Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (17)

10.

Елиът Кепъл беше човек, който държи на думата си. Отдели ми точно двайсет минути от времето си, после учтиво ми показа вратата. Срещата свърши, преди да разбера. Излязох от офиса на Кепъл на Копли скуеър и тръгнах надолу към бостънския пазар. Макар че денят беше изумителен — безоблачно небе, приятен ветрец — аз всъщност не го възприемах така. Не обръщах внимание на изтънчените удоволствия на пазара, нито на миризмата на морска сол във влажния въздух, нито на удивителното изобилие от жени с дълги крака в къси полички. Бях твърде погълнат, твърде изгубен в тревожните си мисли, за да забележа каквото и да е.

— Е, обяснете ми сега — каза Елиът Кепъл веднага щом седнах срещу него, — кой точно стои зад фонд Екскалибър?

Аз подбрах думите си много внимателно.

— Той се състои от консорциум от бизнесмени…

Прекъсна ме.

— Объркване — каза.

— Моля? — учудих се аз.

— Вие се опитвате да ме объркате, мистър Алън. По-добре познато като търгуване с глупости.

Гласът му беше сдържан, спокоен, леко академичен. Със сивия си вълнен костюм, със закопчаната си до горе оксфордска риза, с вратовръзката си на райета и с роговите си очила Елиът Кепъл наистина приличаше на професионалист. Докато говореше, той барабанеше с пръсти и фокусираше бледосините си очи в мен с такава сила, че аз се чувствах така, сякаш бях подложен на разпит. Както всъщност си и стояха нещата.

— Аз наистина не ви обърквам, мистър Кепъл — отвърнах що-годе спокойно. — Както казах, „Екскалибър“ е чадърна^[1] организация, съставена от три компании…

— Три черупкови компании, мистър Алън^[2].

— Черупкови компании?

— Точно това казах, мистър Алън. Май че сте изненадан.

— Просто имах впечатлението…

— Какво?

— Че трите компании, които образуват фонда, са…

— Законни, може би?

— Е, да.

— Те може и да са. Защото съществуват много офшорни компании, които са напълно законни. Но защо една законна компания ще има борд на директорите, съставен от един бахамски адвокат и неговата секретарка?

— Не ви разбирам точно…

— Един от моите асистенти направи проверка на компанията, представляваща тъй наречения Южноамерикански отдел на вашия фонд: „Екскалибър Ю.А.“, регистрирана на Бахамите. Председателят й е адвокат от Насау на име Уинстън Паркхил и бордът има само още един член — жена на име Сейла Марки… която, както открихме след няколко телефонни обаждания, случайно се оказва секретарка на мистър Паркхил. Тази новина ме заинтригува и аз помолих асистента си да направи проверки на Европейския и Северноамериканския отдел на фонда — регистрирани, ако не греша, съответно в Люксембург и Бермудите. Досещате ли се какво открих? И в двата случая структурата на компаниите е една и съща: местен адвокат, секретарката му и никакви други членове на борда. Разбира се, това не е необичайна постановка при някои офшорни компании. Но какво показва това — поне за мен — е, че индивидът или групата индивиди, които стоят зад вашия фонд, не искат имената им да се свързват директно с „Екскалибър“. И пак казвам, може да има напълно сериозна, оправдана причина за тяхната секретност…

Трябваше да се въздържа, за да не изтърся: Да, има — Джак Балантайн се притеснява за възможния негативен натиск, който може да бъде приложен към „Екскалибър“, ако се разбере, че той е човекът, който стои зад фонда.

Елиът Кепъл продължи:

— Пак казвам, може да има напълно сериозна, но незаконна причина за това с фонда да не се свързват никакви имена. Това е проблемът с офшорните компании. Никога не можеш да кажеш кой или какво точно стои зад тях. Искам да кажа — вие лично познавате ли хората, които стоят зад фонда?

Опитвайки се да сдържа нервите си, аз му отговорих така, както Джери ме беше научил да отговарям, ако ми зададат този въпрос по време на срещите:

— Както знаете, мистър Кепъл, имената на принципалите, които стоят зад много частни холдингови фондове, често остават в тайна. Но както несъмнено сте видели от нашите проспекти, „Екскалибър“ има подкрепата на такива водещи финансови институции като Люксембург тръст къмпани, Бахамската търговска банка…

— Водещи финансови институции? Кого се опитваш да будалкаш? Люксембург тръст къмпани е незначителна частна банка… макар че, в сравнение с Бахамската търговска банка, изглежда като Чейз Манхатън.

Аз избегнах погледа му:

— Наистина не знаех, че тези банки са толкова малки…

— Вие като че ли не знаете страшно много неща за фонда, който предлагате.

— Както ви казах вчера, аз съм нов в този бизнес.

— Това е ясно. И с какво сте се занимавал, преди да попаднете в тази игра?

Предадох му една съкратена версия на автобиографията си. Той слушаше с интерес — особено когато му обясних как съм попаднал на фонд „Екскалибър“ след като съм се озовал на дъното.

— Значи това наистина е било нещо като Приемам всякаква работа? — попита той.

— Ами бях доста отчаян, но също така си помислих, че това може да бъде един мост…

— Към какво? Към кариера на престъпник с бяла якичка?

— Не говорите сериозно, нали?

— Приемете го така, мистър Алън — ако бях на ваше място, щях да бъда много предпазлив със своите работодатели и вероятно много внимателно щях да проуча тяхното минало.

— Повярвайте ми — те са изключително почтени хора — уверих го аз.

— Добре, щом са почтени, защо тогава Майкромагна е толкова съмнителна операция?

Опитах се да не покажа, че съм смаян. Майкромагна беше главната находка на фонда — производител на софтуер, базиран в Будапеща, според проспектите на „Екскалибър“, постигнал феноменален успех — ниска продажна цена, висококачествени текстообработващи програми на възникващия източноевропейски пазар.

Много внимателно подбрах думите си.

— Какво имате предвид с това съмнителна операция, мистър Кепъл?

— Много просто, Майкромагна не съществува.

Клетъчният ми телефон звънна. Аз бях изтръгнат от бленуването си. Гласът на Елиът престана да отеква в главата ми и аз открих, че съм се озовал на една пейка в парка, вперил празен поглед в добре поддържана розова леха. Отворих куфарчето си и вдигнах телефона. Беше секретарката на Джери.

— Мистър Алън, имам съобщение за вас от мистър Шуберт…

— Мога ли лично да говоря с него?

— Боя се, че през целия ден ще бъде навън, на срещи, но ме помоли…

— Важно е — настоях аз.

— Той е с мистър Балантайн и остави строго нареждане никой да не го безпокои, но иска да се видите довечера.

— Ставаме двама.

— Възнамерява довечера да присъства на приема на СОФТУС в хотел Паркър меридиен на Западна петдесет и седма и се надява да се срещнете там в шест.

— Кажи му, че ще бъда там.

И — искаше ми се да допълня — кажи му, че току–що се срещнах с един мениджър на взаимен фонд, Елиът Кепъл, който разследва подробно нашия фонд. И е открил, че „Екскалибър“ не е нищо повече от три празни черупкови компании, които имат тъй наречената подкрепа на три дребни, съмнителни финансови институции. Не само това — после мистър Кепъл ми каза, че неговият асистент се е обадил в Международна информация и е попитал за телефонния номер на Майкромагна в Будапеща._ Искаш ли да чуеш нещо весело, Джери? Номерът на Майкромагна го няма в указателя. И кой, по дяволите, е чувал за фирма, чийто номер да го няма в указателя? Накратко, мистър Кепъл е стигнал до заключението, че Майкромагна може би не е автентичен, функционален бизнес. Което на свой ред ме кара да се чудя — какво, по дяволите, става тук?_

През целия път към Ню Йорк аз репетирах речта, с която щях да се изправя пред Джери вечерта — реч, в която щях да поискам да разбера защо структурата на фонда е толкова дяволски подозрителна. И ако той не ми дадеше отговорите, които исках, аз щях…

Какво? Да напусна? И после да си намеря един хубав кашон, в който да се подслоня през нощта на Западен Бродуей? Напускането в този момент означаваше незабавно бедствие, пълно нещастие. Имах нужда от тази работа. Трябваше да я доведа до успех. Сигурно имаше някаква много приемлива причина, поради която компанията беше структурирана по този тайнствен начин и поради която телефонът на Майкромагна не беше записан в указателя. Искам да кажа, че този фонд бе изцяло рожба на Джак Балантайн. Макар той да не искаше името му да се свързва с него, следите в крайна сметка водеха обратно до него. И така — при положение че журналистите все още сновяха покрай него като изгладнели лешояди — нямаше начин той да се захване с нещо съмнително. Никакъв начин.

В пет се върнах в Манхатън и скочих в едно такси направо към Паркър меридиен. Не се вълнувах от срещата с Джери на приема на СОФТУС. В крайна сметка това годишно събиране на американските производители на софтуер винаги е било ключово събитие през годините, когато работех в „Компютърен свят“. Нещо по-важно, това беше мястото, където за пръв път се срещнах с Лизи. Така че присъствието ми на този прием бе още едно напомняне за това колко лошо си бях прецакал живота. Исках да се измъкна, но трябваше да се видя с Джери спешно и да получа отговори на някои трудни въпроси.

— Мамка му, това е Нед Алън…

Щом минах през вратите на приемната в Паркър меридиен, аз се почувствах така, сякаш пътувах по Мемориалната алея, в която цялата бивша история на бизнеса в компютърното списание мина пред мен като в забързан кадър. Коментарът Мамка му бе направен от Джо Доулинг — медийният шеф на Ад-Тел с предизвикателна талия. Предлагайки ми протегнатата си лапа, той направи мелодраматична стъпка назад, преди да я поема.

— Не възнамеряваш да ме цапардосаш, нали, Нед?

Успях да се усмихна.

— Много смешно, Джо — казах аз и грабнах чаша вода от таблата на минаващия покрай нас сервитьор.

— Какво, по дяволите, те води насам? — попита той. — Чух, че си напуснал бизнеса.

— Да, но сега съм в сроден бизнес. Висшите финанси, за да бъдем точни. Частен холдингов фонд, който се занимава изключително с нови технологии. И, нали разбираш, Джо, много ми се ще някога да обядваме заедно. Особено след като търсим нови компании, които може би се нуждаят от финансиране…

Джо Доулинг вече надничаше през рамото ми, надявайки се да срещне нечий поглед.

— Не мога да повярвам… Бил Джейнс! — извика той на някого. После се обърна към мен и каза: — Страхотно беше, че се видяхме, Нед. Надявам се, че това, с което сега се занимаваш, ще успее…

— Ами обяда, за който ти споменах…?

— Обади се на секретарката ми — каза той, после бързо се стрелна към другата страна на залата.

Минута по-късно се сблъсках с Денис Мадуро, бившия ми външен продавач за Масачузетс.

— Денис! — извиках аз. — Как си, по дяволите?

Той изглеждаше смаян да ме види — сякаш бях някой, който, след като са го считали за мъртъв, изведнъж се беше появил отново сред живите.

— О, Нед — изблея той. — Каква изненада…

— Добре изглеждаш, Денис. Как се отнасят към теб в РС Глоуб?

— Добре, добре… — отговори той. Звучеше обезпокоен.

— Виждал ли си някой от старата банда тази вечер? — попитах аз.

— Някъде зърнах Дъг Блухорн. Но Чък е извън града, уговаря някакви потенциални нови рекламодатели в Сан Хосе.

Е, това беше облекчение. Ужасявах се от перспективата да срещна Чък.

— Семейството добре ли е, Денис?

— Да, страхотно… — смотолеви той и (като Джо Доулинг) очите му започнаха да търсят някого, който би могъл да го отърве от мен.

— Слушай — казах аз, опитвайки се да поддържам разговора, — от време на време прескачам до Бостън и бих искал да те поразпитам за някои нови производители на софтуер…

— Нямаш проблеми, Нед — съгласи се набързо. — Знаеш ми телефона…

И изчезна.

Навсякъде в Паркър меридиен бях посрещан с неспокойна неувереност от бившите си бизнес партньори. Или забелязвах как хората шепнат нещо на ухото на някой колега, който, на свой ред, крадешком хвърляше поглед към мен. Можех да си представя какво си мърморят:

Виждаш ли онзи тип ей там? Нед Алън. Беше играч, когато работеше в „Компютърен свят“. После наби немския си шеф… да, той беше човекът… и от това, което чувам сега, бедният нещастник даже не бил арестуван…

Беше очевидно, че ужасявах бившите си колеги. Защото аз олицетворявах всичките им страхове, събрани на едно място; прецаканият тип — една съдба, от която всички те се ужасяваха. Чувствах се като странен музеен експонат: Неудачникът, Бившият. И тъй като не можах да открия Джери сред тази гъста тълпа, аз реших, че е време да се отправя към вратата.

Но тогава чух гласа му.

— Нед, Нед… тук съм — подвикна отнякъде Джери.

Обърнах се и го видях застанал в далечния ъгъл на залата. Махна ми с ръка и ми направи знак да отида при него.

Но тогава видях кой стои до Джери. И изведнъж замръзнах.

Беше Тед Питърсън.

Самият Питърсън също изглеждаше шокиран да ме види. Обаче когато се опитах да си тръгна, Джери го сграбчи за рамото. После, вдигайки пръст към лицето му, той като че ли го смъмри строго. Питърсън побеля като платно. Не можех да повярвам на очите си.

— Нед!

Джери отново ми извика. Нямах избор, трябваше да отида при него.

— Познавате се, нали?

— Да — смънка Питърсън, — познаваме се. — Протегна ръка. — Как си, Нед?

Аз задържах ръцете си зад гърба.

— Как съм? — изръмжах. — Я върви се шибай — ето как съм.

— Спокойно, Нед — намеси се Джери.

— Спокойно? Спокойно? — почти изкрещях аз. — Това говно не заслужава спокойно.

— Всичко е минало — каза тихо той.

— Минало! Минало! Ти ми разби кариерата и уби Айвън Долински, а сега искаш да забравим всичко?

Крещях. Залата утихна. Всички гледаха към нас. Джери се опита да ме успокои като сложи ръка на рамото ми.

— Нед, престани с това сега.

Аз се отърсих от ръката му ядосано.

— Този шибаняк трябва да бъде съден. Не само защото докара Айвън до самоубийство, но и заради опит за изнасилване.

— Прекрачваш всички граници, мистър — изкрещя Питърсън.

— Защо? Защото казвам истината за това как са те сграбчили лекичко за топките миналата година на Гранд Кайман…

— Добре, добре — опита се да се намеси Джери.

— Нямаш доказателства… — изкрещя Тед.

— Тя се казва Джоан Гластън…

— Нищо не знаеш, мамка ти…

— … и единствената причина, поради която не повдигна обвинения, беше, че ти я подкупи…

— Внимавай…

— … но след като тя те изрита по топките.

В този момент той тръгна към мен, размахвайки юмруци. Но преди да успее да ме удари, Джери скочи помежду ни, хвана Питърсън за ръцете с оная жестока хватка, която използваше навремето върху леда.

— Искам да се изпариш от тук — излая ми Джери.

— С удоволствие — казах аз, после се обърнах и излях питието си в лицето на Питърсън. — Това е за Айвън.

— Ти си мъртъв — изкрещя Питърсън, борейки се да се освободи от хватката на Джери.

— Вън, веднага — изсъска Джери и тълпата от зяпачи се раздели на две, за да ми направи път към вратата.

Пред Паркър меридиен трябваше да се облегна о един стълб докато се успокоя. После, след като възстанових равновесието си, тръгнах на юг по Шесто авеню и бях толкова влуден от всичко, което стана, че не разбрах колко бързо се движа, докато не вдигнах поглед и не осъзнах, че се намирам на Двадесет и трета улица. Исках да се сгромолясам в някой бар и да успокоя разбитите си нерви с половин бутилка Джак Даниълс. Но все още се придържах към чистата си и трезва диета — така че продължих да крача бързо на юг. През Вилидж, покрай Сохо, в Трибека, пресякох Уолстрийт, после стигнах до крайната линия: Бетъри парк. Не знаех колко е часът, нито колко път бях изминал — защото мозъкът ми се опитваше да осъзнае всичко, което се беше случило през този ден. Но не намирах никаква логика в онова, което бях видял и чул. В главата ми напираха само въпроси.

Като: Защо, по дяволите, Джери разговаряше с Тед Питърсън?… Защо го смъмри толкова строго?… Знаейки дългата ми история с този задник, защо не спомена, че познава Питърсън?… Какво, накратко, ставаше помежду им?

И когато престанах да размишлявам върху тези въпроси, трябваше да обмисля всички съмнения на Елиът Кепъл по отношение на фонда.

Тръгнах на север от Бетъри парк, върнах се през празните каньони на финансовия район, ударих на изток през Китайския квартал и Малката Италия и накрая завих обратно към Уустър стрийт. Тръгвайки към източния край на квартала, видях, че мансардата свети. За пръв път от около месец насам Джери се беше прибрал преди полунощ. Не бях изненадан. След всичко, което бях надробил в Паркър меридиен, той очевидно ме чакаше в засада — и несъмнено възнамеряваше да ми изрита задника.

Исках да избегна тази конфронтация — да продължа да вървя в нощта, надявайки се, че на сутринта положението ми може и да се подобри. Но знаех, че — според Принципите за бизнес мениджмънт на Балантайн — да избягаш от отговорността (особено след като си сгрешил в преценката си) се смяташе за основен смъртен грях (почти равен на това да отбележиш тъчдаун за противниковия отбор). Винаги посрещай музиката, признавай грешката си, преценявай нещата цялостно — съветва Джак Балантайн в Зоната на успеха, защото когато признаваме грешките си с мъжко достойнство, ние се учим.

Нямаше как да се измъкна. Трябваше да си призная грешката и тогава да прегърна положението си на бездомник с мъжко достойнство.

Когато влязох, Джери се беше настанил на дивана. Беше погълнат от телефонен разговор — така че аз се отправих към стаята си и започнах да си събирам дрехите. След пет минути Джери влезе при мен. Забелязвайки отворения куфар върху матрака, той попита:

— Какво правиш, по дяволите?

— Заминавам.

— Защо, за бога?

— Реших, че след всичко, което се случи в Паркър меридиен…

— Постъпи тъпо. Абсолютно тъпо. Но… част от вината е моя. Защото трябваше да ти кажа, че Питърсън работи за нас.

— Какво? — успях да попитам.

— Изглеждаш шокиран — почти се засмя Джери.

— Аз съм шокиран.

— Това стана наскоро. И както и да е, той просто ни помага като съветник. Ослушва се за нови компании, в които може да си струва да инвестираме.

— Защо не ми каза?

— Защото като знам миналите ти истории с този тип, прецених, че може би ще приемеш зле новината.

— Правилно си преценил. Искам да кажа… не мога да повярвам, Джери. Този тип беше моето наказание. И Враг Номер Едно. Да не говорим, че е един напълно зъл шибаняк. А сега ти искаш да работиш с него…?

— Той е важен играч в GBS. Може да ни бъде много полезен. И когато се запознах с него преди три седмици…

— Това продължава от три седмици?

— Нед, престани да се правиш на предаден съпруг. Говорим за бизнес. Двама мои бизнес партньори ме представиха на Питърсън, той ми се стори умен играч, напипал пулса на тази индустрия, така че му предложих една консултантска сделка с нас. Която, честно казано, не е в съгласие с правилата на GBS — но тук става дума за това, че ние двамата просто ще се срещаме веднъж месечно на обяд и аз ще го разпитвам за нови компании. Както и да е, знаейки колко мразиш Питърсън…

— С основателна причина…

— Добре, съгласен съм, той се е държал отвратително с теб… И, знаейки това, аз наистина не исках да те разстройвам с факта, че това е — е, нищо повече от една консултантска дейност, която всъщност няма нищо общо с теб. Но като стана дума, тази вечер нещата малко се промениха.

— Как?

— Когато ти влезе, аз разговарях с мистър Балантайн. Той вече е чул за сцената на приема. Знаеш ли какво ми каза? Трябва да се възхищаваш от Нед, че е поставил това копеле на мястото му. Но все пак това е магарешка постъпка.

Аз вдигнах рамене и казах:

— Виновен по всички обвинения. Съжалявам.

— Извиненията са приети. Извади си дрехите от куфара. Никой не те уволнява.

— Благодаря, Джери.

— Но все още имаме проблем. GBS е най-големият световен играч в компютърната индустрия. Тед Питърсън е нашата връзка с него. Той може да е кучи син, но е наш кучи син. Не искаме да го изгубим. Така че ето какво предлага мистър Балантайн: ти го извеждаш на вечеря и изглаждаш нещата с него…

— Мамка му, няма начин…

— Нед, когато мистър Балантайн предлага нещо, то е равносилно на заповед.

— Той разбира ли моята история с Питърсън?

— Напълно. И, разбира се, е на твоя страна. Но, както казах преди, това е бизнес — и, както обича да отбелязва мистър Балантайн, в бизнеса често се налага да спиш със задници. Както и да е, той мисли, че за теб срещата с Питърсън на мъжки разговор ще бъде нещо като изграждане на характера и така ще отслабиш напрежението помежду ви.

— Все пак не ми харесва.

— Такъв е шибаният живот, Нед.

— Ами ако откажа?

— Боя се, че тогава наистина ще си събираш багажа.

Това беше отговорът, който очаквах. И от който се ужасявах. Вдигнах ръце високо във въздуха — универсално разбираем жест за капитулация.

— Добре, добре, ще се срещна с него.

— Добро момче.

— Но ако той откаже да се срещне с мен? Особено след говната, които му наговорих на публично място?

— Няма да откаже.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурен?

— Защото знам, че иска тази консултантска работа. Много. Всъщност, той наистина се нуждае от нея.

— Но защо? Той е голяма клечка в GBS.

— Голяма и много разточителна клечка. С обичайните парични проблеми на хората от горния слой на средната класа. Опитва се да свърже двата края с триста бона на година. Изглежда, че Тед просто не може да направи това с по-малко от триста седемдесет и пет. Което означава, че той има постоянно нарастващ проблем с дълговете. Проблем, който може да се реши лесно като играе по нашата свирка.

Телефонът звънна. Джери посегна към него. Бързо накара човека от другата страна на линията да млъкне, после затвори.

— Това беше срещата ми за тази вечер. Сериозно прецаканата ми среща. Трябваше да се видя с нея в Одеон преди трийсет минути.

— Можеш да кажеш, че аз съм виновен.

— Повярвай ми, ще го направя. Утре вечер свободен ли си?

— Да, предполагам.

— Ще се опитам да уредя тази среща с Питърсън за тогава. Вероятно някъде наблизо до офиса му в Стамфърд. Най-добре е да оставиш всичко това зад гърба си колкото може по-скоро. Между другото, как минаха нещата в Бостън?

— Исках да поговоря с теб за това. Онзи тип, с когото се срещнах във Федерал & Стейт…

— Страхотно е, че си се видял с някого от там. Те наистина са много добри в играта с взаимните фондове…

— Да, но онзи тип, когото видях… е, той имаше, ъъъ, няколко въпроса за „Екскалибър“…

— Виж, сега наистина нямам време за това.

— Какво ще кажеш за утре на закуска?

— Ще закусвам във Фили. После заминавам за Уилмингтън и Балтимор за две последователни срещи. Няма да се върна в града преди десет. Но, хей, ще се видим тук в десет и трийсет, ще пийнем някъде по нещо и тогава можеш да ми разкажеш какво е станало в Бостън и как си уредил нещата с Питърсън. Ще накарам Пеги да уговори вечерята със секретарката му — и тя ще ти се обади, щом научи подробностите кога и къде.

И, разбира се, в единайсет на другия ден телефонът в офиса ми звънна. Секретарката на Джери, Пеги, ми съобщи, че вечерята с мистър Питърсън е уредена за седем вечерта в Кънектикът, в преддверието на хотел Хайт Риджънси, разположен на Пост роуд в Олд Гринич.

— Мистър Питърсън ще тръгне с колата си към Хайт направо от работа — обясни Пеги. — Но ако вие хванете Метро Норт в шест нула четири от Гранд сентръл, ще бъдете в Олд Гринич в шест и четиридесет и осем. А после имате точно десет минути с такси до ресторанта. Така че и двамата можете да се срещнете точно навреме.

Точно така трябваше да стане — ако влакът в шест часа и четири минути от Гранд сентръл не беше спрял пред Порт Честър за почти половин час, благодарение на сигнал за голяма повреда. Използвайки клетъчния си телефон, аз се обадих в ресторанта и съобщих, че ще закъснея. Вече се ужасявах от тази среща лице в лице с Питърсън, а сега опасенията ми полетяха нагоре като космическа ракета.

На спирката в Олд Гринич повиках такси. Трябваха ми десет минути, за да пристигна — което означаваше, че не успях да стигна до Хайт Риджънси преди седем и четиридесет и пет. Преддверието беше обзаведено тематично: Райската градина от предградията, с поточе, чакълени пътечки и полутропически дръвчета. Питърсън седеше на една ъглова маса. Изглеждаше ужасно. Кожата му беше бледна, под очите му имаше големи черни кръгове, ноктите на пръстите му бяха изгризани. Приличаше на човек, който не е спал от няколко дни и е в състояние на постоянно вълнение. И пиеше. Здравата. Когато седнах на масата, келнерката му сервираше нов скоч с лед. Той вече вонеше на Джони Уокър.

— Благодаря за точността — отбеляза той.

— Не ти ли предадоха съобщението ми? Влакът…

— Да, получих го. Питие? Аз ти водя с три.

— Перие, моля — поръчах на келнерката.

— Ти какъв си — мормон?

— Просто не пия, Тед.

— Е, аз пък пия — тръсна той и отпи голяма глътка от скоча си.

— Повярвай ми — казах аз, — и аз не искам да съм тук.

— Снощи направи едно шибано шоу в Паркър меридиен. Настина искам да ти благодаря за това.

— Ти си го заслужаваше.

Наистина си решил да ме съсипеш, нали?

— О, моля те! Кой се обади на онзи глупак в Домашен компютър, заплашвайки да изтегли рекламите на GBS, ако не уволнят Айвън? Кой разбърка същите говна с Фил Гудуин, за да не ме наеме на работа…?

— А кой ме принуди да подпиша договора за онова рекламно приложение в „Компютърен свят“?

— Ти се отметна от сделката, не помниш ли?

— А ти се опита да играеш твърдо с мен… което ме накара да настръхна.

— О, разбирам. Ти си един от онези глупаци, за които бизнесът е война. Ако някой те ядоса, това ти дава право да му разрушиш кариерата…

— Работя по един много основен принцип: Ти ме прецакваш, аз те прецаквам. Мисля, че това се нарича законът на джунглата.

— Не, това е законът на неморалните задници като теб…

Питиетата пристигнаха и аз бях принуден да прекъсна това изречение по средата. Когато келнерката остави новия скоч пред Тед, той гаврътна наведнъж предишната си чаша.

— Ще поръчате ли вечеря? — попита тя.

— Аз не съм гладен — отговори Тед.

— Аз също — допълних аз.

Щом тя се отдалечи, Тед изсъска:

— Искаш да узнаеш една малка тайна? Наистина не ми пука на оная работа какво си мислиш за мен. И наистина няма да извадя моралната карта. Особено след като знам с какво си се захванал…

— С нищо не съм се захванал.

— Разбира се, че ще кажеш така. Но аз знам…

— Какво?

— … играта, която играеш.

— Каква проклета игра?

— Не ми се прави на наивен, друже. Не мислиш ли, че съм уловил насоката, подтекста на тази среща? Повярвай ми, можеш да кажеш на шефа си Джери, че съм схванал намека. Силно и ясно.

Погледнах го озадачен.

— Тук съвсем ме обърка.

— Така ли? — ококори се той и се засмя злъчно. — Човече, ти си по-добър, отколкото те мислех в играта на будалкане. Е, какво да очаквам от един последовател на Джак Балантайн.

Усетих пристъп на страх. Тед забеляза това и се усмихна. Щракна с пръсти на келнерката и посочи към празната си вече чаша.

— Не знам за какво говориш — смънках.

— Джери ли те програмира да говориш така?

— Никой не ме програмира…

— Съжалявам, съжалявам. Забравих, че ти не си последовател на Муун — просто си покръстен в Църквата на Великия Мотиватор.

— Аз не работя за Джак Балантайн.

— Работиш. Защото и аз работя за Балантайн.

Сега наистина се уплаших.

— Тук наистина се обърках — казах.

— Разбира се. Ти не знаеш нищо. Изобщо.

— Аз наистина не…

— Тогава какво търсиш тук тази вечер?

— Джери искаше да се видя с теб…

— И ти дойде…

— … надявайки се, че ние, може би, бихме могли да оправим нещата.

— Е, можеш да му предадеш, че аз не се огъвам автоматично, когато ме заплашат.

— Аз не те заплашвам.

— Цялото това шибано нещо е заплаха — почти извика той. После, забелязвайки, че привлича погледа на околните, се наведе напред и прошепна: — Кажи на Джери, че моята позиция не се е променила. Двеста бона предварително, осемпроцентова хапка от всички бъдещи сделки. Иначе…

Скочът му пристигна. Той го глътна на един дъх.

— Иначе какво? — попитах аз.

— Иначе… е, кажи го така: Знанието е сила.

— Все още не схващам за какво говориш — казах аз.

Той ме погледна с пиянско възхищение.

— Ти си добър. Наистина си добър. Сега разбирам защо Джери и Великия Мотиватор са те наели. Ти си съвършен…

— Съвършен за какво?

Той се изправи.

— Наистина нямам какво повече да кажа по темата. Освен това: ти ще си го получиш. Ти, Джери, шибаният мистър Високи сгради. Това е едно от правилата в живота. Всички ние си го получаваме. Всичко е само въпрос на време.

След като тръсна това, той се обърна и залитна. Не стигна много далеч, тъй като шестте уискита, които обърна, го хванаха и той политна право към един келнер с поднос храна. Подносът се разби на пода, келнерът се плъзна към една маса, а Питърсън се строполи, удряйки се в тезгяха. След секунди на сцената се появи оберкелнерът. Помогна на Питърсън да се изправи, усети миризмата в дъха му и започна да го блъска към вратата. Аз хвърлих на масата малко пари и ги застигнах във фоайето. Оберкелнерът стискаше Питърсън за ръката, опитвайки се да го задържи във вертикално положение.

— Може ли да ви помогна? — предложих услугите си.

— Той с вас ли е? — попита ме оберкелнерът.

— Боя се, че да.

— Добре, явно е пиян и искам да се измете от тук. Вие можете ли да шофирате?

— Пих само Перие — можете да проверите при келнерката си.

— Тогава ви предавам отговорността да го заведете у тях. И утре, когато изтрезнее, му кажете, че тук вече няма място за него. Завинаги.

Той ми подаде Питърсън. Аз го сграбчих за ръката, изведох го през вратата и го насочих към паркинга.

— Къде са ти ключовете от колата?

— Мамка ти — изпелтечи той.

Стиснах го по-здраво и със свободната си ръка го опипах бързо. После бръкнах в левия джоб на сакото му и извадих ключовете. Бяха на ключодържател с емблемата на БМВ.

— Какъв цвят е колата ти? — попитах го.

— Черна!

— Къде си я паркирал?

Той посочи към далечния ъгъл на паркинга.

— Там.

— Страхотно — изсумтях аз и го поведох да търсим БМВ-то.

Слънцето беше залязло, паркингът бе изненадващо огромен, а уличното осветление беше слабо, така че търсенето на черното БМВ се оказа изморителна работа. Особено с пиян човек, когото се налагаше да направлявам. Питърсън се носеше непоследователно насам-натам и постоянно се блъскаше в брони и капаци. Когато си одраска пищяла в едно волво, той ме заплаши:

— Ако направиш това отново, ще те цапардосам.

— Хайде, хайде — подканих го аз и го хванах за колана, — колкото по-скоро стигнем до колата, толкова по-скоро ще се прибереш у дома.

След пет минути залитане през препятствията на паркираните коли най-накрая стигнахме до БМВ-то. Но когато облегнах Питърсън о вратата и се наведох да я отключа, чух зад себе си глас:

— Виж какво ще ти кажа, партньоре — всички ние ще го закараме обратно.

Обърнах се, без да пускам Питърсън. Зад мен стояха двама тъмни, едри типове. И двамата бяха с бейзболни шапки и слънчеви очила. И двамата носеха пистолети. За секунди пистолетите се насочиха към нас. Когато се опитах да изкрещя, усетих нещо студено и метално да опира о главата ми. Това беше малък деветмилиметров пистолет, насочен директно към лявото ми слепоочие.

— Ако бях на твое място, щях да млъкна, по дяволите — изсъска Главорез Номер Едно с южняшки акцент. Грабна ми ключовете и ги подхвърли на Главорез Номер Две. После насочи пищова си към сърцето на Питърсън, но уискито беше размътило мозъка на Тед толкова лошо, че той всъщност не разбираше какво става. Главорез Номер Две отключи задната врата, напъха Питърсън вътре, после седна до него на задната седалка и подхвърли ключовете на Главорез Номер Едно. Той ме поведе към шофьорската врата, отвори я и ми нареди да вляза вътре. Когато Главорез Номер Две насочи пистолета си към мен, Главорез Номер Едно заобиколи бързо до другата предна врата и влезе. После ми подхвърли ключовете в скута и каза:

— Карай.

— Ако искате парите ми, вземете ми парите — смънках аз. — Само ни оставете…

Не можах да довърша изречението. Главорез Номер Едно отново мушна дулото на пистолета в слепоочието ми — но този път така, че да ме заболи.

— Ако искаш незабавна мозъчна хирургия, продължавай да дрънкаш.

— Добре, добре промърморих ужасен.

— Сега подкарай шибаната кола.

Сложих ключа на стартера и го завъртях. Моторът запали от първия път, включих на първа и подкарах към изхода на паркинга. Главорез Номер Едно махна пистолета от главата ми, но го държеше готов в скута си. Поглеждайки в огледалото, аз видях как Главорез Номер Две също свали пистолета си. Не че му трябваше — Питърсън се беше проснал на задната седалка в дълбок алкохолен унес.

— Добре — изръмжа Главорез Номер Едно. — Ето как ще стане работата. Ти ще правиш точно каквото ти кажа да правиш, ще караш точно натам, накъдето ти кажа да караш. Отвориш ли си устата, и си застрелян. Опиташ ли се да извикаш помощ, си застрелян. Минаваш на червено, и си застрелян. Разбираш ли?

— Ще правя каквото…

Той ме мушна с пистолета по крака.

— Казах, никакво шибано говорене. Сега завий надясно.

Насочихме се на север по Пост роуд, минахме около миля, после завих надясно под междущатския и тръгнах надолу към Олд Гринич. Ръцете ми се потяха толкова силно, че постоянно се плъзгаха по волана. А очите ми сълзяха от чист, неподправен страх. Защото бях сигурен, че ще ни убият.

Когато влязох на главната улица на Олд Гринич, Главорез Номер Едно ми заповяда да завия остро надясно под железопътния мост, после наляво по един път, който вървеше успоредно на релсите. След петдесет ярда стигнахме до прелез с бариери от двете страни на релсите. Главорез Номер Едно се обърна към колегата си и попита:

— Това ли е мястото?

Главорез Номер Две кимна. Казаха ми да спра колата до пътя и да угася фаровете.

Седяхме там около минута-две, тишината беше прекъсвана от хъркането на Питърсън. После в далечината чухме глухото бучене на приближаващия влак, последвано от сирени и проблясващите светлини на спускащите се бариери.

— Сега — обяви Главорез Номер Едно на Главорез Номер Две.

Главорез Номер Две веднага издърпа Питърсън от колата, изправи го на крака и го поведе сгънат одве към прелеза. Бариерите се спускаха. Главорез Номер Едно се наведе заедно с Питърсън под спускащата се бариера точно преди тя да падне на мястото си. Сега от релсите ги деляха само няколко инча. И аз изведнъж разбрах какво предстои.

— О Исусе Христе — простенах. — Не можете, вие…

— Просто си стой на мястото — избъбри ми нежно Главорез Номер Едно и отново опря пистолета в челото ми.

Аз се взирах тъпо напред. Гледах как Главорез Номер Две води Питърсън между двете релси. Питърсън се люлееше напред-назад, без да осъзнава къде се намира или какво предстои да му се случи. Изведнъж те двамата бяха осветени ярко от фаровете на влака. Машинистът започна да надува бясно свирката. Главорез Номер Две се освободи от Питърсън и се стрелна встрани от релсите. Сега свирката нищеше непрестанно. Питърсън изглежда не осъзнаваше този звук, защото се обърна към влака, премигвайки от светлината. После, изведнъж, той осъзна къде се намира. Устата му се отвори широко. Свирката заглуши вика му. Главорез Номер Две бе прескочил бариерата и тичаше към колата. Чу се свирене на спирачки. Питърсън се опита да отскочи, но се препъна и главата му падна на релсата точно когато влакът…

Аз вдигнах ръце и закрих лицето си. За миг сякаш целият свят утихна. После Главорез Номер Едно се обърна към мен и се усмихна.

— Ти като че ли току-що извърши убийство — каза той.