Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (9)

2.

Около масата бяхме насядали десет души. Осем мъже, две жени. Всички бяхме облечени в костюми. Възраст: от трийсет до петдесет и пет. Образователно ниво: минимум бакалавърска степен. Обичаен среден доход: около седемдесет и пет бона. Професионално ниво: от среден мениджмънт до висш администратор. Настоящ професионален статус: Всичките Безработни.

Беше осем и трийсет сутринта в осмия ден от моята програма и аз щях да присъствам на първия си семинар по техники на интервюиране. През шестия и седмия ден посещавах часове с теми като: Правилно изготвяне на автобиография, Преоткриване на себе си в информационната епоха и Максимизиране на личните сили след уволнение. Не исках да присъствам на нито едно от тези занимания. Всъщност, в началото на предишната седмица — на втория ден от програмата — си помислих, че дните ми в програмата са преброени. Защото, като гръм от ясно небе, работата падна право в скута ми.

Това стана в сряда сутринта — един ден след първата ми среща с Нанси Ауербах. Срещата, на която определихме целите ми в кариерата; срещата, на която тя призна, че моето търсене на нова работа ще бъде едно предизвикателно усилие.

Това също така беше и срещата, на която започнах да дешифрирам част от езика й. Да се приземиш на жаргона на службата по настаняване на работа означаваше да си намериш работа. Изходното изявление бе обяснението, което си дал в автобиографията си (и, евентуално, на интервюто) защо предишните ти работодатели са ти показали вратата.

— Сега ако, без да му мисля много, трябва да ви съставя изходно изявление — каза тя, — вероятно ще напиша нещо такова: След като прекарах четири години като регионален мениджър по продажбите за Североизтока — през които моят отдел разшири пазарния си дял с триста процента — аз бях уволнен, когато Потолм-Рутан купиха заглавието и решиха да го закрият. Кратко и свежо. Посочва, че сте работил успешно, но осветлява и факта, че уволнението ви е дошло в резултат на корпоративно превземане, а не заради негативно представяне в работата.

— Имате предвид нещо като нападение на груповия издателски директор.

Измъкнах една усмивка от Нанси Ауербах.

— Харесвам това чувство за хумор — кимна тя.

— Но това ще е препъникамък, нали?

— Ще създаде определени затруднения…

— Заради които ще стане направо невъзможно да бъда нает, където и да е.

Тя замълча и ме погледна загрижено.

— Вие очевидно не искате да ви подслаждам живота?

Аз кимнах.

— Искате да ви го кажа направо?

Кимнах пак.

— Добре, ще ви го кажа направо. Вие сте в една шибана беда.

Аз премигнах — не заради нейната прогноза, а защото никога не бях очаквал много аристократичната мис Ауербах да използва мръсен език.

— Разбирам обаче, че човекът, когото сте нападнал, е бил подходящ кандидат за избит зъб. Ние трябва да накараме бъдещия работодател да разбере — ясно да разбере, ако ви наеме, че няма да има нужда от допълнителна зъболекарска застраховка.

— Звучи ми като непосилна задача.

— Приемете го така: ако успея да ви приземя, значи съм постигнала една от най-големите победи, и то в неравна борба, в своята кариера.

На следващата сутрин — точно когато си връзвах вратовръзката (нелесна работа с три счупени пръста) и се приготвях за ден втори от Програмата — телефонът звънна. Беше Нанси Ауербах.

— Дали имам новини за теб? Чувал ли си някога за един тип на име Фил Гудуин?

— Разбира се. Той е издателят на Компютър Америка. Срещал съм го няколко пъти на търговски изложения. Много свестен тип — като се има предвид, че беше най-силният ни конкурент на пазара.

— Е, той определено те помни. Нещо по-важно, цени те.

Това беше новина.

— Наистина ли? — направо се изумих аз.

— Точно това каза, когато ми се обади сутринта, чудейки се дали все още си на пазара за работа.

Изведнъж адреналинът ми се покачи.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Точните му думи бяха: Нед Алън е един от най-смелите продавачи в бизнеса. Ако е свободен, искам го.

Усетих приятен втори пристъп на адреналин. Последван от тревожна вълна.

— Но той не знае за историята с Креплин, нали?

— Нед — сега всеки в твоя бизнес знае за онзи инцидент. Ти си се превърнал в нещо като легенда. Но когато повдигнах въпроса пред Гудуин, той изглеждаше по-скоро весел, отколкото нещо друго. Каза нещо такова: Уважавам продавач, който може да забие един прав. Както и да е, в неговото списание има свободно място за групов директор по продажбите, който да наблюдава регионалните отдели по продажбите от едното крайбрежие до другото. Осемдесет хиляди основна заплата. Участие в печалбата. Обичайните медицински осигуровки. Интересуваш ли се?

Групов директор по продажбите в Компютър Америка? Това беше просто фантастично придвижване нагоре в кариерата; беше и ритник в задника на Чък Зануси. За една нощ щеше да възстанови професионалната ми сигурност.

— Кога мога да се видя с Гудуин? — попитах аз.

— Чудеше се дали си свободен днес за обяд.

Срещнахме се в кафето на Юниън скуеър, точно зад ъгъла след офисите на Компютър Америка на Парк авеню юг. Фил Гудуин не беше типичен корпоративен човек. Напротив, той имаше репутация на авантюрист. На петдесет и пет, дръзка уста, приятел на чашката, мустаци на морж, дръзки раирани костюми и вероятно най-сигурния нюх от всеки издател на компютърния пазар. Когато приближих до масата му, той шеговито вдигна ръце към лицето си, сякаш да се защити от удар. После посочи към полупразната чаша мартини пред себе си и попита:

— Пиеш ли от тези?

— Определено.

— Значи ще можем да работим заедно. Мразя смотаняците, които пият само минерална вода.

Седнах. Той даде знак на келнера да донесе още две мартинита.

— Нека те попитам нещо — Креплин усети ли какво ще стане?

— Не. Всичко стана мигновено. Даже аз се изненадах.

— Срещал съм се едн-два пъти с този тип. Мазна дребна шваба.

Отпи дълга, голяма глътка, отвори менюто и каза на келнера:

— Ще поръчаме веднага. — После се обърна към мен и ми смигна: — Щом момчето изчезне с поръчката ни, започваш да говориш — и ми кажи защо точно трябва да ти дам тази работа. Но щом се върне с ордьовъра, търговската ти тирада свършва. Ясно ли е?

Когато келнерът изчезна, аз се впуснах в действие — предавайки на Гудуин собственото си мнение за състоянието на пазара на компютърните списания след смъртта на „Компютърен свят“. После обясних как, чрез ловко преместване на позициите, Компютър Америка не само може да привлече най-елитните рекламодатели и читатели (някога територия на „Компютърен свят“), но може да измести РС Глоуб от фактическото му доминиране на средния пазар. Това беше вариация на същата тирада, която изнесох пред Креплин, когато той ми предложи поста на издател — само че внимателно прекроена към изискванията на Компютър Америка и освободена от всякакви хвалби. Защото много добре знаех, че Фил Гудуин мрази всякакви претенции. Точно когато привършвах, келнерът застана така, че да забележа, че той вече е готов с ордьоврите. И знаейки, че Гудуин също обича да мисли за бизнеса като за контактен спорт — аз реших да приключа цветисто:

— Не искам да поддържам статуквото — защото сега ние сме на една линия с РС Глоуб. Това е война. И повярвай ми — след онова, което стана през последните два дни — аз искам да спечеля тази война. Това е лично.

Ордьоврите пристигнаха. Гудуин гаврътна остатъците от мартинито си и поиска листа с вината.

— Добре — изгледа ме най-накрая. — Нает си.

Бях сащисан.

— Просто така? — попитах.

— Това е моята компания, моето списание и мога да правя каквото си искам, по дяволите! Така че щом казвам, че си на борда, значи си на борда. Започваш в понеделник. А сега, какво ще пием с храната?

Излязох от кафето Юниън скуеър в три следобед с приповдигнат дух. Чувствах се и малко не на себе си. Това не се дължеше на количеството пиячка, която бях погълнал, а на начина, по който започнаха да си взаимодействат алкохолът и болкоуспокоителните. Точно по времето, когато се сбогувах с Фил Гудуин и тръгнах на запад, в мозъка ми падна мъгла и светът започна да ми изглежда мрачен, тъмен, изпълнен със странни сенки. Макар че апартаментът ми се намираше само през пет преки, аз скочих в едно такси. Успях да стигна у дома точно когато стомахът ми започна да тупти и да се подува, а влажните лапи на гаденето ме сграбчиха за гърлото и стремителен порои от повръщано покръсти нашия много бял диван.

Залитайки в спалнята, аз се хвърлих напред и се строполих на камара в леглото. Щепселът беше изключен — и следващото нещо, което усетих, бе как Лизи ми крещеше в ухото и ме раздрусваше силно.

— Нед, Нед, Нед…

Аз изпъшках и се претърколих. Чаршафите бяха подгизнали от пот, а в устата си имах вкус на токсични отпадъци. Успях да кажа няколко думи.

— Лошо. Стана ми лошо…

— Ще повикам доктор — каза тя, посягайки към телефона.

— Не се безпокой. Най-лошото свърши.

— Какво стана, по дяволите?

— Мисля, че болкоуспокоителните не трябва да се месят с пиячка.

— Ти си седя тук и порка сам? — ужасена попита тя.

— Бях на обяд. С Фил Гудуин, издател на Компютър Америка. Той обича да си пийва. Не мислех…

— Идиот. Можеше да умреш.

— Съжалявам, наисти…

— Ще се обадя на доктор Трубек…

— Недей, моля те — изохках аз, съзнавайки, че не искам инцидент с барбитурати и поркане да бъде записан в медицинското ми досие. — Просто имам нужда от един душ.

Заклатушках се към банята, хвърлих подгизналите си дрехи и застанах под много студен водопад докато започна да мисля по-последователно. После си измих зъбите, направих си продължителна, двеминутна гаргара с Листерин, която най-после прогони онзи възхитителен вкус на повръщано от устата ми. Вдигнах си дрехите и ги захвърлих в коша за пране, облякох бяла хавлия и се приготвих да посрещна критиката с достойнство.

Влажните чаршафи вече бяха свалени от леглото. Лизи беше в дневната, надянала кухненски ръкавици, и се опитваше да почисти облятия с повръщано диван с помощта на салфетки.

— Аз ще направя това — предложих.

— Не се безпокой — каза тя, без да ме поглежда. — Съсипан е.

— Ще извикам да го оправят.

— Как?

— Намерих си нова работа. Групов директор по продажбите в Компютър Америка. Заради това беше обядът.

— Поздравления — апатично каза тя.

— Не ми се струваш доволна.

Тя посочи към изпоцапания диван.

— Имаш адски начин да празнуваш успехите си.

— Не мислех…

— Не си мислил твърде много през последните няколко дни.

— Съжалявам.

— И напоследък твърде често използваш тази дума.

— Съж…

Спрях се и й се усмихнах.

— Вземам си бележка.

— Понякога ме тревожиш.

— Просто два лоши дни.

— Надявам се, че е така.

— И нещата се развиват страхотно. Приземих се.

Тя погледна отново към дивана.

— По доста странен начин.

На следващата сутрин, след като Лизи замина на работа, аз се обадих на Нанси Ауербах да й съобщя страхотната новина.

— Какво мога да кажа? Освен — ти наистина ме изненадваш, Нед.

— В твоите документи има една жертва на сгромолясването по-малко. Благодарение на твоето посредничество.

— Ти го направи, Нед. Не аз.

Прегледах указателя и намерих един тапицер, който можеше да покрие дивана ни със същия бял кеневир за няколко седмици. Чудо на чудесата, този следобед той имал подръка свободен микробус и можеше да вземе повредения диван в два след обед. Цената на цялата работа: хиляда кинта. Това ме накара да премигна. Този обяд наистина ми излезе доста скъпичък.

Изтичах до местната бакалия, взех последните броеве на РС Глоуб и Компютър Америка, после прекарах цялата сутрин сравнявайки и противопоставяйки тяхното редакторско и рекламно съдържание, като същевременно проверявах и банката си с информация от „Компютърен свят“, за да намеря солидни решения, които вероятно можех да привлека в новото си заглавие. През целия следобед работих здраво, прекъсвайки само веднъж, за да помогна на работниците да изнесат дивана. До пет бях написал първата чернова за маркетинговата стратегия на Компютър Америка — план, който възнамерявах да изпратя рано сутринта на Фил Гудуин, просто за да му покажа, че съм завъртял нещата.

После звънна телефонът.

— Нед Алън? — попита жената от другата страна. — Моля ви да приемете обаждане от мистър Гудуин.

— Фил — казах аз, когато той вдигна, — тъкмо си седях тук и разработвах плана за битката с…

— Нед — прекъсна ме той, — съжалявам, че ти пикая на веселбата, но имаме проблем.

Счупените ми пръсти изведнъж започнаха да пулсират.

— Проблем? Какъв проблем?

— Познаваш ли един говняр на име Тед Питърсън?

О, не…

— Познавам го.

— Днес ми се обади по работа и по време на разговора аз му споменах, че започваш работа тук като групов директор по продажбите. За пет секунди той направо побесня. Каза ми, че ти си бил едно лъжливо копеле, с което той отказвал да работи…

— Аз да съм лъжлив? — възкликнах. — Единствената причина, поради която този тип ми има зъб, е тази, че го принудих да уважи една сделка, която беше сключил с един от нашите продавачи; сделка, от която той се опита да се отмет…

— Както и да е — прекъсна ме Фил Гудуин. — Основното, Нед, е следното: Питърсън ми даде да разбера много ясно, че ако ти започнеш работа тук, той ще прехвърли рекламите на GBS към PC Глоуб и другите печатни медии.

— Говори глупости. GBS просто не могат да се махнат от такъв основен пазар като Компютър Америка.

— Може и да е така — но има и още нещо, което ме тревожи. Той каза също, че ще говори с всичките си колеги от медийни продажби в NMI, Ad-Tel, Icon и така нататък, и така нататък… и че никой от тях няма да поиска да работи с теб.

Това беше бездната.

— Фил, моля те, слушай. Питърсън не игра честно, така че аз извадих моралната карта и го принудих…

— Не ми пука даже ако се облича като майка си, за да се възбуди. Фактът си остава: GBS са най-големият ни рекламодател. Повярвай ми, мисля, че Питърсън е леке. Но моето търговско здраве зависи от неговите реклами. Така че — макар да не обичам да се поддавам на заплахи — все пак трябва да взема предвид неговите интереси…

— Сигурен съм, че, за много кратко време, лесно мога да отслабя напрежението между нас…

— За колко кратко време? Два, три, четири месеца? Нед — това е труден пазар, аз все още съм независим и не мога да си позволя такива приходи да…

— Можем да ги покрием…

— Не и ако типовете от NMI, Ad-Tel и така нататък не пожелаят да правят бизнес с теб…

— Познавам тези момчета. Те ще се съгласят.

— Нед, просто не мога да поема риска.

— Поне ми дай възможност да…

— Това не ми доставя удоволствие — защото наистина те смятам за победител. Но повишавам едно момче от организацията в групов директор по продажбите. Той не е от твоята лига, но поне няма твоите врагове. Съжалявам, Нед. Пожелавам ти късмет. Сигурен съм, че ще се приземиш.

Линията замлъкна.

Аз набрах отчаяно директната линия на Нанси Ауербах. Тя все още беше в офиса.

— Карай по ред — каза тя, след като й предадох объркан отчет за разговора си с Фил Гудуин. — Опитай да се успокоиш.

— Този шибаняк Питърсън ме погубва, а ти ми казваш да се успокоя — крещях аз.

По линията настъпи много продължително мълчание; мълчание, което аз най-накрая прекъснах.

— Извинявам се…

— Няма нужда. Клиентите постоянно ми крещят. Част от работата. Сега по-спокоен ли си?

— Малко, да.

— Мисля, че ще е най-добре да погледнеш нещата направо. При историята с Креплин и враждата с този тип Питърсън ти нямаш бъдеще в бизнеса с компютърните списания. Тази фаза от кариерата ти е приключена.

Преглътнах с мъка. Все едно да ти кажат, че те депортират от страната, в която си планирал да прекараш остатъка от живота си. Нанси Ауербах усети отчаянието ми.

— Знам, че е трудно, истински удар. И е напълно нечестно. Но така стоят нещата. Това е криза. Но запомни — китайският йероглиф за криза означава две неща — опасност и възможност. Опитай се да мислиш за това като време за възможности. И ела да се видим утре.

По-късно тази вечер аз седях срещу Лизи на масата за вечеря.

— Знаеш ли какво ме дразни най-много в цялата тази история? — попитах я. — Фактът, че всичко това започна от една тъпа верига от събития. И не преставам да си мисля: ако компанията не беше продадена… само ако Айвън не беше изгубил сделката с GBS… само ако Креплин не беше ми предложил работата… само ако бях напълно откровен с Чък…

— Така стават нещата — мило ми рече Лизи и ми взе ръката. — Всеки е жертва на обстоятелствата. И погледът назад е просто един удобен начин за самобичуване. Консултантката ти е права: приеми това като момент за възможности. И моля те, престани да пиеш. Наистина не искам повторение на вчерашния епизод.

Посегнах към бутилката с червено вино на средата на масата и напълних отново чашата си.

— Престанах да вземам хапчетата.

— Това е петата ти чаша за тази вечер.

— Преди това никога не те е притеснявало.

Тя ме изгледа тъжно.

— Е, сега ме притеснява.

На следващата сутрин отидох да се видя с Нанси Ауербах.

— Връщаме се на кота нула — обяви тя. — И трябва да преосмислим целите ти. Ако те попитам: какъв е единственият ти истински талант?, какво ще отговориш?

— Аз съм роден продавач.

— Значи ще бъде в продажбите.

Както бързо разбрах, Джерард Флин груп не бяха отговорни за това да ти намерят работа. Като всички агенции за настаняване на работа, те действаха като информационен център — място, което беше включено в пазара за работна ръка и във всяко време знаеше коя компания какъв служител търси. Полагаха всички усилия да свържат клиентите си с бъдещите работодатели — но, както още в началото ми напомни Нанси Ауербах, клиентът беше този, който неминуемо си намираше работа.

— Можем да ви дадем съвети за свободни длъжности, може да използвате огромната ни база с информация, за да си създадете контакти, можем да ви научим как да напишете отново автобиографията си и да ги смаете на интервюто — но, в края на краищата, вие самият трябва да се приземите. И запомнете: имате само осем седмици с нас. Това са четиридесет работни дни. Така че ценете всеки ден.

След като прахосах първата седмица — благодарение на нещастието с Компютър Америка — аз включих на висока скорост. Прекарвах сутрините на семинари; следобед и рано вечер работех с информационната база на агенцията и изглаждах автобиографията си. И в Ден Осми седнах на тази заседателна маса с още седем безработни мениджъри да слушам един специалист по преквалификация на администратори на име Мел Тъкър, който ни поведе през модерните основи на техниките при интервюиране.

Мел Тъкър скоро беше преминал петдесетте, оплешивяващ, с фигура като щека за билярд, със скромни мустачки и с дикция на комедиант.

— Добре, момчета, хайде да завъртим нещата — каза той, заставайки пред една черна дъска в края на заседателната зала. — Сега, в началото, искам да изясня едно нещо: аз не съм тук, за да ви говоря за теорията на интервюирането, защото съществува само една теория на интервюирането — и тя се състои в това как вие ще предадете информацията.

— Добрите интервюиращи са мързеливи. Слабите интервюиращи са най-лошите. И така, разкажете ми за себе си… И така, Кен, ако ти беше кола, каква кола щеше да бъде това… Ако точно в този момент можеше да бъдеш навсякъде по света, къде щеше да бъдеш?… Ще ви задават всякакви тъпи въпроси. Но запомнете следното: невинаги най-квалифицираният печели при интервюто, а най-подготвеният. И съществува един прост съвет, който трябва да запомните, преди да отидете на това интервю: направете проучване. Опознайте работата — и нямам предвид само името й. Продавайте според нуждите на Купувача. Не влизайте там, за да му кажете: Аз мога да върша десет неща, защото той ще се обърне настрани и ще ви каже:_ Аз не се нуждая от десет неща — нуждая се само от три, но вие не можете да ги вършите._ В днешния пазар не е важно това, от което си мислите, че се нуждаят. Важно е онова, от което те наистина се нуждаят.

Той ни огледа и ме посочи.

— Добре, вие сте първата ми жертва, мистър…

Аз се представих.

— Добре, мистър Алън. Ето ви един въпрос, който задължително ще ви зададат на интервюто: Защо бяхте уволнен?

Размърдах се нервно в стола си.

— Лоша реакция — застреля ме Мел Тъкър. — Излъчвате нервност.

Аз веднага застанах спокойно, погледнах го право в очите и казах:

— Аз бях жертва на сгромолясване.

— Жертва на сгромолясване — високо повтори Мел Тъкър. — Звучи така сякаш банда типове със скиорски маски са нахлули в къщата ви и са ви сгромолясали.

Даже аз се разсмях.

— Важното тук е: Бъдете безпристрастни. Бъдете неемоционални за емоционални събития. Те минаха през А… после стана Б. Засягайте темата и избягвайте от нея колкото може по-бързо. Това е като другия страхотно глупав въпрос при интервю: Кажете ми слабите си страни. Ако искате вярвайте, но хората го правят. С един въпрос ние отиваме от интервю на терапевтичен сеанс. Един мой клиент — и не се майтапя — казал: Аз плюя. Много плюя когато говоря. И тъй като се смущавам от плюенето, получавам стрес. Знаете ли какво трябва да си е помислил интервюиращият? О, страхотно — плюе и при това става избухлив.

Казвайки думата избухлив, Мел Тъкър погледна бързо към превързаната ми ръка. А аз си помислих: Той знае. Всички знаят.

— И да кажем, че се изправите срещу най-тъпия от всички тъпи въпроси: Определи себе си с три думи. Запомнете: Въоръжен и опасен не са добра възможност.

Още по-остър смях от страна на класа. Да не би да печелеше точки за моя сметка? Или просто ме гонеше параноята?

Към дванайсет часа той ни даде обедна почивка.

— Хей, мистър Алън — подвикна Мел Тъкър, когато излизах от залата, — надявам се, че нямате нищо против това, че ви подразних заради коментара ви — жертва на сгромолясването.

— Аз не съм избухлив — отговорих. — Няма значение какво си мислите, аз наистина не се разхождам насам-натам, за да удрям хората.

Той опули очи. Ето кога разбрах, че наистина ме гони параноята.

— Вярвам ви, мистър Алън. Щом казвате, че не сте избухлив, значи със сигурност не сте. Но работата е там, че през ума ми изобщо не е минавала мисълта за това, че вие може да сте избухлив.

Сега се чувствах повече от притеснен.

— Радвам се да го чуя — промърморих аз и бързо излязох от стаята.

Това е от шока, казах си, докато вървях по коридора към асансьора. Ти си като човек, който току-що е стъпил в празна шахта на асансьора. Падаш надолу толкова бързо и не можеш да повярваш, че това се случва именно с теб. И отчаяно се опитваш да се вкопчиш в нещо, каквото и да е, което да спре падането ти.

Натиснах бутона за надолу и изчаках асансьорът да пристигне. Когато вратата се отвори, от нея излезе Айвън Долински. Той беше различен човек. Наскърбените му очи бяха весели и живи. Раменете му вече не бяха отпуснати. Даже се усмихваше.

— Нед, много се радвам да те видя — избъбри бързо, обви ме с ръка и ме прегърна сърдечно.

— Добър ден, Айвън. Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре. Всъщност днес реших нещо — има бог.

— Радвам се да го чуя — кимнах аз. — Какво става?

Този път усмивката му беше пламенна.

— Приземих се — съобщи ми той.