Андрю Грант
Квит (30)

30.

Не помня много за дядо ми.

Умря, когато бях съвсем малък. Разглеждал съм снимките му и съм слушал истории от роднините. Но не го опознах добре, докато не открих някои неща, прибрани от години в стария му войнишки сандък.

Оказа се, че старецът се интересувал страхотно от „Титаник“. Разполагаше с безброй книги и статии за него. Разкази за построяването му в Белфаст, близо до рожденото място на дядо. За нощта, когато потънал. Теории за конспирации. Експедиции за намирането му. Биографии на оцелелите. Историите на подобните на „Титаник“ кораби. Изчетох всяка дума. Но ме впечатлиха не техническите подробности, а това как ли са се чувствали пътниците в онази нощ. В един миг са вярвали, че корабът е неразрушим, техническо чудо, неспособно да потъне. А в следващия — метален ковчег на път към дъното на океана. Светът им се преобърнал. В миг. Без никакво предупреждение.

И аз съм изпитвал същото. Повече от веднъж.

И, както става с айсбергите, никога не знаеш кога ще те ударят отново.

 

 

Отиването до участъка с цел прибирането на Мансъл се оказа абсолютна загуба на време. Ченгетата бяха заключили смотан пияница с английски акцент. Забелязали го да танцува гол в езерото с костенурките в Сентръл Парк. Извадили го, изсушили го и го отвели в участъка. Тази част била достатъчно лесна. Но откриването на самоличността му се оказало съвсем различна работа. Не стигнали доникъде, но после пристигнал бюлетинът на Лъвайн. И видели шанс да прикачат случая на Бюрото. Това им се струвало добра идея, преди ние да се появим там. Когато Таня осъзна какво се опитват да направят, извадиха късмет, че успях да я изкарам от участъка, без да пролее кръв.

Задънената улица в участъка определи настроението за останалата част от деня. Таня беше прекалено разочарована, за да проговори на път към сградата на ФБР. Предпочиташе да седи и да зяпа движението безмълвно. А на всяка улица, по която минахме, имаше задръстване. Без очевидна причина. Нямаше строежи, нито катастрофи. Просто ни се струваше, че всички коли имат за цел единствено да ни пречат. Бяха толкова много, че едва успяхме да стигнем в пет. А тъкмо когато слизахме от колата, се обади Лъвайн. Те още не били готови. Координирането на нападението с другите градове отнемало повече време, отколкото били очаквали. Помоли да отложим събранието за осем часа на следващата сутрин. Нямах нищо против. Това щеше да ни даде шанс да разпитаме преследвачите на Таня. Но пък тя внезапно си спомни, че имала спешна задача в консулството. Нещо толкова важно, че не можела да го остави за сутринта. Единственото положително бе, че щяхме да вечеряме заедно, а това бе шанс да си оправим настроението.

Таня предложи „Фонг“. Вероятно смяташе, че е добре да започнем оттам, където бяхме приключили във вторник, но аз не бях толкова сигурен. Същият ресторант три пъти в пет нощи щеше да ми дойде в повече дори и ако предишните посещения бяха завършили щастливо. Затова се спряхме на един френски ресторант близо до Юниън Скуеър. Бях ходил там. Храната е добра, обслужването — дискретно, масите са големи и разположени далеч една от друга, а светлините винаги са намалени.

Идеално, ако се налага да чакаш, независимо по каква причина.

Разбрахме се за осем часа. Аз пристигнах навреме. Таня — не, но не се притеснявах. Вярвах, че след миналия път, когато въобще не се появи, няма да закъснее повече от пет минути. Най-много десет. А си имах с какво да се забавлявам. Мечтаех си как ще прекараме известно време заедно, извън работата. Разглеждах останалите посетители, хитро настанени пред витрините, за да направят ресторанта да изглежда по-привлекателен и популярен. Гледах как келнерите се носят плавно с подносите храна и бележниците си и самотния барман, който бършеше чаши. Двама младежи навън зяпаха лъскавите колела на чисто ново БМВ, паркирано на отсрещната страна на улицата.

Телефонът ми звънна в осем и петнадесет. Излязох навън, за да отговоря. Очаквах, че Таня се обажда с някакво извинение, но се оказа Лъвайн.

— Има новини. Иракските лекари от клиниката. Открихме ги. Четирима. Но вече са напуснали страната. Излетели са от Нюарк в понеделник.

— Само четирима? — учудих се. — Сигурен ли си?

— Те са хората в Ню Йорк. В Бостън и Вашингтон е същото. Четирима лекари във всяка клиника. И всичките са излетели преди три дни. Все още проверяваме Чикаго и Маями, но предполагам, че ще открием същото.

— Някой пристигнал ли е да ги замести?

— Не намерихме такъв, но свързахме други четирима иракчани с „Волфрам“. Те също са духнали в понеделник. През летище „Кенеди“. Вероятно са били шефовете, за които говори Тейлър. И не ми се вярва, че се сменят. Струва ми се, че спускат кепенците.

— Таня знае ли?

— Току-що звъннах на мобифона й. Не ми отговори. След минута ще опитам другия й телефон.

— Замесени ли са други агенции?

— Не. Нито една.

— Но ние започнахме да душим едва вчера. Защо са побягнали в понеделник?

— Предполагам, че не са побягнали. Тръгнали са си, защото просто са били готови. А това означава, че сме изправени пред съвсем нов сценарий.

Огледах улицата. Наблизо нямаше хора, които да ме чуят.

— Историята с органите — казах. — Може да не е само златна мина.

— Да — отвърна Лъвайн. — По-скоро директна връзка с пет големи града. Осигурявала им е достъп до различни хора. Места. Технологии. Експертиза. И бог знае какво друго.

— Виждал съм това и преди. Екип, който се нанася на гърба на нещо различно. Времето да се тревожиш, е когато ключовите играчи се изпарят.

— Точно така. Означава, че каквото и да планират, ще стане.

— И оставят зад себе си само незначителни хора. Дребните изпълнители, които да натиснат бутона.

— Стандартен метод на действие на терористите. Пазят важните си хора, за да ги изпратят на поредната мисия.

— Но след като са изчезнали в понеделник, значи не разполагаме с много време. Няма да чакат дълго. Рискът е прекалено голям. Още един–два дни максимум.

— Така е. Но дори не знаем коя е мишената им.

— Тейлър може да знае. Ще поговоря с него отново. Ако знае, ще ми каже.

— Няма да стане. На свобода е. Адвокатът му го изкара. Нужни му бяха само две минути след онова, което си му причинил.

— Какво съм му причинил? Не съм го докосвал.

— Той обаче твърди нещо съвсем различно. Но така или иначе е без значение. Вече го няма.

— Върнаха ли му вещите?

— Мисля, че да. Защо?

— Ако си е прибрал мобифона, мога да му се обадя и да уредя нещо.

— Вече опитах. Не отговаря.

— Може и да отговори, ако види моя номер. Или номера на Мансъл. Задържах СИМ картата му.

— Възможно е. Но можеш ли да го отложиш до утре? След като не успяхме да се свържем с Тейлър, говорих с Варли. Той се опитва да ускори нападенията. Това може да ги уплаши, ако Тейлър смята, че си няколко стъпки зад него.

— Добре. Ако наистина ускорите нападенията. Защото това ще е страхотна работа.

— Не сме сигурни. Няма нужда да се плашим.

— Знаем. Помисли само. Колко струва един бъбрек на черния пазар? Заедно с операцията?

— Не знам. Може би сто и петдесет хиляди долара. Защо?

— Тейлър каза, че правят по една процедура на ден. Имат пет клиники. Това са двеста и петдесет милиона на година, дори и ако почиват за Коледа. Човек не обръща лесно гръб на такива мангизи.

 

 

Двамата младежи бяха отишли по-нататък и се мотаеха около друга редица паркирани коли. Тръгнах бавно към тях, за да ги огледам по-добре. Единият извади дъвка от устата си и я залепи на върха на антената на стар шевролет. После се преместиха към следващата кола. Беше луксозен ягуар, тъмносребрист и лъскав, сякаш току-що изваден от изложбената зала.

Типът с дъвката опря ръце на капака на ягуара и разпери пръсти като морски звезди. Притисна ги за десетина секунди, после се надигна да огледа колко пот и мръсотия са се полепили по боята. Приятелят му кимна и започна лениво да изкривява едната чистачка. Забелязаха ме. Инстинктивно спрях, но изведнъж се сетих нещо. Не бях на работа. Ползвах свободното си време. Не се налагаше да съм невидим. Нямаше значение кой ще ме види, нито дали някой ще си спомни лицето ми по-късно. Можех да ги зяпам колкото си искам. Дори можех да отида и да им внуша да проявяват малко повече уважение към чуждите коли.

Идеята ми хареса. Но преди да се задействам, мобифонът ми отново иззвъня. Този път беше Таня.

— Дейвид, съжалявам — каза тя.

— Няма да дойдеш — отбелязах.

— Да.

— Защо? Какво има този път?

— Имам неприятности.

— Защо? Какво стана?

— Двама непознати нахлуха в апартамента ми. И ме отвлякоха. Сега съм заложница.

— Наранена ли си?

— Не. Добре съм. Засега.

— Къде си?

— В клиниката.

— Държат те в клиниката? На Шестдесет и шеста улица?

— Да.

— Казаха ли какво искат?

— Да. Теб. Искат да дойдеш в клиниката сам.

— Аз?

— Да. Казаха, че ако дойдеш сам, в рамките на един час, ще ме пуснат.

— И казаха името ми?

— Да. Но, Дейвид, не го прави. Намери Мансъл. Аз ще съм… Ох… Удариха ме.

— Стига глупости, Таня. Ще дойда да те взема. Не се тревожи. Всичко ще е наред. Кажи ми колко са. Само с „да“. Един. Двама. Трима. Четирима.

— Да.

— В коя част на сградата си? Мазето. Приземния етаж. Първия етаж.

— Да. Ох! Пак ме удариха. Казаха, че трябва да затварям.

— Ясно. Дръж се, Таня. Идвам. Които и да са тези типове, ще си платят.

— Още нещо. Ще ти изпратят моята снимка по телефона. За да ме помниш. Защото ако не дойдеш тук до един час или не си сам, няма да познаеш това, което ще намериш.

— Кажи им да не си правят труда — отвърнах. — Няма да имам нужда от снимката.