Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (11)

4.

— Здравейте, мисис Рут Еделщайн? Обажда се Нед Алън от РС решения. Надявам се, че времето е подходящо да си поговорим…

Мисис Рут Еделщайн звучеше като около деветдесетгодишна жена:

— Как казахте, че ви беше името?

— Нед Алън. РС решения. От нашите документи забелязвам, че сте си купила компютър GBS Powerplan през септември деветдесет и пета…

— Беше синът ми…

— Моля?

— Синът ми, Лестър, той купи компютъра.

Погледнах към монитора пред себе си.

— Но според нашата информация компютърът е регистриран на вашето име.

— Това е ’щото Лестър го купи за мен.

— Значи това е вашият компютър?

— Никога не съм го пипвала. Само събира праха на шкафа. Абсолютно прахосване на пари.

— Е, щом синът ви е купил компютър, вие със сигурност можете да го ползвате.

— Не. Лестър го купи ’щото той и онази негова проста жена се преместиха във Финикс и на него му дойде тъпата идея, че ще можем да поддържаме връзка, като използваме това… как се казваше?

— Може би електронната поща?

— Точно така. Ще му кажа аз, аз съм на седемдесет и седем години, имам артрит, а вие очаквате да печатам здравей всяка сутрин? Чувстваш се виновен заради това, че не си ме взел във Финикс, пусни едно десетаче и вдигни телефона.

— Е, електронната поща вероятно е най-евтиният начин за комуникация…

— Лестър е известен дерматолог, няма нужда да се притеснява от един разговор за два кинта.

— Ами, да речем, че започнете да ползвате компютъра. Няма ли да ви се ще да притежавате най-съвременния софтуерен пакет? Защото този месец PC решения ви предлага точно това. Невероятен софтуерен комплект, включващ Windows 95, Netscape Navigator, Visual Basic, Power C, новата енциклопедия Гролие от деветдесет и осма, състезанията на Ал Юнсър Джуниър…

— Ал Юнсър, онзи със състезателните коли?

— Същият. И трябва да ви кажа, мисис Еделщайн, щом веднъж започнете да играете тази игра, никога няма да поискате да…

— Аз да стана автомобилен състезател? Това ли ви е представата за шега?

Продължих да разоравам напред с моята тирада.

— И ако решите да си купите целия този софтуер по отделно, той ще ви струва над хиляда долара. Но PC решения ви предлага този фантастичен комплект само за двеста двадесет и девет долара и деветдесет и пет цента, включително и безплатна доставка на следващия ден.

— Млади човече, чухте ли ме първия път? Аз никога не съм докосвала този тъп компютър…

— Не мислите ли, че е време да се научите?

— Не. — И затвори.

Въздъхнах уморено, нагласих слушалката по-удобно, преместих курсора надолу, на следващото име и телефонен номер на екрана ми, набрах и зачаках отсрещния телефон да отговори.

— Здравейте, мистър Тони Готшалк? Обажда се Нед Алън от РС решения. Надявам се, че е удобно да говорим…

Беше срядата след приключването на Програмата ми и вече за трети ден бях на новата си работа. Поправете това: моята нова временна работа. След като отхвърлих потенциалната кариера на директор по медийни продажби в Шарлот, аз прекарах последните шест дни от Програмата, опитвайки се да намеря нещо, каквото и да е, което би могло да ме оправи, докато продължавам да душа за постоянно място.

— Сега знам, че ще подскочиш като го спомена — каза Нанси Ауербах.

— Опитай — насърчих я аз.

— Може би си обмислял нещо в „Телепродажби“?

Аз подскочих.

— Знам, знам — възпря ме Нанси Ауербах. — След като си бил мениджър по продажбите, това е направо сгромолясване. Но каза, че имаш нужда от парите. Така че…

— Кажи ми името на компанията.

Ето как се озовах в РС решения. Супер магазинът за домашни компютри. Типът, който ме нае — Бърт Рубинек — беше първокласно леке — лоша кожа, очила като бутилки от кока-кола, найлонова риза с къс ръкав (макар че беше началото на март), пластмасова поставка за писалки в джобчето. Интервюто ни фактически не представляваше нищо. Влязох в малката кутийка, в офиса му, където го открих наведен над кошчето за боклук, да си реже ноктите. Когато си изпили и кутрето, той отбеляза присъствието ми с бързо кимване, прегледа мълчаливо автобиографията ми и каза:

— Щом желаете тази работа, трябва доста да сте загазил.

Отговорих му както бях репетирал:

— В момента съм в преходен период. Но, повярвайте ми, мога да продавам.

Той сведе поглед към автобиографията ми и промърмори:

— Ще видим. — После ми обясни условията на работата. Щях да бъда назначен в софтуерната секция и в началото щях да предлагам софтуерен пакет за двеста двадесет и девет долара. Заплатата щеше да бъде пет кинта на час, четиридесет часа седмично, без извънредно време, без медицинска осигуровка. Но щях да получавам по десет процента за всеки пакет, който продам. Минималната квота беше петнайсет броя на седмица. Ако не успеех да изпълня квотата, щях да бъда изхвърлен, никакви изключения от това правило.

— Петнайсет продажби на седмица няма да е трудно — отбелязах аз.

Той започна да си дъвче кожичката на пръста.

— Обичам оптимистите — избъбри. — Започваш в понеделник.

И така, най-накрая, след осем седмици консултации, аз се приземих. На работа, което вече ненавиждах — даже преди да съм я започнал.

— Мисли си за това като за временна спирка — каза ми Нанси Ауербах по време на последния ни официален разговор. — И въпреки че официално Програмата ти свършва днес, аз ще надавам ухо за нещо в големите продажби, което би могло да те устрои.

— И така — казах аз, — предполагам, че наистина се прецаках като не проучих работата в Шарлот.

— Това си е твоят брак, не е моят — макар че, даже с моя несполучлив опит, мога да кажа, че обсъждането на проблемите със съпругата обикновено спестява доста тревоги. Но се надявам, че нещата ще се оправят. На всички фронтове.

От всекидневните си разговори с Лизи не можех със сигурност да кажа как се развиват нещата помежду ни. През първата седмица от отсъствието си тя поддържаше с мен онзи неприязнен тон, който възприе още преди заминаването си. Но щом й се обадих в деня, когато Програмата ми свърши — и й казах, че съм се приземил в „Телепродажби“ — за минута-две тя стана по-сърдечна.

— Наистина не трябваше да приемаш такава унизителна работа.

— Парите ми трябваха…

— Както вече казах много пъти, приятно ми е да издържам и двамата…

— Имам нужда да върша нещо — прекъснах я аз, запалвайки цигара. — Отегчен съм до смърт. И ти ми липсваш.

Тя не обърна внимание на последните ми думи и каза:

— Имам новини. — Този път сърцето ми прескочи пет удара. — Шери Лоебман — жената, която замествам — е получила всевъзможни усложнения след операцията. И аз се съгласих да продължа да я замествам.

— За колко време?

— Ще бъда тук поне още две седмици.

— Разбирам — смотолевих аз. — Все още ли съм персона нон грата в Ел Ей или мога да ти дойда на гости?

— Ти си имаш работа, забрави ли?

— Разбрах намека — отговорих.

Последва неловко мълчание, през което аз дърпах силно от цигарата.

— Пушиш ли? — попита.

Разбира се, че пак пушех. Две седмици след като бях се върнал отново към този навик, аз изпушвах по пакет на ден и бях хванал една хубава кашлица с храчки. Повторната прегръдка с цигарите беше преоткриване — в трудни времена — на опасен, но близък стар приятел; някой, който с радост ми помагаше да живея в тази криза… но на каква цена. Обаче аз не мислех за далечните рискове за сърдечносъдовата ми система или за опасността от рак на белите дробове, или за факта, че баща ми беше труп на четиридесет и седем, благодарение на убийствения бурен. Исках, копнеех за долнопробната компания на цигарите. По същия начин исках и копнеех за всичката отровна храна, която можех да погълна. И можех да заспя само след като обърна шест бирички Буш (избрани заради неоправданата им евтиния) всяка вечер.

Разбира се, знаех, че поддържам една долнопробна диета. Но не ми пукаше. Бях напълно прецакан, професионално и лично. С усърдието на новопокръстен аз бях изоставил всякаква дисциплина, бях отхвърлил умереността, бях прегърнал нещастието, което бях самият аз. Преди три месеца бях образец на амбицията и трудолюбието, траекторията ми стигаше чак в стратосферата. Един момент на безразсъдство, няколко лоши попадения, малко сериозно невнимание на домашния фронт и изведнъж…

— Алън! В колко часа е определено да се започва бизнесът в тази компания?

Говореше Бърт Рубинек. Поправка: Бърт Рубинек ревеше. Това беше четвъртият ми ден на работа — и бързо откривах, че поведението на Рубинек като пасивен кретен е пълен камуфлаж. Зад тази глупава външност се спотайваше душата на садист — човек, който изпитва постоянна нужда да съсипва живота на хората наоколо.

— Чу ли ме, Алън? — изгърмя отново Рубинек. Вдигнах поглед от компютърния си терминал. Рубинек стоеше на десет крачки от мен, едно дребно петно насред залата, известна като Вагон за добитъка. Беше с размерите на половин футболно игрище, натъпкана с малки като кутийки работни помещения. Всяко помещение си имаше компютърен терминал, стол и телефон. Във Вагона за добитъка имаше сто и двадесет работни помещения, разделени на шест подразделения, всяко от които трябваше да продава по телефона специфичните продукти на РС решения. Компютрите и софтуерът бяха най-голямото подразделение (с над 80 оператори от „Телепродажби“, работещи на телефоните), докато останалите четиридесет служители се занимаваха с директни продажби на факсове, принтери, модеми и вълнуващи аксесоари като обичайните бележници за мишката (Изпратете ни снимка на някой любим човек и ние ще я превърнем в многопластов компютърен бележник за седем работни дни!) Бърт Рубинен постоянно обикаляше коридорите и пътечките във Вагона за добитъка. Като сержант по единично обучение от морската пехота той смяташе за свое задължение да заплашва и да наказва подчинените си, да им напомня, че в голямата схема на нещата те са говна, които не струват нищо. Наблюдавайки го как работи, аз не можех да прогоня от главата си мисълта, че той си отмъщава за някои наистина ужасни години в училищния двор.

— Алън? Ти глух ли си, или просто си на друга планета тази сутрин?

Подадох глава от кутийката си. Навсякъде около мен моите колеги бяха забили поглед в терминалите си — навик, към който се връщахме винаги, когато Рубинек решаваше да наругае някого, от страх, че той може да улови нечий поглед и да насочи отровното си внимание към нас.

— Не чух въпроса, Бърт — смънках аз.

— Значи наистина си глух.

— Просто бях зает с…

Той ме прекъсна.

— Ще повторя въпроса още веднъж: В колко часа е определено да се започва бизнесът в тази компания?

— Осем и трийсет — отговорих тихо.

— Много добре. Точно в осем и трийсет. Ние сме зад бюрата си в осем и трийсет, готови да направим първите си обаждания в осем и четиридесет и пет. А ти в колко часа влезе тази сутрин?

— Около осем и трийсет.

— Грешка! Ти пристигна тук в осем и трийсет и шест. С колко минути закъсня?

— Метрото закъсня. Някой скочи под влакчето на Трийсет и четвърта улица. Мисля, че е работил тук.

Кратко нервно кикотене от страна на няколко мои съседи по работа. Когато видяха, че лицето на Рубинек почервенява (сигурен знак, че ще обяви война), те веднага забиха поглед в мониторите си. Той приближи до моята кутийка и сниши глас. Почти шепнеше.

— Комедиант, а?

— Просто се опитвах да разведря обстановката, Бърт.

— Казвам се мистър Рубинек. Тази сутрин закъсня с шест минути. И проявяваш неподчинение.

— Това беше шега, мистър Рубинек.

— Не съм те наел, за да ми се ежиш. Наел съм те, за да пробутваш продукта. И да не се появяваш около осем и трийсет, а в осем и трийсет. Квотата ти за тази седмица е осемнадесет пакета.

— О, за бога…

— Ако не ти харесва, ето вратата. — Той погледна към големия метален часовник, който висеше на голямата стена на Вагона за добитъка. Осем часът, четиридесет и четири минути и петдесет и две секунди. Всички във Вагона за добитъка замлъкнаха, наблюдавайки как минават секундите.

— Добре, момчета… — изкрещя Бърт Рубинек. — Часовникът показа осем и четиридесет и пет.

Гръмна звънец. Денят за продажби беше започнал. Изведнъж в залата изригна брътвеж, тъй като всичките сто и двадесет оператори от „Телепродажби“ започнаха да преследват първата си продажба за деня, всеки гонеше уплашено седмичната си квота, за да може да се върне на работа в понеделник.

Рубинек ми обърна гръб и процеди:

— Осемнадесет пакета до затварянето на бизнеса утре или изчезваш от тук.

— Това не е честно и вие го знаете — казах аз.

Той се усмихна самодоволно. Усмивката му сякаш стигаше от едната стена до другата.

— Прав си. Не е честно. Знам това. И не ми пука.

Когато се отдалечи в търсене на друга жертва, на мен ми се прииска да изтръгна слушалката си, да стана от компютърния си терминал и да тръгна към най-близкия асансьор. Но успях да събера последните остатъци от своето самообладание и стиснах дъската на бюрото си толкова здраво, че в един момент си помислих, че ей сега ще си скъсам сухожилията.

Внимателно, внимателно. Той очевидно знае, че едно време си бил мениджър по продажбите. Проверил е и миналото ти и е разбрал за нападението над Креплин. А пък той е такъв непочтен деребей, че сега иска да види дали ще успее да те накара да избухнеш отново.

Така че преглътнах гордостта си и насочих вниманието си към монитора; поставих курсора на първия адрес за деня и…

— Здравейте, мисис Сюзан Силкокс? Обажда се Нед Алън от РС решения. Надявам се, че е удобно да говорим…

Беше удобно да разговаряме с мисис Силкокс. Както обясни, тя била домакиня от Шейкър Хайтс, Охайо, и току-що направила онова постфеминистко нещо, напуснала работа, за да се грижи за петмесечния си син, Майкъл. Винаги когато имала свободен момент, ровела из мрежата (Това ме кара да вярвам, че съм свързана с външния свят и не съм затворена постоянно в бебешката страна) и така, разбира се, щяла да бъде щастлива да вгради нашия софтуерен пакет за двеста двадесет и девет долара.

— Почакайте, ей сега ще си взема кредитната карта…

Хванах я. Не че имаше нужда от много принуждаване. Този тип теледомашен маркетинг беше насочен директно към хората, затворени в домашния карцер — хора като мисис Силкокс, които бяха залепнали вкъщи, отегчени, самотни, отчуждени и възприемаха оператора от „Телепродажби“ като временен приятел — някой, който с удоволствие слуша техните оплаквания за съпруга, който бил на път четири дни в седмицата. Или за дъщерята, която била важен администратор в една от холивудските студии, но през последните три месеца не се сетила да се обади на овдовялата си майка в Сейнт Луис. Или онзи тип от Сакраменто, който бил принуден да се пенсионира рано, на петдесет и седем, и който сега прекарвал по девет часа на ден в кибернетичното пространство, защото наистина не знаел какво друго да прави. Или…

Както разбрах бързо, номерът в домашния телемаркетинг беше да се появиш като един съчувствен глас в телефонната пустош. За разлика от телепродажбите, които използвахме в „Компютърен свят“, където търгувахме с големи, известни компании. В РС решения действахме с индивидуални консуматори — деветдесет и девет на сто от които определено не се нуждаеха от онова, което им набивахме в главите. Така че онова, което трябваше да им изтъргуваш, беше приятелството. В разстояние от няколко кратки минути ти трябваше да им станеш другарче, съюзник, довереник. Ти не им продаваш продукт; продаваш им чувство за лично присъединяване, подтекстът на което е: Ние поддържаме връзка. Нямаше значение, че тази връзка щеше да продължи само до края на обаждането. Целта на упражнението беше да се свържеш. Свържеш ли се, приключваш сделката.

Проблемът беше, че само един от двадесет клиенти желаеше да ти позволи да направиш тази връзка. През повечето време обаждането ти се посрещаше с моментално пренебрежение — което все пак беше за предпочитане пред онзи отегчен глупак, който ти отнема двадесет минути, мънка си под носа, кара те да повтаряш тирадата си два-три пъти и накрая ти казва: Не, това не е за мен.

Подобни клоуни бяха нещо обичайно сред клиентите на РС решения. Средният ми работен ден включваше седемдесет обаждания — при петдесет от които ми затваряха веднага. От останалите двадесет поне петнадесет клиенти нямаха намерение да купуват нищо от мен… но се наслаждаваха на възможността да си побъбрят за моя сметка. (През втория си работен ден например изкарах двайсет минути, правейки се на психотерапевт на една жена в Миртъл Бийч, Флорида, която току-що беше изгубила любимия си пекинез.) Когато най-накрая я върнах на въпроса за софтуерния пакет, тя ме информира: О, че аз си продадох компютъра на една приятелка още преди година.

И на края оставаха само пет обаждания, при които имаше шанс да приключа. И тъй като седмичната квота беше петнайсет продажби, не е чудно, че във Вагона за добитъка цареше такава отчаяна атмосфера. Спомняте ли си онези стари снимки от началото на века, на които стотици работници с подпухнали очи се прегърбват над шевните машини в някаква фабрика, опитвайки се отчаяно да изпълнят дневната си норма от трийсет чувала за картофи. Понякога през работния си ден, когато се изправях за момент от терминала си, за да протегна свръхнапрегнатите си рамене, поглеждах към безумния пейзаж от наведени глави във Вагона за добитъка и си мислех: това е експлоатацията на бъдещето. Кибернетичното пространство си изпълнява нормата. Едно място където — както в някоя фабрика за ризи в Ню Йорк от началото на века — работниците оцеляват или умират в зависимост от това дали изпълняват дневната си квота.

След като приключих продажбата с мисис Сюзан Силкокс от Шейкър Хайтс, Охайо, за тази седмица вече бях продал тринайсет комплекта. Преценявайки, че е само девет часът и пет минути в четвъртък сутринта, нямаше защо да се притеснявам ужасно, че ще имам затруднения с изпълнението на седмичната си квота до четири и четиридесет и пет в петък следобед. Но благодарение на наказателното действие на Рубинек срещу мен, аз бях принуден да направя още пет продажби през следващите два дни. Не невъзможно, но…

Останалата част от сутринта беше пълен бойкот. Всеки номер, който опитвах, или не отговаряше, или беше моментално няма продажба. В единадесет и четиридесет и пет си взех петнайсет минути обедна почивка — пет минути, за да излапам набързо един мокър сандвич с яйце и салата, купен от снекбара на приземния етаж в нашата административна сграда; другите десет минути прекарах застанал пред главния вход в ободряващия студ, поглъщайки лакомо два уинстъна в компанията на дузина други пушачи от Вагона за добитъка.

— Чух, че тази сутрин си се озъбил на Медузата — каза едно момче, което приличаше на латиноамериканец и се представи като Джейми Санчес (който пък погълна четири салема за същото време, през което аз изпуших двете си ракови пръчици).

— Наричате Рубинек Медузата!

— Да, ’щото този тип е леке с противни, жилещи пипала. Колко допълнителни комплекта ти даде?

— Три.

— Ще ги направиш ли?

— Нямам избор. Често ли прави подобни гадости?

— Човече, Медузата си умира да дърпа верижката на всички. Имаше един тип, Чарли Ларсън, към трийсетте, наистина образован и почтен, бил някакъв търговец в Кидър, Пийбоди, преди някакво голямо съкращение… Както и да е, Медузата мразеше голямата му уста и постоянно го преследваше. Все намираше причини да му вдигне квотата и все му викаше мистър Тузар Уолстрийт. Един следобед Чарли не можа да издържи и изведнъж, като гръм от ясно небе, проби монитора на терминала си с десния си юмрук. Бедното копеле трябваше да бъде закарано бързо в болницата Рузвелт с ръка в монитора. Вече не го видях.

— Защо, по дяволите, PC решения позволяват на Рубинек да се държи така?

— Просто той им прави пари, така че те си го обичат. Всеки път, когато някой се оплаче на началството, те казват на Медузата, който веднага удвоява седмичната квота, което пък означава, че оплакалият се е мъртъв автоматично. Животът във Вагона за добитъка е определен съвсем точно — ако не ти харесва как се играе играта, кофти. Проблемът е — къде ще отидеш, след като излезеш през вратата?

Не исках да обмислям подобен въпрос, така че се забързах обратно към работното си място и направих обаждане двадесет и две за деня.

— Здрасти, мистър Ричард Мазур? Обажда се Нед Алън от PC решения. Надявам се, че е удобно да си поговорим…

— PC решения? От известно време се каня да ви се обадя. Имам проблем с CD-Rom драйверите на моя Windows ’95. Вече не задвижват диска автоматично…

Бинго!

— Е, това официално е проблем на Майкрософт. И тъй като сте купил своя Compaq Presario от нас през февруари деветдесет и шеста, боя се, че гаранцията за софтуера ви е изтекла отдавна. Обаче добрата новина е, че ние ви предлагаме чисто нов страхотен Windows ’98 във феноменален софтуерен пакет само за…

Продадено. Деветдесет минути по-късно аз продадох и Комплект Номер Петнадесет. Благодаря ви, мис Шери Стауфър — йога инструктор на свободна практика от Кеймбридж, Масачузетс. Осемдесет и две минути след това (компютърът регистрира точното време на продажбата), пробутах Комплект Шестнадесет на мистър А. Д. Харт — писател на свободна практика от Сан Хосе, Калифорния. И после, в четири и тридесет и една — някакви си четиринайсет минути преди затварянето — аз направих финалния успешен удар за деня, тъй като Комплекти Седемнадесет и Осемнадесет бяха купени от преподобния Скот Дейвис — унитариански свещеник от Индианаполис, който планираше да инсталира пакета в компютъра на църквата си и да подари втория пакет на някакъв градски проект за подпомагане на бедните, в който участвал.

Тичах по печелившата писта — един от онези златни моменти в продажбите, когато всичко изведнъж сменя скорост и музиката на шанса е на твоя страна. Пет продажби за пет часа! Това беше неочакван късмет за какъвто не можех и да си мечтая. Повишената ми седмична квота вече беше достигната — цял ден преди петъчния краен срок. Когато се изправих до терминала си в четири и четиридесет и пет, вече усещах, че късметът може би отново се завръща при мен.

— Отчая се и се обади на няколко приятели, а, Алън?

Обърнах се към него с благ, объркан тон.

— Какво беше това, мистър Рубинек?

— Пет продажби за един следобед, ето какво. Което ме кара да се чудя дали не си прибягнал до приятелите и роднините, за да си спасиш задника.

— Просто имах добър ден, това е всичко.

Когато опитах да се отдалеча, той отново ми препречи пътя.

— Щом си такъв магьосник в продажбите, може би трябва да ти повиша квотата на осемнайсет за всяка седмица.

Изведнъж усетих онзи пристъп на смелост, който получавам винаги, когато някой подценява способностите ми.

— Мистър Рубинек, ще достигна всяка квота, която ми поставите.

— Още шест комплекта до затваряне на бизнеса утре или си история.

Той си тръгна, после се обърна назад и изсъска:

— Не те харесвам, Алън. Изобщо не те харесвам.

Започна да ме харесва още по-малко, когато до един и четиринадесет в петък следобед тези шест нови комплекта бяха продадени. Аз бях Златното Момче, не можех да направя нищо погрешно. Или поне така се чувствах, когато си тръгнах за уикенда. Когато минавах покрай офиса на Медузата, той ми се намръщи сприхаво като дерибей, който току-що е бил изобличен. Поне за днес.

Не направих нищо глупаво с моите хиляда кинта — защото поправеният диван се появи веднага щом се прибрах от работа и доставчикът имаше фактура C.O.D.^[1], която (както показва съкращението) трябваше да бъде заплатена веднага, принуждавайки ме да напиша чек за сума, каквато нямах в сметката си (но която щях да депозирам в понеделник, когато получа парите за първата си седмица в РС решения). Диванът беше по-бял от бял. Лизи щеше да бъде доволна. Когато си тръгваше, доставчикът ме попита:

— Жена ви няма ли я?

— Че ти как разбра? — попитах аз.

— Да не се майтапиш? — попита той, когато огледа апартамента. Купища празни картонени кутии от бързи храни, препълнени пепелници, смачкани кутийки от бира, половин дузина чинии с втвърдена храна, струпани нависоко в мивката, препълнено кошче за боклук.

— Един съвет, друже — каза доставчикът. — Ако не искаш да се запознаеш с адвоката по разводите, вземи си прислужница, преди да се е прибрала жена ти.

Той беше прав — апартаментът приличаше на индустриално сметище. Реших да го почистя през останалата част от вечерта. Реших също и да прекратя дружбата си с цигарите, а през следващите две седмици да не ям нищо друго, освен суши^[2] тъй като (според кантарчето в банята тази сутрин) теглото ми беше нараснало с дванадесет фунта и ми беше доста трудно да се намъкна в панталона си.

Но преди да започна този добродетелен уикенд на чистия живот, аз реших да изпуша една последна цигара, последвана от последната ми кутия Буш, докато изслушам телефонните си съобщения. Имаше само едно. Беше от Лизи. Звучеше приятно, но някак отдалечено.

— Здрасти, аз съм. Сега е около девет в Ел Ей, така че ти няма да чуеш това, докато не се прибереш от работа довечера. Тази сутрин трябва да летя до Сан Франциско, за да се видя с един клиент, после имам среща с една камара хора от офиса в този хотел до Кармел. Излезе в последната минута, но никога не съм ходила в тази част от Тихоокеанското крайбрежие, така че…

Потънах в дивана. Среща с една камара хора от офиса в този хотел до Кармел. Каква камара хора? И защо не ми е оставила името на проклетия хотел?

— … тъй като няма да се върна в Мондриан до полунощ в неделя, вероятно е най-добре, ако ми звъннеш в офиса в понеделник. Наистина искам да говоря с теб в понеделник, защото…

Моля те не казвай, че имаш новина.

— … е, трябва да го знаеш, в офиса се говори за възможното удължаване на престоя ми тук, може би за… от четири до шест месеца…

Цигарата в ръката ми затрепери. Пепелта падна върху по-белия от бял диван. Аз вперих поглед в него.

— Както и да е, все още нищо не е решено окончателно. Но ти ми се обади в понеделник и ще обсъдим всичко. Чао.

Щрак.

Седях дълго на дивана, неспособен да мръдна, цигарата догоря до филтъра, принуждавайки ме да я угася в кутийката Буш. Една мисъл изпълни ума ми — загубих я. Даже ако този уикенд в Кармел беше просто един невинен излет с група колеги, тя все пак не искаше аз да знам името и телефонния номер на хотела. А ако не беше невинно…

Ревност беше дума, която никога не бе влизала в домашния ми речник. Нито пък изневяра. Играех си моногамна игра — и, доколкото знаех, същото правеше и Лизи (щях да бъда удивен да науча обратното). Но сега…

Престани, престани! Нямаш доказателства, че изведнъж го е ударила през просото. Точно сега тя не иска да ти чува гласа. По скалата на брачните бедствия да не искаш да говориш със съпруга си се котира доста високо — но поне не е като да се чукаш с някой друг тип.

Все пак осъзнах фактите — ако нейната компания възнамеряваше да удължи престоя й в Ел Ей с поне още четири месеца — и ако тя продължаваше да отхвърля идеята да отида при нея на Крайбрежието, тогава бъдещите ни перспективи да останем заедно бяха доста мрачни.

Вдигнах телефона, набрах код триста и десет, последван от служебния номер на Лизи на Западното крайбрежие. Помолих да ме свържат със секретарката й.

— Мисис Хауърд няма да се върне до понеделник. Мога ли да попитам кой се обажда?

— Съпругът й.

— О!

— Тя не остави ли някакъв номер, на който бих могъл да я намери по време на уикенда?

— Не ми е позволено да давам подобна информация.

— Както казах, аз съм съпругът й.

— Сигурна съм, че сте, но все пак не мога да ви дам този номер…

— Можете ли поне да й предадете едно съобщение?

— Мога да опитам. Спешно ли е?

Исках да кажа, че е спешно, за да съм сигурен, че Лизи ще се обади. Но прецених, че няма да е много доволна като открие, че това спешно е просто хитрина, за да я накарам да ми звънне. И не исках да получавам още черни точки срещу името си в бележника на Лизи. Така че казах само това:

— Просто й предайте, че ако иска да си поговорим, аз ще си бъда у дома през целия уикенд.

— Ще направя всичко възможно тя да получи съобщението.

В неделя следобед аз се чудех дали Лизи наистина е получила съобщението. Защото все още не ми беше звъннала. Тревогата ми растеше, а заедно с нея растеше и фикс идеята ми да си подредя живота. Така че се заех безпощадно с почистването. Прочистих хладилника от всички висококалорични боклуци. Освободих апартамента от кутиите от отровни храни, от претъпканите боклукчийски торби и другите боклуци. Изпразних пепелниците, измих ваната, изтърках мивките, минах килимите с прахосмукачка и избърсах праха с Пледж. Изпрах чаршафите, измих прозорците, даже подредих чекмеджето си с чорапи. Посетих местния магазин Д’Агостино и се върнах с шест бутилки минерална вода и две торби, натъпкани с пресни плодове. През целия уикенд останах на диета, включваща само вода и плодове; в неделя вече бях свалил три фунта. Макар че не успях съвсем да откажа цигарите, все пак се ограничих до три на ден. И в неделя следобед, опитвайки се да се отърва от малко излишни тлъстини (и от многото стрес), аз си грабнах тенис ракетата и две топки и отидох на игрището на Двадесета и Девето авеню, където имаше хандбален корт, който вършеше същата работа като тенис стена.

Беше студен, сив следобед и цялото игрище беше на мое разположение. Докато биех топката в стената — упражнявайки ниските си удари, изостряйки бекхенда си, и размишлявах върху факта, че това не е съвсем като тенис клуба в центъра — изведнъж чух глас зад себе си.

— Приготвяш се за открития шампионат, а, Алън?

Обърнах се и видях Джери Шуберт. Той стоеше там с една много висока, много слаба блондинка току-що преминала двайсетте. Несъмнено модел.

— Това ли ти е местният клуб? — попита ме Джери докато се здрависвахме.

— Да, и аз съм единственият му член. Ти наблизо ли живееш?

— Не, аз съм долу в Сохо. Но Синди живее наблизо.

Той ни представи. Синди Мейсън имаше силен южняшки акцент.

— Откъде си, Синди?

— От едно малко старо градче — Шарлот, Северна Каролина.

— Чувал съм го — казах.

— Дяволски си добър с ракетата — похвали ме тя. — Професионално ли играеш?

— Ако беше така, нямаше да бъда на това игрище.

— Прочетох в Джърнъл историята за „Компютърен свят“ — рече Джери, после допълни с усмивка: — И за това как си подобрил немско-американските взаимоотношения.

— Да, това бяха моите петнайсет минути на славата.

— Знаеш ли какво каза мистър Балантайн, след като прочете историята? Това момче е направило нещо, за което си мечтаят деветдесет процента от американската работна сила.

— О, всички наистина бяха впечатлени — освен бъдещите работодатели.

— Трудно ли ти е сега?

— Може да се каже — „Телепродажби“ на компютърен софтуер не е точно представата ми за нещо приятно.

— Работих една седмица в „Телепродажби“, когато пристигнах в Ню Йорк — сподели Синди. — Беше като в ад.

— Повярвай ми, все още е. Но съм сигурен, че ще намеря нещо по-добро преди да навърша четиридесет. Как вървят нещата при Великия Мотиватор?

— Процъфтяват. През лятото издаде нова книга, последвана от промоции в тридесет и пет града. Малко разнообразихме нещата. Разработихме два интересни инвестиционни проекта. Обади ми се някой път. Ще те черпя един обяд и ще ти разкажа за тях. Все още ли имаш номера ми?

Кимнах. И поех протегнатата ръка на Джери.

— Наистина ми беше приятно да се запознаем — каза Синди. — Надявам се да си намериш по-добър тенис партньор от тази стара стена.

Когато тръгнаха надолу по улицата, Джери прегърна тънката талия на Синди, а тя отпусна глава на рамото му. И аз усетих отчаян пристъп на завист. Той имаше кариера, жена, бъдеще. Всичко, което и аз имах някога. Докато направих няколко грешки и този живот изведнъж изчезна.

Продължих да налагам топките срещу стената, докато спускането на нощта ме принуди да се върна в празния апартамент. Придържах се към диетата си от вода и плодове, изпуших полагаемата ми се вечерна цигара, пропилях няколко часа пред телевизора, легнах си и не можах да заспя. В полунощ звъннах в хотелската стая на Лизи в Ел Ей. Никакъв отговор. Глътнах няколко таблетки Мелатонин и изпих голяма чаша чай от лайка. В един отново се обадих в Ел Ей. Съжалявам, мисис Хауърд още я няма. Претърсих каналите и се загледах в една реклама за революционна система за избелване на зъбите. В два се обадих за последен път в хотел Мондриан. Лизи все още я нямаше. Така че й оставих съобщение да ми се обади по всяко време. После, устоявайки на изкушението да изпия една бира за приспиване, аз се върнах в леглото, вземайки със себе си новия роман на Том Кланси. Той постигна желания ефект. След петнайсет минути мозъкът ми най-после заспа.

И после беше вече сутрин. И телефонът звънеше. Погледнах към радиобудилника, спомняйки си, че бях забравил да го наглася да звъни. Осем и три минути. Мамка му. Мамка му. Мамка му! Никога нямаше да успея да стигна в РС решения до осем и трийсет. Медузата щеше да е доволен; това щеше да му даде повод да удвои седмичната ми квота. Прецаках се. Пак.

Изправих се в леглото. Главата ми още беше замъглена от съня. Телефонът продължаваше да звъни. Успях да го вдигна и да промърморя:

— Да?

— С мистър Нед Алън ли говоря — попита жив женски глас. Несъмнено „Телепродажби“.

— Продавате ли нещо? — попитах.

Жената се ядоса.

— Нищо не продавам. Просто се опитвам да открия мистър Нед Алън. Вие ли сте този мистър Алън?

— Да, аз съм.

— Аз съм детектив Дебра Кастър…

Сега бях напълно объркан.

— С ченге ли говоря?

— Говорите с детектив от полицейското управление на Хартфорд, Кънектикът.

Хартфорд? Защо, по дяволите, ще ми звъни някакво ченге от Хартфорд?

— Съжалявам — казах аз, — още не съм се събудил съвсем. И закъснявам за работа. Може би ще можете да ми се обадите пак?

Тя не обърна внимание на молбата ми и продължи:

— Познавате ли мистър Айвън Долински?

Изведнъж се събудих съвсем.

— Айвън? Разбира се, че го познавам.

— Каква е връзката ви с него?

— Случило ли се е нещо?

— Моля ви, отговорете на въпроса, мистър Алън.

— Две години му бях шеф. Той добре ли е?

— Оставил е името ви и телефонния ви номер в бележката си…

— Бележка? Каква бележка?

Възцари се дълго мълчание. И аз изведнъж потреперих. Защото осъзнах какво ще ми каже тя.

— Съжалявам да ви информирам, че мистър Долински се е самоубил нощес.