Андрю Грант
Квит (26)

26.

Първият ми мобифон бе огромен. Беше толкова голям, че се наложи да го монтират за постоянно в колата ми. Спомням си как го инсталираха. Техниците трябваше да разглобят половината вътрешност на колата, като митничари, търсещи дрога. Сложиха колони, микрофони, антени, километри жици, бушони и голяма вилка за самия телефон. И въпреки това той не работеше свястно. Днешните телефони са много по-добри. По-малки. По-мощни. По-надеждни. По-лесни за употреба.

И могат да правят много повече от прости обаждания.

Лъвайн реши, че събитията пред „Булдог“ са достатъчно важни, за да повика шефа си, и на следващата сутрин, малко преди осем и половина, двамата с Таня влязохме в заседателната зала. Тримата агенти от ФБР вече седяха там. Варли беше начело на масата. Някой бе оставил пред него табла с кафета и Уестън тъкмо протягаше ръка към нея. Лъвайн подреждаше документи пред столовете, които бяхме използвали при последното ни събрание.

Придърпах дебелата купчина към себе си и започнах да я преглеждам. Горният лист бе списък с обаждания. Следващият — запис на текстови съобщения, включително онези, които Таня бе изпратила вчера. Останалите бяха снимки. Седемнадесет. Бяха ги увеличили прекалено много и цветовете бяха бледи. Типично за снимки с мобифон.

— Добро утро — каза Варли. — Заповядайте, вземете си кафе. Не искам да губим време днес. Бартман, започвай, ако обичаш.

— Благодаря, господине — каза Лъвайн и вдигна една по-тънка купчина документи. — Това е списък с обажданията, направени от един от телефоните, иззети при снощния инцидент. Отговаря точно на разпечатките, които Дейвид гепи от офиса на „Волфрам“, и показва обаждане до всяка от предишните жертви, направено малко преди смъртта им.

Замълча и ни огледа, сякаш очакваше въпроси. Никой не проговори.

— Значи спокойно можем да си направим извода, че знаем кой е убил петимата бивши служители на „Волфрам“ — продължи Лъвайн. — Собственикът на този телефон. Същият тип, който сега лежи в моргата, благодарение на нюйоркската полиция. Някой да не е съгласен?

Отново никой не проговори.

— Чудесна новина — каза накрая Варли. — Случаят е приключен. Малко необичайно. Не е съвсем същият резултат, който очаквах, но все пак свършихте добра работа. Да почетем паметта на Майк. Всъщност би трябвало да имаме нещо повече от кафе сега. И разбира се, специални благодарности на вас, госпожице Уилсън.

— На мен? — учуди се Таня. — Защо?

— Помощта ви беше безценна — отговори Варли. — Разпознаването на жертвата от снимката беше изключително важно за нас. Напълно възможно бе никога да не открием връзката с „Волфрам“ без това. Вие ни насочихте по вярната следа.

— Няма нужда от благодарности — отвърна Таня. — Радвам се, че помогнах за залавянето на човека, убил приятеля на брат ми.

— О, боже — притесни се Варли. — Ама че съм безчувствен. Забравих, че сте познавали жертвата. Надявам се, че приключването на случая ще ви утеши поне до известна степен.

— Благодаря — каза Таня. — Сигурна съм, че ще ме успокои. Просто съжалявам, че никой няма да бъде съден за извършеното.

— Убиецът е мъртъв — намесих се. — За мен това върши работа.

— Не, съгласен съм с госпожица Уилсън — каза Варли. — Резултатът не е съвсем задоволителен. Очевидно не можем да се върнем назад и да го променим обаче. Просто трябва да се уверим, че случаят е издържан. Кайл, искам да се заемеш с криминолозите.

Уестън кимна.

— Искам да се увериш, че ще действат адски внимателно. Хубаво ще е да имаме още нещо, освен телефонните обаждания.

— Мобифонът на Мансъл беше у него — каза Уестън.

— Така е — съгласи се Варли. — Това сигурно е важно. Но какво друго знаем за него?

— Честно казано, не много — отговори Лъвайн. — Салиф Хамад. Иракски поданик. Влязъл в Съединените щати легално преди два месеца. Кацнал на летище „Кенеди“. Служител на „Волфрам“, което не е изненадващо. Но има и много неща, които не знаем. Аз лично мисля, че още е рано да празнуваме.

— Какво имаш предвид? — попита Варли.

— Няколко неща — отговори Лъвайн. — Например, ние мислим, че той е убил останалите петима. Но защо го е направил? Не можем да приключим случая, без да знаем защо.

— Парите — отговори Уестън. — Хамад е работил за „Волфрам“. Може да е имал достъп до документацията им. Трябва да проучим този тип грижливо. Да видим какво е било финансовото му състояние. Също така смятам, че трябва да си свършим работата със съдебната заповед. Да разберем какво му е позволила да види службата му.

— Не съм напълно убедена за парите — намеси се Таня.

— Но не можем да ги изключим като възможност. Поне засега — отвърна Варли. — Кайл, заеми се с това. Нещо друго, Бартман?

— Да — отговори Лъвайн. — Мансъл. Ако все още е жив, трябва да го намерим. Мозайката не е сглобена докрай. Искам да знам откъде Хамад се е сдобил с мобифона на Мансъл. И кога.

— Загрявам накъде биеш — каза Уестън. — Мансъл се свързал с Майк и си уредил среща. Ако е загубил мобифона си, как се е обадил?

— И аз точно това си мисля — потвърди Лъвайн.

— Мога да отговоря на този въпрос — каза Таня. — Останалите разпечатки са от телефона на Мансъл, нали?

— Да — каза Лъвайн.

— Добре — продължи Таня. — Ако сравним двата списъка с обаждания, какво виждаме? Да започнем с приятеля на брат ми, Саймън Редфорд, чийто труп бе намерен от вас. До неговия телефон има обаждане от Хамад, направено сутринта в деня, когато е бил убит. Четири минути по-късно Редфорд се обажда на Мансъл. Говорят осем минути. И на двата телефона няма никакви други обаждания чак до късния следобед. Тогава Мансъл се е опитал да звънне на Редфорд четиринадесет пъти. Не успял да се свърже. И веднага след последния опит се обадил на този безплатен номер. Виждате ли?

— Това е номерът на групата на Майк — каза Уестън.

— И аз така предположих — каза Таня. — Мисля, че е станало следното. Редфорд е казал на Мансъл за обаждането от Хамад и за това, че щял да се срещне с него. После Мансъл може да е чул, че друг пътуващ по влаковете е бил убит, или пък просто се е уплашил, когато Редфорд не си е вдигал телефона. Така или иначе, стреснал се е достатъчно, за да потърси помощ.

— Но защо се е обадил на нас? — учуди се Варли. — И откъде е знаел номера на групата на Майк?

— Научил го е от брошурите, за които агент Лъвайн ни каза вчера — отговори Таня. — Вас ви нямаше, когато ги обсъждахме. Както и да е, Редфорд е бил третият убит. На следващия ден Хамад се обадил на номера на Мансъл. После няма никакви обаждания до момента, когато вие намерихте номера в документите на Майк и започнахте да му звъните.

— Значи смяташ, че Мансъл се е срещнал с Хамад? — попита Варли. — Възможно ли е да е бил толкова глупав след случилото се с приятеля му?

— След това, което той е смятал, че се е случило — поправи го Таня. — Предполагам, че е отишъл при него да търси отговори. Получил е някакви. И това му е струвало само телефона, а не и живота му, както при другите.

— А ако не е разполагал с мобифона си, не е можел да предупреди останалите двама — отбеляза Лъвайн.

— Това обяснява как Хамад е успял да ги очисти един по един.

— Чакай, чакай — спря го Варли. — Откъде знаем, че не е струвало и живота на Мансъл?

— Всъщност не знаем — отговорих.

— Да, не знаем — потвърди Уестън. — Вчера предположихме, че е оцелял, тъй като се е обадил на Майк. Но въз основа на идеята на Таня той може да е бил убит по всяко време след като е уредил срещата. Особено ако се е сблъскал с Хамад.

— Нямаме доказателство, че Мансъл въобще е стигнал до уличката — каза Лъвайн.

— А всичко друго щеше да се развие по същия начин, независимо дали Мансъл е стигнал там, или не — отбеляза Уестън. — Майк е бил там преди времето на срещата. Човекът на Лесли се е натъкнал на него случайно. После се появява Дейвид. Просто не знаем дали и Мансъл е бил там.

— Съжалявам, Таня — казах.

— Никоя от тези идеи не е доказана — отвърна Таня.

— Мансъл може да е още жив. Трябва да продължим да го издирваме.

— Ще го търсим — увери я Варли. — Но искам да се съсредоточим върху Хамад. Каква е причината за извършените от него убийства? Да открадне заплатите? Или има нещо повече?

— Знаем, че Хамад е взел мобифона на Мансъл — казах. — Трябва да се съсредоточим върху това. И да забравим за всичко друго.

— Защо? — попита Уестън.

— Защото не е взел мобифона на никой от другите — отговорих. — Значи в телефона на Мансъл има нещо особено. А ако се е стремил към парите на Мансъл, защо не е взел личната му карта или някой от банковите му документи?

— Вероятно го е направил — каза Уестън. — Но няма да знаем със сигурност, преди да претърсим квартирата и службата му. Все някъде е прибрал плячката си. А затова имаме нужда от съдебната заповед.

— Не — възразих. — Трябва да приберем Тейлър, началника от „Волфрам“, с когото се видяхме. Той пребледня, когато видя снимките на убитите си служители. Трябва да му покажем снимките от телефона на Мансъл. Знаем, че той крие нещо, а това може да го подтикне да се разприказва.

— Да си побъбрим с него за снимки от почивки? — изненада се Уестън. — Да бе, тогава наистина ще пропее.

— Нямаме причина да го приберем — възрази Варли. — Не още. Ето какъв е планът. Кайл, справи се бързо с документацията. Искам утре рано сутринта екипът ни да прерови щателно „Волфрам“. Бартман, свържи се с полицията. Да включат веднага Мансъл в списъка си с изчезнали лица. Дейвид и Таня, свържете се с мобилните оператори. Проверете дали имат данни от позиционните устройства на някой от телефоните. Някакви въпроси?

Нямаше.

— Добре тогава. Действайте. Ще се видим отново по обед. Господин Тревилиън, снощи рискувахте. Извадихте късмет, но не искам да действате повече сам. Ясно ли е?

— Зависи от тях — отвърнах и кимнах към Лъвайн и Уестън. — Вчера се опитах да ги включа, но бяха заети с попълването на формуляри.

 

 

Уестън и Лъвайн тръгнаха да изпълнят задачите си — всъщност се повлякоха по петите на Варли като послушни ученици. Аз останах в стаята и се заех с кафето. Таня ме загледа за момент, после се извини и излезе. Все още изглеждаше притеснена за нещо.

— Добре ли си? — попитах я, когато след няколко минути се върна.

— Честно казано, страхувам се, че съм параноичка. Стори ми се, че видях някакви типове да наблюдават дома ми снощи. И отново тази сутрин.

— Настина ли? Как изглеждаха?

— Ами… мъже. Малко над двадесетгодишни. Нищо особено отличително.

— Ами дрехите им? Как бяха облечени?

— Не помня точно.

— Ръст? Телосложение?

— Не съм сигурна. Не забелязах нищо особено.

— Добре, ще се отбия при теб по-късно, ако искаш. Ще проверя как стоят нещата.

— Не, не се тревожи. Вероятно просто съм изморена. Не можах да спя.

— Заради Мансъл ли?

— Отчасти. А и споменът за простреляния Хамад ме държа будна доста време. Ами ти?

— Спах като къпан. Насмалко да пропусна закуската.

— Как можеш да закусваш след всичко, което стана? Пред очите ти умря човек. Гледахме как кръвта му течеше по тротоара. Бях толкова близо, че едва не си изцапах обувките.

— Таня, той искаше да умре. Видя го да се усмихва, нали? Знаеше, че те ще стрелят, ако си бръкне в джоба. Това се нарича „самоубийство чрез полицията“. Аз лично не бих постъпил по този начин, но изборът си беше негов. Трябва да уважаваш това.

— Да го уважавам? Ти си с изкривена психика. Както и да е, да не говорим повече за това. Не искам този образ да остане пред очите ми цял ден. А и трябва да се заемем с мобилните оператори.

— Защо?

— Защото Варли ни нареди.

— Е, и?

— Дейвид, защо вечно търсиш неприятности?

— Няма опасност от неприятности. Да ти се скара Варли е все едно да те изяде маруля.

— Адски си странен. Защо просто да не свършим работата, която ни възложиха? Или искаш да си единственият, който няма какво да докладва?

— Бих предпочел да докладвам нещо полезно. Тази история с позиционните устройства е дивотия. Варли просто иска да ни разкара от картинката и да се опита да приключи нещата по своя собствен начин.

— Дори и да е вярно, проблем ли е?

— Да.

— Защо? Защото той не действа по същия начин като теб?

— Не. Защото той има различна цел. Той те залисва, Таня. Тревожи се само за железопътния си случай. Иска да се увери, че няма да пропусне нещо, което после да го засегне. Откриването на Мансъл е на заден план. И Варли ще го остави там, ако му позволим.

— Може и да си прав. Но как да променим това?

— Да тръгнем след Тейлър.

— Защо?

— Защото в цялата тази история има една подозрителна връзка — уволнените екипи, убитите хора, болницата, където са работили, и Хамад, който е натиснал спусъка. Всичко сочи обратно към „Волфрам“.

— Съгласна съм. Но ни трябват доказателства, за да го арестуваме. Затова агентите се занимават със съдебната заповед.

— Тя няма да пристигне по-рано от утре. А тогава ще е прекалено късно. Дотогава Тейлър ще покрие всичко. Таня, трябва да си зададеш един въпрос. За Мансъл. Наистина ли се отнасяш сериозно към цялата тази история?

— Разбира се. Абсолютно. Знам, че според теб е глупаво, но…

— Тогава трябва да пипнем Тейлър днес. Тази сутрин. Веднага. И знаеш ли какво? Точно това ще направим.

— Как? Не можем да го принудим.

— Няма нужда да го принуждаваме — отговорих и извадих мобифона.

— Какво ще правиш? — учуди се Таня.

— Ще му се обадя и ще го помоля да се види с нас.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

Тейлър вдигна на първото позвъняване.

— Да? — каза той. — Какво има?

— Добро утро, господин Тейлър — поздравих любезно. — Обажда се Дейвид Тревилиън. Вчера се видяхме в службата ви.

— Да, спомням си. Какво мога да направя за вас?

— Имам един проблем. Оказа се, че и двамата с вас го имаме. Надявах се да се видим, за да потърсим начин да се справим с него.

— Какво имате предвид?

— Спомняте си, че работя с ФБР в момента, нали? Е, те са подозрителни хора. И според тях вие не бяхте съвсем откровен с нас вчера.

— Глупости. Казах ви всичко, което знам.

— Вярвам ви, господин Тейлър. Наистина. Проблемът е, че хората от Бюрото са и адски упорити. Мъча се да ги убедя, но съм сам срещу тях. А в момента те изготвят съдебни нареждания за телефонните ви записи, компютрите, помещенията, колите и всичко друго.

— Записвате ли ме? Защо ми съобщавате всичко това?

— Защото ако те поемат по този път, ще са нужни седмици, за да приключим случая. Може би дори месеци. Видях базата ви. А агентите действат много подробно.

— Да правят каквото си искат. Няма да намерят нищо.

— Може и така да е. Но ето какъв е проблемът ми. Не искам да се мотая тук в продължение на месеци. Имам си работа в Лондон.

— Както казахте, това си е ваш проблем.

— Но и ваш.

— От къде на къде?

— Трудно е да си представим как в наши дни даден бизнес оцелява без компютри или телефони. Липсата на коли също може да е проблем. Ами клиентите ви? Може да се изнервят от постоянното присъствие на криминолозите…

— Заплашвате ли ме?

— Не. Просто ви предупреждавам какво ще стане, освен ако не намерим начин да го спрем.

— И как да направим това?

— Да се видим. Ние двамата. Ще ви обясня какво тормози Бюрото. А после, ако ми съобщите нещо, което да върши работа, ще им дам подходящите отговори. И ще ви спестя много затруднения и притеснения. На мен пък това ще ми спести време.

— А ако разследването свърши по-бързо, вие ще оберете славата.

— Е, ако нещата приключат така, няма да проявя излишна скромност.

— Да, разбирам. Добре. Ще се срещна с вас. Кога?

— Колкото се може по-скоро. Те вече действат по заповедта. Трябва да е преди обяд.

— Днес?

— Екипът ще се задейства утре сутрин.

— Да не са полудели?

— Бъдете готов след час. Ще дойда в службата ви.

— Днес съм в почивка. У дома съм си.

— Добре, тогава да се видим там. След двадесет минути.

Докато говорех, Таня беше отишла до прозореца, но веднага щом разговорът приключи, се обърна и се втурна към мен.

— Дейвид, какви ги вършиш? Провали цялото разследване. Как може да ни помогне това?

— Какво съм провалил?

— Целия случай. Каза на Тейлър за съдебното нареждане, за обиска и всичко друго.

— Те вече очакваха това.

— Не можеш да си сигурен.

— Сигурен съм. Когато бяхме във „Волфрам“, забеляза ли метално куфарче на пода до шкафовете?

— Високо тридесетина сантиметра? Да, видях го.

— Знаеш ли какво имаше вътре?

— Откъде да знам? Да нямам рентгенови очи?

— Портативен заличител. Проверих, когато отидох до тоалетната.

— Какво е това?

— Устройство, което изтрива хард драйва. Завинаги.

— Това не означава нищо. Вече има нови правила. Трябва да изтриеш хард драйва, преди да го изхвърлиш. За да предпазиш данните за служителите си и така нататък. Да имаш заличител е съвсем законно.

— Таня, не го вярваш, нали? Помисли малко. Независимо дали става дума за кражба на пари, или за болницата, или за нещо, за което още не сме се сетили, някой е организирал всичко грижливо. Те са подготвени за всеки случай. Цели екипи бивши морски пехотинци не измират случайно. Очевидно имат и втори план и сега го изпълняват. Стъпка по стъпка. Ако ги оставим на спокойствие, няма да открием абсолютно нищо.

— А сега, след като знаят, че идваме, дали ще оставят нещо за нас?

— Това е без значение. Обаждането ми имаше друга цел. Да ги стресна. И да ги накарам да вземат решение. Реакцията им ще ни каже повече от обиска.

— Ами Тейлър? Ако те са толкова добре подготвени за всеки случай, какво ще ти каже той?

— Всичко, което поискам да знам.