Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (24)

7.

Щом слязохме от самолета в Маями, телефонът ми звънна.

— Мистър Алън, обажда се Макгуайър от банката.

— Не ти ли казах довиждане преди малко?

— Щях да се обадя още преди половин час, но през цялото това време ти беше във въздуха.

Гласът му звучеше необичайно напрегнато.

— Нещо не е наред?

— Спомняш ли си, когато ме помоли да ти се обадя, ако адвокатът на „Екскалибър“ ми се обади и поиска да провери баланса на фонда?

— О, Исусе…

— Съжалявам, Нед. Но той ми се обади веднага след като се върнах в банката. И аз нямах избор — трябваше да му дам официалния баланс. Все пак той е представител на сметката в края на краищата.

— Добре, Оливър, благодаря, че ме предупреди.

— Внимавай.

Обърнах се към Мег и й обясних какво се е случило току-що.

— Значи адвокатът ще докладва на Шуберт, че в сметката липсват един милион долара? — попита тя.

— Точно така. И той ще помисли, че аз съм си ги присвоил…

Телефонът звънна отново.

— Нед.

Беше Лизи. Не ми се стори спокойна.

— Не се прибирай у дома — каза тя.

— Какво?

— Не се връщай в мансардата. Те те чакат.

— Кои са те?

— Главорезите на Джери. Знаят със сигурност с кого си и къде сте били и търсят онова, до което си се докопал. Кажи и на мисис Питърсън да не се прибира. И нея я чакат.

— Ти откъде знаеш?

— Джери ми каза.

— Преспа ли с него? — попитах аз и веднага съжалих за това.

— Ти си пълен глупак.

— Съжалявам.

— Сега слушай ме, моля те. Джери пристигна ненадейно, за да ми съобщи, че току-що е чул някаква новина: ченгетата в Кънектикът имат свидетел, който ще те посочи като човека, убил Питърсън.

О, Христе! Именно Джери им беше изпратил снимките от приема.

— Сега е пределно ясно защо се появи на прага ми, за да ми съобщи тази новина — той се надяваше, с глупавия си мозък, с пубертетската си романтичност, че аз веднага ще зарежа всичко и ще се хвърля в обятията му. Но аз никога няма да се откажа от теб, Нед. Никога. Макар че, бог знае, исках да…

Стори ми се, че въздъхна.

— Както и да е, аз се престорих, държах се така, все едно че съм едва ли не облекчена от факта, че ти ще бъдеш арестуван, пофлиртувах с глупака, но му излязох с номера не съм разположена когато той започна да си въобразява, че това е щастливата му нощ. И щях да ти се обадя веднага след като той си тръгна, ако знаех къде си или ако клетъчният ти телефон беше включен. Бях обезумяла. Особено когато той ми се обади снощи, за да ми каже, че ти си изчезнал с жената на Питърсън и ми напълни главата с лъжи, че ченгетата от Кънектикът поставили постови на мансардата и покрай къщата на мисис Питърсън и чакали да ви хванат. Че трябвало да му се обадя незабавно, ако ти се появиш…

— Успокой се, Лизи. Успокой се.

— Не мога да се успокоя. Те ще те убият.

— Ето какво ще направиш — обади се на Джери, кажи му, че си се чула с мен и че аз съм решил да се скрия в Маями за няколко дни. Кажи му, че съм се регистрирал в Делано. Остави го да изпрати хора тук…

— Добре, добре… ти какво ще правиш?

— Ще се върна в Ню Йорк и ще се опитам да се измъкна от тази задънена улица.

— Внимавай.

Изключих телефона. Мег Питърсън ме гледаше разтревожена.

— Децата със сигурност ли са у сестра ти? — попитах аз.

Тя пребледня.

— О, Христе, не ми казвай…

— Джери е поставил група посрещали пред къщата ти. Така че се обади на сестра си и й кажи да не приближава до къщата ти… и й предложи още днес да замине с децата извън града.

Мег бръкна в чантата си, търсейки клетъчния си телефон.

— Земна линия, Мег — обадих се аз и посочих към монетния автомат на стената в транзитното фоайе.

— Разбирам.

Обявиха полета ни за Ла Гуардия. Мег още беше на телефона, когато чух последното повикване. Служителят от летището приближи до нас.

— Сър, мадам, моля ви — трябва да се качвате на борда.

Мег приключи разговора си и ние бяхме подкарани към самолета.

— Те са добре, слава Богу — каза Мег, докато се качвахме по стълбичката. — И всички заминават на гости на една наша братовчедка в Милфърд. О, трябва да ти кажа: местните вестници съобщавали, че полицията още утре възнамерява да арестува някого за убийството на Тед.

— Имаш предвид щом мистър Хайт Риджънси ме идентифицира.

Открихме местата си в най-задната част на самолета. Почти веднага се отстранихме от вратата и хукнахме по пътечката. Телефонът ми звънна.

Ето какво ще направиш — обади се на Джери, кажи му, че си се чула с мен и че аз съм решил да се скрия в Маями за няколко дни.

Усетих силни студени тръпки по гърба си — когато чух как Джери повтаря дословно разговора ми отпреди пет минути.

— Какво ти казах за клетъчните телефони, Алън? Щом някой може да подслушва клетъчния телефон на принц Чарлз, да не си мислиш, че не могат да подслушват и твоя? Не че вече трябва да се притесняваш за такива дреболии като телефоните. Защото ти си мъртъв. М-Ъ-Р-Т-Ъ-В. Колкото до тая двулична кучка, която наричаш своя жена…

Стюардесата изтича по пътечката.

— Сър, веднага изключете клетъчния телефон. Смущава навигационните уреди.

Направих каквото ми беше наредено. И прошепнах на Мег:

— Трябва да слезем от този самолет.

— Какво?

— Обади се Джери Шуберт. Подслушвал е. И ти обещавам, че ще изпрати комитет по посрещането на Ла Гуардия. Така че трябва да…

Изведнъж самолетът зави и, без да спираме, ние се стрелнахме по пистата.

— Хич не си го мисли вече — каза Мег.

Забелязах телефон за кредитни карти в дръжката на седалката си. Огледах се да видя къде е седнала стюардесата.

— Може ли да използвам това? — попитах аз, дърпайки отчаяно слушалката от дръжката на седалката.

Тя кимна. Извадих си кредитната карта и я мушнах в малкия канал в края на слушалката. Нищо не стана. Мушнах я отново. На малкото екранче върху слушалката се появи съобщение: недостатъчни фондове.

— Мамка му, мамка му, мамка му — промърморих. Мег Питърсън ме потупа по рамото с нейната карта Amex.

— Това може да свърши работа.

И точно така стана — свързах се с Лизи в апартамента й.

— Веднага изчезвай от там — казах й аз. — Той е подслушвал. Знае, че си ми предавала всичко, което ти е казал. И наистина е вбесен.

— О, Исусе…

— Не ходи в офиса. Не ходи никъде, където може да му дойде наум да те търси. Просто изчезни. И вече не ми се обаждай. Върви на някое безопасно място… в някой музей.

— Помниш ли онзи бенефис, където ходихме през октомври…?

— Разбрах.

Следващото ми обаждане беше до Фил Сирио.

— В самолета ли си, шефе? — попита той.

— Затънал съм много.

— Колко много?

Обясних му какъв е проблемът. Той веднага намери решение. Щял да вземе брат си и колата на брат си и да ни посрещне на Ла Гуардия. После щели да ни скрият на безопасно място в Озон парк докато е необходимо.

— Можеш да скриеш мисис Питърсън. Аз имам малко работа в града.

— Както кажеш — съгласи се Фил. — Кога кацате?

— Малко преди единадесет. Ние сме на полета на Американ номер единадесет петдесет и две.

— Ще бъдем там, шефе.

Обърнах се към Мег и я информирах, че сега имаме закрила под формата на Фил Сирио и на брат му. После, говорейки почти шепнешком, аз й обясних целия сценарий на играта, която щях да изпълня щом стигна в Манхатън — че ще й се обадя когато имам нужда от нея. Тя написа телефонния си номер в тефтерчето ми. После изпаднахме в напрегнато мълчание. То продължи чак докато докоснем пистата на Ла Гуардия.

Слязохме последни от самолета. Фил и брат му Вини (нисък мечок с копринена риза, разкопчана на врата и няколко златни вериги) ни чакаха на входа. Когато им махнахме, аз забелязах как Аз съм от Горе приближава бързо към нас. Точно когато се готвеше да ме сграбчи за ръката, Вини го потупа по рамото. Аз съм от Горе се извъртя и незабавно се срещна със свития юмрук на Вини. Юмрукът го улучи между очите и той се строполи на земята. Хората се пръснаха. После Вини бързо заби крак между краката му, просто за да се увери, че той наистина няма да ни преследва. И тогава ние четиримата изтичахме на улицата.

— Колата ни е ей там — Фил посочи един златист олдсмобил, неправилно паркиран до стоянката за таксита. — Можем да те закараме до Манхатън.

— Само приберете Мег на някое сигурно място. Аз ще ви се обадя когато ми потрябвате. И Вини…

— Да?

— Радвам се, че се запознахме.

Скочих в едно такси.

— Четиридесет и пета и Лексингтън.

Строполих се на задната седалка. Моментално затворих очи. Когато ги отворих пак, вече бяхме насред Манхатън. Трябваше ми малко време докато се опомня. Платих на шофьора. Грабнах си куфарчето и влязох в книжарницата, където бях наел пощенска кутия. Извадих ключа, отворих кутията, извадих плика, натъпкан с квитанциите от Бахамската търговска банка и с печата, изтичах отново на улицата, махнах на друго такси и помолих шофьора да ме остави пред Медисън авеню осемстотин четиридесет и осем.

Боях, се че Джери може да е оставил отряд главорези да ме чакат във фоайето — но охраната се състоеше само от обичайния дежурен пазач, който ме поздрави с отсечено кимване. Хванах асансьора до осемнадесетия етаж, очаквайки горилите да ме посрещнат в рецепцията на Балантайн индъстриз. Обаче там беше само секретарката. Тя ме погледна през стъклената врата, прецени, че съм добре облечен (макар и малко раздърпан) администратор и натисна копчето, за да ме пусне.

— С какво мога да ви помогна?

— С нищо — отговорих аз и минах покрай нея. Тя извика след мен, но аз вече тичах, а очите ми бяха фокусирани в края на коридора. Масивната махагонова врата крещеше с внушителността си и можеше да принадлежи само на един човек в тази организация. Чух бързи стъпки зад себе си — но знаех, че ще стигна пръв до вратата. Хвърлих се срещу нея с всички сили и се изтърсих направо в офиса на Джак Балантайн.

Седеше зад огромно бюро в стила на Овалния кабинет. Но щом се появих с гръм и трясък, той скочи на крака. Скочи и Джери Шуберт, седнал на стола срещу бюрото. Джери посегна към телефона.

— Джени, дай ми охраната…

Но охраната вече беше там — във формата на Главорез Номер две от славните времена на паркинга на Хайт Риджънси. Изви ми ръката. Балантайн приближи до мен, поклащайки глава.

— Ти ме разочарова, Нед. Ето на, аз те мислех за момче, което е готово да играе професионално. Но, както се оказва, ти си от младшите студентски отбори — далеч от нашата лига.

— Заведи го в моя офис — заповяда Джери на горилата.

— Ти допусна класическа грешка, Нед — продължи с огорчение Балантайн. — Забрави, че играчите, които не са в отбора, ги прегазват…

Дясната ми ръка все още беше свободна, така че бръкнах в джоба на сакото си и извадих касетофона.

— Преди да започнете да ме газите, мисля, че най-напред трябва да чуете това — казах аз и натиснах старта, после усилих звука до край.

— Казваш ми, че Джак Балантайн стои зад този фонд?

— Точно това ти казвам. Ето защо, ако не играеш с нас ти и семейството ти ще пострадате. Защото Джак Балантайн е като бог от Стария Завет. Разсърдиш ли го, той ти помита задника. Завинаги.

Джери тръгна към мен.

— Дай ми тази шибана касета — заповяда той.

— Не бързай толкова — възпря го Балантайн и приближи към мен. — Пусни го пак.

— Казваш ми, че Джак Балантайнстои зад този фонд?

— Точно това ти казвам. Ето защо, ако не играеш с нас, ти и семейството ти ще пострадате. Защото Джак Балантайн е като бог от Стария Завет. Разсърдиш ли го, той ти помита задника. Завинаги.

Джери посегна отново към касетофона. Но Балантайн блокира опита му, хващайки го за ризата.

— Назад, синко — рече му той спокойно, — иначе можеш да се нараниш.

Блъсна Джери в един стол, после се обърна към мен.

— Кой е другият на тази касета? — попита.

— Покойният Тед Питърсън. А ако погледнете в това куфарче, ще видите още двайсет касети — на всичките са записани разговорите между мистър Питърсън и мистър Шуберт и всички те съдържат много изобличителен материал.

Балантайн се наведе, вдигна куфарчето и надзърна вътре. Аз продължих да говоря.

— И трябва да ви информирам, мистър Балантайн, че моите съдружници очакват да им се обадя по телефона само след петнадесет минути. Ако не се чуят с мен, те ще предположат най-лошото и ще предоставят оригиналните касети на ФБР…

— Това са глупости, мистър Балантайн — изписка Джери.

Аз не обърнах внимание на Джери и погледнах директно към Балантайн.

— Бих ви посъветвал да приемете тази заплаха на сериозно, сър. Ще ви помоля също още сега да помолите тази шибана горила да се махне от мен.

След момент на размисъл Балантайн махна с ръка към Главорез Номер две. Той ме пусна и застана на пост до вратата.

— Мога ли сега да ви разкажа една история? — попитах.

— Този тип е един шибан изнудвач — изръмжа Джери.

— Джери — изгледа го Балантайн, — ще го кажа само веднъж: млъкни.

После ми кимна.

— Добре, Алън. Говори.

— Не съм дошъл, за да ви изнудвам, мистър Балантайн. Дойдох, за да ви продам една идея. Всичко в майсторството на продаването е разказване на истории. Не бяхте ли написал това в Зоната на успеха? Добре, ето я историята…

Тъй като не ме спряха, започнах.

— Тед Питърсън, администратор и абсолютен задник, преди около година се запознава с Джери Шуберт на някакъв коктейл. Джери подхваща разговор за частния холдингов фонд, който се готви да създаде, Тед проявява интерес — защото, макар че е висш администратор, този тип също така е абсолютен глупак, когато трябва да управлява собствените си пари и е натрупал дълг от неколкостотин хиляди. Те двамата виждат взаимна възможност за забавление и за печалба. Особено след като Тед е член на строго секретния комитет на GBS, в който всички хора от изследователския отдел обсъждат продуктите, които мислят да закупят от малки софтуерни компании, на които им предстои да излязат на борсата.

Взех си само въздух. И продължих:

— Преди да успеете да изречете вътрешна информация. Джери започва да плаща на Тед по пет бона месечно за тази строго поверителна корпоративна информация — която той после разпространява в широкия кръг от богатите ви приятели… които, на свой ред, купуват акции в тези нововъзникващи компании и получават добра печалба…

Никой не беше помръднал.

— Дотук добре. Но, разбира се, Джери има амбиции, които се простират по-далеч от обикновената търговия с вътрешна информация. Той знае, че вашият широк кръг от богати приятели, мистър Балантайн, търси интригуващи инвестиционни възможности — и начин да изпере много мръсни пари. Така че той основава частен холдингов фонд, наречен „Екскалибър“, и пита Тед дали може да стане главен търсач на таланти за фонда. Тед е доволен — петте процента комисиона могат да се окажат много примамлив страничен доход. И освен това Джери го кара да лети из страната през уикендите и да се среща с някои от заможните инвеститори, които Джери привлича към фонда. И за изненада на Тед, тези хора започват да му дават куфарчета, пълни с пари. Той се обажда на Джери. Какво да правя с всички тези пари?, пита той. Открихме сметка на фонда на Гранд Кайман, отговаря Джери. Скочи на един самолет и ги депозирай там.

Хвърлих един поглед. Вниманието беше абсолютно. Интересно им беше.

— Тед се съгласява. И всеки уикенд в продължение на един месец той прави тези малки пътешествия из страната до богатите приятели на Джак Балантайн — които толкова много харесват тирадите му за мастните холдингови фондове, че продължават да му дават куфарчета, пълни с пари. И преди да се върне при семейството си в неделя вечерта, Тед минава набързо през банката в Гранд Кайман, която за щастие приема депозити седем дни в седмицата. За няколко седмици сметката на фонда набъбва до петнадесет милиона. Но тогава Джери подхвърля една малка бомбичка на Тед. Той не възнамерява да инвестира всички тези пари в нововъзникващи компании — защото фонд „Екскалибър“ е въздух под налягане. Вместо това той иска Тед да пере парите… защото всички пари, които му дават, са мръсни. От наркотици. От оръжие. От детска порнография. Извинете ме за редакторското отклонение, мистър Балантайн — но вие познавате някои много интересни предприемачи…

— Връщай се към историята, Алън.

— С удоволствие. Тед се уплашва и иска да излезе от играта. Джери го заплашва, че ще разкрие всичките му вътрешни предателства в GBS. Тед си купува касетофон и започва да записва всичките си делови разговори с Джери. По-късно, след множество заплахи — като онази, която току-що чухте и в която се споменава и вашето име, мистър Балантайн — Тед капитулира. И — след малко проучване — той създава фалшива софтуерна компания в Будапеща, наречена Майкромагна. Те уж продават текстообработващи програми на други страни в Източния блок. Но те всъщност продавали празни кутии от дискети на несъществуващи компании от един човек в телефонна будка във Варшава, Букурещ, Братислава — които, на свой ред, плащали за тези фалшиви стоки с пари, които получавали от фонд „Екскалибър“. Това е съвършена схема за пране на пари — мръсните пари се използват за мними законни сделки. Всъщност никой не слага в джоба си нито пени. Парите излизат от схемата и миришат на чисто.

Въздъхнах. Само малка въздишка.

— Схемата работи блестящо — но за съжаление Тед не е доволен от дребната сума от двайсет бона, която получава за тежката си работа. Джери му обещава повече за следващия път — и изпраща Тед да вземе крещящата сума от шест и половина милиона долара от консорциума на вашите предприемчиви приятели отвъд мексиканската граница. Този път решават да ползват банковите улеснения на Бахамските острови. Тед се приземява в Насау с шест и половина милиона. Ползва услугите на местен адвокат. Адвокатът се обажда в Бахамската търговска банка. Тед посещава банката и открива сметка на Фонд „Екскалибър“. Докато е там, банковият мениджър му предлага да си открие лична сметка за комисионите, които ще получи от фонда. Тед начаса решава, че този път заслужава щедра комисиона и казва на банкера да сложи пет и половина милиона в сметката на „Екскалибър“ и един милион в неговата лична сметка.

Никой не ме прекъсна.

— Е, Джери се обезпокоява малко, когато разбира за комисионата на Тед, и заплашва него и семейството му с жестока физическа разправа, ако парите не бъдат върнати. В този момент Тед изиграва коза си. Той притежава голяма библиотека със записи от техните разговори — които ще разгласи, ако не си задържи милиона. Нещо повече, той иска хонорар от петнадесет бона месечно, за да си държи устата затворена. Трябва да чуете как се заплашват тези момчета, мистър Балантайн. Просто не могат да спрат да си раздават заплахи и контразаплахи. И трябва да ви кажа не можех да разбера само това защо Тед просто не е взел парите и не е избягал — докато, разбира се, не чух касетката, в която Джери уверява Тед, че ще причини неизразима мъка на децата му, ако той случайно изчезне. Даже неморален тъпанар като Тед Питърсън е трябвало да се поддаде на тази заплаха и да си остане в Олд Гринич.

Джери се канеше да изкрещи нещо в свое оправдание, но Балантайн го накара да млъкне, като го изгледа свирепо.

— И Тед има този голям проблем. Той все още е задлъжнял с шестстотин бона. И макар че има милион в офшорната си сметка, знае, че Джери ще го убие, ако се докосне до парите. Джери също има голям проблем, тъй като милионът, който си е присвоил Тед, принадлежи на неговите тъй наречени инвеститори — а те не са такива джентълмени, които обичат някой да ги краде.

Увеличавах темпото. Приближавах към края.

— Но тогава на сцената се появявам аз и Джери вижда начин да елиминира цялата криза с Тед. Преди да успеете да изречете пуф-паф, Тед е под влака, аз съм новото пощальонче на Джери, а къщата на Питърсън на два пъти е обърната надолу с главата от пионките на Джери в търсене на касетките… които, както вече знаете, през цялото време са били някъде другаде.

Седнах.

— Ето това е историята, мистър Балантайн — история, която може да бъде потвърдена изцяло от двайсетте касетки в това куфарче. Те наистина са интересни за слушане — особено ако сте от ФБР…

Джери скочи на крака.

— Тук искам да кажа нещо — изджавка той.

— Не искам да го чувам — прекъсна го Балантайн.

— Е, мамка му, аз все пак ще го кажа дори да…

Лицето на Балантайн стана злобно, но гласът му си остана приглушен.

— Не, няма да кажеш нищо. Седни.

Джери погледна към вратата, сякаш си мислеше да хукне към нея. Главорез Номер две поклати глава, сякаш искаше да каже: Даже не се опитвай. И той потъна обратно в стола си. Балантайн отново се обърна към мен.

— Значи това е цялата история, мистър Алън?

Аз, без да искам се усмихнах на внезапното, внушаващо уважение прибавяне на мистър към името ми.

— Не, сър. Както вие самият казвате в Защитата Ти: В бизнеса никога не съществува една действителна история. Има много истории. Ако тези касетки успеят да стигнат до полицията или до медиите, цялата история ще се появи такава, каквато я описах — с ужасяващи лични последствия за вас. Обаче има и начин да се прекрои историята, така че да се избегне подобен негативен изход. И той е Джери да бъде посочен като виновен за всичко. В крайна сметка не съществува документация, свързваща Балантайн индъстриз нито с „Екскалибър“, нито с някоя от офшорните сметки. Така че ето как ще извъртите нещата. Джери сам е основал фонд „Екскалибър“. Качил е Тед на борда. Открили са сметката на Гранд Кайман. Използвали са Майкромагна, за да перат парите. Постоянно са спорили за пари. Джери е хвърлил Тед под влака. Край на историята.

Джери пак скочи на крака. Балантайн просто го посочи с пръст и той отново потъна в стола си.

— Това е интересен сценарий — отбеляза Балантайн, — но по този начин няма ли да излязат наяве инвеститорите във фонда на Гранд Кайман?

— Че защо? Парите са изпрани, няма документи за индивидуалния им принос и даже ако Джери спомене някакви имена, какво доказателство има?

— Това ми харесва — изрече бавно Балантайн. — Ами сегашният фонд?

— Е, това ви изправя пред съвсем различни проблеми, но всички те могат да се решат много лесно. Отивате при вашите инвеститори и им съобщавате, че ще им върнете парите с десет процента лихва, защото сте открил, че Джери Шуберт, дясната ви ръка, човекът, към когото сте се отнасял като към син, си е присвоил значителна част от парите.

Джери отново скочи.

— Това са пълни глупости. Алън е крадецът. И аз имам доказателство. Ето го…

Бръкна в джоба на сакото си, извади лист хартия и го размаха с маниакално отчаяние пред Балантайн.

— Това е факс от адвоката ни в Насау, който показва, че над един милион от парите, които носеше Алън, са изчезнали от сметката на „Екскалибър“.

Балантайн грабна факса от ръката на Джери. След като го огледа, той се обърна към мен и попита:

— Вярно ли е това? Един милион от парите на нашите инвеститори липсват?

— Да, сър — съвсем вярно. Един милион долара от сметката на „Екскалибър“ липсва… но това не е необяснимо, тъй като всичките пари са прехвърлени на личната сметка на името на Джери Шуберт.

Джери се хвърли срещу мен. Но Главорез Номер две застана помежду ни и бързо го спря.

— Мистър Балантайн, Джак, копелето лъже, никога, никога не бих си мечтал да открадна от теб.

Бръкнах в куфарчето и извадих от там плика, пълен с квитанции.

— Мистър Балантайн, той ме помоли да открия сметка на негово име…

— Говно — изписка Джери.

— Вътре ще намерите депозитната му книжка и копия от квитанциите за всички пари, които ме помоли да впиша в неговата сметка. Просто за протокола, това са двадесет процента от всички авоари. Добрата новина обаче е, че аз съм водил точна документация за всичко, което са внесли вашите инвеститори — всеки път, когато към правил депозит, си записвах името на инвеститора върху квитанцията. Така че няма да ви е трудно да им върнете парите. Просто прибавяте двадесет процента към всичко, което е записано… както и лихвата, която ще им платите, разбира се.

— А на вас какво ще ви платя, мистър Алън?

— След малко ще стигнем и до мен. Първо нека поговорим за проблема с мисис Питърсън. Тя ме помоли да преговарям с вас от нейно име. Сега, както сам можете да прецените, напоследък тя пострада много. Единственият работещ член на семейството й беше хвърлен под влака. Къщата й беше преобърната на два пъти. Отвратителни хора обикалят около децата й. И, разбира се, тя притежава доказателства, които могат да отнемат свободата ви завинаги, сър.

Изгледах го. Чакаше.

— Но имате думата ми: тя не иска нищо друго, освен спокоен живот. И определена компенсация за загубите си. Значи ето я сметката… и трябва да кажа, че тя ми се струва доста разумна. Тя ще задържи милиона в офшорната сметка на Питърсън — което общо взето ще измъкне семейството й от дълга, който Питърсън им е оставил, и ще плати първата ипотека върху къщата. После тя ще иска още един милион, който възнамерява да инвестира в надеждни спестовни тръстове и взаимни фондове, за да осигури приличен годишен доход за себе си и за двете си деца.

— Ами касетките? — заинтересува се Балантайн.

— Вие ще запазите този комплект. Оригиналите остават заключени на сигурно място — и с инструкции да бъдат предадени на федералните ако аз или мисис Питърсън бъдем настигнати от зловеща смърт. Но това няма да се случи, нали?

— Откъде да знам, че вие никога вече няма да използвате тези касети и отново да се пазарите с мен?

— Защото, въпреки цялото ми уважение, след днешния ден аз не искам да ви виждам повече. А мисис Питърсън изобщо не иска да се среща с вас. Така че…

Извадих клетъчния си телефон.

— … договорихме ли се?

— Не е евтино.

— Все пак ще трябва да намерите около три милиона, за да уредите уговорката с мисис Питърсън и да платите на вашите инвеститори. Но, хей, това е ниска цена за вашата свобода, за вашия живот. И какво са три милиона долара за Джак Балантайн?

Той поклати нетърпеливо глава.

— Дай ми телефона — нареди.

— Номерът вече е програмиран. Трябва само да натиснете изпрати.

Той направи каквото му казах.

— Мисис Питърсън? Обажда се Джак Балантайн. Имах дълъг разговор с вашия представител, мистър Алън. Приятно ми е да ви съобщя, че съм съгласен с вашите условия. Сега ви давам мистър Алън.

Върна ми телефона.

— Здрасти, Мег.

Тя беше като ошашавена.

— Той наистина ли се съгласи с всичко?

Погледнах към него.

— Той държи на думата си.

— Сигурно си удивително убедителен, мистър Алън.

— Мога да играя само с картите, които държа. А ти ми раздаде четири аса. Как се отнасят към теб Фил и Вини?

— Страхотно, но постоянно ми пускат албумите на Ал Мартино.

— Е, за всичко си има цена.

— Мисля, че те заслужават награда от моя неочакван късмет. Дали ще приемат десет бона?

— Съмнявам се — Фил е по-етичен, отколкото му се иска да си признае. Слушай, трябва да затварям.

— Бог да те благослови, Нед.

— Не кихнах ли току-що?

Изключих телефона.

— Тя е много доволна — съобщих.

— Сигурен съм в това — сряза ме сухо Балантайн. — А сега, сър, как мога да удовлетворя вас? Милион? Нова работа? И двете? Каква е цената?

— Искам от вас само две неща. Първото е следното — утре сутринта в девет часа трябва да се явя в полицията в Олд Гринич, за да взема участие в разпознаване, където оберкелнерът от ресторанта в Хайт Риджънси — мистър Майкъл Олгър — със сигурност ще ме посочи като човека, видян за последен път с Питърсън. Искам да убедите мистър Олгър — с известно количество сухо — да посочи Шуберт вместо мен.

Джери се опита да възрази на идеята ми, но Главорез Номер две просто му изви ръцете зад гърба.

— Шуберт заповяда смъртта на Питърсън — поясних аз. — Шуберт уби Питърсън задочно. Шуберт трябва да поеме вината.

— Дадено — отсече Балантайн.

Изведнъж Джери ритна с пета левия крак на Главорез Номер две и се освободи от хватката му.

— Не поемам никаква шибана вина — изкрещя той и хукна през вратата. Главорез Номер две се канеше да хукне след него, но Балантайн каза:

— Обади се на охраната, нека те да го намерят.

Главорез Номер две вдигна телефона. Аз попитах Балантайн:

— Не се ли тревожите, че може да избяга?

— Повярвайте ми, той никога няма да излезе от сградата — каза той делово. — Сега, докъде бяхме стигнали, мистър Алън?

— Щяхме да обсъждаме последната ми молба — напомних аз.

— Която е?

— Аз излизам от тук и вие никога повече няма да приближавате до мен.

— Това ли е? — учуди се Балантайн.

— Да — това е.

— А предложението ми за един милион?

— Все още ли е в сила?

— Както сам казахте, аз си държа на думата. А освен парите, в момента си търся нова дясна ръка. Двеста бона на година — и, не е нужно да го казвам, много премии. Всичко е ваше, мистър Алън.

— Не, благодаря — отговорих след известен размисъл.

— Не ми казвайте, че даже не сте изкушен.

— Разбира се, че съм изкушен.

— Един милион долара и впечатляваща нова работа решават много проблеми.

— И създават нови, много големи. Не мога да се състезавам във вашата лига, мистър Балантайн. Не съм достатъчно голям задник.

Той се усмихна едва-едва.

— Много жалко, Нед — промърмори. — Защото задниците винаги печелят. Както и да е… това си е твоят живот.

— Точно така. Мой си е. И си го искам обратно.

— От моя страна нямаш проблеми. Как се казваше оберкелнерът?

— Майкъл Олгър. Хотел Хайт Риджънси, Олд Гринич.

— Запомни ли всичко това? — попита той Главорез Номер две.

— Да.

— Предложи му двайсет и пет бона, не повече — разпореди Балантайн. — Намери снимка на Шуберт и му я занеси. Сигурен съм, че няма да имаш проблеми с него.

— Фасулска работа — ухили се Главорез Номер две и излезе.

— Е… — проточи Балантайн, протягайки ръце пред себе си — … гейм, сет и мач. Много впечатляващо изпълнение, Нед.

— Благодаря. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Давай.

— Наистина ли ще предадете Джери на ченгетата?

— Ти как мислиш?

— Е, ами какво ще правите с него?

— Няма да е приятно. Но ще прилича на инцидент.

— Наистина ли е необходимо?

— Аз съм задник, забрави ли?

— Ще си навлечете много лоша слава…

Той ме прекъсна.

— Аз оцелявам. Винаги.

— Знам, мистър Балантайн. Всъщност всички знаят това.

Той протегна ръка. Аз не я поех. Той сви рамене, сякаш искаше да каже: Мога да живея и без твоето одобрение.

— И какво следва, Нед?

— Ще се поразходя.

— Имам предвид след това…

— Сега си мисля само за разходката, мистър Балантайн.

— Внимавай — посъветва ме той.

Срещнах погледа му.

— Вие също внимавайте.

Взех асансьора до първия етаж и излязох от сградата. Когато се озовах на улицата, хванах такси и помолих шофьора да ме закара на Седемдесет и седма улица между Сентръл парк уест и Колумб.

Помниш ли онзи бенефис, където ходихме през октомври…?

Помнех го. Беше някакъв благотворителен прием с официално облекло, който се състоя в Залата с динозаврите в Музея по естествена история.

Когато таксито спря пред музея, аз изтичах вътре, платих входната такса, после тръгнах нагоре по стълбите към Залата с динозаврите на четвъртия етаж. Но когато стигнах до входа — и забелязах Лизи (с гръб към мен) до тиранозавъра Рекс — аз натиснах спирачки. Сега внимателно. Не преигравай ръката си.

Излязох от залата. Извадих си тефтерчето и химикалката от джоба и написах:

„Лизи,

Мина една сутрин, пълна със събития — но изглежда, че брегът е чист.

Сега трябва да свърша една работа — но възнамерявам да изпия едно кафе в Бъргър (на Седемдесет и шеста и Бродуей) след около половин час. Ще ми бъде приятно да те видя. Ако обаче не се появиш, ще те разбера.

Обичам те.“

Най-отдолу си написах името, после откъснах страницата от бележника и открих пазача на музея, който стоеше наблизо.

— Бихте ли ми направили една услуга? — попитах го.

— Зависи — отговори той.

— Виждате ли жената, застанала ей там до Рекс? Имате ли нещо против да й предадете тази бележка?

Той погледна бележката предпазливо сякаш можеше да е нещо неприлично.

— Прочетете я, ако искате — предложих. — Както и да е, аз съм съпругът й.

— Да бе, човече — каза той и дръпна бележката от ръката ми.

Наблюдавах го как приближава към Лизи. Когато й подаде листчето, аз се измъкнах надолу по стълбите и тръгнах към главния вход.

Завих на запад по Седемдесет и седма улица, после на север по Амстердам и спрях пред магазин за канцеларски материали на ъгъла на Седемдесет и девета улица.

— Продавате ли пликове с подложки? — попитах жената зад щанда.

— Разбира се — усмихна се тя. — Колко голям?

Аз бръкнах в джоба на сакото си и извадих печата на Бахамската търговска банка.

— Достатъчно голям, за да побере това — казах й.

Тя бръкна под щанда и ми подаде плик с размери осем на десет. Написах отпред името на Оливър Макгуайър и адреса му, после отново извадих бележника си и надрасках шест думи:

„Оливър, приключих.

Длъжник съм ти.

Нед.“

Откъснах бележката и я пъхнах в плика заедно с банковия печат.

— Ако искате, мога да ви продам марки и да ви го изпратя по пощата — предложи жената.

— Това ще бъде страхотно — съгласих се аз, подавайки й малко пари.

— Бахамите, а? — каза тя, поглеждайки към адреса. — Ще трябва да залепя митнически стикер отпред. Как да опиша съдържанието?

Помислих за момент, после й казах:

— Сувенир.

Тя ме погледна весело.

— За какво, ако нямате нищо против да попитам?

— За минали неща.

Излязох отвън. Тръгнах на запад. Докато вървях, се надявах да изпия едно кафе с жената, която може би — или може би не — все още беше моя съпруга. Опитах се да не мисля за това какво ще кажа (ако, разбира се, тя се появи) или как ще реагирам, или каква стратегическа поза ще заема. Това не беше делова среща. Това беше само едно кафе. Нищо повече. Можеше да бъде приятно прекарване на кафе. Можеше да бъде ужасно. Да става каквото има да става — аз щях да се справя с изхода.

Ето на какво те учат продажбите: никога не е лесно и по-голямата част от живота ти минава в борба. Но поне веднъж можеш да седнеш с някого и да изпиеш едно кафе.

И когато седнеш с някого на чаша кафе… е, това винаги е начало.