Андрю Грант
Квит (13)

13.

Изкарах изпита на седемнадесетгодишна възраст. И се научих да шофирам на двадесет и две.

Това е едно от първите неща, които прави флотът, когато те вербува. Поне за разузнаването. Отнемат ти книжката и те принуждават да я изкараш отново. Звучи чудесно по принцип, тъй като знаеш, че няма да си губиш времето с малолитражни нисани и тъпи завои. Ще седиш в модифицирано возило на частна писта и ще учиш какви ли не сложни маневри.

Има само един проблем.

Настояват да разбереш колите, преди да ги шофираш.

Спомням си първия ден, когато ни показаха две групи от двадесет различни модела, подредени на срещуположните страни на стар хангар за самолети. Половината бяха обикновени коли. Останалите бяха от гаража на флота. Знаехме, че колите на флота са подобрени. Имаха специални двигатели. Спирачки. Гуми. Ресори. Електроника. Всичко, което ти дойде наум. Но всичко бе така добре изпипано, че нямаше начин да разбереш коя кола е променена и коя не е.

Беше си сериозно предизвикателство да научиш достатъчно, за да те пуснат зад волана. По онова време си мислех, че просто изучавам колите. Но с течение на годините видях, че и с хората е така. Сравняваш професионалистите и аматьорите в която и да е област и стигаш само до един извод.

Може да изглеждат еднакви на пръв поглед.

Но всъщност са абсолютно различни.

 

 

Лесли седеше и ме наблюдаваше. Беше напълно неподвижна, с изключение на лявата й ръка, която сякаш се движеше по своя воля и пълзеше по масата към сивото вързопче. Пръстите й стигнаха до него, поспряха и се качиха отгоре. Започнаха да галят гладкия велур. Бавно. Приличаха на зловещо морско създание, което измъчва плячката си.

Пръстите й спряха, когато вратата се отвори и някакъв мъж пристъпи колебливо в стаята. Беше на двадесет и няколко, сравнително висок, с прилепнали джинси, които да подчертават тесните му бедра, и мощни широки рамене, изпънали черната му тениска. Късата му руса коса беше леко разрошена и очевидно не се бе бръснал от няколко дни. Лицето му обаче беше разочароващо. Силно заострено и с малки кафяви очички, разположени прекалено наблизо. Придаваха му вид на гризач.

Гигантът влезе след него. Този път не се приближи до масата, а остана до вратата в ролята на пазач. Джордж, човекът, който ми бе донесъл храната и бе заловил Джулиан в трапезарията, влезе последен. Настани се до стената, близо до мен. Гледаше надолу и си играеше с малка видеокамера. Каишката й бе увита около дясната му китка.

— Дейвид, това е Сирил — каза Лесли и кимна към новодошлия. — Всъщност името му не е Сирил, но го наричаме така, защото смятаме, че прилича на катерица. Подхожда му. Сирил Катерицата.

— Щом така сте решили — отговорих.

— Познаваш ли го?

— Не.

— Но той те познава. Нали, Сирил? Трябваше да те огледа отблизо, преди да се обади на 911. Изненадана съм, че не си го забелязал.

— Скрил се е. Очевидно на детската площадка. А това не е от местата, където обичам да си прекарвам времето.

— Вярно ли е, Сирил? — попита тя.

Той не отговори.

— Сирил, с Дейвид обсъдихме изпълнението ти снощи — каза тя. — Не сме впечатлени.

— Лесли, аз… — почна Сирил.

— Тихо. Не си влошавай положението — прекъсна го тя, после се обърна към мен. — Снощи Сирил допусна грешка. Не работи за мен от дълго време, но грешката си е грешка. Не мога да позволя хората ми да правят грешки. А неговата беше голяма. Затова сега той ще направи нещо полезно.

— Чай ли? — попитах.

— Може би по-късно. Ако въобще имаме чай. Но първо той ще ти покаже какво се случва с хората, които ме провалят.

Лесли завъртя вързопчето и видях, че закопчалката е във формата на трагикомична маска.

— Това съм аз — каза тя, като посочи усмихнатото лице. — А другото лице е… можеш ли да познаеш, Сирил?

Младежът пребледня. Рядката четина правеше кожата му да изглежда покрита с мухъл. Лесли отвори закопчалката и бутна верижката настрани. После разви сивия велур. Образува се правоъгълник, дълъг четиридесетина сантиметра. Едната му страна беше прегъната отгоре и криеше съдържанието му.

Лесли се надигна и тръгна към Сирил, като плъзна велура по масата. Сирил започна да нервничи. Тя стигна до ъгъла на масата и спря на метър от него. Постоя там за миг, като го оглеждаше внимателно, после ъгълчетата на устата й се изкривиха в зловеща усмивка.

Усмивката дойде прекалено много на Сирил. Той се завъртя и се втурна към вратата, но гигантът го очакваше. Хвана го, завъртя го и го избута до масата с приковани до тялото му ръце.

— Ако искаш да се молиш, сега е моментът — каза Лесли.

Сирил дишаше тежко, но не каза и дума.

— Срамота — изсумтя Лесли. — Харесва ми повече, когато се молят.

— Има ли въобще някакво значение? — попитах.

— За мен има — отговори тя и разтвори сивия велур.

Вътре имаше гумени ръкавици, бял ластик с метални куки от двете страни, четири дълги медни игли, като онези, които използват при акупунктура, малко чукче, два скалпела, дълъг хирургически форцепс, тънка ножица, прозрачна пластмасова кутийка с игла за шиене и яркосин конец и някакво устройство, което приличаше на миниатюрни клещи. Имаше същия механизъм за увеличаване на силата, но челюстите бяха по-закръглени.

Всеки предмет се придържаше на място от малко ластиче, очевидно специално предназначено за тази цел.

Лесли остави парчето велур пред Сирил и отиде до вградения гардероб в другия край на стаята. Отвори дясната врата и изкара количка от онези, с които разнасят чаршафите по хотелите и болниците. Беше от лъскава метална мрежа и висока метър и осемдесет. И беше празна. Колелата й бяха огромни. Вероятно не бяха оригиналните, но вършеха работа. Количката бе по-висока от Лесли, но тя я буташе без усилие.

Когато мина покрай мен, видях, че едната страна на количката липсва и че рамката е подсилена е метални тръби. Четири дебели кожени каиша бяха закачени в ъглите на отвора, на петнадесетина сантиметра от дъното и на десет от върха. Приличаше на портативна клетка.

Лесли забута количката към Сирил, който не я забеляза, тъй като все още бе вторачен в странните инструменти. Гигантът го бутна леко назад и Лесли се приближи до него. Лявата й ръка го сграбчи за слабините и стисна. Сирил изпищя. Очите му сякаш щяха да изскочат.

Великанът пусна ръцете му и докара количката точно зад него. Лесли продължи да го стиска за тестисите и дори го повдигна на пръсти. Гигантът бързо закопча глезените му за рамката на количката. После направи същото и с китките му, като опъна каишите толкова силно, че едва не му съдра кожата. Кимна на Лесли и тя пусна Сирил, който остана прикован към клетката. Трепереше силно и разтрисаше металната мрежа.

Лесли отново посегна към слабините му, но този път той я видя, загърчи се енергично и се опита да се измъкне. Тя сложи ръка на бедрото му и бавно го погали по чатала. После вдигна тениската му и разкри скулптирани мускули, каквито могат да се видят по кориците на фитнес списанията.

— Никакви косми — отбеляза тя. — Срамота.

Токата на широкия кожен колан на Сирил беше във формата на мотоциклет. Лесли я разкопча, измъкна колана и го пусна на пода. Сирил подскочи нервно. Тя разкопча копчетата на дюкяна му, смъкна му джинсите и те се усукаха около завързаните му глезени. Сирил носеше бельо с марката на Калвин Клайн — прилепнал черен слип със сиво райе. Лесли потърка нежно предницата му и леката подутина се увеличи видимо.

— Това, което усещаш сега… — каза тя, докато смъкваше слипа му. — Наслаждавай му се, докато можеш.

Джордж натисна някакъв бутон и екранчето на камерата се освети.

Лесли посегна към инструментите и взе ластика. Обърна се към Сирил и го нагласи като колан, на височината на хълбоците му. Опъна го, после го пусна и той прикова пениса на Сирил към корема му.

— Време е, Джордж — каза Лесли.

Джордж натисна зеления бутон и камерата започна да записва. Първият кадър показа вързания Сирил, след това се фокусира върху слабините му. Сирил забеляза това и ерекцията му мигновено спадна.

Лесли взе единия скалпел и клещите и ги вдигна високо. Джордж я включи в кадър.

— Тъй като представлението е в чест на Дейвид, той ще направи избора — каза тя. — Кой метод, Дейвид? Старият или новият?

— Нито един — отвърнах.

— Нито един? Искаш да му откъсна топките с голи ръце? Предполагам, че бих могла…

Не отговорих. Сирил изскимтя, пенисът му потръпна под ластика. Джордж задържа камерата стабилна. Лицето му бе напълно безизразно. Гигантът се облегна на вратата с кръстосани ръце и прикова очи в пода.

— Добре тогава — каза Лесли и остави скалпела. — Ако си гнуслив, ще използваме бурдизото. Проектирано е за скопяване на животни. Почти няма кръв. Смазва надсеменника и топките си падат самички. След няколко дни, когато се съсухрят и умрат.

Поднесе инструмента към лицето на Сирил и го щракна няколко пъти. Нарочно стискаше силно, така че вените на китките й се издуха. Намигна весело на Сирил, чиито очи се подбелиха.

— Я виж, той започва да загрява — отбеляза тя усмихнато и се обърна към мен. — Виждал ли си такъв инструмент?

— Често — отвърнах. — Всички посланици си имат точно такива. Стандартен правителствен модел.

— Този е предназначен за кочове. Но е идеален и за хора. Преди имах и един за агнета, но той не вършеше толкова добра работа. Понякога едната топка оцеляваше. Налагаше се по-късно да си довърша работата. Но с този няма проблеми. Знаеш ли кое му е най-хубавото?

Не казах нищо.

— Шумът, който издава, когато смаже малките тръбички. Звучи все едно прехапваш стрък прясна целина.

— Това не ми говори нищо. Не ям зеленчуци.

— Е, предполагам, че специалната ми играчка няма да ти е кой знае колко интересна — каза тя и върна инструмента на мястото му. — За първи път ли ти се случва да наблюдаваш подобно нещо?

Отново не отговорих.

— Хубаво, рязането бездруго върши по-добра работа. Ще видим какво има вътре. А това ще промени живота ти, повярвай ми.

Лесли бутна двата стола настрани и се протегна към спуснатото крило на масата. Вдигна го и то легна хоризонтално до масата. Към дългия му край бяха прикачени ленти от черен плат, наподобяващ четина. За разлика от останалата част на масата, крилото не бе полирано. И не беше чисто — бе покрито с кафяви петна с цвета на засъхнала кръв. Десетки петна, просмукали се дълбоко в дървото. Вече не можеха да бъдат почистени. Бяха образували странни шарки, като мастилените петна, които показват психиатрите.

Лесли отстъпи настрани и гигантът се отдръпна от стената. Приближи се към нас и бутна количката напред. Слабините на Сирил се притиснаха към ръба на масата. Великанът го огледа внимателно, за да се увери, че скротумът му виси точно над крилото. Не го докосна, просто погледна. После натисна спирачките на задните колела на количката и се върна на мястото си до вратата.

Лесли си свали сакото и го окачи на близкия стол. Извади гумените ръкавици и ги нахлузи. После взе две дълги медни игли. Стисна ги внимателно между левия си палец и показалец и ги протегна към Сирил.

Той изви на умряло.

Лесли взе чукчето. Воят на Сирил се засили и той се замята и загърчи, мъчеше се да се освободи от кожените каиши. Лесли задържа едната игла в устата си и насочи другата към масата. Още преди върхът й да докосне Сирил, воят му прерасна в оглушителен писък. Лесли прокара иглата през лявата страна на скротума му и нежно я почука върху вътрешността на крилото. Появи се капка кръв, за миг образува мехурче около иглата, после се стече по кожата на Сирил и на масата. Образува се ново петно.

Лесли вкара другата игла в дясната част на скротума му, стисна кожата му и дръпна. Иглите си останаха на мястото. После смени чукчето със скалпел. Лявата й ръка придържаше кожата опъната, а дясната направи два прореза точно под основата на члена. По острието и ръкавиците й се стече кръв. Когато приключи с рязането, тя взе останалите игли и забоде кожата надолу. Оформи се спретната триъгълна дупка.

Видях сивата влакнеста тъкан вътре. Лесли взе скалпела и я сряза точно по средата. Извади форцепса и го вкара в дупката. Ръката й се движеше бавно и спокойно. След десет секунди внезапно спря и стисна ръчките. После внимателно извади форцепса. В челюстите му бе стисната малка тръбичка.

— Ето го и първия дребосък — каза тя.

Сирил мълчеше, приковал очи в слабините си, зашеметен от гледката. Лесли извади ножицата и я поднесе към тръбичката. В следващия миг спря, остави ножицата на масата и възкликна:

— Какви ги върша? Планирах да използвам бурдизото и забравих да им приготвя новия дом.

Отиде до шкафа, където бе стояла количката, и се върна с буркан с обла стъклена капачка в едната ръка и стоманена манерка в другата. Стъклото бе леко замъглено и това придаваше на буркана стар вид, сякаш бе реликва от някоя древна училищна лаборатория.

— Мъниците ще са в безопасност тук — увери тя Сирил. — Не се тревожи. Ще се грижа за тях. А ти можеш да им идваш на гости, когато поискаш.

Махна капачката на буркана и го напълни с прозрачна течност от манерката. Вонята й подразни гърлото ми. Формалдехид. Като в стара морга.

— Да напиша ли етикет? — попита тя. — Или ще си ги познаеш? Имам доста голяма колекция все пак…

Сирил не отговори. Мисля, че дори не беше видял буркана. Все още бе приковал очи в слабините си, абсолютно омагьосан. Лесли сви рамене и завъртя капачката на манерката. Взе ножицата, обърна се към мен и каза:

— Вие, англичаните, цените иронията. Е, как ти харесва това? Катерица без лешници?