Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (19)

2.

Прекарах една дълга нощ, вперил поглед в тавана, потънал дълбоко в отчаяние, не исках да затворя очи от страх, че пак ще видя как главата на Тед Питърсън се разбива върху релсите. Умът ми продължаваше да препуска през целия сценарий, търсейки ъгъл, гледна точка, оправдателна клауза… каквото и да е, което би могло да ме измъкне от този капан. Не открих нищо. Джери ме беше притиснал в ъгъла, беше ме хванал натясно. Сега той контролираше живота ми. Ако го разсърдех — или откажех да изпълня заповедите му — той можеше да ми грабне свободата с едно анонимно обаждане до полицията. Освен че елиминира проблема с Питърсън, цялата тази инсценировка беше предназначена да ми устрои засада; да ме направи напълно зависим от Джери, за всичко в живота ми. А той, на свой ред, си имаше една послушна пешка, която щеше да изпълнява заповедите му.

Лизи. Лизи. Лизи. Искаше ми се да хукна към телефона, да се обадя в Ел Ей, да й разкажа всичко. Но ако го направех, щях да я изгубя завинаги. Щом чуеше как съм бил впримчен (поправка: как поради лоша преценка, липса на проницателност, поради отчаяние съм позволил да ме хванат в капан), тя щеше да ме отпише завинаги.

Сънят ме налегна чак около пет. Два часа по-късно се чу силно думкане по вратата на спалнята ми.

— Излизай от там — изкрещя Джери. — Тед Питърсън е новината на града.

Аз си наметнах хавлията и се завлякох в дневната. Джери вече беше изкъпан и облечен за работа. Стоеше пред телевизора с чаша кафе в ръка и гледаше новините по местната кабелна станция, наречена Ню Йорк едно. Когато влязох, той усили звука — тъкмо навреме за прегледа на новините в седем и петнадесет. Историята на Тед Питърсън беше топ новина. Фред Флетчър, говорителят с квадратна челюст, погледна сериозно към камерата.

— Полицията в Кънектикът днес разследва подозрителната смърт на компютърен администратор от Олд Гринич, който беше блъснат от влака Метро Норт около девет часа снощи. Мери Шипли от Ню Йорк едно на живо от мястото в Олд Гринич. Мери…

Когато камерата приближи до прелеза в Олд Гринич, аз затаих дъх. Мери Шипли — грубовата жена, преминала трийсетте — стоеше пред няколко полицейски коли с около дузина цивилни и униформени ченгета, които се занимаваха с нещо зад нея.

— Фред, щатската полиция в Кънектикът е объркана от това как Едуард Питърсън — трийсет и три годишен администратор в Глоубал бизнес системс в Стамфърд — е срещнал смъртта си, падайки под експреса към Ню Хейвън в осем и четиридесет и една снощи. От онова, което полицията е изяснила досега, мистър Питърсън, жител на Олд Гринич, е казал на жена си, че ще се върне късно от работа. Очевидно снощи се е върнал в Олд Гринич — защото по-късно колата му беше намерена паркирана край гарата в Олд Гринич. Но полицията не може да разбере как тялото му се е озовало на този прелез — който се намира на почти половин миля от гарата и не му е по път за вкъщи. Има непотвърдени слухове, че машинистът е информирал полицията, че е видял двама мъже на релсите. Това е голяма загадка, Фред. Очевидно е, че полицията не изключва някаква мръсна игра. От Олд Гринич, Мери Шипли за Ню Йорк едно.

Джери натисна копчето и картината изчезна.

— Това е голяма загадка, Фред — повтори Джери, имитирайки гласа на Мери Шипли. — Не обичаш ли тази страна? Човешката трагедия е редуцирана до бързо, силно ухапване. После ще разбереш, че смъртта на Питърсън е станала Репортажа на седмицата. Или епизод от Мис Марпъл.

— Те ще разберат, че съм аз…

— Няма ли да се отпуснеш? Няма да разберат, защото аз няма да им позволя да разберат. Ти си в отбора. А аз закрилям играчите си.

Той скочи от дивана.

— По-добре да включвам на скорост — приключи и тръгна към спалнята си. После се обърна към мен: — О, щях да те помоля за нещо дребно. Искам утре да летиш до Маями.

— Бизнес на фонда? — попитах напрегнато.

— Абсолютно. Ще се видиш с един представител на Виктор Романо. Снощи ти споменах за него…

— Човекът, който ще ми осигури алибито в Маями?

— Имаш отлична памет. Както и да е, мистър Романо прави нов принос към фонда — така че е уредено ти да го вземеш от неговия представител утре, в бара на хотел Делано, после да хванеш полета за Насау в два часа и да депозираш неговия принос в сметката на фонда в Бахамската търговска банка.

Изведнъж усетих, че съм адски нервен.

— Мистър Романо прави принос за фонда в брой? — попитах аз.

— Той има много разнообразни интереси — особено в своя строителен и транспортен бизнес — и повечето плащания там стават в брой.

— Не е ли незаконно да пренасям пари в брой от американска територия до офшорна банка?

Лукава усмивка от страна на Джери.

— Само ако те хванат. Според федералния закон, ако изнасяш от страната повече от десет бона, трябва да попълниш митническа декларация и да декларираш сумата. Но, съвсем честно, това проваля идеята за изнасяне на парите в офшорна банка — защото щом попълниш тази митническа декларация, започват да те водят на отчет. И преди да успееш да изречеш ревизия, IRS ти чукат на вратата.

— Но ако митничарят ме спре? Как ще обясня куфарче, пълно с пари?

— Нед, тъй като не приличаш на наемен убиец от картела Кали, вероятността да те спрат, преди да се качиш на самолета е хиляда към едно. Защото те търсят големи риби. И защото това са само пари.

— Имаш ли нещо против да проверя куфара, за да се уверя, че там няма нищо незаконно или контрабандно…

Той ме прекъсна.

— Нед, щом казвам, че са само пари, значи са само пари. Разбираш ли?

— Да, разбирам те.

— Както и да е, просто за да се успокоиш, ще накарам хората на Романо да скрият добре парите в куфара.

— Чудесно — избъбрих сломено.

Той ме изгледа свирепо.

— Ще изпълниш тази задача, нали?

Тонът му казваше всичко. Това е заповед. А ти изпълняваш заповеди или си носиш последствията. Затаих дъх.

— Ще направя всичко, за което ме помолиш — изрекох тихо.

— Ето това исках да чуя — усмихна се той. — Днес по-късно ще накарам някого да ти остави билетите в офиса.

Когато тръгна към вратата, той се обърна към мен и каза:

— Алън, ти постъпи умно. А аз харесвам умниците.

Трийсет минути по-късно го последвах към центъра. Беше гореща сутрин, необичайна за сезона — загатване за предстоящите летни горещини. Излизайки на улицата, аз сякаш се хвърлих в басейн с врял кленов сироп. Но бях безразличен към жестоката влага, към безмилостното слънце, към врявата на пневматичните чукове, разкопаващи улицата край спирката на Кенъл стрийт. Носех се в свое собствено пространство, затворено за всичко около мен. И защо да забелязвам живота, когато вече си нямах свой собствен живот?

Когато стигнах в офиса, аз се отпуснах на стола си и вдигнах крака върху бюрото, изритвайки рекламните брошури на „Екскалибър“. Те се пръснаха по пода. Не виждах причина да ги събирам. Вместо това заковах поглед в лъскавите им корици. Те изглеждаха толкова официални. Толкова професионални. Толкова обещаващи. Но бяха причината за смъртта на човек и заради тях аз бях превърнат в слуга. Те бяха входът към лъскавия капан, заложен за мен. Сега разбирах защо Джери ме е натикал в такъв малък офис. Даваше ми възможност да опитам вкуса на своето бъдеще като затворник.

Около обяд някой почука на вратата. Все още отпуснат в стола, аз извих глава и извиках:

— Да?

— Как си, партньоре.

Вцепених се и осъзнах, че гледам към тъмен, едър тип, облечен в прекалено голям черен костюм.

— Вие сигурно сте Нед Алън, нали?

В гласа му се усещаше далечен южняшки оттенък. И въпреки че последния път го видях с бейзболна шапка и тъмни очила, веднага разбрах, че предишната ни среща се състоя снощи на паркинга на Хайт Риджънси, когато той опря пистолет в главата ми.

Това беше Главорез Номер Едно.

— Да не си глътна езика? — осведоми ме загрижено той.

— Да, ъъъ, аз съм Нед Алън. А ти кой си?

— Аз съм От Горе, ето кой съм. Нося ти нещо.

Подаде ми дебел плик.

— Ето ти самолетния билет за утре. Имаш запазено място за полета на Американ от Ла Гуардия в седем и десет, приземяваш се в Маями в десет и петнайсет и хващаш такси до хотел Делано. Срещаш се с мистър Бърт Чейзън в бара на хотела — опитай една от техните пини колади, между другото… те са убийци — а после хващаш такси до международното летище в Маями интернешънъл за полета на Американ ийгъл до Насау в един и петдесет. Кацаш в Насау в два и четиридесет и пет, вземаш такси директно до Бахамската търговска банка. Мениджърът, Оливър Макгуайър, те очаква, имаш билет обратно до Маями в пет и четиридесет и пет, сменяш самолетите и скачаш на полета на Американ към Ню Йорк в седем и двайсет и пет. Запомни ли всичко?

— Мисля, че да.

— Сигурен си. ’Щото няма напечатан пътеводител.

Не бях много изненадан да чуя това. Джери внимаваше много да не оставя никакви писмени следи, които биха могли да ме свържат с Балантайн индъстриз. Плащаше ми се в брой, разходите ми бяха възстановявани в брой. Несъмнено наемът на офиса ми и самолетните билети се изплащаха от сметка на фонд „Екскалибър“, която нямаше никаква връзка с Балантайн. И от първия ден, в който започнах да работя тук, ми беше казано, че не трябва да се показвам в Балантайн индъстриз на осемнадесетия етаж. Джери беше прав — даже да отида при ченгетата или вестниците и да им разкажа приказката за съмнителните офшорни холдингови фондове, управлявани от моя работодател, Джак Балантайн, те нямаше да открият никакво проклето доказателство, за да ме свържат с него.

— Вътре ще намериш и четиристотин кинта в брой, които трябва да ти покрият всички таксита от и до летищата. Ако ти остане нещо, купи си една хубава вечеря.

— Много си резултатен — казах аз.

— Това ми е второто име.

— А — значи така трябва да ти викам. Мистър Тире Резултатен Тире.

Той присви очи.

— Това ли ти е представата за майтап?

Срещнах погледа му и направих всичко възможно, за да прикрия нервността си.

— Не сме ли се виждали преди? — попитах.

Той не премигна.

— Никога в живота си не съм те виждал.

— Сигурен ли си?

— Наистина съм сигурен. И съм сигурен, че и ти наистина си сигурен.

Беше време да приключа с това. Бързо.

— Трябва да съм те сбъркал с някой друг — рекох небрежно аз.

— Да, сигурно така си направил.

Той отвори вратата.

— Приятно прекарване в Маями. Ти очевидно обичаш да ходиш там.

— Никога не съм бил в Маями.

— Бил си. Вчера беше там, забрави ли?

— Разбира се — отговорих. — Естествено, че вчера бях в Маями.

— Точно така. Беше там. А в плика ще намериш още някои нещица, които да ти освежат паметта. Беше истинско удоволствие да се запозная с теб.

Вратата се затвори зад него. Аз веднага разкъсах плика. Вътре беше билетът ми за следващия ден. И още един билет до Маями на мое име, с вчерашна дата, с откъснати бележки за влизане и излизане, за да създадат впечатление, че той наистина е бил използван. Имаше и квитанция — с прикачена извадка от кредитна карта — от Коли под наем Аламо, показваща, че вчера на летището в Маями съм наел кабриолет Мустанг. Моята Master Card изпадна от плика. Също и три снимки — очевидно направени със специален, високоскоростен нощен филм — ясно показващи как извеждам очевидно пияния Тед Питърсън от Хайт Риджънси.

Много дълго гледах тези снимки. После бръкнах в плика и извадих последния предмет. Беше малко касетофонче. През мъничкото пластмасово прозорче видях, че касетата е още вътре. Натиснах бутона за старт. Качеството на записа беше лошо — тракането на сребърните съдове доминираше над всички останали звуци. Но въпреки околния шум, можеше да се чуе съвсем ясно какво се казва:

— Не бих се притеснявал чак толкова много за този тип Тед Питърсън.

— Джери — той е като Терминатора. Няма да се откаже докато не се превърна в история.

— Ти не спомена ли, че той работи в GBS?

— Да, той е шеф на отдела им за медийни продажби.

— Искаш ли да го разкарам от теб?

— Искам го мъртъв.

— Не осигуряваме тази услуга.

Натиснах стопа и хванах главата си с две ръце. Проклетият кучи син беше записал това по време на вечерята ни в Були Бейкъри — вечерята, когато ми предложи работата. Джери сигурно не е можел да повярва на късмета си, когато ме е чул да споменавам името на Тед Питърсън предишния ден, когато Лизи ме изрита и аз се оставих на милостта му. И, като върховен стратег, какъвто несъмнено е, той изведнъж е съзрял начин да се справи с проблема си с Питърсън и едновременно с това да ме матира.

Но какъв точно беше проблемът с Питърсън? Какво имаше Питърсън срещу Джери, срещу Балантайн, срещу фонда? И каква погрешна карта беше изиграл, та се наложи Джери да го унищожи?

Скъсах снимките на малки парченца. Извадих касетката от касетофона и я стъпках с тока на обувката си. Събрах останките в празния плик. После вдигнах телефона и се обадих на Джери.

— Благодаря, че ми напомни грубо как действа шантажът.

— Аз не те шантажирам — каза той, явно му беше забавно.

— Добре… от езикова гледна точка си прав. Това не се нарича шантаж, това е принуда. Демонстрация на груба сила. Напомняне за това кой е шефът.

— Съжалявам, съжалявам, наистина беше грубичко. Вземам си бележка и се извинявам смирено. Май че от време на време преигравам ръката си.

Пример за което е начинът, по който уреди Питърсън да бъде обезглавен от нюхейвънския експрес.

Подбрах думите си внимателно.

— Знам си мястото, Джери.

— Това беше само проверка, нищо повече. Просто исках да се уверя, че си на борда заедно с нас.

— На борда съм, Джери.

— В такъв случай въпросът няма да бъде повдиган повече.

— И ще престанеш да записваш всичките ни разговори?

— Аз не съм записвал всички наши разговори, Нед. Само подбрани.

И затвори.

Грабнах плика и излязох от офиса. Когато тръгнах на юг по Медисън, видях боклукчийски камион, паркиран на две преки южно от ъгъла на Петдесет и първа улица и хвърлих плика в свистящата му центрофуга за боклук. После спрях пред една вестникарска будка и си купих истински боклук — по-добре познат като Ню Йорк поуст. Историята, която търсех, покриваше горната половина на трета страница.

„КОМПЮТЪРЕН АДМИНИСТРАТОР УМИРА ЗАГАДЪЧНО, ПАДАЙКИ ПОД ВЛАКА“

Поуст бе посветил на историята над дванадесет абзаца (което, по таблоидните стандарти, беше равносилно на обема на „Война и мир“). В основата си тя покриваше същата информация като репортажа от Ню Йорк едно — с две изключения. Поуст беше успял да се добере до цитат от машиниста, Хауърд Бубриски, в което той потвърждаваше, че преди удара на линията е имало двама мъже — и единият от тях като че отскочи от влака тъкмо навреме. Второто ново откритие идваше от неназован източник, който твърдеше, че според колегите на Питърсън в GBS напоследък той изглеждал разстроен и депресиран и очевидно бил погълнат от някакъв личен проблем…

По-добре познато като това, че е опявал на Джак Балантайн по неподходящ начин.

Понесох се към центъра, спрях в кафене Ню уърлд на Четиридесет и трета улица за сандвич и ледено кафе. Седейки там, прочетох историята в Поуст няколко пъти — облекчен да забележа, че никой не беше видял Питърсън преди малкия му инцидент. Докато я поглъщах за четвърти път, клетъчният ми телефон звънна.

— Шефе, видя ли шибания Поуст?

— Фил?

— Същият. Как си? Трябва да се чувстваш много добре, след като мистър Тед Задник Питърсън се гмурна под онзи влак.

Прекъснах го.

— Фил, може ли да ти се обадя веднага от друг телефон?

— Няма проблеми — каза той и ми даде номер седемстотин и осемнадесет в Куинс. Гаврътнах си кафето и се стрелнах към монетния телефон. Пуснах няколко монети и бързо набрах номера на Фил. Той вдигна след едно позвъняване.

— Нещо не е наред, а, шефе? — веднага попита.

— Да, така е. Но най-напред най-важното — този телефон сигурен ли е?

— Абсолютно.

— Добре.

— В беда ли си?

— Голяма беда.

— Колко голяма?

— Най-голямата.

Той спря за момент.

— Не ми казвай, шефе…

— Какво?

— За Питърсън ли става дума?

— Убеден ли си, че линията е сигурна?

— Кълна се в майка си…

— Добре, добре — прекъснах го бързо.

— Ти ли го очисти?

— Няма начин.

— Е, това все пак е нещо. Не че бих те обвинил…

— Повярвай ми, не съм го очистил.

— Но знаеш кой го е направил?

— Ъхъ.

— А те знаят ли, че ти знаеш?

— Със сигурност.

— Беше ли там?

— Фил, по-добре да не казвам…

— Разбрано. Как мога да ти помогна, шефе?

— Познаваш някои хора, нали?

— Разбира се. Познавам хора, които познават хора, които пък познават други хора… ако можеш да следиш мисълта ми.

— Е, имам нужда от малко информация.

— Имаш я.

— Чувал ли си някога за един тип на име Виктор Романо?

— Не. Той ли е човекът?

— Нямам представа. Знам само, че има строителен и транспортен бизнес в Маями. Но имам чувството, че това не е единствената му работа…

— Ще се обадя тук-там и ще се свържа с теб.

— Не, по-добре аз да се свържа с теб.

— Тревожиш ме, шефе.

— И аз съм доста разтревожен.

Но колкото и да бях разтревожен, нямаше начин да се измъкна от пътуването си до Маями. И така, в седем и десет на следващата сутрин аз се озовах в задната част на Боинг 757 на Американ еърлайнс в посока юг. Да ми вземе билет във втора класа бе само един от начините на Джери да затвърди робския ми статус — така беше сигурен, че ще остана дискретен и анонимен. В крайна сметка, освен ако не си буен, стюардесите рядко запомнят лицата на хората в задната част на самолета.

Външната температура в Маями достигаше сто градуса по Фаренхайт^[1]. Нямах много време за директен контакт с горещината. Скочих в таксито с климатична инсталация към хотел Делано на Саут Бийч, после влязох направо във фоайето с климатична инсталация. Барът беше празен. Изкатерих се на едно столче, поръчах си Перие и зачаках. След пет минути влезе кльощав мъж с тънки мустачки, оредяваща коса и евтин, не по мярка светлосин костюм. Носеше черно куфарче за компютър. Приличаше на счетоводител. Седна на столчето до мен и сложи куфарчето помежду ни. Вдигна пръст към бармана и помоли за една кола. После, фокусирайки поглед право напред, попита:

— Нед Алън?

Когато се обърнах към него, той каза:

— Няма нужда да ме гледате. Само отговорете на един прост въпрос: как се казвам?

— Бърт Чейзън.

— Преминахте теста. Куфарчето е в краката ви. Вътре има триста и петдесет бона — заедно с едно документче, което банката изисква. Не го вземайте, докато не изляза от бара. И кажете на мистър Шуберт, че следващата седмица може да направим още един депозит.

Той глътна колата си и остави пет кинта на бара.

— Аз ще се погрижа за питието — предложих.

— Ние не сме заедно, забравихте ли?

После се обърна и тръгна. Все още ближейки минералната си вода, аз преместих крака си надясно и го пъхнах под дръжката на куфарчето. Държах го така, докато си изпия водата. После, хвърляйки два долара на бара, взех куфарчето, отидох в най-близката тоалетна, заключих се и го отворих.

Вътре имаше портативен компютър Тошиба. Вдигнах капака му, натиснах бутона за включване и наблюдавах как екранът оживява, после го изключих. Компютърът лежеше върху дебела противоударна възглавничка, предназначена да го предпази от всякакви случайни раздрусвания. Извадих лаптопа и прокарах пръсти по вътрешните ръбове на куфарчето, докато най-сетне открих две малки платнени халки. Дръпнах ги нагоре. Вдигна се цялото фалшиво дъно на куфарчето. Погледнах надолу към триста и петдесетте бона в противоударна възглавничка.

Сигурно имаше петдесет дебели тухлички с пари, натъпкани в това фалшиво дъно. Самите размери на сухото бяха зашеметяващи. Имаше и наглед редовна фактура — от Екзетър индустриал икуипмънт инкорпорейтид (с адрес в Тампа, Флорида) до компания, наречена Веритас демолишън корпорейшън. Фактурата съдържаше дълъг списък с машини, купени от Веритас, за сумата триста и петдесет хиляди долара. Имаше и печат ПЛАТЕНО.

Много внимателно извадих всички тухлички и ги струпах в скута си. Прокарах пръсти по всеки инч от куфарчето, уверявайки се, че под подплатата не е пъхнато нищо. Когато се уверих, че е чисто, върнах парите на мястото им и внимателно поставих отново фалшивото дъно. Компютърът се върна върху тази скъпа противоударна възглавница. Дръпнах ципа на затворения куфар, излязох от хотела и хванах такси направо до летището.

Върнах се на международното летище в Маями в единайсет и четирийсет и пет — само някакви си деветдесет минути, след като се бях приземил от Ню Йорк. Забелязвайки, че нося само ръчен багаж, служителят от Американ ийгъл се заинтересува дали не искам да побързам за по-ранния полет за Насау в дванайсет и петнайсет.

— Естествено — отговорих аз — и с бордов пропуск в ръка хукнах към вратата. Имаше доста изнервящи моменти, когато трябваше да подам куфарчето на офицера от охраната, който го подхвърли на конвейера към рентгена. Докато минавах през металния детектор, аз наблюдавах движението на куфарчето — надявайки се, че мрачният служител, загледан в рентгеновия екран, няма изведнъж да реши, че си струва да го отвори.

Но то премина прегледа и се плъзна надолу към преградата. Добре облечен възстар джентълмен го грабна по погрешка. За секунди моята ръка стискаше неговата.

— Мисля, че сбъркахте куфарчето, сър — казах аз.

Той погледна към черното компютърно куфарче в ръката си.

— О, хей, абсолютно си прав, синко. Наистина съжалявам за това.

Подаде ми го и после посегна към едно кафяво куфарче в края на конвейера, което смътно наподобяваше моето. Реших, че човекът наистина е направил грешка.

— Няма проблеми — казах аз, облекчен, че не се наложи да му чупя ръката.

 

 

На шейсетместния лек самолет му трябваха само четиридесет минути да прескочи като жаба до Бахамите. Още пет нервни минути на бахамската митница. Но униформеният служител ми махна да минавам и аз махнах на едно скапано такси пред терминала. Минахме през колибите в предградията на Насау. Преди да стигнем до главния туристически център на града, завихме надясно и паркирахме пред малка, тумбеста, нова сграда, която спешно се нуждаеше от пребоядисване. Табела, написана на ръка — Бахамска търговска банка — се люлееше над главния вход. Пристъпих навътре и влязох в голяма открита зала с лошо флуоресцентно осветление, олющени сини стени, протрит линолеум и вентилатори на тавана, които допълваха старата климатична инсталация, хриптяща като туберкулозно болен. Из залата бяха пръснати половин дузина стоманени бюра, зад които седяха половин дузина доста възрастни бахамки. Ако върху бюрата нямаше компютри ΙΒΜ, щях да се закълна, че току-що съм влязъл в друго измерение — в Карибите през петдесетте години. В задната част на залата имаше два остъклени офиса, и двата боядисани в цвят, който би могъл да се определи като зелено електрик, обзаведени с евтини тръстикови мебели, каквито можеш да очакваш в най-долнопробния хавайски курорт. Елиът Кепъл беше прав — Бахамската търговска банка наистина не внушаваше доверие.

— Здравейте, мистър Алън — изчурулика жената зад бюрото, поставено най-близо до входа.

— Ъъъ, здравейте — отговорих аз, стъписан от факта, че тя знае името ми.

— Мистър Макгуайър ни каза, че идвате, да си отваряме очите за вас. Вървете направо отзад — той ви очаква.

Оливър Макгуайър беше бахамски джентълмен около четиридесетте. Висок бе почти шест фута и четири инча и имаше сериозно надут вид на човек, който отхвърля глупостите за средната възраст. На стената му, до една негова снимка на млади години в екип за крикет, висеше портрет на кралица Елизабет. И днес беше облечен в бяло: бял памучен панталон, бяла ленена риза, разкопчана на шията, и бели платнени обувки. Не приличаше на банкер от Уолстрийт.

— Е, най-накрая да видя едно лице, което стои зад фонд „Екскалибър“ — каза той и ми стисна ръката.

— Никога досега не сте срещал някого от фонда? — попитах аз.

Той ми направи знак да седна в тръстиковия стол срещу бюрото му.

— Не познавам много от офшорните си клиенти. Те общо взето са невидими.

— Е, ами кой откри сметката на „Екскалибър“ тук?

— Подобна информация е поверителна, но вашият бахамски адвокат, Уинстън Паркхил, предаде цялата документация. Вие видяхте ли се с него?

— Аз започнах работа във фонда преди около месец. Но нямате ли някакво име, на което да се води сметката?

— Според бахамските закони, ако компанията е регистрирана тук, няма нужда от име, на което да се води сметката. Ако обаче вие лично искате да си откриете сметка при нас, законът ни задължава да я открием на ваше име — макар че, разбира се, ако вашите данъчни служби почукат на вратата ни, ние нямаме и най-малкото задължение да ги информираме дали имате, или нямате сметка при нас.

Той се усмихна.

— Добре дошли в света на офшорното банкерство — където наистина можеш да кажеш на американското правителство да върви на майната си.

— Бих искал да си открия сметка при вас — казах аз. — Само заради удоволствието да натрия носа на IRS.

— Непременно — кимна Макгуайър, бръкна в едно странично чекмедже и извади два формуляра. — За нас ще е удоволствие да бъдете наш клиент. Всичко, което искаме, е някакъв документ за самоличност — паспортът ще свърши работа — и подписът ви на тези формуляри.

Взех формулярите, сгънах ги и ги пъхнах във вътрешния джоб на сакото си.

— Ще си помисля — казах. Онези хиляда сто и петдесет долара седмично, които получавах от Балантайн индъстриз, не ми даваха голяма възможност да се възползвам от една офшорна сметка.

Мистър Макгуайър насочи вниманието си към куфарчето до стола ми.

— Предполагам, че днес ще направите депозит? — каза той.

Сложих куфарчето върху бюрото му. Отворих го, извадих лаптопа и вдигнах фалшивото дъно. Макгуайър даже не премигна.

— Това са триста и петдесет хиляди долара — осведомих го.

— Имате и документация за източника на парите?

— Върху парите има фактура, ако говорите за това.

— Точно за това говоря — кимна той. — Според новото законодателство против прането на пари бахамските банки не могат да приемат депозит над десет хиляди долара без писмено доказателство за произхода на парите.

Спря за момент и разсеяно почука по куфарчето ми с левия си показалец.

— Разбира се, това не означава, че ние трябва да проучваме задълбочено дали тази документация е законна… или, в този случай, да задаваме въпроси за това по какви тайнствени начини парите са стигнали до нашия бряг. Красиво куфарче, мистър Алън. Хубава кожа. Откъде го купихте, ако нямате против да ви попитам?

— Подарък е.

— Разбира се — избъбри той и се изправи. — Ей сега ще накарам някого да ги преброи.

Тръгна с куфарчето към предния офис. Върна се след минута.

— Как пристигаха предишните депозити за фонда? — попитах аз.

— Чрез трето лице. Но до днес вашите депозити са само… колко…?

Той набра няколко цифри на компютъра си, после впери поглед в екрана.

— Шест милиона двеста осемдесет и четири хиляди петстотин и трийсет и два долара. — Огледа ме внимателно. — Ако нямате нищо против, че го казвам, това не е значителна сума за един частен холдингов фонд. Имам предвид, че според моя опит двеста милиона е една по-типична сума — макар че това се основава на петдесет милиона долара в брой, а останалото са заеми. И, разбира се, когато говорим за фонд с такива размери, обикновено са включени само трима-четирима основни инвеститори. Играчи като Джордж Сорос, Хенри Кравиц…

— Изглежда знаете доста за тези неща.

— Имате предвид като за бахамски банкер — сухо отбеляза той.

— Не съм искал да ви обидя.

— Не съм се обидил. Причината, поради която знам толкова много за холдинговите фондове, е, че в продължение на дванайсет години работих в Лондон, за една малка компания, наречена Лемън брадърс.

Ако целта му беше да ме обърка, той успя.

— Лемън брадърс… уха. Защо се отказахте?

— И в замяна на това дойдохте в тази малка порутена банка? Случвало ли ви се е да бъдете в Лондон през януари, мистър Алън?

— Никога не съм бил в Лондон.

— След дванадесет януарски зими в Лондон ще бъдете доволен да приемете по-малката заплата и по-лошите условия в замяна на късче небе. Както и да е, аз съм бахамец. Това е моята страна. Исках да се върна у дома. И офшорното банкерство е едно постоянно забавление. Особено след като ни дава възможност да се срещаме с колоритни бизнесмени като вас.

— Аз не съм колоритен, мистър Макгуайър.

— Мистър Алън, всеки, който се появи в офиса ми с компютърно куфарче, съдържащо триста и петдесет хиляди долара, е, според мен, колоритен герой.

Телефонът на бюрото му звънна. Той го вдигна, каза около дузина думи и отново ме погледна.

— Вашите триста и петдесет хиляди долара са в наличност и са вписани в сметката ви.

Придърпа към себе си голяма тъмножълта книга с квитанции, попълни квитанцията и отрязъка, взе печат, намокри го, удари го два пъти върху книгата си, после откъсна квитанцията и ми я подаде.

— Сега всичко е официално — обясни той. — Можете да си вземете куфарчето на рецепцията. И, разбира се, не си забравяйте лаптопа.

Аз станах, мушнах тошибата под мишница, а после му благодарих за помощта.

— Сигурен съм, че скоро пак ще се видим — усмихна се той.

— Зависи.

— От какво?

— От това колко бързо ще нарастват инвестициите във фонда ни.

Той ми се усмихна съзаклятнически.

— Или от това колко компютърни куфарчета, пълни със сухо, можете да носите наведнъж — каза той.

Аз се възпротивих:

— Аз не съм куриер, мистър Макгуайър. — Но, разбира се, вече знаех, че ще бъда точно това, което Джери Шуберт поиска от мен.

Жабешки прескок до Маями, бърза връзка за Ню Йорк и се върнах на Ла Гуардия в десет и двайсет същата вечер. На излизане от терминала си купих един брой на Поуст. Този път историята на Тед Питърсън беше запратена чак на пета страница, но заглавието все пак ме накара да настръхна.

„КОМПЮТЪРЕН АДМИНИСТРАТОР В РЕСТОРАНТСКИ СКАНДАЛ ЧАСОВЕ ПРЕДИ СМЪРТТА СИ“

Както се опасявах, оберкелнерът в ресторанта на Хайт Риджънси, Майкъл Олгър (според Поуст) се появил и информирал полицията, че Питърсън бил в неговото заведение вечерта преди смъртта си под колелата на влака Метро Норт. Нещо по-лошо, Олгър съобщил на ченгетата, че Питърсън не е бил сам в ресторанта, че бил забелязан как спори разгорещено с друг човек, с подобен на неговия костюм, на една ъглова маса — спор, който по-късно, както става обикновено, избухнал в скандал.

Последният абзац от историята наистина ме довърши:

„Щатската полиция в Кънектикът сега силно желае да разпита белия мъж, забелязан да излиза от хотела заедно с Питърсън. Той е бил описан като около трийсетгодишен, висок около шест фута, с нормално телосложение, със сламеноруса коса, облечен със светлосив костюм.“

Несъмнено полицейският художник сега седеше срещу мистър Олгър и рисуваше портрет по описание на предполагаемия престъпник. Несъмнено няколко колеги на Питърсън от GBS вече са били разпитани от полицаите. Имаше ли врагове?, щяха да попитат. И всички щяха да кажат едно и също. Е, онзи тип, Нед Алън, наистина му вдигна много грозен скандал онази вечер преди смъртта му.

Когато влязох в едно такси към Манхатън, телефонът ми звънна. Щом го вдигнах, Джери попита:

— Как мина?

— Нямаше спънки — отговорих.

— Радвам се да го чуя.

— Видя ли тазвечерния Поуст?

— Винаги чета Поуст — информира ме той с тон, който показваше, че не трябва да повдигам подобни въпроси в толкова лесен за проследяване разговор. — Чудесен вестник. Пълен с интересни истории. Ти сега в такси ли си?

— Да.

— Тогава хайде да се срещнем във Фанели. Ще те черпя с една късна вечеря.

Фанели бе една дупка в махалата — вероятно единственият бар с грил в стар стил, останал в Сохо. По пътя нямаше движение, така че пристигнах малко преди единадесет. Джери вече седеше на масата в малката трапезария зад бара. Беше спокойна вечер. Ние бяхме единствените клиенти в задната стая.

— Правило Номер Едно на съвременния живот — поде Джери, след като седнах. — Никога, никога не обсъждай нещо дискретно по клетъчен телефон.

— Уплашен съм до смърт, Джери.

— Защо? Защото някакъв шибан хотелски оберкелнер казва, че видял Питърсън с някого?

Взе моя брой на Поуст, обърна на пета страница и зачете на глас:

— … около трийсетгодишен, висок около шест фута, с нормално телосложение, със сламеноруса коса, облечен със светлосив костюм. Това се отнася за половината мъжко население на окръг Феърфийлд.

Аз говорех почти шепнешком.

— Но да предположим, че някой разкаже на полицията за скандала ми с Питърсън на приема на СОФТУС? И да предположим, че ме изправят за разпознаване пред управителя на ресторанта?

— Параноята те е превзела напълно. Какво от това, че са те видели да се караш с Питърсън? Първо, ако ченгетата разпитат в GBS, вероятно ще открият още половин дузина хора, които са се карали с този тип. Защото той беше задник, който си прокарваше път в живота, карайки се с всички. Второ, ако ченгетата наистина те извикат на разпит, ти си имаш алибито с Маями. И щом веднъж видят, че имаш законно доказателство за това, че по време на убийството си бил другаде, те няма да те разследват за случая в Кънектикът.

— Наистина ми се ще да ми дадеш някаква насока за това защо Питърсън беше толкова опасен за теб — подхвърлих аз.

— Чувал ли си някога онзи забележителен американски израз: Онова, което не го знаеш, не може да ти навреди? На твое място щях да последвам този съвет. Но знай следното: ако — поради някаква изключителна причина — около теб наистина стане горещо, ние ще предприемем всичко, за да те измъкнем от опасността. Както казах вчера, казвам го и пак: докато си в нашия отбор, няма за какво да се тревожиш.

Едва не му благодарих. После си помислих: значи това наричат стокхолмски синдром — когато заложникът изведнъж започва да гледа на своя похитител като на свой защитник. Така че не казах нищо, а просто потвърдих последния му коментар с кимване.

— Сега имаме да обсъдим един малък бизнес — смени темата той. — Искам утре да летиш за Атланта и да се видиш с един друг клиент на фонда. Ед Симеоне. Той също прави инвестиция в брой за „Екскалибър“…

— … и, нека се досетя, искаш да я взема, после да скоча в самолета до Насау и да я депозирам на нашата сметка.

— Ти си много умно момче.

Джери бръкна в джоба на сакото си и извади от там един плик.

— Ето ти билетите. Боя се, че трябва да тръгнеш в шест сутринта. И след срещата ти на летището с представителя на мистър Симеоне ще трябва да летиш до Маями, преди да смениш самолета за Насау.

Аз го прекъснах.

— Искам да знам нещо.

— Не, няма да пренасяш никаква контрабанда. И да — мистър Симеоне е напълно законен бизнесмен, който ръководи един от най-големите заводи за обработка на храни на Юг.

— Това отговаря само на част от въпроса ми.

— Каква е другата част? — попита той безпристрастно.

— Променена ли е длъжностната ми характеристика?

Той с мъка удържа усмивката си.

— Да кажем, че се е развила. Защото през последните няколко дни ние взехме корпоративно решение да трансформираме „Екскалибър“ във фонд, съставен изцяло от частни инвеститори. Което, боя се, означава, че…

— … че сега съм куриерът на фонда.

Той не обърна внимание на грубия ми тон.

— При огромното количество на инвестициите в брой, които наскоро успях да привлека за фонда, боя се, че сега имаме нужда ти да изпълняваш тази куриерска функция. Знам, че не те наех за това. Знам също, че така не използваме забележителния ти талант на продавач. Обаче, след като достигнем инвестиционната цел на фонда от двадесет и два милиона…

— Двадесет и два милиона! Всеки ден ще бъда на този самолет за Насау.

Гласът на Джери остана спокоен както винаги.

— Боя се, че през следващите няколко месеца ще покриеш доста мили. Обаче щом веднъж достигнем целта си…

— Какво? Ще започнете да ме карате да пренасям кокаин от Колумбия? Или ще започнете да проучвате възможностите за износ на оръжие в Ирак?

Продължителна пауза. Джери забарабани с пръсти по масата, после отново погледна към мен.

— Ще го кажа само веднъж: ако не ти харесва работата, която ти предлагам, ти си свободен да напуснеш. Но ясно разбираш какви ще бъдат последствията от подобна стъпка.

— През цялото време си планирал това, нали? От момента, в който се появих в офиса ти, ти си помисли: ето перфектната пионка.

— Приписваш ми твърде много предварително планиране и коварство. Аз не съм по-различен от повечето благоразумни преуспяващи бизнесмени: когато видя възможност, просто я използвам.

Подаде ми билетите за самолета.

— Е, кажи сега — ще летиш ли за Атланта, или не?

Беше мой ред да забарабаня с пръсти по масата. Но след миг се пресегнах и взех плика от ръката му.

Той кимна с одобрение.

— Нещо последно. Носи това компютърно куфарче със себе си — и можеш да сложиш вътре парите на Симеоне. Всъщност мисля, че ще трябва да използваш това куфарче при всичките си куриерски задачи. Ако митничарите в Насау или в САЩ те виждат всеки път с различни чанти, може да станат подозрителни.

— Няма ли да станат много подозрителни, след като ме проследят, че отивам и се връщам от Бахамите няколко пъти?

— Обещавам ти, цялата тази куриерска операция ще отнеме само няколко седмици. И, повярвай ми, на тях им трябват поне няколко месеца преди да си набележат някой, който лети много често. Така че няма абсолютно нищо, за което да се тревожиш.

Не казах нищо.

— Добре тогава, хайде да поръчваме — предложи Джери.

— Изгубих си апетита.

Джери използва липсата ми на апетит като извинение, за да отиде на среща с новата си жена на седмицата. Щом излезе, аз отидох до телефонния автомат в ресторанта и набрах Куинс.

— Здрасти, шефе — обади се Фил. — Как си?

— Все по-зле и по-зле. Чувал си някога за човек на име Ед Симеоне?

— Не — но открих малко информация за онзи Виктор Романо.

— Той бойскаут ли е?

— Ийгъл скаут^[2]. Да, наистина има законен строителен и транспортен бизнес — но също така е бил разследван от федералните за всичко — от контрабанда с оръжие до наркотици, както и за две убийства на тъй наречени бивши другари. Но федералните не успели да открият нищо, за което да се хванат.

— Исусе — възкликнах аз.

— Ти работиш ли с този Ийгъл скаут?

— Нещо такова.

— Разумно ли е?

— Приеми го така: нямам голям избор по въпроса.