Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейвид Тревилиън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Even, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Андрю Грант. Квит

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Господинова

ISBN: 978-954-655-147-4

История

  1. — Добавяне

16.

Мичъл Варли и колегите му изглеждаха безвредни, когато ги видях за първи път в изоставената им сграда. Неискрени, разбира се, но не и опасни физически. Не като нациста от затворническата килия. От тях човек не очакваше да прескочат масата и да му откъснат главата. Но с подобни типове повърхностното впечатление не означава много. Същото може да се каже и за по-голямата част от неприятните животински видове. Паяците например. Обикновено най-смъртоносни са онези, които изглеждат безвредни.

Затова промених плана.

Не се обадих на Таня в девет на следващата сутрин, както бях обещал.

Обадих й се в осем.

Таня отговори на първото позвъняване.

— Дейвид? Какво става? Обаждаш се час по-рано. Проблем ли има?

— Не — отговорих. — Просто реших малко да ускоря нещата. При теб ли са хората от ФБР?

— Добре ли си?

— Разбира се. Там ли са?

Таня направи кратка пауза, после каза:

— Да. И тримата са тук.

— Чудесно. Защото имам добри новини за тях. Няма да се нуждаят от хеликоптера. Ще си спестят парите за горивото. Ще се срещнем в града.

— А, ясно. Къде точно?

— В същата сграда, в която ме заведоха вчера. Стая 303. Намира се на първия етаж, а не на третия, както би си помислил човек. В дъното на коридора. Предпоследната от лявата страна.

— Разбрано. В колко часа?

— Осем и двадесет. Кажи им, че в момента съм в квартала и виждам стаята ясно. Ако не видя Росър, Варли и Брюър да влязат вътре преди уречения час, ще си тръгна. Ако забележа някой друг с тях или в сградата, ще изчезна.

— Разбрано. Ами техният човек?

— Прибран е на сигурно място. Когато се почувствам доволен и в безопасност, ще ги заведа при него.

— Добре. Чакай малко…

Телефонът заглъхна.

— Потвърдено — каза Таня след около половин минута. — И тримата са на път натам. Ще стигнат след десетина минути. Приеха условията. Дейвид, късмет. Искам да се върнеш жив и здрав, след като всичко това приключи.

— Както винаги — казах, затворих телефона и си смених мястото, за да виждам по-добре входа на гаража.

Първите коли пристигнаха след осем минути. Пет броя. Два черни форда, кадилакът, който бях видял вчера, и още два черни форда. Завиха зад ъгъла с висока скорост. Първата кола отби към гаража и останалите я последваха, без да губят време.

Две минути по-късно от другата посока се появи бял ван. Движеше се с много по-ниска скорост. Отби и паркира на същото място като вчера. От мястото ми, почти директно над него, не можех да видя надписите по страните му, но на капака имаше рисунка на карбуратор.

След още две минути чух стъпки в коридора. Май на петима души, но не бях абсолютно сигурен. След кратка пауза вратата се отвори. Видях ръка и сив ръкав, но нищо друго.

Вратата започна да се затваря. Почти се бе върнала в рамката си, когато някой я натисна с рамо и влезе. Варли. Държеше глок. Стискаше го здраво с две ръце. Огледа двата ъгъла вляво от себе си и пристъпи напред. Оръжието се завъртя надясно — и той ме видя до прозореца. Закова се на място и насочи пистолета към носа ми.

— Замръзни — нареди ми, което бе напълно излишно, тъй като въобще не възнамерявах да помръдвам. — Ръцете над главата.

Не изпълних заповедта му. Нямаше да ме застреля. Поне не още.

Луис Брюър влезе след него. Беше много по-нисък, отколкото си бях мислил, нали го бях видял само седнал. Вървеше сковано, с бастун в лявата ръка. Мина вдясно от Варли и спря на няколко метра от килера, където вчера бях намерил етажерката. Идеално разположение за залавянето ми, но Брюър не извади оръжието си. Не знаех дали да се почувствам спокоен, или обиден.

Брус Росър влезе последен. Погледите ни за миг се срещнаха, но той се престори, че не ме вижда. Застана в средата на стаята и се завъртя като потенциален купувач, оглеждащ къща.

— Петно от кафе — отбеляза той и посочи с крак лекето на мокета. — Мокетът е скапан. Мястото се нуждае от добро почистване. И знаеш ли какво друго? — обърна се той към мен. — Нещо не мирише добре. Ти. Три часа след като избяга, наранявайки още един от хората ми, звъниш по телефона, за да сключиш сделка. А сега ми устройваш засада. Каква игра играеш?

— Какво искаш да чуеш? — попитах. — Ако хората ти си бяха свършили работата…

— Искам да видя онзи тип, за когото твърдиш, че е истинският убиец.

— Няма проблеми.

— Трябва да знаеш още нещо. Ще го проучим грижливо. Много внимателно. Надявам се, не ни мамиш. Нито пък той.

— Не ви мамя. Мога да ви предам човека и да ви разкажа историята му.

— Добре. Да вървим тогава.

— Не и с насочен към мен пистолет.

— Мичъл — каза Росър и поклати глава.

Варли сведе глока, но не го прибра в кобура.

— Да побързаме — нареди Росър. — Ще вземем моята кола.

— По-бързо ще е да повървим — отвърнах, отидох до килера и отворих двойната врата.

Патрик излезе. Носеше същия балтон като снощи, но бе сменил спортните си дрехи с костюм, бяла риза и черни обувки. Ръцете му бяха протегнати напред, стегнати с кабелна връзка. Погледна тримата агенти от ФБР, после заби очи в пода. Изглеждаше искрено засрамен от себе си. Лесли не ми бе споменала, че го бива за актьор.

— Това ли е човекът? — попита Росър. — Кой е той?

— Попитай го — отговорих.

— Е? — обърна се Росър към Патрик. — Говори.

Патрик остана безмълвен за миг, после се извъртя към стената и сведе глава. Ръцете му затрепериха, сякаш се опитваше да освободи китките си. Погледнах останалите. Не изглеждаха разтревожени. Преди изобретяването на пластмасовите белезници агентите често използваха кабелни връзки. Резултатът е един и същ. Единственият начин да ги свалиш, е да ги прережеш. Ако започнеш да ги дърпаш, малките пластмасови зъбци се заклещват, а острите ръбове се забиват в кожата ти.

Но кабелът около китките на Патрик нямаше зъбци. Вече не. Бях ги изстъргал с ножа, който ми даде Лесли. И когато Патрик се обърна към нас, китките му вече не бяха вързани. Лявата му ръка отметна назад ревера на палтото. Дясната бръкна в скрита в подгъва дупка и изскочи оттам с малък пистолет. „Смит и Уестън 2213“.

Калибър двадесет и две, както бе обещано.

Патрик пристъпи наляво и сграбчи Луис Брюър за косата. Притисна оръжието в челюстта му, свали предпазителя и нареди любезно:

— Оръжията ви, господа. С два пръста само. На пода пред вас. Веднага.

Варли пусна глока си, който падна на пода с приглушен трясък. Росър извади своя от кобура на колана си и внимателно го остави на земята. Дулото бе насочено право към Патрик.

— И ти също — заповяда Патрик на Луис.

Луис извади пистолета си с треперещи ръце и той се изплъзна от пръстите му и падна между краката на Патрик.

— Ти също, англичанино — каза Патрик. — Знам, че гепи пищов от къщата.

Извадих пистолета на Сирил от сакото си, протегнах ръка и го пуснах на пода.

— Лесно се появил, лесно изчезнал — казах.

— Сритайте ги настрани — нареди той.

Оръжието на Варли не излетя много надалеч, но Патрик не възрази.

— А сега застанете до стената.

Росър и Варли се спогледаха разтревожено и бавно пристъпиха напред. Застанах между тях.

— Добре — каза Патрик. — Мичъл Варли, две крачки напред.

Варли не помръдна.

— Искаш ли да убия приятеля ти? — попита Патрик и оскуба зверски косата на Брюър.

Бастунът се изплъзна от пръстите на Луис и металната му дръжка изтрака в дулото на пистолета на Росър.

Варли направи две малки крачки напред.

— На колене — нареди му Патрик.

Варли се отпусна на четири крака. Лявата му ръка се протегна към глока.

— Вдигни си ръцете от пода — заповяда Патрик. — Не се навеждай напред.

Варли се изправи.

— Ръцете зад главата — продължи Патрик. — Сключи пръстите.

Варли изпълни заповедта. Патрик внезапно спусна лявата си ръка на рамото на Луис и го бутна напред. Луис залитна. Патрик го блъсна към стената и отстъпи настрани. Вдигна малокалибрения пистолет и го заби в слепоочието на Варли.

— Вашият човек в уличката — каза той на Росър. — Беше грешка. Не искахме да го направим. Извинявам се. Но на това истински ще се изкефя.

Изстрелът прозвуча оглушително в тясното пространство. Обикновено използвам заглушител за подобна работа, но сега не разполагах с такъв. Росър и Брюър потрепериха. Варли се метна наляво, а Патрик залитна и падна назад. Падна неудобно, наполовина настрани, със заклещена под него дясна ръка. От дупката в средата на гърдите му потече кръв. Лееше се толкова обилно, че мокетът не успяваше да я попие. Наложи ми се да пристъпвам внимателно, за да не се изцапам, когато се приближих към него. Насочих пистолета, който бях наследил от човека на Лесли, и вкарах още два куршума в главата на Патрик.

Вероятно не бяха нужни, но човек трябва да си върши работата съвестно.