Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (21)

4.

Тя ми предложи пари. Предложи ми самолетен билет в посока, която сам си избера. Каза ми, че трябва да изчезна — да избягам в Огромната Американска Пустош, да си създам нова самоличност и да се надявам, че изчезването ми ще убеди Джери, че възнамерявам да си мълча. Можех дори да му оставя бележка, изразявайки позицията си: ти ме остави на мира и аз ще те оставя на мира.

— Той не работи по този начин — обясних й аз. — Или си в неговия отбор, или си враг. А всички врагове трябва да бъдат унищожени. Казвам ти, ако напусна града, той само за миг ще ме впише в списъка на ФБР за Най-Издирвани Престъпници.

— Тогава трябва да отидеш в полицията.

— И какво да направя там? Да се появя с някаква сбъркана конспиративна теория. Историята, която ще им разкажа, ще звучи толкова объркано, че те ще ме пъхнат в изолатора в лудницата — а после ще ме обвинят в предумишлено убийство, след като Джери уреди да им подшушнат това. Ченгетата просто ще трябва да извикат мениджъра на ресторанта да ме идентифицира. И след като получат изявление от един от двестате свидетели, които са присъствали на скандала ми с Питърсън, всичко ще си дойде на мястото. И аз ще излежавам доживотна присъда в Бриджпорт — или в затвора в Кънектикът с максимална сигурност, който и да е той, по дяволите.

— Не мога да повярвам, че положението е толкова отчайващо.

— Повярвай ми, напълно отчайващо е.

Тя притисна длани към очите си.

— Ти, идиот такъв! Глупав идиот. Как, защо прие работата? Особено след като си усетил, че вони толкова лошо?

— Нямах пари. Нямах жилище. Нямах перспективи. А това беше Джак Балантайн. Направи си сметката.

Тя дръпна ръце от лицето си.

— Обвиняваш ли ме? — попита ме тихо.

— Не, разбира се.

— Аз се обвинявам.

— Недей.

— Държах се непростимо.

— Ти беше наранена.

— Да, и исках да те накажа за това. И, о, Христе, нима бях си мислила…

— Аз постъпих зле, не ти.

— Аз не ти дадох избор.

— Паникьосах се и реших, че това е единствената ми възможност. А след като веднъж се паникьосаш, преставаш да преценяваш ситуацията правилно.

Стигнахме на летище Кенеди и подкарахме към рампата на терминала на Американ еърлайнс. Шофьорът отвори багажника и остави чантата на Лизи на бордюра.

— Не знам как да ти помогна — промълви тя.

— Мога ли поне да ти се обаждам?

— Предполагам — кимна тя. После излезе от колата, грабна си чантата и хукна към терминала. Не се обърна назад.

Колата ме върна в града. Когато приближихме до Сохо, помолих шофьора да ме остави на Бродуей и Спринг. Едва беше минало седем. Намерих телефон. Обадих се в Куинс.

— Извинявай за ранния час, Фил.

— Няма проблеми, шефе. Гласът ти все още звучи така, сякаш са ти опрели пистолет в главата.

— Повярвай ми, така си е. Откри ли нещо за този тип Симеоне?

— Да. Управлява няколко големи завода за обработка на храни в Джорджия, Южна Каролина и Алабама. Но има и бизнес оттатък границата.

— Какъв бизнес?

— Фабрика за кетчуп в Мексико Сити, две работилници в Богота и Меделин…

— Меделин? — възкликнах аз. — Това не е ли световната столица на кокаина?

— Прочел си си урока по география, шефе. Както и да е, никой от хората, с които разговарях, не спомена, че той по някакъв начин е свързан с бизнеса с белия прах. Но няма съмнение, че познава хората там, които играят тази игра. Въртиш ли бизнес с този тип?

— Просто транспортирам част от сухото му до една офшорна банка.

— Приятна работа — подметна той язвително.

— Нямам избор.

— Здравата си загазил.

— Искам направо да или не, Фил. Според теб мислиш ли, че парите, които пренасям, може да са от Южната страна на границата?

— Според мен абсолютно, мамка му. Имам предвид, че бизнесът с белия прах се върти само с пари в брой. И парите трябва да се депозират някъде, capeesh^[1]?

Затаих дъх.

— Благодаря за мнението.

— Шефе, измъкни се от това.

— Бих искал да мога.

Върнах се в мансардата и седнах на леглото си. Заспах за секунди. А когато се събудих отново, беше късно следобед и телефонът звънеше.

— Къде се губиш, по дяволите? — сопна ми се Джери, когато най-накрая успях да вдигна слушалката. — Аз все още съм в Ел Ей, но трябва да съм ти звънил поне шест пъти в офиса и на клетъчния телефон.

— Прекарах лоша нощ. Не можах да заспя. Така че сега наваксвам.

— Ти трябва да работиш за нас, забрави ли? Което означава да бъдеш в офиса през работното време…

— О, за Бога. Джери — куриерите нямат работно време.

— Щом казвам, че те искам там…

— Да, да, сър.

— Утре заминаваш за Далас.

— Страхотно.

— Още една среща на летището. Ще се срещнеш с представител на клиент на фонда на име Чък Батърсби. И после заминаваш направо за Насау през Маями. Ще уредя да ти донесат билетите в мансардата.

— Добре — изломотих глухо.

— Мистър Балантайн каза, че прекарал чудесно с жена ти снощи. Вечеряли са заедно. Съжалявам: с бившата ти жена. Абсолютна чаровница, така я нарече той. Умна, красива, адски забавни — Алън сигурно се е прецакал царски, за да я загуби. Точните му думи, Нед.

Процедих през зъби:

— Има ли смисъл във всичко това, Джери?

— Никакъв. Макар че би трябвало да знаеш, че сме ангажирали Мосман & Кийтинг да се занимават с PR на мистър Балантайн. И аз лично изисках Лизи да поеме сделката.

Не ми се щеше той да разбере, че вчера съм се срещал с Лизи — или че вече знам тези факти. Така че избъбрих:

— Ти си много умно момче, Джери. Първо мен, сега Лизи.

— Това се нарича всичко да си остане в семейството, Нед. А ти знаеш колко ценим семейството в нашия бизнес — и как се грижим един за друг. Като стана дума, разбирам, че портретът ти е по вестниците; дават го и по телевизията.

— Какво? — успях да възкликна.

— Всъщност не е точно портрет. Някаква скица. Както и да е, трябва да бягам. Приятно прекарване в Далас.

Щом той затвори, аз грабнах дистанционното управление на телевизора и превключих на Ню Йорк едно. Трябваше да почакам десет минути до новините. Историята на Питърсън беше трета по ред. Говорителят разказа за интригуващата смърт на Тед Питърсън — компютърния администратор от GBS, убит в четвъртък вечерта, след като бил ударен от влака Метро Норт, пътуващ на север, на прелеза в Олд Гринич, Кънектикът. От мястото на събитието в Олд Гринич репортерката на Ню Йорк едно_ Мери Шипли. Мери…_

Камерата прескочи при Мери Шипли. Все още навъсена и сериозна. Все още застанала пред този прелез в Олд Гринич — само от вида им пулсът ми се ускори поне двойно.

— Фред… — откликна Мери Шипли. — Мистерията около смъртта на компютърния администратор Тед Питърсън се задълбочава с всеки изминал ден. Сега щатската полиция твърди, че според доклада на съдебния следовател мистър Питърсън е бил жестоко натровен, когато е паднал под влака Метро Норт за Ню Хейвън в четвъртък. Според офиса на съдебния следовател в Стамфърд съдържанието на алкохол в кръвта на мистър Питърсън е било четири и половина промила — почти десет пъти над законното ограничение. Разбира се, все още не е ясно дали мистър Питърсън е шофирал в часа на смъртта си. По-рано същата вечер е бил видян как излиза от хотел Хайт Риджънси с този мъж…

Камерата показа полицейска скица на около тридесетгодишен мъж с уморени очи, отсечени устни и обичайния намусен израз на лицето Издирван убиец. Под шията бяха скицирани вратовръзка и сако. Бях виждал и по-добри подобия на себе си — но бях облекчен, че не прилича много на мен.

— … когото полицията желае да разпита. Той е бял мъж между тридесет и тридесет и пет, със сламеноруса коса, висок около шест фута, с нормално телосложение и е облечен с костюм. Същият човек вероятно е забелязан от кондуктора на Метро Норт по посока Гранд сентръл. Той се е качил на влака в Олд Гринич около час след убийството на Питърсън. Щатската полиция на Кънектикът предполага, че това е същият човек, който е бил видян от машиниста върху релсите непосредствено преди инцидента.

Камерата се върна на Мери Шипли.

— Репортаж за Ню Йорк едно…

Изключих телевизора. И си помислих: щом изляза от мансардата, рискувам да бъда арестуван. Полицейската скица ще излезе в днешния следобеден брой на Поуст. Ще бъде показана и в На живо в пет, новини от свидетели и по всички други местни телевизионни новинарски програми. И макар че от полицейския портрет можеше да се желае още доста, някой някъде щеше да забележи приликата.

Проверих телефонния си секретар в офиса. Получих следното съобщение:

„Здрасти, Лизи е — обаждам ти се от тридесет и три хиляди фута височина. Съжалявам, че напоследък не отговарях на обажданията ти — но наистина имам нужда от пространство. Както и да е, сериозно си мисля, че е време да приключим с всичко — така че ако искаш да ми се обадиш, можеш да ме намериш в офиса в Ел Ей днес след един следобед, тихоокеанско време.“

Най-напред съобщението ме обърка. После изведнъж разбрах. Тя ме прикриваше — правеше така, че да не се разбере за вчерашната ни среща, за всеки случай, ако Джери прослуша телефонния ми секретар или ако е наредил да ме подслушват (две твърде вероятни възможности при неговата нужда да контролира всичко и всекиго). И страхувайки се, че той вероятно записва разговорите от телефона в мансардата (а тъй като не исках и да рискувам да кажа нещо поверително по клетъчния телефон), аз нямах друг избор, освен да използвам монетен автомат. Но преди да се осмеля да изляза, си сложих чифт тъмни очила и бейзболна шапка — за всеки случай, ако някой погледне в Поуст точно когато минавам покрай него.

Поех на запад и спрях в корейската бакалия, за да разваля пет долара на монети. После намерих телефонна будка в тихия край на Кинг стрийт, набрах номера на Лизи в Ел Ей и пуснах три долара и седемдесет и пет цента на четвъртинки. След като ме накара да чакам около шейсет секунди, секретарката й ме свърза.

— Можеш ли да ми се обадиш обратно? — попитах аз. — Разполагам само с две минути.

— Това ще отнеме само няколко секунди. Кога си пак в Насау?

— Утре.

— Ще правиш нов депозит?

— Разбира се.

— Добре, докато си в банката, наистина мисля, че ще трябва да откриеш сметка на името на Джери Шуберт.

— Сериозно ли говориш?

— Много. И имаме само деветдесет секунди. Така че поне веднъж в живота си млъкни и ме изслушай.

И аз заслушах. После, след деветдесет секунди, Лизи затвори, а аз се върнах в мансардата да потърся паспорта на Джери.

Намерих го лесно — той го държеше в едно незаключено чекмедже на бюрото си. Прелистих го. Имаше скорошни входни печати за Колумбия, Еквадор, Бразилия, Каймановите острови и Люксембург… но не и за Бахамите. Проучих подписа му на вътрешната страница. Очаквах Джери да има екстравагантен, смел автограф, но той се оказа стегната, издължена драскулка. След около двайсет опита върху празен лист хартия (който после накъсах на парченца и пуснах в тоалетната чиния) можах да надраскам приемливо подобие на подписа му върху двата формуляра, които се изискваха за откриване на сметка в Бахамската търговска банка. После попълних останалата част от молбата, използвайки паспорта му, за да впиша най-различни подробности като датата и мястото на раждането му. Заградих отговора Не в ъгълчето на формуляра — срещу въпроса дали подаващият молба иска да му бъде изпратено банково извлечение на домашния адрес.

 

 

Следващия следобед представих тези формуляри на Оливър Макгуайър.

— Значи вашият приятел, мистър Шуберт, иска да си отвори сметка при нас? — повдигна вежди Макгуайър.

— Е, между нас да си остане — казах аз, подхвърляйки паспорта на Джери върху бюрото на Макгуайър. — Той всъщност ми е шеф. Фондът е негова рожба — и той иска сигурен офшорен дом за своята двадесетпроцентова комисиона от всички депозити.

— Двайсет процента? — възкликна Макгуайър и ме огледа внимателно. — Това наистина е значителна комисиона.

Аз посегнах надолу и вдигнах компютърното куфарче, натъпкано с парите, които бях взел сутринта от летището в Далас. Оставих го върху бюрото на Макгуайър.

— Да, това е хубав дял, но вижте колко пари носи на фонда.

— Днес колко са?

— Четиристотин и десет хиляди.

— От които… — Той надраска няколко цифри върху плота на бюрото си. — … точно осемдесет и две хиляди трябва да бъдат депозирани на сметката на мистър Шуберт?

— Абсолютно.

Той огледа подробно формулярите. Накрая сви рамене.

— Е, не е същото като да отваряте сметка на ваше име. Но паспортът му е у вас. И подписът върху формулярите съвпада с подписа в паспорта. Което ме води до заключението, че това или е напълно законно, или вие сте страшно умен.

Преди да успея да защитя своята невинност, той вдигна пръст.

— Направете ми една услуга, мистър Алън, и си задръжте отговора на този въпрос. Защото не е моя работа да знам подобни неща. И наистина не искам да ги знам.

Изчезна заедно с куфарчето. Когато се върна след петнайсет минути, той носеше малка депозитна книжка.

Подаде ми я. Беше издадена на името на Джеръм Д. Шуберт.

— Сметката е открита официално.

Върнах му книжката.

— Можете да я задържите на съхранение тук — казах аз.

— Искате да кажете, че мистър Шуберт не иска да види запис на депозитите си?

— Той ми вярва.

— Разбира се — кимна мистър Макгуайър и се захвана да пише квитанциите.

— Е, нали ще му предам квитанциите.

— Разбира се, че ще му ги предадете.

— Щях да ви питам нещо — Джери Шуберт не ви ли е искал да му изпратите документите на „Екскалибър“?

Той ме погледна като попарен.

— „Екскалибър“ не е негова сметка, мистър Алън.

— Разбира се — съгласих се аз в опит да прикрия гафа си. — Той не може да бъде проследен до нито един индивид персонално. И поради това никой не получава документите му.

— Точно така. Но…

Той ми направи знак да се приближа до него.

— … ще ви споделя една малка тайна. Адвокатът на фонда, мистър Паркхил, ми се обажда всеки път, когато ни посетите с депозит, просто за да се увери, че парите са пристигнали. И винаги ме пита за сумата, която сте депозирал.

— И сега ще му кажете ли, че парите са разделени на две сметки?

— Ще продължа да правя онова, което съм правил винаги — ще го информирам за общата сума, която сте депозирал… и няма да му казвам нищо повече.

— Много съм ви задължен. Мога ли да ви помоля за още две услуги?

— Опитайте.

— Бихте ли написали името Батърсби върху квитанцията на фонда?

Той направи това, за което го помолих, после удари печатите няколко пъти, преди да ми подаде квитанциите на „Екскалибър“ и на Джери Шуберт. Аз ги пъхнах в джобчето на сакото си.

— А втората услуга? — попита.

Аз подбрах много внимателно думите си.

— Ако някога си помислите, че трябва да знам за нечий друг интерес към сметката, бихте ли ми се обадил?

Той помисли един момент.

— Добре… мисля, че едно телефонно обаждане няма да противоречи на правилата на банката. И така…

Блъсна един бележник към мен. Аз му надрасках номера на клетъчния си телефон. После станах да тръгвам.

— Наистина оценявам помощта ви — казах аз.

Той ми стисна ръката.

— Много любопитна игра играете, мистър Алън. Надявам се, че в нея има някаква стратегия.

Не, аз просто импровизирах.

Преди да си тръгна от банката обаче, успях да изпълня една маневра, която бях планирал на път към Насау. Спрях на предното гише да поздравя касиерката на име Мюриъл, която винаги ми викаше такси, след като приключа бизнеса си с мистър Макгуайър. Тя беше набита жена около петдесетте, с пищна прическа и силно начервени устни. Беше и умела кокетка. Когато приближих до гишето, тя каза:

— Здравейте, богати човече, колко пари ни дадохте днес?

— Не достатъчно, за да те спечеля, Мюриъл — отговорих.

— Дяволски сте прав. Сигурна съм, че не са достатъчно. Защото аз не съм евтина.

— Обзалагам се, че не си.

— Такси до летището, скъпи?

— Моля.

Зад гишето нямаше телефон, така че Мюриъл отиде в офиса отзад. Щом тя се скри от погледа ми (а аз се огледах добре, за да се уверя, че никой не ме наблюдава), грабнах бързо два предмета от гишето — една неизползвана книжка с квитанции и официален банков печат. Цялата кражба не ми отне повече от три секунди и плячката ми бързо се скри в куфарчето. Когато Мюриъл се върна, настъпи един нервен момент — помислих, че тя е забелязала липсата на предметите — но той мина и тя ми се усмихна широко.

— Таксито ще бъде тук след секунда, скъпи.

— Този път ще избягаш ли с мен? — попитах я.

— Предложение ли ми правиш?

— Абсолютно.

— Човече, много бързо действаш.

— Най-бързо от всички.

— Мисля, че е по-добре най-напред да обсъдя това със съпруга си. На него идеята може и да не му хареса. А освен това си мисля, че ти и така си имаш достатъчно проблеми, скъпи.

През целия път обратно до Маями коментарът на Мюриъл не ми даваше мира. Караше ме да се чудя дали не излъчвам тревога — или пък дали Макгуайър и колегите му знаеха повече за малкото ми затруднение, отколкото даваха да се разбере. Те със сигурност бяха много любопитни да разберат произхода на милиона, който бях внесъл в банката им тази седмица. Аз също бях доста любопитен.

Във фоайето за заминаващи в Маями развалих една банкнота от пет долара, пуснах три и седемдесет и пет в автомата и се обадих на Лизи.

— Откри ли сметката? — попита тя.

— Да.

— Без проблеми?

— Имаше няколко сбръчкани чела, но после мениджърът, мистър Макгуайър, видя, че депозирам четиристотин и десет бона и реши, че може да преживее малко съмнения относно законността на сметката.

— Както и да е, това си е законна сметка. На името на Джери Шуберт. Взе ли и двете квитанции?

— Да.

— Тогава най-добре намери някое сигурно място, където да скриеш квитанцията по сметката на Джери.

— Даже свих една книжка с квитанции и официален депозитен печат от Бахамската търговска банка.

— Трудно ли беше?

— Оказа се, че съм роден крадец.

— Слушай, в неделя ще летя за Ню Йорк. Току-що разбрах, че компанията ми е намерила жилище за три месеца на Седемдесет и четвърта и Трето.

— Може ли да те посрещна на летището?

— Нед, ние сме разделени. Нека да си останем разделени.

— Просто си помислих…

— Какво?

— Ти беше страхотна, това е всичко.

— Просто се опитвам да помогна. Защото, за Бога, ти се нуждаеш от помощ. Но нищо повече от това. Разбрано?

— Дааа… разбрано.

— Обади ми се утре с нова информация. О, и виж дали ще можеш да проникнеш в компютъра на Джери. Единственият начин да се измъкнеш от всичко това, е да разбереш как точно работи фондът и какво е запратило Питърсън под влака.

На вестникарската будка до изхода попитах продавача дали имат мастило за печати.

— Единственото, което имам, върви в комплект с няколко героя на Дисни.

— Продадено.

Самолетът към Ню Йорк беше пълен наполовина. Имах две места за себе си. След излитането си отворих куфарчето, извадих книжката с квитанциите и попълних квитанция на името на Фонд „Екскалибър“ за сумата от четиристотин и десет хиляди американски долара. После извадих банковия печат, отворих кутийката с мастило на Дисни, напоих печата и го ударих върху квитанцията — давайки на Джери достоверно доказателство, че целият депозит от Далас е на сигурно място в сметката на фонда.

Стигнахме в Ню Йорк чак в десет часа вечерта. Светлините в мансардата бяха изгасени, но аз не рискувах. Преди да взема асансьора нагоре, оставих куфарчето си в шкафа за метли в задната част на фоайето на партера. Но Джери не ме чакаше в засада, чудейки се защо му е изчезнал паспортът. Мансардата беше празна. Аз върнах паспорта в чекмеджето, после включих компютъра му. Веднага се появи съобщение: „ВКАРАЙТЕ ПАРОЛА.“

По дяволите. По дяволите. По дяволите! Но можеше да се очаква — Джери беше ултра предпазлив що се отнася до сигурността. Прерових чекмеджетата на бюрото му, надявайки се, че е написал паролата в книгата си с адреси или на вътрешната страница на упътването за компютъра си. Но самият факт, че беше оставил бюрото си отключено, ми казваше онова, което вече знаех — там нямаше нищо от поверително естество. Така че пробвах няколко варианта за пароли:

ДЖЕРИ

ДЖШУБЕРТ

ДШ

Д.Ш.

ДЖЕРИС

БАЛАНТАЙН

ДБ

БАЛАНТАЙН ИНД

БАЛИНД

ЕКСКАЛИБЪР

ЕКСКАЛФОНД

ФОНД УСПЕХ

ЗОНАТА НА УСПЕХА

БРУНЗУИК

ХОКЕИСТ

ТЕЖЪК

БИЗНЕСЪТ Е ВОЙНА

Когато изобретателността ми започна да се изчерпва, аз опитах с рождената му дата. Никакъв шанс. Обърнах числото обратно. Пак нямах късмет. Но точно когато извадих паспорта му и възнамерявах да напечатам номера му, чух издайническо щрак във външната врата. Асансьорът спря на нашия етаж. Аз затворих компютъра като обезумял, едва успях да изключа монитора и да се хвърля на дивана, когато Джери влезе през вратата.

— Останал си до късно — каза той и си хвърли чантата до вратата. — В Далас всичко ли мина добре?

— Нямаше спънки — промърморих аз, опитвайки се да изглеждам спокоен.

— И успя за връзката към Насау?

— С половин час престой.

— Носиш ли квитанцията?

— Да — кимнах, бръкнах в джоба на ризата си и му я подадох. Той я огледа набързо, после я пъхна в портфейла си.

— Как беше в Ел Ей? — попитах.

— Страхотно пътуване. На крайбрежието проявяват голям интерес към книгата на мистър Балантайн. Открих и нов клиент за фонда.

— Разбирам.

— Изглежда, че в понеделник ще летиш за Града на ангелите. Обадих се на туристическия ни агент. Тя ще ти вземе билет за полета на Американ в три следобед, ще бъдеш в Ел Ей в шест, ще имаш два часа на летището, за да се справиш с целия бизнес, после имаш запазено място за десет часа към Маями, а там хващаш полет в седем сутринта към Насау.

— Както кажеш — изсумтях аз, мислейки си, че два трансконтинентални полета в един ден придават друго значение на термина разлика във времето.

Джери отвори хладилника, извади една бира, отвори я и отпи голяма глътка.

— Трябва да ти кажа нещо, Нед. И разбери — правя го като реверанс.

— Да?

Той отпи още една глътка от бирата.

— Какво ще си помислиш, ако започна да излизам с Лизи?

Опитах се да скрия чувствата си.

— Ние сме разделени, забрави ли? Така че не е моя работа с кого се вижда тя.

— Вчера обядвахме заедно.

— Какво? — рекох объркано аз.

— Вчера обядвахме заедно в Западен Холивуд. Делови обяд, разбира се. По време на обяда имахме да си кажем много неща за книгата на мистър Балантайн. Но трябва да ти кажа — тя е изключителна жена.

— Да, знам това.

— Така че, естествено, аз си помислих… е, как бих искал да започна да се срещам с нея. Особено след като тя сега се мести обратно тук. И особено след като определено усетих, че и тя се интересува от мен. Разбира се, може и да греша, но…

Аз станах и тръгнах към вратата.

— … може и да си прав — допълних го аз. — Ще изляза да подишам малко въздух.

— Разстроих те.

— Да — промърморих нервно. — Разстрои ме.

Нямах търпение да изчакам асансьора. Спуснах се надолу по стълбите, грабнах куфарчето от шкафа, изтичах през вратата и се озовах пред най-близкия телефонен автомат. Беше полунощ. Тъй като това беше последният й ден в офиса в Ел Ей, аз заложих на това, че тя ще работи до късно. Преди тя да успее да ме поздрави, аз изкрещях:

— Защо, по дяволите, си обядвала с Джери Шуберт?

— Говорихме за бизнес. — И веднага си промени тона.

— Той каза, че помежду ви прелетели искри като при горски пожар…

— О, за Бога…

— … и че наистина усетил как ти излъчваш онези силни романтични вибрации.

— В сънищата му. Сега, моля те, ще пораснеш ли най-после…

— Липсваш ми, по дяволите! Липсваш ми. Липсваш ми. Липсваш ми!

Мълчание. Тя ме изчака докато престана да ридая.

— Добре ли си? — попита най-накрая.

— Не.

— Нед, повярвай ми. Мисля, че Шуберт е абсолютен задник.

— Добре.

— Но трябва да работя с него. И наистина мисля, че си струва да пофлиртувам с този тип. Защото, като повечето мъже, той си отваря устата когато си помисли, че има шансове. А вчера следобед…

— Да?

— Попита ме дали някога сме поддържали приятелски отношения с Тед Питърсън и с жена му.

— Наистина ли те попита за това?

— Да, направи го.

— Но защо?

— Е, уж случайно, той спомена как прочел във вестника за смъртта на Питърсън и как после разбрал, че ти си имал някаква история с него… и че също така случайно се чуди дали някога сме се срещали с мисис Питърсън. Дали тя е била близка със съпруга си, дали е знаела всичко за работата му. Казах му истината — че никога не съм се срещала нито с нея, нито с починалия глупак — съпруга й. Но това ме кара да си мисля…

Дълга пауза. Накрая казах:

— Той се притеснява да не би мисис Питърсън да се е натъкнала на някаква улика, която Тед може да е държал вкъщи?

— Получаваш шест плюс за досетливост.