Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (2)

2.

Докато изляза от офиса, стана седем и половина — един час в Ню Йорк, когато да съзреш свободно такси е почти толкова обичайно, колкото да видиш блуждаещ лос по Трето авеню; когато отчаяно закъснели за театър и изтощени служители се хвърлят на пътя на всяка минаваща жълта кола, молейки всички тези свободни от смяна шофьори да направят един последен курс заради тях.

Падаше лек снежец — което означаваше, че перспективата да намериш такси бе смалена от никаква до по-малко от никаква. И така, вдигнал яката на палтото си, аз се насочих на север по Трето в продължение на девет преки, после свих на запад по Петдесет и шеста улица. На път успях да догоня Денис Мадуро (пътуващ търговец от Масачузетс) някъде на I-290 на юг от Уорсестър.

— Шефът ме вика — информира Мадуро, когато чу гласа ми.

— Само защото ти не ми се обади, Денис — отговорих спокойно.

— Знаеше, че през целия следобед бях в офиса с Джак Драбъл от „Инфоком“.

— Е, и?

Продължителна въздишка.

— Вече не сме там.

— Проблемът?

— Той все още не иска да се обвърже с онова многостранично приложение за юни.

Моментално разбрах защо гласът на Денис, звучи толкова обидено. Многостраничното приложение е специална шестстранична рекламна секция, на която се опитваме да наблягаме във всеки брой. И тя струва (при най-високия удар) двеста и десет хиляди от рекламни постъпления. Това се приемаше за най-висок успех на нашия търговски екип… а Денис дебнеше „Инфоком“ от месеци, надявайки се да ги пипне.

— Защо се дърпа? — попитах аз.

— Не качва по-високо от сто и осемдесет…

— С това не можем да си изкараме и хляба.

— … а освен това иска и четири цвята на всички страници.

— Крадец. Трябва ли ти помощ?

— Днес бях толкова сигурен, че ще пипна копелето. А после той ми изважда тези говна с четирите цвята…

— Денис, Трябва Ли Ти Някаква Помощ В Тази Работа?

Дълга, упорита пауза.

— Да — изрече най-накрая Денис.

— Дай ми директния му телефон — скръцнах със зъби аз. След като казах на Денис, че ще му се обадя на другия ден, веднага набрах номера на Джак Драбъл. Бедният Денис — винаги мрази да ме моли за услуга, както не може да понася и факта, че, на тридесет и две, аз съм с шест години по-млад от него… и съм му шеф. И като всеки продавач той чезне от отчаяние, когато не може да приключи сделка.

Телефонът звънна четири пъти. Не исках да говоря директно с Джак Драбъл точно в този момент — рискувах, разчитайки на факта, че той вече си е отишъл у дома. И рискувах правилно — свързах се с телефонния му секретар.

— Джак, обажда се Нед Алън от „Компютърен свят“. Не съм те виждал от събирането на Амком през октомври, но чувам страхотни неща. Слушай, за онази многостранична притурка — Грийнап компютърс те конкурират за това място… ако искаш, можеш да провериш при колегата си в Грийнап… но аз наистина, честно, искам да го дам на теб. Е, хиляда и осемстотин става — знаеш, че ти отстъпваме с трийсет хиляди от максималната си такса. Но четири цвята на всяка страница? Не става. Просто сметките не излизат. Но — и това е повече от онова, което предлагаме на момчетата от Грийнап — ще направим цветоотделката на първата и на задната страница от притурката ти. И, разбира се, ти ще вземеш мястото, което искат Грийнап. После онази малка подробност за годишното ни зимно търговско събиране. Тази година е във Вейл. От тринадесети до шестнадесети февруари. Ние плащаме, ти караш ски, идва и жена ти. Но искам отговор утре до девет сутринта. Ще се видим по пистите, Джак.

Пъхайки телефона в джоба си, аз изпитах онова наркотично бучене, което винаги ме връхлита, след като направя добър удар. Ще се видим по пистите, Джак. Структурирай всеки удар като филмов сценарий, посъветва ме веднъж Чък Зануси. Удари ги с някаква бърза експлозия, привлечи интереса им, дай им причина да се тревожат заради това накъде са тръгнали нещата, после ги закови с изненадващ край. Запомни: както писането, и това е занаят. Може би дори изкуство.

Когато стигнах до Парк авеню, снегът се стелеше тежко. Тъй като съм прекарал голяма част от детството си в Северна Нова Англия, на мен ми е приятно да се скитам през снега. Харесва ми тишината, която той налага над обичайния манхатънски рев; начинът, по който магически прогонва хората от улиците и те кара да се чувстваш самотен, сякаш бродиш през горите на Мейн.

Не ме разбирайте погрешно — не изпитвам носталгия по онези зими в Далечния изток. Не копнея за вълнени ризи, кожени ботуши и ушанка от еленова кожа. Откак станах на шестнайсет, можех да си мисля само за пътя с посока Юг, надалеч от Мейн. Минаха още шест години, преди най-накрая да успея да тръгна по този път. Това беше преди повече от десетилетие — и нито веднъж, след заминаването не съм почувствал желание да се върна и да се подчиня на Повика на Дивото. Сега аз съм градско момче — и след десет години в Ню Йорк все още се чувствам запленен от маниакалния му ритъм — от неговата сила, от неговата арогантност, от атмосферата на надменно безразличие. И прекосявайки Парк авеню, аз заставам насред едно от неговите малки островчета в уличното движение, вперил поглед на юг към този епически каньон от административни сгради — коледното сборище в Хелсмли, предлагащо тиха благословия на всички онези, които се състезават на тази детска площадка на амбицията. Това е любимата ми гледка в Ню Йорк, изгледът към парка. Защото тя подчертава факта: аз най-накрая съм там, където искам да бъда.

Продължих на запад по Петдесет и пета, после се шмугнах в преддверието на хотел „Сейнт Риджис“ и се насочих към фоайето, покрито с плюш. В съблекалнята подадох палтото си и продължих към мъжката тоалетна, където възрастен прислужник с отпуснати рамене се обърна към мивката, докато аз си източвах мехура. След като си измих ръцете, той церемониално ми подаде кърпа. Между две мивки имаше табла с одеколони и парфюми. Напръсках се с малко Армани. Веднъж четох някъде, че този одеколон излъчва аура на изтънчена сила. Знам, знам — това е доста мазна търговска миризма. Но подобна миризма издига продукта. Особено ако се стремиш към възвисения връх на пазара от млади администратори — с други думи, към типове като мен.

Застаряващият прислужник — италиански имигрант с перманентно сълзящи очи и малка като на костенурка главичка, сгушена между раменете му — ми подаде гребен и четка. Прокарах гребена през косата си (още влажна от топящия се сняг), после се обърнах и извих глава, опитвайки се да огледам малкото петънце оредяваща коса на темето ми. Когато казвам малко, наистина имам предвид малко — плешивината не е по-голяма от десетаче. Все пак тя ми напомня, че навлизам в онова все по-бързо спускане към средната възраст. Всички ми казват, че все още приличам на двадесет и пет годишно момче — вероятно защото фигурата ми прилича на умерено здраво плашило (шест фута и два инча, сто шестдесет и шест фунта, талия тридесет и четири инча)^[1]. Досега не съм показвал видими белези на застаряване (освен тази микроскопична плешивина). В сравнение с почти всеки друг тип, който познавам от продажбите, аз съм ходеща реклама за здравословен начин на живот. Всеки път, когато екипът по продажбите от „Компютърен свят“ се събира на своите двегодишни конференции — или присъствам на големи компютърни изложби, организирани от групата Гец-Браун — аз съм изумен от това колко отровени и свръхнапрегнати изглеждат всички останали. Търговските пътници са очевидно с тридесет фунта наднормено тегло (от пътната диета с бърза храна… и откритието, че двойно разбърканият млечен шейк или половината дузина бири могат да им осигурят временно въглехидратно облекчение, когато не успеят да сключат сделка). Жените от „Телепродажби“ от друга страна като че ли страдат от анорексия или пък са фанатизирани и пристрастени любителки на упражненията, изхвърлящи целия си натрупан стрес и разочарования в здравния клуб, и имат бицепси, с които биха могли да засрамят и някой културист. А регионалните мениджъри по продажбите са или заклети никотинови маняци, или натрапчиви дъвкачи на моливи, или ХБН (хора без нокти).

Няма съмнение, че играта в продажбите може да нанесе противен удар върху здравето ти. Освен ако не си изработиш стратегия за справяне с тежестите й. Като да играеш тенис два пъти седмично. Да поддържаш диета с малко мазнини и малко натрий. И никога да не пиеш по време на обяда (освен, разбира се, ако съм с един от няколкото клиенти, които ще хвърлят шестцифрено число в бизнеса само ако се натряскам с тях). И научавайки как да се отърсиш от стреса — онези глупости за това как да го превърнеш в позитивна енергия, които четеш в най-различни книги за бизнес усъвършенстване… виждаш, че най-важното е да сключиш нова сделка винаги когато се чувстваш крайно неспокоен.

Всъщност в живота си аз контролирам повечето от тези крайности. С едно голямо изключение: трябва да преценя как да престана да харча крайно големи суми пари.

Прислужникът в тоалетната извади малка дървена кутия изпод мивката. Плъзна я към мен, стъпи върху нея и започна да четка раменете ми.

— Хубав костюм, сър — изгъгна той.

Определено трябва да е — приемайки, че е Черути и ми струваше 1200 долара. Ако надникнете в гардероба ми, ще допуснете, че костюмите са моята слабост. Имам близо дузина — и всичките маркови. Купувам си също и най-добрите английски обувки, както и обичайните скъпи аксесоари. Но не съм пристрастен към модата или някакъв напорист администратор, който наистина вярва, че скъпият костюм те превръща в корпоративен воин. За мен да изглеждаш изтупан, е просто съществена част от играта в продажбите. Това винаги ти дава предимство пред клиента и така винаги привличаш вниманието на типовете от висшия мениджмънт. Но нищо повече. Постоянно се срещам с типове, които се хвалят със своите премени — дърпат френските си ръкавели, за да покажат ролекса си за пет хиляди долара, или те отегчават с това, че е дошъл денят да си купят Порше 911. Аз се правя на крайно впечатлен, но тайничко си мисля: победителите не се мерят по техните часовници за пет бона. Победителите се мерят само по едно нещо: способността им да сключват сделки.

Дадох на прислужника десет кинта — щедър бакшиш, знам… но можете ли да си представите да работите в тоалетна? Винаги чувствам вина към някой доведен до такова раболепно положение. Може би защото дълбоко в душата си винаги съм се страхувал от подобно ниско положение — след като прекарах две лета в колежа, работейки в закусвалня за бързи закуски; работа, убиваща мозъка, в която прекарвах по цял ден, повтаряйки един въпрос: искате ли пържени картофки с шейка?

Прислужникът премигна шокирано, когато видя десетте кинта. После, пъхайки ги в джоба на жилетката си, ми каза:

— Наистина прекарайте една приятна вечер, сър.

Отидох в бара. Целият беше в черен мрамор, със сребърни огледала, с дълъг извит цинков тезгях и разкопано украсени столове. Заведението беше претъпкано с костюми — повечето мъже между трийсетте и четирийсетте; членове на деловата класа администратори, всичките безупречно пригладени, насищащи въздуха със своите пури Дънхил Робусто, за да се изтъкнат.

Открих тиха ъглова масичка и тъкмо си бях поръчал чисто мартини, когато телефонът ми звънна. Отговорих бързо — тъй като клетъчните телефони (макар и да не са забранени в бара на Сейнт Риджис) се приемат като проява на лошо възпитание в подобна снобска дупка.

— Аз съм. — Едва успях да различа гласа на Лизи от бръмченето по линията.

— Тръгнала ли си? — попитах, погледнах часовника си и забелязах, че закъснява.

— Още съм залепнала на една среща в Роял таун.

С кого си?

— С един бъдещ клиент. Милър, Бийдъл & Смарт. Средно голяма брокерска къща от Уолстрийт, опитваща се да разшири бизнеса си.

— Звучи забавно.

— Ако ти харесва да търгуваш със застаряващи пубертети.

— Искаш ли да тръгна надолу и да те посрещна там? То е на колко… само на десет преки.

— Тук трябва да оправя някои неща за около половин час. А после…

— Да?

— Е, имам голяма новина — изрече тя с подигравателно драматичен глас.

— Колко голяма? — попитах аз, включвайки се в играта.

— Такава, че да разтърси Земята. Голяма, че да ти спре дъхът.

— Неизвестността ме убива.

Тя спря за ефект.

— Успях да запазя маса в Патруун.

— Това не е ли заведението, за което четох миналата седмица в Ню Йорк?

— Не, това е заведението, за което аз ти казах да прочетеш в Ню Йорк…

— Някаква евтина закусвалня, нали? С огромни хамбургери?

— Новата любима дупка на манхатънските големи брокери, ако вярваш на всичко, което четеш:

— Никога не вярвам на нищо, което чета в Ню Йорк. Но Джина вярва. Това нейна идея ли беше?

— Имаш шестица за досетливост. Разбира се, според Джина Йан също си умирал да хапне там.

Джина работеше заедно с Лизи в Мосман & Кийтинг, средна фирма за пъблик рилейшънс^[2]. Съпругът й, Йан, водеше колоната Из града в Дейли Нюз. Те също бяха добре платени членове на нюйоркската бързо забогатяваща класа — и, за наше взаимно удивление, обичаха да показват наяве своите безвкусни привилегии винаги когато е възможно.

— Ще Дойдат при нас в Патруун, след като се отбият в някаква галерия в Сохо^[3] на откриването на някакво фантастично шоу от този фантастичен аборигенски художник, който рисува с пръсти…

— … и се обзалагам, че галерията ще бъде пълна с фантастични хора. Лу Рийд ще бъде там, нали?

— Разбира се. Заедно с Тим Робинс и Сюзан Сарандън. Може да се отбие и Гор Видал.

— Да не споменаваме Джон Ф. Кенеди…

— Шарън Стоун…

— И онзи стар и винаги готов Далай лама.

Разсмяхме се.

— Както и да е, Джина е изпълнена с благоговение — каза Лизи. — Защото в Патруун на масата им уж чакал списък с резервации за пет седмици напред… който аз успях да надхитря само преди тридесет минути.

— Смея ли да попитам как?

— Аз съм най-умната жена от пъблик рилейшънс в Ню Йорк, ето как.

— Не мога да не се съглася с това.

— Виж какво, трябва да се връщам на тази среща. Патруун е на Източна Четиридесет и шеста, номер сто и шестдесет. Масата е резервирана за девет и петнайсет. Чао.

И затвори.

Остави на Лизи да гепи маса за четирима в най-шикарния ресторант в града. И освен това, ако Лизи си науми нещо, тя неизбежно постига резултати. Защото, също като мен, тя е човек, за когото резултатите означават всичко.

Тя също е селянче от пущинака. Да сте чували за Ютика, Ню Йорк? Малко петънце посред снежния Североизток. Такова място, където буквално има шест белоснежни месеца в годината и където най-доброто светско удоволствие е пътят към града. Баща й бил сержант в местната полиция, депресиран тип, склонен към адски мрачни настроения, които давел в евтина местна бира. Майка й била типична домакиня, която винаги имала усмивка на лицето си, докато се занимавала с хиляда и една домашни подробности, но също така била голям любител на валиума и на ирландската бира.

— Не бяхме точно най-щастливото семейство — призна ми тя малко след като се запознахме. — Щом чукнах седемнайсет, нямаше за какво да си мисля, освен как да се пръждосам.

Определено разбирах подобни чувства — не бях се връщал у дома откак напуснах Брунзуик през есента на осемдесет и седма. Не че вече имах дом, в който да се върна. Баща ми почина, а мама се омъжи повторно за някакъв професионален състезател по голф и се премести в Аризона.

Не бяхме точно най-щастливото семейство. Не — ние определено не бяхме. Ние бяхме хора, които изглеждаха умерено доволни и никога не признавахме никакви трудности на домашния фронт. Татко беше осъден да живее живот на военен — момче от Индианаполис, което видяло в морската пехота начин да се измъкне от сушавия Среден запад. Записал се на осемнайсет — и до смъртта си, двадесет и девет години по-късно, морската пехота била за него Големия Бял Баща, който му давал наставления и се занимавал с всичките му насъщни нужди. Бил малко палав в гимназията (както обичаше да ни казва), но морската пехота му дала дисциплина, насока и гордост. Записвайки се на осемнайсет, той бързо израснал до младши лейтенант, после прекарал четири години обучение за машинен инженер. Две години в подкрепяните от Чичо Сам учебни заведения в Сан Хосе, където се запознал с мама (тя била английски майор) — ето, както той винаги обичаше да ни казва, как морската пехота му намерила и съпруга. Оженили се една седмица след като завършили през шейсет и втора. Роб се появил следващото лято; аз съм видял бял свят през януари шейсет и пета. Детството ни беше наниз от временни жилища в различни военновъздушни бази из цялата страна: Сан Диего, Кий Уест, Пенсакола и накрая единадесет години в Брунзуик, Мейн — където баща ми беше начело на въздушните операции. Това се оказа последният му пост. Умря на втори януари осемдесет и седма. Беше само на четиридесет и седем — жертва на доживотната си привързаност към цигарите.

Точно както не мога да си представя баща си без Уинстън между зъбите, така не мога да си спомня някога родителите ми да са се карали. Нали разбирате, татко беше наистина обсебен от идеята за редовен живот. Играй играта добре и играта винаги ще се отнася добре към теб — още един от любимите му изрази, който също така обобщаваше и убедеността му, че играчът в отбор, доброто момче, винаги бива награждаван за своята вярност и служба. Но освен че беше добър офицер, той се трудеше упорито да бъде и добър баща и глава на семейството. Разбира се, щом станах тийнейджър, започнах да усещам, че има нещо гнило в брака на моите родители — че мама не е особено развълнувана от постоянното си положение на домакиня, че животът в базата я ограничава и че тя и татко вероятно са се разлюбили преди доста години. Но кодът за дълга на моя старец гласеше, че семейството трябва да бъде заедно. Гласеше също, че той никога не може да покаже предпочитание към един от синовете… макар да беше съвсем ясно, че Роб е неговото златно момче — не само защото той продължи пътя на баща ми в морската пехота след като завърши гимназия, но и защото, за разлика от мен, той сякаш не мечтаеше за свят, отдалечен от реалностите на живота в базата.

Една вечер, когато бях на шестнайсет, татко влезе в стаята ми и ме завари да чета Ескуайър в леглото.

— Ако искаш Плейбой, ще те абонирам за него — каза той. — Но Ескуайър… Исусе, че там няма нищо друго, освен гъзарски писания и гъзарски костюми.

Поради което, разбира се, аз си умирах по него. То представляваше столичния свят, към който се стремях. Виждах се как водя нюйоркски живот, ям в онези модерни ресторанти, които рекламираше Ескуайър, обличам се с онези костюми от по шестстотин долара, които украсяваха страниците му, разговарям на градския, клюкарски език, който изглежда беше втора природа на авторите му. Не защото наистина копнеех за тези неща — а защото те ми се струваха най-важните компоненти на истинския успех.

Разбира се, татко знаеше това — както знаеше, че мама ме насърчава да простра амбициите си отвъд Брунзуик и Морската пехота на САЩ.

— Разбери го от мен — каза ми тя, когато се мъчех с молбите за постъпване в колеж, — по целия широк свят има само един човек, който може да те спре да стигнеш там, където искаш да бъдеш — и това си самият ти.

И така, поставих си висока цел и подадох молба за Боудуин — елитен либерален колеж по изкуствата, разположен на миля от военновъздушната база. Израснал в Брунзуик, за мен Боудуин представляваше едно друго, отбрано царство, в което копнеех да вляза, но от което бях отхвърлен.

— Това е писмото, в което ми съобщават, че съм резерва — казах аз, показвайки на баща си писмото за приемане в Боудуин през пролетта на осемдесет и трета. Той долови нотката на разочарование в гласа ми.

— Резерва в Боудуин не е чак толкова зле, нали?

— Все още не означава, че съм приет, тате. И според мистър Челенър…

— Кой е мистър Челенър?

— Колежкият ми съветник. Както и да е, той каза, че вероятно щях да бъда приет, ако не се нуждаех от финансова подкрепа.

Незабавно съжалих за глупостта си. Баща ми ме погледна така, сякаш неочаквано го бях изритал по топките. Дисциплина… насока… гордост — кредото на баща ми. И без да искам, аз бях пробил това сложно, отбранително достойнство — и чувството му за дълг към своя син.

— Колко струва една година в Боудуин? — попита той тихо.

— Няма значение, татко.

— Колко?

— С пълен пансион около седемнадесет…

Той подсвирна тихо и заби поглед в пожълтелия линолеум на пода в кухнята.

— Това е една адска камара мангизи — промълви той най-накрая, запалвайки своя Уинстън.

— Знам, тате.

— Но сметката не излиза, сине. Разбираш ли го?

— Естествено, че разбирам — излъгах. — Както казах, няма значение.

— Това са глупости, сине — прекъсна ме той и на лицето му се изписа маска на поражение. — Има значение. Знаеш го и аз го знам. Това наистина има значение.

И ето как приключих в един достъпен, много второкласен клон на Мейнския университет във Фармингтън — където бях почти единственият, който не специализираше селскостопански науки. Естествено, мразех да се завра в това никакво градче, заобиколен от хора, пишещи дипломни работи за бруцелозата^[4]. Повярвайте ми, след Фармингтън, Брунзуик приличаше на същински космополит. Винаги когато се виждах с баща си обаче, аз скривах колко ненавиждам този селяшки университет, както и това, че още съжалявам заради факта, че именно липсата на пари е била най-съществената причина, препречила пътя ми към Боудуин… и към света, който той представляваше.

Но той знаеше. Винаги когато се прибирах у дома за уикенда и мама повдигаше въпроса Как е училището?, по лицето на татко се изписваше онова потиснато изражение и той запалваше друга цигара. Според него той ме беше провалил — и собственото му сложно чувство за гордост не му позволяваше да види, че аз не го ценя по-малко заради това, че е на армейска заплата. И така в нашите отношения пропълзя една болезнена дистанцираност — скована резервираност. Даже когато му поставиха диагнозата за рак на белите дробове (в края на първата ми година), той избегна всичките ми опити да се сближим отново.

— За какво, по дяволите, плачеш, сине? — попита той една вечер към края на боледуването си, когато — шокиран от това колко е отслабнал и се е съсухрил — аз се разридах. Когато сълзите ми спряха, аз се опитах да подхвана по-оптимистична нотка. Тя прозвуча глухо.

— Слушай, като се оправиш…

Той ме прекъсна.

— Няма да го бъде — пресече ме с преднамерено нелюбезен тон. — Така че хайде да не дърдорим за неизбежното, нали? Както и да е, след няколко месеца, когато завършиш, ти ще бъдеш толкова далеч от Мейн, че няма да има значение дали съм жив, или мъртъв…

— Това не е вярно…

— Познавам те, Нед. Знам какво искаш… и какво мислиш, че трябва да докажеш. И поради тази причина знам също, че, за разлика от мен, твоите сметки ще излизат.

Разбираше ме по-добре, отколкото подозирах. Също както разбираше, че сметките ни определят. Дават ни чувство за стойност. Подхранват нашите амбиции. Хранят нашата несигурност. Прецакват ни. Карат ни да ставаме от леглото сутрин. Дават ни основание да се борим през деня.

Мартинито ми пристигна. Вдигнах чашата, допрях устни до заскрежения ръб и оставих джинът да потече към гърлото ми. Точно когато той вцепеняваше гласните ми струни, телефонът ми отново звънна.

— Нед Алън на телефона.

— Ти никога ли не преставаш да работиш? — попита гласът от другата страна.

— Джак Драбъл?

— Може би.

— Както казваше баща ми, Само победителят отива на вечеря. Още си в офиса, а, Джак?

— Да. Когато ми се обади, тъкмо ставах от бюрото си.

— Осем и петнадесет. Ти си гордост за „Инфоком“.

— А пък ти се опитваш да ми лижеш задника.

— Няма нужда, човече. Аз си седя тук в бара на Сейнт Риджис, пийвам си адски сухо мартини, имам среща за вечеря с красивата си съпруга, а Грийнап са готови да грабнат тази многостранична притурка в девет нула нула утре сутринта, ако ние с теб не се свалим преди това. Така че — без да се обиждаш, Джак — но на кого му е притрябвало даже да ти поглежда задника, когато животът е толкова сладък?

— Едно седем пет.

— Сега ти обиждаш моята интелигентност. Сделката е едно и осем… и като входна награда ще ви направим две цветни страници.

— Плюс уикенда във Вейл, нали?

Гепих ги.

— Само на едно и осемдесет.

— Какво са пет бона?

— Разликата между това да се звериш под колорадското слънце вместо да си седиш на дупето в красивия Уорсестър, Мас^[5]. Приемай или се отказвай.

— Утре ще ти се обадя.

— Няма продажба. Обади се тази вечер, търгувай тази вечер. Едно и осемдесет. Давай, давай…

— Добре, добре, добре. Вътре съм.

— Умен ход, Джак — казах аз, поемайки едра глътка мартини. И когато оставих чашата, се замислих: Прав си, тате. На мен сметките ми излизат.

О, Исусе, как обичам да продавам…