с него.

— Какъв тогава е проблемът?

— Ами… хайде да помислим за момент. Завеждам вашия човек при хората на ФБР. Той незабавно убива Варли, който е там, защото съм настоял за него. Как ще изглежда това? Ще имам късмет, ако останалите не ме очистят в същия миг.

— Няма да те застрелят. Ще ти благодарят.

— За какво? Че съм уредил убийството на приятеля им?

— Не. Задето си ги спасил.

— И как ще направя това?

— Не си ли гледал „Под обстрел“? Имам предвид края. Нещо такова.

— Искаш да отнеса куршум?

— Не. Просто да изглеждаш готов да го направиш. Външният вид е всичко. В мига, когато Варли бъде прострелян, ще изкрещиш на останалите: „Залегнете, той е въоръжен“. Или нещо подобно. После ще скочиш пред тях. Ще изглежда така, сякаш си спасил Росър и Брюър, а не че си очистил Варли.

— Какво ще стане с вашия човек?

— Той ще тръгне към вратата, прикрит от героичните ти усилия.

— А после?

— Негов проблем.

— Ами ако не успее?

— Е, тогава е моята пешка срещу тяхната царица. Варли го заслужава.

— Твоят човек по същия начин ли гледа на нещата?

— Знае, че рискува, разбира се. Но му плащам пребогато за риска.

— Ами ако реши да застреля и някой от другите? Или мен?

— Няма да го направи.

— Защо не?

— Получил е инструкции — отговори тя, стана и тръгна към бюрото. — Ще ги следва. Така правят моите хора.

— Как се казваш? — попитах.

— Лесли. Защо?

— Помислих си, че името ти е Агрипинила^[1].

— Знаеш ли място в града, където да изпълниш задачата? — попита ме тя, отвори чекмеджето на бюрото и извади мобифон. — Или предпочиташ аз да ти намеря място? Трябва да е далеч от сградата им. Място без свидетели. Леснодостъпно.

— Какво ще кажеш за сградата, където ме заведоха днес следобед? — предложих. — Тяхна си е, но още не е обзаведена. Никой друг не я използва.

— Метални детектори? Камери?

— Не.

— Добре. И местоположението е отлично. — Тя включи мобифона и ми го донесе. — Вече познаваш плана. Има логика да искаш да видиш същите трима души. Добре. Давай.

Оставих телефона на масата.

— Още две неща — казах. — Първото е: прекарах миналата нощ в затвора. Днес съм пил кафе и кола и съм изял един сандвич. По никакъв начин няма да се срещна с тези типове днес. Най-рано утре. И няма да остана тук. Искам нощ в приличен хотел, хубава храна, а ти ще платиш за всичко.

— Тук е по-безопасно за теб — възрази тя. — Търсят те.

— Мен вечно ме търсят. Това си върви с работата.

— Добре тогава. Ще изпратя няколко души с теб. Какво друго?

— Джулиан Морган. Жената, която си заключила в мазето. Взимам я с мен.

— Искаш жената? — учуди се тя и погледна към гиганта. — Защо?

— Замесила се е в това по погрешка и няма представа какво става. Не представлява заплаха за теб. Ако Варли и твоят човек не се справят, лошо. Знаят рисковете. Направили са си избора. Но тя не е.

— Какво ще правиш с нея?

— Ще я заведа в града. Ще я настаня в хотела, а утре ще я пусна да си ходи. Определено няма да искам утре около мен да се мотае репортер.

— Добре, защо не? Получаваш я. Това ще ни спести труда да се отърваваме от нея. Но тя ще стигне до града в багажника. Наши коли ще ви следват. Ако я пуснеш от тази страна на реката, ще умре още преди да стъпи на тротоара.

— Щом казваш — отвърнах и се зачудих дали Джулиан ще реагира като мен.

— А сега се обади, преди да си променя решението.

 

 

Таня отговори на първото позвъняване.

— Дейвид съм — казах.

— Дейвид? — извика тя. — Добре ли си? Къде си?

— Връзките, които имаше във ФБР. Още ли ги имаш?

— Какво има? Слуша ли ни някой?

— Да. Можеш ли да им се обадиш и да уредиш нещо за утре?

— Наистина ли? Толкова бързо?

— Да. Обади се довечера. Или още сега, ако можеш. Спешно е.

— От какво имаш нужда?

— Кажи им, че пипнах типа, когото търсят. Онзи от уличката. Те знаят кого имам предвид. Готов съм да им го предам, но само на същите трима, с които се срещнах днес. Росър, Варли и Брюър.

— Може да е трудно, Дейвид. Все още са ти ядосани. Защо не го доставиш на мен, а аз ще проведа преговорите?

— Не. Трябва да са същите трима. В противен случай ще пусна този тип и никога няма да го намерят.

— Добре. Ще го уредя някак си. Къде и кога?

— Още не знам. Все още ми се налага да се измъкна от града. Кажи им да се явят на хеликоптерната площадка на Уол Стрийт в девет сутринта. Да доведат пилот и да имат достатъчно гориво за два часа. Тогава ще се обадя с времето и мястото.

— Разбрано. Звънни ми след пет минути.

Лесни дори не се престори, че не слуша разговора ми.

— Добра заблуда с хеликоптера — отбеляза тя.

— Благодаря — отвърнах. — Като говорим за заблуди, какво стана с пепелта в хотелската ми стая? Ти ли беше?

— Аз — обади се гигантът.

— Наистина ли? — учудих се. — Добре свършено. Фина работа. Може и аз някога да се възползвам от идеята.

— Радвам се, че се хванаха — каза той. — Идеята ми дойде в последната минута. И не беше лесно да се изпълни, без да изпищи алармата за пожар.

— Откъде знаехте къде съм отседнал?

— Някой ни каза.

— Кой?

— Не мога да си спомня.

— Подобна информация не е на разположение на всеки.

— Зависи кого познаваш. Ченгетата от нюйоркската полиция са като телевизията, интернет и вестниците заедно. Същото се отнася и за ФБР. В този град не става нищо, без ние да узнаем за него.

— Разбрали сте доста бързо.

Гигантът сви рамене.

— Искахме да сме сигурни, ще те глътнат на една хапка. Не знаехме, че ФБР ще открие следите. По онова време дори не знаехме, че жертвата е техен агент. Просто не искахме прожекторите да бъдат насочени към нас.

— Нали разбираш, ключът е в бързината — добави Лесли. — Ако нещо се обърка, хората ни са мотивирани да ни съобщят веднага. По този начин можем да изпреварим и предотвратим бъркотията. Никога не пропускаме възможността да се защитим. Няма да е лошо да запомниш това.

— Надявам се, че не долавям недоверие в думите ти.

— Зависи колко си умен. Например може да си мислиш, че ще успееш да изтръгнеш пистолета от моя човек. И да го връчиш на ФБР, без да му позволиш да убие Варли.

— Въобще не ми е минавало през ума.

— Добре. Защото не ти съобщих абсолютно всички факти.

— Подходящо време да го споменеш.

— Виж сега, този, когото ти предавам, не е човекът от уличката. Там беше един от другите ми служители. Не от каймака на групата. А този тип е един от най-добрите ми хора. Французин. Бивш служител на френските тайни служби. Идеален за работата. Може да я свърши и насън. Но дрънка много. Ако го предам на ФБР, веднага ще си изпее песента. А тя ще сочи обратно към теб.

— Ами ако го хванат?

— Няма да го хванат. Или ще се измъкне, или ще умре. Просто е такъв човек.

— Не можеш да си сигурна. Хората от ФБР не са аматьори.

— Тогава бездруго ще е прекалено късно. Росър и Брюър ще са го видели да натиска спусъка. Убиец на ченгета? Изобщо няма да стигне до съдебната зала. Повярвай ми. Никой от моите хора никога не е попадал в съда.

— Защо да рискуваме? Защо просто не ми предадеш истинския убиец?

— Гледай на това като на стимул. Искам да съм сигурна, че ще спазиш твоята част от сделката. А и истинският убиец няма да работи известно време. Нуждае се от допълнително обучение.

— Къде е той?

— Долу. Искаш ли да се запознаеш с него?

— Той ли се обади на 911 с моето описание?

— Да. Идеята да те накисне беше негова. По принцип не обичаме да накисваме невинни минувачи. Излишен риск. Обикновено просто оставяме трупа, та ченгетата да го намерят. И стига да е некъпан, те не губят много време с него.

— Тогава, да. Искам да се запозная с убиеца. И да остана насаме с него за малко.

— Не мога да ви оставя насаме — каза тя, надигна се и тръгна към бюрото. — Но не се тревожи. Това, което съм планирала за него, ще ти хареса.

Тя отвори едно от долните чекмеджета и в същия миг мобифонът завибрира в джоба ми. Обаждаше се Таня.

— Сделката е сключена. Утре сутринта в девет ще бъдем на хеликоптерната площадка и ще чакаме обаждането ти. Тримата, които поръча, и аз.

— Чудесно — отговорих. — Благодаря. Имаше ли проблеми с уреждането?

— Не питай. Задължен си ми. Много.

— Ще те черпя една вечеря, когато всичко приключи.

— Минимум три. Не забравяй за номера с Лъвайн. А и все още си ми задължен от Мадрид.

Лесли се отдръпна от бюрото още преди да затворя телефона.

— Готови сме — казах.

— Чух — отвърна тя.

Държеше цилиндрично калъфче, а може би вързопче, дълго двадесетина сантиметра и с диаметър около десет. Беше от сив велур и стегнато със сребърна верижка. Чух гигантът да се размърдва на стола и видях, че очите му са приковани във вързопчето. Лесли нежно го остави на масата пред себе си и каза:

— Нещо, за което трябва да помислиш. Ние притежаваме хора. Те ни казват определени неща. Името ти. Къде си отседнал.

— Вече го спомена — отвърнах.

— Отива и по-надалеч. Позволи ми да ти дам пример. Луис Брюър получи поверителен имейл от Лондон днес следобед. Един от нашите хора се добра до него първи. Прочетохме го преди Брюър, Росър или Варли. Знаем всичко за теб. С какво се занимаваш. Малките ти пътешествия по света. Не е лош живот за момче от флота.

— И какво от това?

— Трябва да знаеш, че ако утре нещо се обърка, по случайност или не, ще знаем още преди да напуснеш сградата.

— Сигурен съм, че си права.

— Права съм. Като днес следобед. Надхитри ФБР. Измъкна се от тях. Но не и от мен. Защото имам хора навсякъде. Винаги. Чух какво си направил. И моите две коли те чакаха още преди да излезеш от вратата.

Кимнах. Лесли дори не осъзнаваше каква услуга ми е направила с това.

— Добре — казах. — Ако утре нещо се обърка, няма да е по моя вина.

— Чудесно — каза тя. — Защото хората, които ме разочароват, си получават наказанието.

— И как ги наказваш? Не им позволяваш да убиват повече просяци?

— Да. Нещо такова. Мислех да ти разкажа за това, но после реших да ти покажа.

Лесли кимна на гиганта. Лицето му беше безизразно, почти мрачно. Той се забави за миг, после се надигна и излезе от стаята. Големите му крака затропаха надолу по стълбите.

— Гледай какво ще стане сега — каза Лесли. — И после ще видим дали още си в настроение за шеги.