Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (22)

5.

Две неща ме спряха да не изтичам и да се срещна с Мег Питърсън в Олд Гринич. Първото беше заглавието, което видях в неделния Ню Йорк таймс. Беше на трета страница:

„ДОМЪТ НА МЪРТВИЯ КОМПЮТЪРЕН АДМИНИСТРАТОР ПРЕТЪРСЕН ПО ВРЕМЕ НА ПОГРЕБЕНИЕТО МУ

Пет дни след смъртта на Тед Питърсън на линията Метро Норт в Олд Гринич към делото, което полицията в Кънектикът нарича много подозрително бе добавено ново развитие. След като се завърнали вчера от погребението му, роднините на мистър Питърсън открили, че къщата му в Олд Гринич е била ограбена.

Според капитан Джеймс Хайки от полицията в Кънектикът «Престъпниците са взели много малко ценни неща от къщата, но все пак са я преровили старателно».

Макар че къщата е била обърната наопаки, основните кражби са извършени в кабинета и в спалнята на мистър Питърсън. Или тези крадци са търсили нещо специално, казва капитан Хайки в предварително подготвеното си изявление, или не са преценили правилно времето на нахлуването си и се е наложило да избягат когато опечалените са се завърнали у дома. Какъвто и да е бил сценарият им, действията им са повече от отвратителни.“

Шибаният Джери. Този тип беше повече от безмилостен. Той нямаше никакви скрупули. Инстинктите на Лизи не бяха я подвели. Разтревожен, че може би Питърсън е запазил някакви изобличаващи документи у дома си, той е решил да инсценира взлом в къщата на Питърсън и да го маскира като грабеж. Само че, разбира се, вместо да откраднат бижутата и семейното сребро, те са отмъкнали настолния компютър на Тед, всичките му дискети и документи. И с безупречно, внимателно планиране той е организирал грабежа точно когато семейството и тъй наречените му приятели са изричали молитви над тялото му.

Това сложи край на намеренията ми за среща с мисис Питърсън. Джери ме беше лишил от тази възможност.

Второто нещо, което ме възпираше да посетя мисис Питърсън, беше полицията. Около девет часа в понеделник сутринта — само няколко часа преди да полетя за Лос Анджелис — ми се обади детектив Том Флин от щатската полиция в Кънектикът. Той просто случайно бил по работа в Манхатън и много щял да оцени възможността да се отбие в офиса ми и да ми зададе няколко въпроса за Тед Питърсън. Когато му обясних, че следобед заминавам за Ел Ей, той каза:

— Няма проблеми. Приключвам разговора си с един човек на Източната Четиридесет и осма улица. Мога да бъда в офиса ви след половин час.

— Е, сутринта ми е доста натоварена — излъгах аз.

— Трябват ми само петнайсет минути от времето ви, не повече — обеща той и затвори, преди да успея да кажа не.

Детектив Том Флин наближаваше петдесетте. Нисък и жилав, той имаше телосложение на боксьор в лека категория и лице на улично хлапе — застаряващ Джими Кагни^[1], изоставен в предградията на Кънектикът.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — изрече вместо поздрав той и седна на стола срещу бюрото ми.

— Няма проблеми — кимнах аз, правейки всичко възможно да не изглеждам нервен.

— Нека още в началото да ви обясня нещо, мистър Алън. Това не е официален разпит. Нито пък вие сте официално заподозрян. И не сте задължен да отговаряте на въпросите ми. Всичко това е просто един разговор.

— Благодаря за пояснението.

— Вие въртите собствен бизнес? — попита той, оглеждайки малкия ми офис.

— Нещо такова. Представител съм за Северна Америка на един международен частен холдингов фонд.

— Частен холдингов какво? — попита той, записвайки нещо в малкото си тефтерче.

Обясних му набързо как действат частните холдингови фондове и как пътувам из цялата страна, опитвайки се да възбудя интереса на клиентите относно нашите инвестиционни перспективи. Той като че ли се хвана на тази лъжа.

— По-рано сте бил в компютърния бизнес, нали?

— В компютърните списания. Бях териториален директор по продажбите за Североизтока в „Компютърен свят“.

— И кога приключи тази работа…?

— В началото на януари. Нашето заглавие беше закрито.

Той направи справка с бележника си.

— Тогава, когато сте нападнал шефа си, мистър Клаус Креплин?

Произнесе погрешно немското име. Аз усетих пристъп на страх. Детектив Флин беше разследвал внимателно миналото ми.

— Да, имахме един… ъъъ… спор с мистър Креплин, след като компанията беше продадена.

Очите му се върнаха върху тефтерчето.

— И той беше настанен в болница, а вие — арестуван?

— Обвиненията бяха свалени.

— Знам това, мистър Алън. Запознат съм също и с факта, че не сте се погаждали с покойния мистър Тед Питърсън.

— Не беше любимият ми човек на земята.

— Не премълчавате ли нещо? Според неговата секретарка…

О, Христе, онази чаровница.

— … имали сте голям бизнес спор с него преди Коледа. А детектив Барбара Кастър от полицията в Хартфорд ни уведоми, че сте обвинил Питърсън за самоубийството на ваш колега. Така ли е?

Престани да избягват погледа му.

Погледнах детектив Флин право в очите и казах:

— Да. Така беше.

— И после, разбира се, следва публичното ви спречкване с мистър Питърсън на търговския прием тук в Манхатън вечерта преди смъртта му.

— Да — това беше първият ми контакт с него от… е, отпреди Коледа.

— И въпреки факта, че са минали седем месеца, вие все още сте му бил много ядосан.

— Той причини огромни професионални вреди — на мен и на мъртвия ми колега Айвън Долински.

Той отново заби поглед в тефтерчето.

— Джентълменът, който се е самоубил в Хартфорд през март тази година.

Кимнах.

— Значи вие мразехте Питърсън?

Тук стъпвай внимателно.

— Както казах, не ми беше любимец…

— Значи сте бил доволен от смъртта му?

Въпросът бе зададен в небрежен стил, все едно че бе изпуснат случайно. Но аз все пак подскочих.

— Никой не заслужава подобна смърт — казах най-накрая.

— И предполагам, че ще можете да докажете къде сте бил през нощта на убийството?

— Да. Бях в Маями. В командировка.

— Както споменах в началото — това не е официален полицейски разпит. И вие не носите отговорност, нямате задължение да представите доказателства за местонахождението си. Но ако наистина докажете пътуването си до Маями, това ще ни бъде от полза, за да ви елиминираме от…

— С радост ще ви помогна — прекъснах го аз. Отворих чекмеджето на бюрото си, разрових куп папки, после извадих една с надпис Маями и му подадох самолетния билет и квитанцията за наетата кола. Детектив Флин огледа документите, преписа нужните подробности в тефтерчето си и ми ги върна.

— Значи много пътувате? — попита той.

— По няколко пъти седмично — но никога не оставам извън Ню Йорк за повече от една нощ.

— Значи ако имаме нужда отново да се свържем с вас…

— Тук съм.

Той се изправи.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Удоволствието беше мое.

Той се обърна да излиза, после се извъртя към мен.

— Нещо последно — промърмори той, бъркайки в куфарчето си. — Имате ли някаква представа кой може да е този тип?

Вдигна полицейската скица на компаньона от последната вечеря на Питърсън.

— Никога преди не съм го виждал — отвърнах.

— Сигурен ли сте, че не можете да познаете лицето му?

— Трябва да познавам поне дузина, които приличат на него. Типично лице.

Той ме огледа внимателно.

— Да… така е — отбеляза и излезе.

Този следобед, преди да се кача на самолета за Ел Ей в три часа, аз се обадих на Лизи. Това беше първият й ден откак се върна на работа в манхатънския офис и ми се стори доста сприхава.

— Как е апартаментът?

— Стерилен.

— Кога ще мога да дойда да го видя?

— Наистина никога не чуваш какво ти казвам, нали?

— Чух точно какво каза. Но не очаквай да те оставя да си отидеш без борба.

— Нед, не е необходимо да ме оставяш да си отида. Аз вече съм си отишла. Приеми го.

Промених темата. Бързо.

— Видя ли вчерашния Ню Йорк таймс? — попитах я.

— Не мога да го повярвам. Да се промъкнат в къщата на Питърсън по време на погребението му.

— Точно както ти предсказа: Джери се тревожи, че Питърсън е скътал нещо опасно. И сега всяка улика е изчезнала.

— На твое място все пак бих се видяла с жена му.

— Защо?

— Може би ще успее да ти каже нещо…

— Какво например?

— Не знам. Временно съм изчерпала блестящите си идеи.

— Ставаме двама. И за да стане още по-сложно, ченгетата идваха при мен тази сутрин.

Отново усетих тревога в гласа й.

— Как мина?

— Оправих се. И им показах фалшивите доказателства за тъй нареченото ми пътуване до Маями през въпросната нощ.

— Хванаха ли се?

— Изглежда.

Високоговорителят до мен обяви, че полет единадесет на Американ еърлайнс за Лос Анджелис предстои.

— Слушай, това е повикването ми за самолета.

— Днес имаш куриерски задължения?

— Боя се, че е така.

— Как, по дяволите, успя да се замесиш в това…

— По начина, по който винаги се спъваш в нещо — като не гледаш.

— Внимавай — тихо завърши тя.

Слязох от самолета на международното летище в Лос Анджелис. Влязох в залата за пристигащи и подадох компютърното си куфарче на представителя на мистър Тарик Айзък. Той изчезна за няколко минути, после се върна и седна на пейката до мен. Остави куфарчето на пода помежду ни.

— Шестстотин и дванадесет хиляди — прошепна в ухото ми.

След като си тръгна, аз убих почти четири часа във фоайето за заминаващи, преди да се кача на самолета за Маями. Заспах, прегърнал куфарчето. Стигнахме в Маями около шест на следващата сутрин. Хванах полета в седем за Насау. Парите бяха депозирани в банката в девет и тридесет (сто двадесет и две хиляди и четиристотин долара депозирани на сметката на Джеръм Д. Шуберт, а останалите четиристотин осемдесет и девет хиляди и шестстотин — на фонд „Екскалибър“). И се върнах в Ню Йорк в четири на същия следобед. Хванах такси до Уустър стрийт и извадих куфарчето от шкафа за метли в партера. Качих се в мансардата, извадих различните банкови джунджурии, написах депозитна квитанция за шестстотин и дванадесет бона с етикет Фонд „Екскалибър“, датирах я, намокрих печата с мастило и го цапнах върху квитанцията. После я откъснах от книгата и я оставих на Джери върху кухненската маса.

Отворих куфарчето и сложих истинските квитанции в плика, където събирах всички предишни документи. После опаковах всичките банкови книжа и реших да не оставям куфарчето обратно в шкафа на партера. Това не беше сигурно скривалище — и ако портиерът го откриеше и започнеше да чука по вратите, търсейки собственика, дните ми на този свят можеха да се окажат преброени.

Взех едно такси към центъра, до една книжарница на Четиридесет и пета и Лексингтън, където можеше да се наеме и пощенска кутия. Платих двадесет долара депозит и още двадесет наем за първия месец и след като ми дадоха ключ за кутия номер двеста четиридесет и две, аз заключих там съдържанието на куфарчето.

Когато влизах в административната сграда, Джак Балантайн излизаше заедно с две горили. Веднага разпознах единия. Беше Аз съм от Горе.

— Хей, това е моят тенис партньор — избъбри Балантайн, протягайки ръка.

— Приятно ми е да ви видя, мистър Балантайн — поздравих тихо.

— Скоро трябва да уредим една игра.

— Когато кажете.

Той наведе глава към мен и ми намигна:

— Джери ми разказа за страхотната работа, която си свършил за фонда.

Хвърлих бърз поглед към Аз съм от Горе. Той се обърна.

— Доволен съм, че той е доволен.

— Знам, че това не е точно онова, което имаше предвид…

Още един поглед към Аз съм от Горе.

— Някои страни на работата ме… ъъъ… изненадаха.

— Добре, повярвай ми, знам какви усилия влагаш в работата и щом свърши тази обиколка с книгата ми, ние двамата с теб ще си позволим един дълъг обяд и ще поговорим за бъдещето ти при нас. Как ти се струва?

— Очаквам това с нетърпение, мистър Балантайн.

— О, един малък съвет. Ако бях на твое място, щях да преместя планини, за да си върна съпругата. Тя е доста впечатляваща. И…

Той се наведе напред и ми прошепна в ухото.

— … със сигурност знам, че някой вече я преследва активно, ако разбираш какво имам предвид.

Аз кимнах.

— Между другото — не си споменавал на Лизи за твоята, ъъъ, връзка с нас, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Радвам се да го чуя. Продължавай добрата работа.

Потупа ме бащински по рамото и тръгна към очакващата го кола. Аз съм от Горе погледна през мен когато мина.

Със сигурност знам, че някой вече я преследва активно. И тъй като този някой случайно беше всемогъщият ми шеф, той можеше удобно да ме изпрати извън града за почти две седмици докато преследва активно жена ми.

И точно това направи. На сутринта, след като се срещнах с Балантайн, Джери ми връчи куп самолетни билети и дълъг устен пътеводител, който ме помоли да си запиша (защото, разбира се, никаква документация не трябваше да води до него). Това беше изтощителна програма. Мемфис, Далас, Ел Ей, Маями, Детройт, Маями, Денвър, Ел Ей, Хюстън, Ню Орлийнз, Маями — със спиране в Насау след всеки град.

— Няма ли да ти излезе по-евтино да хванеш Федерал експрес да се заемат с това? — попитах шеговито.

— Да не би наистина да очакваш, че нашите инвеститори ще доверят толкова много пари на куриерска компания? Както и да е, като ги вземаш лично, си създаваме добри връзки с клиентите. Нещо повече, ти ги уверяваш, че парите ще стигнат до Бахамската търговска банка без никакви спънки. И така нашите инвеститори разбират, че с нас са в добри ръце.

Нашите инвеститори. Трябваше да му се признае на Джери — този тип се държеше така, сякаш вярваше на собствените си глупости. Наистина ми се искаше да му кажа: само между нас двамата, защо не се изясним за всичко това и не признаем, че се правиш на банкер на банда отвратителни типове. Защото, благодарение приятелите на Фил, бях започнал да събирам доста дебело досие за нашите тъй наречени инвеститори.

— Добре, ето ти накратко кой е Тарик Айзък — ми каза Фил, когато му се обадих от летището в Маями между два полета. — Роден в Ливан, живее в Ел Ей и е голяма клечка в нелегалната игра с оръжие…

Седмица по-късно, когато му се обадих от Денвър, той имаше доклад за нашия инвеститор от Хюстън.

— Мени Ругоф — независим търговец на петрол с големи бизнес интереси в Гватемала, Еквадор и Венецуела. Носят се слухове, че е в много близки отношения с някои умници от южната страна на границата.

— Страхотно — беше реакцията ми.

Докато бях на път, поддържах редовни контакти с Лизи. Джери наистина я преследваше активно.

— Офисът ми започна да прилича на мафиотско погребение — каза ми тя един следобед, когато й се обадих от летището в Маями.

— Какво имаш предвид?

— Ежедневният букет цветя от мистър Шуберт.

— Исусе…

— Е, трябва да се възхитиш от упоритостта му.

— Канил ли те е вече да излизате?

— Само около две дузини пъти.

— И?

— Най-накрая се предадох и се съгласих да вечерям с него утре вечер.

— Чудесно.

— Неблагодарник!

На следващата вечер, когато нощувах в един хотел на далаското летище, се обадих на Лизи в новия й апартамент.

— Ти какъв си ми, баща? — сърдито ме смъмри тя.

— Просто се тревожех…

— Сега е един през нощта, Нед.

— Сама ли си?

— Наистина трябва да ти затворя.

— Просто исках да се уверя…

— Какво? Че не съм преспала с онзи тип?

— Ами…

— Ти си пълен глупак.

— Пълен, загрижен глупак.

Чух я как потиска смеха си.

— Да спя с Джери, би било пълно естетическо престъпление.

— Но той е голяма клечка.

— И убиец — което, ако искаш вярвай, наистина не го превръща в мой тип.

— Наистина? Изненадан съм. Той опита ли?

— Заведе ме в един много хубав ресторант…

— Кой?

— Джо-Джо на Източната Шестдесет и четвърта улица.

— Веднъж хапнахме там, нали?

— Да. На втората ни годишнина.

— Беше много романтична вечер.

— Не се хващам на това.

— Нали знаеш, има два основни типа техники за прелъстяване. Първият е, когато мъжът кара жената да се смее цяла вечер и с шеги си проправя път до леглото й. Вторият е, когато мъжът се проявява като искрен и чувствителен, а после прави убийствения ход. Обзалагам се на всичко, че Джери е представител на втората техника…

Тя отново потисна смеха си.

— Лека нощ, Нед — промълви тя.

Три дни по-късно, докато сменях самолетите (както обикновено) в Маями, успях да я хвана на работа.

— Надявах се да се обадиш — каза тя.

— Това звучи обещаващо…

— Колко бързо можеш да се върнеш тук?

— Остават ми още два дни куриерски задачи. После…

— Видя ли сутрешния Ню Йорк таймс?

— Още не.

— Къщата на Тед Питърсън отново е била претърсена.

— Мамка му, Исусе Христе! Взели ли са нещо?

— Нищо важно — макар че според статията тя наистина е била обърната нагоре с краката.

Умът ми започна да препуска. Накрая я попитах:

— Хората на Джери не са намерили онова, което са търсили, нали?

— Така изглежда. Което означава, че мисис Питърсън е скрила уликата, която търсят някъде другаде. Или може би…

Бинго!

— Самият Питърсън го е скрил на сигурно място — вметнах аз, завършвайки изречението й.

— Сигурно и офшорно, може би? — попита тя.

— Може би, разбира се — съгласих се аз.

Изтичах до най-близкия вестникарски щанд и си купих Ню Йорк таймс. После хукнах към самолета. Два часа по-късно влязох в Бахамската търговска банка.

— Знаете ли, наистина станахте най-добрият ни клиент — посрещна ме мистър Макгуайър, хвърляйки поглед към куфарчето, което оставих върху бюрото ми.

— Какво да кажа? Бизнесът е много задоволителен.

— Четири милиона и двеста хиляди долара депозити само за две седмици е повече от задоволително. Особено ако, също като мистър Шуберт, и вие получавате двайсет процента комисиона.

— Да, той вече трябва да е събрал близо милионче в сметката си.

— Завиждате ли?

— Той си ги заслужава — изрекох хладно.

— Сигурен съм, че е така — кимна мистър Макгуайър и сбърчи чело. — Е, колко ми носите днес?

— Сто четиридесет и една хиляди.

— Скромно по вашите стандарти.

Да, добре — въпросният инвеститор (Бил Пърл — голям търговец на части втора употреба в Денвър) вероятно е най-дребният ни бизнесмен.

Парите бяха предадени на Мюриъл, за да ги преброи. А аз подхвърлих Ню Йорк таймс върху бюрото на Макгуайър.

— Обърнете на част втора, страница пет — насочих го аз.

— Имате предвид историята за второто нахлуване в къщата на мистър Питърсън? Ужасна работа, нали? Какво, по дяволите, мислите, че търсят?

— Вие не знаете ли?

— Че защо трябва да знам?

— Защото вие сте бил неговият офшорен банкер. И защото той е имал при вас не само сметка, но и сейф.

— Вие не знаете това.

— Не, но бих заложил голяма сума, че той съществува. Ако имах някакви пари, разбира се…

— Мистър Алън, знаете, че ако такъв сейф съществуваше, аз не можех да ви кажа за него.

— Но бихте могъл да разкриете тайната на вдовицата на мистър Питърсън, нали?

— Ако може да ми представи необходимата документация, да, бих могъл.

— Значи сейфът наистина съществува.

Той въздъхна, после ме погледна, преструвайки се на сърдит.

— Напомнете ми никога да не играя покер с вас, мистър Алън.

— Какви документи ще й бъдат необходими?

— Брачното им свидетелство, смъртния му акт, завещанието и изявление, показващо, че е оставил всичките си финансови авоари на жена си.

— Това ли е всичко?

— Да… но ще ви бъдем благодарни ако, за ваше удобство, ни върнете печата и депозитната книжка, които откраднахте от нас.

— Дайте ми още няколко дни — помолих го аз.

— Имате късмет, че сте такъв добър клиент.

Тази вечер изпуснах връзката си в Маями, така че трябваше да прекарам нощта в един хотел на летището. Набрах номера в офиса си и проверих за съобщения. Имаше само едно.

— Тук е детектив Флин от полицията в Гринич. Възможно ли е да ми се обадите колкото можете по-скоро — или в управлението, или у дома. Номерата ми са…

Погледнах си часовника. Беше девет и петнайсет. Набрах домашния номер на детектива.

— Хей, благодаря за обаждането, мистър Алън. В Ню Йорк ли сте?

— Маями.

— Кога се връщате в града, сър?

— Най-рано след седмица — излъгах.

— Не можете ли да се върнете по-рано?

— Не, освен ако не искам да си изгубя работата.

— Е, ще бъда откровен с вас — трябва да ви видим.

— Защо?

— Искаме да вземете участие в разпознаване.

— Разпознаване? — повторих аз и думата заседна на гърлото ми. — Но аз мислех, че сте ме елиминирали от…

— Бяхме. После успяхме да се доберем до няколко снимки, направени на приема на СОФТУС. Изглежда, че там е имало фотограф, нает от СОФТУС, който е бродел из залата и е снимал всички гости, а снимките, както разбирам, са щели да бъдат използвани в тяхното списание. Оказва се, че има няколко снимки от дискусията ви с мистър Питърсън. Те, трябва да се каже, са леко замъглени. Все пак днес сутринта ние показахме всичките снимки от приема на мистър Майкъл Олгър — оберкелнерът от Хайт Риджънси — с надеждата, че той може да открие човека, който е излязъл от ресторанта заедно с Питърсън. И сега трябва да ви информирам, мистър Алън, че той посочи вашата снимка и каза, че може би именно вие сте човекът.

Исках да избягам от стаята. Вместо това си поех дълбоко дъх и се опитах да не издавам безпокойството си.

— Но това е абсурдно. Аз бях в Маями. Показах ви доказателство, че съм бил там.

— Знам. Знам също, че снимката беше леко замъглена и че мистър Олгър само си мисли, че вие сте човекът, когото е видял с Питърсън. И, разбира се, фактът, че ми се обадихте у дома, също показва вашето желание да съдействате на нашето разследване.

— Аз определено не съм човекът, когото търсите.

— Радвам се да чуя това, сър. Но след като мистър Олгър по-късно ни даде някаква причина да се усъмним във вашето твърдение за невинност, ние ви молим да дойдете и да вземете участие в разпознаването. Така веднъж завинаги ще приключим с цялата работа. И ако той не ви идентифицира като човека, когото е видял с Питърсън, никога вече няма да чуете за нас. Така че кога ще можете да се върнете тук?

Печели време, печели време.

— В понеделник — отговорих.

— Няма начин, мистър Алън — това е чак след една седмица.

— Както казах — имам уредени срещи из цялата страна през тази седмица…

— А аз водя разследване за убийство — разследване, в което вие сега сте фигура, представляваща значителен интерес за нас. Имам предвид, че ако Олгър беше ви идентифицирал със сигурност, аз още сега щях да имам заповед за арестуването ви. Но при дадените обстоятелства мога да ви дам четиридесет и осем часа от утре сутринта да се явите в кабинета ми. И ако не сте там в девет в четвъртък сутринта, тогава наистина ще издадем заповед за арестуването ви. Ясно ли е?

— Нещо последно — може би ще искате адвокатът ви да присъства на разпознаването. За всеки случай.

Той затвори. Аз рухнах назад в хотелското легло. Бях ужасен. После пак скочих, грабнах телефона, готов да поискам Услуги в Олд Гринич, Кънектикът, и да попитам за домашния номер на Едуард Питърсън на Шор роуд. Но после си помислих: ако Джери е накарал пионките си на два пъти да проникнат в къщата му, търсейки отчаяно някаква улика, то е твърде възможно да подслушва и телефона му. И тъй като ми оставаха само четиридесет и осем часа, аз имах право само на един изстрел, и то точен, така че…

Обадих се на Лизи. Щом вдигна, й казах:

— Лизи, изпаднал съм в страхотна беда…

— О, разбирам… — Звучеше много обезпокоена.

— Добре ли си?

— Ъъъ, разбира се. Но… точно сега не мога да разговарям.

— Какво имаш предвид с това не мога да разговарям? Това е криза…

— Имам предвид — прошепна тя, — че не мога да разговарям.

Стомахът ми се преобърна.

— О, Исусе… — промърморих.

— Трябва да затварям…

— Той е там, нали?

— Обади ми се утре.

— Джери е там, нали?

— Да.

— Страхотно.

— Вярвай ми — прошепна тя. И затвори.