Андрю Грант
Квит (23)

23.

Преди няколко години хората бяха полудели по „вълшебни“ картини. Разглеждаха с часове психоделичните петна и насилваха очите си да видят разбираеми образи в многоцветните шарки. Анализаторите от разузнаването не биха признали това, но ежедневната им работа е доста сходна. И зависи от същите умения. Определяне на скрити шарки. Само дето те не се опитват да видят лица или планини в пъстрите петна. Търсят планове за убийства и терористични актове във финансови трансакции. В прехвърляне на пари. В телефонни обаждания. В имейли. В търсения по интернет. В списъци с пътници. Във фактури за превоз. В регистрации в университети. В молби за работа. В данъчни декларации. В подозрителни покупки. Дори в старомодни писма и факсове.

За нас, агентите в действителния свят, положението е същото. Ние просто разполагаме с по-малко материал за работа.

С по-малко подкрепа.

И с по-малко време да сглобим мозайката.

 

 

Първият мъж чакаше до кръстовището, полускрит зад количката на уличен продавач. Не купуваше нищо. Не ядеше нищо. И не четеше нищо. Просто чакаше и наблюдаваше движението. И от време на време поглеждаше към затворения магазин на петнадесет метра от него. Там бе разположен вторият тип, който се разхождаше нагоре–надолу и наблюдаваше отраженията на колите във витрината.

Светофарът светна зелено, но никой от двамата не пресече. Наближи БМВ. Караше го сама жена. Първият се скова. Колата приближи още повече. Типът направи крачка към улицата. После внезапно се отпусна и се отдръпна назад. Колата мина и видях, че на задната седалка има детска седалка. Детето спеше.

Светлината се смени още три пъти. Първият остана неподвижен като статуя, докато нова кола не привлече вниманието му. Сега беше ауди. Отново сама жена. Тя ускори и се опита да профучи през кръстовището, но той изскочи пред нея. Жената натисна спирачката. Гумите изсвириха. Предната броня халоса мъжа под коленете и го метна във въздуха. Той се просна на капака, после се плъзна безжизнено на улицата.

Жената изскочи от колата и се втурна към него. Уличният продавач се спусна след нея. Хората, които чакаха до светофара, бързо се скупчиха наоколо, изпълнени с любопитство. Зад тях вторият тип се отдели от витрината на магазина и тръгна по тротоара с небрежна походка.

Пресякох улицата и тръгнах към задницата на колата. Вторият въобще не ме видя. Беше прекалено съсредоточен върху тълпата. Протегна се към отворената шофьорска врата, без никой да го забележи. Чантата и куфарчето на жената лежаха на пода пред дясната седалка. Мъжът ги сграбчи ловко и плавно се оттегли от колата. Бяха изминали само две секунди и никой друг не бе забелязал действията му.

Оставих го да се отдалечи от багажника, преди да го ударя. Не исках да се просне върху колата, нито да издаде шум, когато падне. Юмрукът ми го фрасна с всичка сила. Той се свлече като чувал. Огледах го бързо. Дишаше, но беше в безсъзнание.

Чантата на жената бе отхвърчала на три метра. Взех я, вдигнах и куфарчето й и ги метнах обратно в колата. Извадих ключовете от стартера, намерих бутона за заключване на вратите и го натиснах. После се набутах в тълпата.

— Пуснете ме да мина — казах. — Аз съм лекар. Отдръпнете се.

— Не го докосвай, човече — посъветва ме един от зяпачите. — Ще те осъди.

— Няма — възразих.

— Мъртъв ли е? — попита жената. — Убих ли го? Не го видях. Изскочи все едно от нищото. Направо се метна върху капака…

— Не се тревожете — успокоих я. — Не е наранен. Поне не още.

Сграбчих го за реверите на сакото и го вдигнах. Облегнах го на капака на аудито.

— Престанете — отново се обади зяпачът. — Не бива да го мърдате. Може вратът му да е пострадал.

— Сега може да пострада — отвърнах, наведох се и притиснах лакът в гърлото на типа, точно над ключицата му.

— Какво правите, по дяволите? Как ще му помогне това?

— Нова техника за съживяване. От Англия. Двадесет секунди. Максимум тридесет и ще се свести. Повярвайте ми.

Всъщност минаха само петнадесет. Типът се раздвижи. Загърчи се. После се замята енергично, опитваше се да се освободи от ръката ми. Оставих го да се гърчи още няколко секунди, после го стиснах за дясната китка и го преобърнах върху капака.

— Виждате ли? — казах, като подадох ключовете на жената. — Измама. Този тип просто трябваше да ви спре. А другарчето му се опита да открадне вещите ви.

— Проклет да съм — изсумтя зяпачът.

— Не мога да повярвам — каза жената. — Толкова се уплаших. Проклети задници…

— Искате ли да го ударите? — предложих й. — Ще го държа.

Зазвъня телефон. Осъзнах, че е моят.

— Извинете ме за момент — казах и извадих телефона с лявата си ръка.

Обаждаше се Уестън.

— Получихме нова информация — съобщи ми той. — Къде си?

— Пазарувам — отговорих. — Имам нужда от чисти дрехи.

— По-късно ще се занимаваш с това. Трябва да действаме. Откъде да те вземем?

— Там, където ме оставихте. След пет минути.

— Идваме — увери ме Уестън и затвори.

Прибрах телефона.

— По-добре ли се чувствате? — попитах жената. — Е, добре. Време е да повикаме полицията. Тези типове са правили същото и преди. Трябва да бъдат спрени. Вие сте на ход.

 

 

Фордът на Уестън ме чакаше до бордюра. Таня седеше на задната седалка. Изглеждаше объркана.

— Не загрявам — каза тя. — А и това не доказва абсолютно нищо.

— Какво не доказва нищо? — намесих се.

— „Волфрам“ са направили същото плащане преди година — отговори Уестън. — На друг екип от шест човека.

— Откъде знаеш?

— Счетоводителите ни го откриха. Започнаха да се ровят тази сутрин. И бързо се справиха. Другият екип също бил изпратен в болницата точно преди да ги уволнят.

— Значи болницата е връзката.

— Не. Не може да бъде.

— Защо не?

— Защото никой от шестимата, които открихме, не е мъртъв.

— Е, и?

— Ако болницата беше връзката, те също щяха да бъдат убити.

— Не. Вървиш в погрешна посока. Ако парите от заплатите бяха връзката, тогава щяха да са убити.

— Виждате ли? — обади се Таня. — Не е толкова просто. Болницата и парите са общото между двата екипа. А в този момент не разполагаме с доказателства, които да поставят едното пред другото.

— Някакви пари били ли са взети от сегашните шестима? — попитах.

— От двама не — отговори Лъвайн. — Още проверяваме останалите.

— Не е много убедително — отбелязах. — От друга страна, и двата екипа са работили в болницата. Тя е ключът. Нещо, свързано с нея, е довело до уволнението им. Така трябва да е.

— Правилно — потвърди Уестън. — Били са уволнени заради болницата. Но не и убити заради нея. Двете неща сигурно нямат нищо общо.

— Тейлър спомена, че клиентът бил труден — напомни ни Лъвайн. — Може да е прав.

— Защо иначе са върнали екипа тук? — попита Уестън. — Защо са им платили? Защо просто не са ги убили в Ирак?

— Да, щеше да е по-евтино — добави Лъвайн. — По-лесно и не толкова рисковано.

— Можели са да го представят като поредното нападение на тълпата — каза Уестън. — Или засада. Приятелски огън. Никой нямаше да се усъмни. А и там няма хора като нас, които да душат наоколо.

— Ще спрете ли да разсъждавате? — намеси се Таня. — Губите време. Хайде просто да поговорим с този човек. Да чуем историята направо от източника.

— Кой човек? — попитах.

— От първия екип — отговори Таня. — Петима отново заминали за Ирак, но шестият си е тук, в Ню Йорк.

— Не ти ли казахме? — попита Уестън. — Говорих с жена му, преди да ти се обадя. От нея знаем, че е работил в болницата.

— И къде е той? — попитах. — В офиса ви?

— Не — отговори Уестън. — На работа е. Сега работи в строителството.

Рамкирани плакати два на два бяха закачени на всеки панел от грубата синя ограда, която отделяше пешеходците по Двадесет и трета улица от стоманения скелет, издигнат на тясната строителна площадка от другата страна. Общо осем снимки. Всяка представяше различна част от завършената сграда, от елегантното застлано с мрамор фоайе до изящната японска градина на покрива, украсена с миниатюрни бронзови скулптури.

Уестън паркира до снимката на изискана двойка, закусваща до облицования си с гранит бар, и тръгнахме да търсим началника на обекта.

— Колко ще е висока тази сграда? — учуди се Таня, вторачена в плакатите.

— Не достатъчно — отговори Уестън, като потропа по дървената врата. — Няма да можеш да видиш сградата на Крайслер, тъй като тази на „Мет Лайф“ ще скрива гледката.

— А Емпайър Стейт Билдинг не е толкова висок — отбеляза Лъвайн.

— Срамота — каза Таня. — Навремето това са били трите най-високи сгради на света. И човек е можел да ги види през прозореца си. Сигурно е било страхотна гледка.

Началникът на обекта най-после ни видя и тръгна към нас.

— Да? Какво има? Зает съм.

— ФБР — представи се Уестън. — Търсим Хулио Арка.

— Не е тук.

— Съпругата му ни каза, че е на работа.

— Да, но още не се е върнал.

— Кога го очаквате?

— Не знам.

— Къде отиде?

— В парка отсреща. С другите типове.

— Колегите му?

— Не. Мъже с костюми. Също като вас.

— Като нас? Колко?

— Двама.

— Кога отидоха?

— Не знам. Преди десет–петнадесет минути.

— Как изглежда Хулио?

— Обикновен човек.

— Възраст?

— Някъде около тридесет.

— Ръст?

— Метър и седемдесет и пет. Може би малко повече.

— Коса?

— Войнишка подстрижка. Но носи каска.

— Мустаци? Брада?

— Не. Гладко обръснат.

— Дрехи?

— Ботуши. Гащеризон като моя. И светлоотразителна жилетка.

 

 

Малкият парк бе претъпкан с хора. Седяха на пейките, лежаха на тревата, разхождаха кучетата си, редяха се на опашка пред откритото кафене. Някои бяха сами. Други — на групи. Някои бяха с костюми, други — с работнически дрехи. Но никой не отговаряше на описанието на Арка.

Пътеката от портата на югоизточния ъгъл беше една от шестте, които излизаха като лъчи от богато украсения фонтан от другата страна на кафенето.

— По-разумно ще е да се разделим — предложи Лъвайн. — Аз ще тръгна право напред. Кайл, ти поеми наляво. Дейв и Таня, вие тръгнете надясно. Имаме ли връзка?

Таня потупа чантата си.

— Добре. Ако не намерим нищо, ще се срещнем до фонтана.

Уестън се обади първи по радиото.

— Елате при мен. Статуя на югозападния ъгъл. Код синьо.

Лъвайн стигна там миг преди нас.

— Какво откри?

— Намерих го. Но има проблем. Мисля, че сме закъснели.

Уестън ни поведе по пътеката. Стигнахме до друг паметник. Отдалеч приличаше на гигантски свещник, но когато се приближихме, видях, че е солидна бяла колона с петолъчка на върха. Около основата й се бяха струпали седем души. Една жена ядеше сандвич. Друга слушаше айпода си. Трета говореше по телефона. Трима тийнейджъри седяха и си говореха. И един мъж. Лежеше облегнат на издялана в колоната табела. Каската му лежеше до него. Буци кал бяха паднали от работните му обувки. Жълтата му жилетка беше набръчкана под мишниците, сякаш се бе смъкнал от стоящо положение. Вратът му беше изкривен силно надясно. Очите му бяха затворени. А езикът му висеше от устата като гигантски розов плужек.

— Разбрахте какво имах предвид — каза Уестън.

— Как се е случило, по дяволите? — изръмжа Лъвайн.

— Трябва да са били двамата, с които е напуснал работното си място — предположи Уестън. — Вече ги потърсих. Няма и следа от тях.

— Ами тези хора тук? — обади се Таня. — Някой сигурно е видял нещо.

— Не разчитай на това — посъветвах я.

— Кайл, повикай помощ — нареди Лъвайн. — Никой да не си тръгва оттук. Всички трябва да бъдат разпитани. Два пъти. И да проверим дали има записи от охранителните камери в парка и съседните улици. Или строителната площадка. Докарай криминолозите. И съдебния лекар. Да побързат.

— Чакай малко — спрях го. — Кой провери пулса и дишането му? Или просто правим предположения?

— Кайл? — попита Лъвайн.

— Не — отвърна той. — Видях го и веднага ви се обадих.

— Не мислиш, че… — започна Таня.

Пристъпих напред и се наведох към врата на жертвата, протегнал два пръста. Но преди да успея да го докосна, дясната ръка на Арка помръдна светкавично и пръстите му се сключиха около китката ми.

— Добър ден, Хулио — поздравих го. — Или е по-подходящо да те наричам Лазар?

Лъвайн и Уестън искаха да го арестуват на мига, но ги убедих, че сандвич и кафе в кафенето в парка ще доведат до по-добър резултат.

— Добре тогава — каза Лъвайн, след като отпи от капучиното си и отхапа парче бишкота. — Готов съм да си поговорим. Каква беше тази история в парка, Хулио? Да не си почитател на Борис Карлоф?

— Успокой се, човече — ухили се Арка. — Просто ви проверявах.

— Проверяваше ни? Бе ти за какъв се мислиш?

— За човек с мобифон.

— Това пък какво означава?

— Мислите, че хората не си говорят, защото вече не са на служба? Мислите, че не знам за уволнението на поредните шестима от „Волфрам“? Или за това, че петима от тях са мъртви?

— Дай да видя телефона — каза Уестън.

Арка извади от джоба на гащеризона си малък сребрист моторола и го остави на масата. Уестън го взе, натисна няколко бутона и каза:

— Не е мобифонът, от който са се обадили на Раб. Но жена ти ти се е обадила. Веднага след като говорихме с нея.

Арка не отговори.

— Казала ти е, че идваме при теб. И затова си се опитал да избягаш. А това те прави подозрителен, Хулио.

— Петима души са мъртви — отвърна Арка. — Съпругата ми провежда странен разговор с непознати. Казвате й, че сте федерални агенти. Е, тя как да е сигурна?

— Значи ти си уредил работата с шефа си? Май страдаш от параноя.

— Създал си е чудесно прикритие — намесих се. — Отправил се е към претъпкан с хора район. Създал е диверсия. Наблюдавал е реакциите ни. Според мен е постъпил доста хитро.

— Ще се върнем на това — изсумтя Лъвайн. — Но сега държа да ми обясниш защо те уволниха от „Волфрам“.

— Нямам представа — отговори Арка.

— Уволняват те от работа, която ти носи двеста хиляди на година, и ти не питаш защо?

— Попитахме, разбира се. Но чухме някаква дивотия за „оплакване от страна на клиента“.

— Защо се е оплакал клиентът? Какво направихте?

— Нищо.

— Ами приятелите ти?

— Нищо.

— Значи са ви уволнили без причина. Как се почувства?

— Страхотно.

— Айде бе!

— Сериозно. Дадоха ми петдесет и пет хиляди. И възможност за обучение. Сега имам пари в банката. Не се налага да обикалям из Близкия изток, за да си изкарвам хляба. И не се опитват да ме убият всеки ден.

— Какво правехте в болницата? — попитах.

— В Ирак ли? Охрана.

— Повече от един екип ли имаше? — попита Лъвайн.

— Да. Три. Ние охранявахме болницата. Вторият — доставките, които докарваха медицинските камиони. А третият охраняваше лекарите, когато не бяха на работа.

— Ами екипът, който току-що са уволнили? — поинтересувах се.

— Чух, че те са охранявали болницата.

— Онези типове в Близкия изток имат странни традиции — отбелязах. — И понякога са адски чувствителни и обидчиви. Сигурен ли си, че…

— Знам традициите им. Обучиха ни, преди да ни изпратят там. А и вече бях ходил там три пъти. Не сме извършили нищо нередно. Никой от нас.

— А да сте забелязали нещо странно? Или не на мястото си? Нещо, което не ви е направило впечатление веднага?

— Не. Нищо такова. Болница. Болни хора, странни миризми. Досадна история. Защо ми задавате тези въпроси? Кога ще ме питате за Джеймс Мансъл?

— Защо да те питаме за него?

— Защото той е убил онези другите.

— Той ги е убил? Защо? И откъде знаеш?

— Вижте, шестима души получават големи суми. Тръгват си заедно. В това няма нищо необичайно. Много хора го правят след последната си задача там. Но пък петима от тях не се връщат. Помислете малко. И го направете бързо. Аз съм единственият бивш служител на „Волфрам“, който се мотае наоколо. Не искам Мансъл да дойде за моето парче от баницата.

 

 

Докато Арка се отдалечаваше, Лъвайн запази хладнокръвие. Но после ожесточено удари с юмрук по масата. Остатъците от кафето му се разляха в чинийката. Хората от съседните маси се вторачиха в нас. Таня се притесни и задъвка долната си устна. Уестън — постара се с всички сили да запази спокойствие — попита:

— И сега какво?

— Сега хвърляме ези–тура — каза Лъвайн. — Ези, той е в смъртна опасност. Тура, той е убиец.

— Но кое от двете? — попита Таня. — Или и двете?

— В момента няма значение — отвърна Уестън. — Което и от двете да е, трябва да го намерим.

— Съгласна съм — каза Таня. — Но как? Арка не ни помогна с нищо. „Волфрам“ още по-малко. И сега трябва да търсим човек, който може да е къде ли не в Съединените щати.

— Или в Мексико — добави Уестън.

— Не забравяйте Канада — обади се Лъвайн.

— Значи навсякъде по света — каза Таня. — А светът е мнооого голяма купа сено, в която да търсим иглата.