Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (8)

1.

Офисът на Нанси Ауербах беше скромен, практичен, подреден. Тя имаше твърдо ръкостискане и сериозен, пронизващ поглед — поглед, който те кара да се чувстваш сякаш незабавно те претеглят и оценяват. Което, разбира се, си беше така — тъй като нейната работа беше да състави професионално мнение за теб.

Тя цялата беше само бизнес. Пет минути по-рано, когато влязох за пръв път в офиса й, тя ме поздрави с решителен, рязък монолог, който звучеше почти като заучен предварително.

— Мистър Алън, здравейте, мога да ви наричам Нед, нали? Аз съм Нанси Ауербах, вашият консултант за намиране на работа. Добре, че ни открихте тази сутрин. Значи, ето ни тук и ще работим заедно в продължение на — колко дълга е програмата ви? — точно така, ето я, осем седмици. Добре, ние определено ще се опознаем през следващите два месеца. Да ви поръчам ли нещо, Нед? Чай? Кафе?

— Може ли чаша вода, моля? Трябва да си взема хапчетата.

— Водата не е проблем — кимна тя. — С водата можем да се справим. — Завъртя стола си, взе бутилка Перие и чаша. Завъртя се обратно и ги постави пред мен.

— Имате ли нужда от помощ? — попита ме, поглеждайки дясната ми ръка. Китката и горната част на ръката ми бяха уви ги в бяла хирургическа лепенка. Пръстите ми се показваха през тази медицинска обвивка, но третият, четвъртият и петият бяха свързани заедно с еластичен бинт. — Не се обиждайте.

— Мога да се оправя — казах аз, използвайки палеца и показалеца си, за да развия капачката на бутилката Перие, после си налях една чаша с лявата ръка.

— Боже, тези ваши пръсти наистина са черно-сини…

— Повече черни, отколкото сини — уточних аз, извадих от джоба на сакото си два флакона с хапчета, отворих ги и лапнах по едно от всеки флакон.

— Вие сте на болкоуспокояващи? — сви загрижено устни Нанси Ауербах, след като ги преглътнах с вода.

— Да, и на антивъзпалителни…

— Сигурно сте претърпял някакъв инцидент.

— Не беше инцидент, мис Ауербах.

Тя ме погледна право в очите.

— Знам.

— Знаете какво се случи?

— Знам точно какво се е случило… Сега онова, в което трябва да се вгледаме, Нед — продължи тя, — са професионалните усложнения във вашия случай и как те могат да повлияят на бъдещите ви перспективи. Но мисля, че най-напред трябва да започнем с определянето на целите ви в кариерата и да обсъдим как да усъвършенстваме програмата, за да бъде тя възможно най-полезна за вас.

Цели в кариерата… усъвършенстване на програмата… професионални усложнения. Нанси Ауербах говореше на нов език: реч, типична за нейната служба. Език, който трябваше да усвоя бързо.

Телефонът звънна.

— Имате ли нещо против да го вдигна, Нед?

Тя вдигна слушалката и за секунди бе погълната от разговора.

— … сега всичко, което трябва да направим тук, Мат, е да пропуснем Банковия тръст от вашата автобиография.

Докато тя продължаваше да дърдори, аз внимателно изучавах Нанси Ауербах. Висока, към петдесетте, с добре оформени крака, дълги елегантни пръсти (без венчална халка, но със снимки на двете й хлапета на бюрото — разведена), сив костюм — рибена кост. Определено от Източното крайбрежие. Вероятно родена и израснала във Феърфийлд Каунти, прекарвала е летата си в Гринуич кънтри клъб, от Розмари хол е постъпила в Смит или в Скидмор, вързала се е с някой глупав адвокат на име Брад, отглеждала е децата си в предградията докато бракът им се е провалил в пламъци, когато тя отново се е появила на пазара за работна ръка и започнала новата си кариера, консултирайки провалените жертви на корпоративна Америка.

— … Мат, ти знаеш техните условия… Разбира се, чувам те, и, да, преместването в Рочестър не влиза в представите ми за приятно прекарване. Но това е сделката. Това или нищо…

Докато продължаваше да дърдори, виждах как от време на време хвърля крадешком по някой поглед към мен — очите й постоянно се връщаха към счупената ми ръка, към посинелите пръсти. Сякаш ме държеше под око. Чудеше се дали не съм някакъв откачалник в моден костюм — маняк, на когото някой ден е съдено да влезе в Макдоналдс с АК-47 * в ръка и да обяви на посетителите: След като свърша с този Биг Мак, вземам всички ви със себе си.

Знаете какво се случи?

Знам точно какво се е случило.

Несъмнено всички в компютърния бизнес също знаеха. Любопитната сага, довела до края на „Компютърен свят“, изпълни всички вестници; Уол стрийт джърнъл, Таймс, даже Нюздей съобщаваха в бизнес страниците си как сме били подхвърляни като горещ картоф от Гец-Браун към Кланг-Мартелсман и към Потолм-Рутан, само за да бъдем унищожени като някой недорасъл уличен пънкар, посмял да си придава важност пред мистър Голям. Макар че съобщението в Таймс беше дълго само три абзаца, Джърнъл посвети на историята половин колонка. С наистина крещящ финален абзац:

„Според източници от «Компютърен свят», шокиращата новина за спирането на заглавието провокирала значителен ужас сред служителите на списанието — особено след като, преди коледните празници, те били уверени в бъдещето на «Компютърен свят» от мистър Клаус Креплин, групов издателски директор на Кланг-Мартелсман. Злобата срещу мистър Креплин била изразена от един мениджър на «Компютърен свят» — Едуард Алън, директор по териториални продажби на списанието за Североизтока. След като научил за своето уволнение, той нападнал физически мистър Креплин. Срещу него не са повдигнати никакви обвинения.“

Да, това беше вярно. Но онова, което Джърнъл (за щастие) не спомена, беше фактът, че след като нападнах Креплин, последва ужасен двеминутен период, в който си мислех, че наистина съм го убил. Легнал неподвижно на пода, кръвта сякаш извираше от носа и устата му (сега му липсва един зъб), Креплин незабавно беше заобиколен от двама служители от охраната. След като решиха бързо, че е в безсъзнание, те се опитаха да го съживят със сурови методи. Биеха му шамари по лицето, друсаха го силно, крещяха в лявото му ухо. После една от жените потърси пулса му.

— О, Исусе, той е спрял — изкрещя тя и започна да възстановява сърдечния ритъм, налагайки с юмрук гърдите на Креплин. Изведнъж се чу силно, отчетливо пъшкане, когато Креплин изведнъж отново дойде в съзнание и реагира с недоволство, усещайки, че има две счупени ребра. Другата охранителка сложи палец на лявата му китка.

— Пулсът е отличен — кресна тя на колежката си. — Не знаеш ли как да направиш това?

Извикаха ченгетата. Докато ги чакахме да пристигнат, Лоренцо ме закопча с белезници за един стол (поне беше достатъчно свестен да не закопчае току-що счупената ми дясна ръка). Най-напред пристигнаха двама санитари. Креплин продължи да охка високо, докато го товареха върху носилката и го откарваха. След като Креплин замина, аз помолих Лоренцо да ми разкопчее белезниците.

— Съжалявам, човече. Просто си върша работата.

После той се наведе напред и прошепна:

— Но нека ти дам един малък съвет. Следващия път, когато искаш да цапардосаш някого, използвай долната част на ръката си. Причинява максимална вреда на него и минимална на теб. Замахваш към някого със свит юмрук и двамата заминавате за Бърза помощ.

Но Бърза помощ не беше първата ми спирка. Най-накрая полицията се появи. На път към центъра в патрулната кола едно отегчено от света ченге се обърна и каза:

— Значи изрита говната на шефа си?

Аз кимнах.

— Трябва да си се почувствал добре.

В управлението бях регистриран за нападение. Дадоха ми възможност да се обадя веднъж по телефона. Слава Богу, Лизи беше зад бюрото си. Когато й съобщих къде се намирам — и какво ме е завело там — тя въздъхна. Но пристигна в полицията за по-малко от трийсет минути. Влизайки в стаята на дежурния, където ме държаха, тя ме прегърна и каза, че адвокатът вече е тръгнал.

Полицаят, който ме регистрира, беше на телефона. Когато затвори, той се обърна към нас и каза:

— Отпратете адвоката. Имам добри новини за вас, от всички фронтове. Вашата жертва е добре. Лошо е охлузен и му липсва един преден зъб, но няма вътрешни наранявания — с изключение на две счупени ребра. Както и да е, адвокатът ми каза, че оттеглят всички обвинения срещу вас. До колкото зависи от мен, ти трябва да изчезваш от тук, момче.

Докато Лизи ми помагаше да се изправя на крака, ченгето каза:

— Един безплатен съвет. Следващия път, когато решиш да бухнеш някого, не бъди такъв глупак да използваш свит юмрук…

Чувствах ръката си като торба от плът, натъпкана със счупени стъкла. В таксито на път към болницата Ленъкс хил най-накрая ме споходи и шокът. Лизи, усещайки колко съм зле, стисна здравата ми ръка и прошепна:

— Не се отчайвай, скъпи.

И тогава светлините в мозъка ми угаснаха.

Когато се свестих, бях разпънат върху болнична количка в спешно отделение. До мен стоеше лекар в бяла престилка. Държеше рентгенова снимка.

— Добре дошъл — поздрави ме той. — Искате ли да видите какво сте направил с ръката си? — Вдигна снимката над лицето ми и посочи към някакви деликатни костици на три от пръстите ми. Още несвикнал с ярката болнична светлина, аз трябваше да присвия очи, за да ги видя.

— Счупил сте четвъртата кост на третия, четвъртия и петия пръст. За пръв път виждам такова счупване. Сигурно сте използвал свит юмрук…

— Сериозно ли е, доктор…?

— Хардинг. Джеф Хардинг. Аз съм дежурен ортопед в Ленъкс хил. Ако бяхте концертиращ пианист, това може би щеше да е краят на кариерата ви. Във вашия случай ще са необходими осем-десет седмици в еластичен бинт…

Осем-десет седмици. Страхотно! Точно когато ще ме интервюират за нова работа. Тоест, ако някой посмееше да ме наеме. И даже ако по някакъв начин преди интервюто не знаеха за нападението, те с адска сигурност щяха да ме попитат за посинелите ми пръсти по време на самото интервю.

— … така че дългосрочната прогноза е отлична.

Само от ваша гледна точка, докторе.

Час по-късно ме изписаха от болницата. В таксито към центъра аз казах на Лизи:

— Никой вече няма да ме наеме…

— Не е вярно. Всеки в бизнеса знае колко успешно се справяше. Знаят също, че те прецакаха. Повярвай ми: хората ще ти съчувстват. За момент си изключил, това е всичко. И това е разбираемо, при дадените обстоятелства. Не е като да имаш досие за жестоки нападения.

— Въпросът с парите ме плаши до смърт. Имам предвид, без втората половина от премията…

— Даже не си мисли за това.

— … и от банката ще ме притиснат когато научат, че…

— Нед, моля те. Ти си в шок, надрусали са те с болкоуспокоителни, така че точно сега всичко ще ти се струва малко страшно. Но ще се оправи.

Лизи беше права. Хапчетата ме бяха замаяли толкова, че уикендът изчезна в мъгла. Имаше случайни моменти на просветление — по време на които аз бях преследван от дълги тиради за съсипаната ми кариера, а пък Лизи постоянно трябваше да ме успокоява, че всичко ще се нареди добре. В неделя вечерта успях да приема две телефонни обаждания. Първото беше от Фил Сирио.

— Шефе, знам, че се възстановяваш вкъщи, но се чу какво си направил и просто искам да ти кажа: това е било разкошно.

— Благодаря, Фил.

— Разбира се, не е трябвало да използваш свит…

— Знам, знам. Ти как приемаш новините?

— Нали разбираш, малко съм вбесен. Особено заради премиите. Остава ми една празнина.

— С колко си вътре?

— Четиринайсет.

— Уха.

— Всички изгоряхме. Но те са ми длъжници.

— И какво ще правиш сега?

— Това-онова. Имам приятели. Ще се оправя. Ами ти, шефе?

— Не знам. След това, което надробих, вероятно е най-уместно да стана бияч.

— Ще се оправиш, шефе. Не се коси. И запомни: когато преби този швабски шибаняк, ти го направи заради всички нас. Така че Фил ти е длъжник. Ако някога имаш проблем, аз съм насреща. Разбираш ли?

— Ти си страхотен, Фил…

— До скоро, шефе.

Второто обаждане беше от Деби Суарес. Както обикновено, тя дърдореше с пълна скорост.

— Тряб’а да ви кажа, просто тряб’а да ви кажа, наистина ми светна, когато чух, че сте го натупал. Вие сте моят герой, мистър Алън. Искам да кажа, знам, че си счупихте ръката, но си струваше, нали?

— Не съм напълно сигурен в това, Деби.

— Знам какво си мислите, но те ще се редят на опашка, за да ви дадат работа. Имам предвид, че вие сте най-добрият.

Цялата тази история, че съм готов за нова голяма работа, ме изнервяше. Приказки от отделението на смъртниците — всеки е много весел с момчето, на което му остават само два месеца живот.

Опитвайки се да сменя темата, аз попитах Деби как ще се оправи финансово. Тя притихна и каза:

— Аз вече имам работа.

— Толкова бързо.

— Да, е, Чък Зануси ми я предложи.

— Разбирам — отговорих аз.

— Знам, знам — той е задник. Но вчера ми се обади у дома и ме помоли да бъда част от екипа на „Телепродажби“ в РС Глоуб. Аз просто нямах избор…

— Това е страхотна новина, Деби…

— Честно, наистина ми се искаше да му кажа: Няма начин, Хосе. Но бях отчаяна…

— Не е нужно да ми обясняваш…

— Вижте какво ще ви кажа: той ми предложи скъперническа сделка. Същата заплата, без участие в печалбата през първите шест месеца. Поне ние с Раул все още имаме здравната застраховка от „Компютърен свят“ за осемнадесет месеца. Но — и заради това наистина ми се иска да изритам немците по топките — ако не бяха продали компанията до вчера, мама щеше да се включи към моята застраховка. Това е напълно нечестно, нали разбирате?

— Повярвай ми, Деби, разбирам.

— Поне с новата работа ще мога да използвам парите от „Компютърен свят“, за да покрия медицинските сметки на мама. А… това е страхотно. Много ще ви хареса. В петък, след като научих новината, се обадих на касиера в академията Фейбър, съвсем разстроена, да му кажа, че няма да мога да платя оставащите четири бона и половина, които дължа на училището в края на януари. Познайте какво ми каза той: тъй като моят шеф му е написал служебно писмо, с което компанията гарантира изплащането на парите, компанията ще трябва да покрие сметката.

За пръв път от дни насам успях да се усмихна. Според стандартните правила за корпоративно поглъщане, когато Потолм-Рутан купуват „Компютърен свят“, те приемат да уважат и всички претенции на кредиторите му (макар че незабавно закриват заглавието). Благодарение на моето писмо третият семестър на Раул Суарес във Фейбър сега щеше да бъде платен от новите работодатели на Деби.

— Както ви казах на тържеството — обади се сякаш някъде отдалеч Деби, — много съм ви задължена.

— Ще се чуваме, Деби…

На следващата сутрин, понеделник, силният сняг се завърна в Манхатън. Лизи трябваше да отиде в офиса — а аз седнах в леглото, наблюдавайки я мълчаливо как се облича. Точно тогава ударът попадна право в целта. Тя беше с костюм, аз бях по пижама. Тя имаше работа, аз нямах. Тя имаше бъдеще, аз — не.

Усещайки мрачното ми настроение, тя каза:

— Помогни си сам — дай си няколко дни почивка, преди да се обадиш на хората от Настаняване. Когато отидеш там, ще искаш да създадеш впечатление за увереност…

— Искаш да кажеш, че изглеждам трагично?

Лизи се стъписа от сърдития ми тон, но гласът й си остана деликатен, успокояващ.

— Просто казвам, че вероятно все още си малко травматизиран…

— Ти какво си, моят проклет психиатър?

Тя ме погледна, смаяна от онова, което току-що казах. Аз също бях смаян. Незабавно скочих на крака и зарових глава на рамото й.

— Съжалявам, съжалявам…

Тя се освободи и хвана лицето ми с две ръце.

— Не прави това, Нед. Моля те!

— Наистина не исках…

— Аз съм на твоята страна. Не забравяй това.

— Разбира се.

Целуна ме нежно по челото.

— Трябва да тръгвам. По-късно ще ти се обадя да видя какво правиш.

Щом тя излезе, аз се строполих обратно в леглото, дръпнах чаршафите върху главата си и затреперих от срам. Как, защо можах да се обърна толкова злобно към нея? Да нападна единствения истински съюзник, който имах в живота. Тя беше права: аз бях в следшоково състояние. И не можех да се престоря на щастлив пред съветничката по настаняването на работа. Трябваше да си остана вкъщи докато възстановя равновесието си.

Посегнах към телефона. Обадих се в местния цветарски магазин и поръчах голям букет рози да бъде изпратен в офиса на Лизи. Помолих ги да приложат картичка със следното съобщение:

„Толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Обичам те.“

През следващите няколко часа лежах отпуснат на дивана и гледах снега отвън. Ръката все още ме болеше адски. Натъпках се с още болкоуспокояващи. Задрямах и час по-късно се събудих от звъненето на домофона. Залитнах към него, натиснах копчето за разговор и чух равен глас:

— Вие ли сте Едуард Алън?

— Ъхъ.

— Куриерски услуги. Имам писмо за вас.

Натиснах му кончето за влизане и изчаках пред вратата докато той слезе от асансьора. Носеше черни ботуши до коленете, а главата му още бе покрита от черен мотористки шлем, наръсен със сняг. Сякаш Дарт Вейдър беше пристигнал да ми донесе новини.

— Карат ви да правите доставки в тази виелица? — попитах аз.

— Да — чу се глас изпод шлема. — Карат ме.

Подписах се за писмото, дадох му пет долара бакшиш, после се разкаях: вече наистина не можеш да харчиш толкова нашироко! Той кимна, обърна се и тръгна тежко по коридора, сякаш бе задвижван от батерии.

Пликът беше украсен с емблемата на Потолм-Рутан. Разкъсах го нервно. В писмото пишеше:

„Мистър Едуард Алън

Западна 20 улица 16

Ню Йорк,

Скъпи мистър Алън,

Както знаете, «Компютърен свят» престана да съществува като заглавие от втори януари 1998 година. Тъй като сте нает в списанието от 1994 година, вие имате право, като част от стандартния пакет при уволнение, на двуседмична заплата за всяка прослужена година, плюс всеки незаплатен досега полагаем ви се отпуск.

Вие също така имате право, според COBRA^[1], да продължите вашата медицинска застраховка в Синия кръст /Синия щит за осемнадесет месеца (т.е. до втори юли 1999 година) при намалена ставка. Според условията на COBRA бившият работодател покрива 50 процента от стойността на премията; бившият служител — останалите 50 процента. Вашата месечна премия е $ 426,90. Ако желаете да ползвате удължено покритие с отстъпката от COBRA, моля ви изпратете ни чек за $ 213,45 (платим на Синия кръст/Синия щит в Ню Йорк) до първи февруари. Моля ви, нека всички бъдещи вноски за Синия кръст пристигат при нас до първия ден от всеки месец.

Според нашите документи вие сте ползвал полагащия ви се двуседмичен отпуск през 1997 година, така че ви дължим общо осем седмични заплати (4 години х 2 седмици).

Годишната ви заплата беше $ 60 000 — или 1153,84 на седмица. Това означава, че осемседмичната заплата възлиза на $ 9230,76.

Обаче забелязваме, че на двадесети декември 1997 година сте написал официално писмо от името на «Компютърен свят» до мистър Кевин Майърс, касиер на академията Фейбър, гарантиращо, че таксата за обучение в размер на $ 4500, дължима от мис Деби Суарес — бивша служителка на «Компютърен свят» — ще бъде платена от компанията. Нашият правен отдел ни информира, че бившият ви пост в «Компютърен свят» не ви е давал право да подписвате подобно писмо, да не говорим за гарантиране на подобно плащане. Правейки това обаче, вие сте обвързал компанията да уважи тази финансова отговорност.

Правният отдел ни информира също, че можем да заведем дело за превишаване на правата ви срещу вас. Но след като понастоящем изгубихте работата си — и за да ви спестим разходите за защита при подобно дело — ние решихме да удържим сумата от $ 4500 от последното ви плащане от $ 9230,76. Приложен е чек за $ 4730,76.

Моля ви, бъдете информиран, че ако желаете да протестирате против това действие, ние няма да имаме избор, освен да заведем дело срещу вас.

Ако имате някакви допълнителни въпроси по този проблем, моля ви адресирайте питанията си до мис Хедър Нусбаум в Личен състав, Потолм–Рутан.

Искрено ваш, Албърт Крусигер

Директор Личен състав

Потолм-Рутан“

Смачках писмото и го хвърлих към прозореца си. После залитнах натам, вдигнах го и внимателно взех чека, който беше закачен с кламер в ъгъла. Не можех да си позволя да изхвърлям пари.

Отпуснах се отново на дивана, приглаждайки разсеяно смачкания чек върху коляното си. Копелетата! Потолм-Рутан бяха огромна мултинационална корпорация с годишен оборот доста над три милиарда. За тях четири хиляди и петстотин кинта бяха дребни пари, цената на пакет дъвки Джуси фрут. За човек като мен — изведнъж останал без работа, потънал в сериозни дългове — това си беше едно малко състояние. А сега отмъстителните говна настояваха да ме заковат със сметката — макар да знаеха, че просто съм помагал на Деби. Каква полза от това да вършиш добри дела? Никаква.

Но след като понастоящем изгубихте работата си — и за да ви спестим разходите за защита при подобно дело… Колко човечни, милосърдни хора! И тази работа с медицинската осигуровка. Онова безгръбначно копеле в Личен състав ми каза, че ще мога да се възползвам от медицинската осигуровка на компанията през следващата година. Но пропусна да спомене, че ще трябва да плащам половината сума. Почти двеста и тринадесет долара на месец! Това възлиза на две хиляди и петстотин годишно — което, когато се извади от последното ми плащане, ме оставяше с около две хиляди сто и двеста. Въшливи два бона разплащане за четири години с петнайсетчасови работни дни, с безкрайни опасения и саможертви в името на работата. Първо ти ограбват премията от трийсет бона. После — за да те изритат наистина по зъбите, когато знаят, че си отчаян — те те изхвърлят с някакви си мизерни няколко хиляди кинта.

Телефонът звънна. Посегнах към него.

— Айвън се обажда.

Звучеше напълно отпаднал духом.

— Днес щях да ти се обадя — казах аз.

— Бях решил да те посетя в болницата, но когато се обадих в събота, ми казаха, че са те изписали. Още ли те боли?

— Определено. А ти как се справяш?

— Обмислям какво ще правя в съда за дългове. Задникът ми зависеше от тази втора половина от премията. Дължаха ми осем и деветстотин. И всичките са вече похарчени.

— На мен го кажи.

— Чу ли какво е станало през уикенда?

— А трябваше ли?

— Току-що разговарях с Фил Сирио, Изглежда, че Чък Зануси се е обадил на всички външни търговци от Североизточни продажби — Мадуро, Блухорн и Фил — предлагайки им работа в РС Глоуб. На всички, освен на мен.

Бях на границата да смачкам отново този чек, но се спрях.

— Направо не мога да повярвам. Както и да е, когато Фил ми се обади снощи, той не спомена, че е получил предложение за работа.

— Защото са му се обадили едва преди час. После той позвънил тук-там, разбрал, че Зануси е търсил Мадуро и Блухорн още вчера и се чудеше дали не е предложил нещо и на мен.

— Значи всички те ще лижат задника на Зануси в РС Глоуб?

— Мадуро и Блухорн са приели, но Фил нарекъл Зануси измет и му казал, че предпочита да работи в отдела по чистотата.

— Страхотен човек е този Фил.

— Както и да е, през последния час се опитвам да се свържа със Зануси в новия му офис. Преди десет минути ми се обади секретарката му. Мистър Зануси желае да ви информирам, че за вас няма място в РС Глоуб, както и в другите издания на Потолм-Рутан.

— Наистина съжалявам, Айвън.

— Прецакан съм, Нед. Свършен.

— Айвън, минали са само седемдесет и два часа откак всичко се срути. Включили са те в програма, нали?

— Да, някаква компания за настаняване на работа, наречена Джерард Флин асоусиейтс.

— И аз съм в същата. Добре, виж какво, основното е следното: те са там, за да ти намерят работа. И те наистина ще ти намерят нещо ново. Ще си стъпиш на краката. Не се притеснявам за теб, приятел.

Това си беше абсолютна лъжа. Нашата индустрия беше малка — и щеше да изтече информация, че Айвън е единственият външен търговец от „Компютърен свят“, който не е получил предложение за работа от Чък Зануси. Даже ако все пак успееше да намери нещо, когато бъдещият му работодател се обадеше на Чък за подробности относно Айвън, много се съмнявам, че отмъстителното копеле щеше да му даде хвалебствени препоръки. За Зануси аз и Айвън бяхме двамата типове, които едва не му струваха работата. И той щеше да ни накара да платим висока цена за това.

— Благодаря за окуражителните думи — каза Айвън. — Имам нужда от тях. Ангажиран ли си днес за обяд?

— В този сняг и с моята ръка наистина нямам планове да излизам от апартамента.

— Виж какво — каза Айвън, — знаеш, че живея точно до Забар. Мога да взема някакви студени хапки, малко сирена, бутилка червено, да скоча в метрото и за час да пристигна у вас.

Точно в този момент имах достатъчно причини да си завра главата във фурната.

— Тези хапчета, които ми предписаха, наистина ме замайват, Айвън.

— Разбирам, разбирам…

— Ще се видим в компанията по настаняване — наканих се да приключа. — И престани да се тревожиш.

— Човече, как ми се иска да ти имам спокойствието.

Но аз бях всичко друго, освен спокоен. Щом Айвън затвори, взех един бележник и започнах да го запълвам с цифри. Правех си сметките. И те не изглеждаха окуражително:

ДОХОДИ

Последната сметка от „Компютърен свят“ — 2561

Спестявания: около 8000

Акции, облигации: 5000

401к: 9600

$ 25161

 

 

ДЪЛГОВЕ

Чеиз Манхатън банк (краткосрочен заем): 25000

Кредитни карти:

Американ Експрес (вкл. ваканцията в Невис): 9100

Дайнърс (вкл. коледни подаръци и т.н.): 6255

Master Card: 940

Visa (Д-р Гордън): 3200

Тенис клуб (годишна такса): 1800

Картата от магазина на Барни: 1250

$ 47545

 

 

МИНИМАЛНИ МЕСЕЧНИ РАЗХОДИ Наем (моят дял): 1750

Син кръст/Син щит: 213

Обучение: да кажем 100

Телефон: да кажем 150

Храна: да кажем 320

Кабел: 60

Застраховки (без здравната) 125

Ядене навън/Развлечения (моят дял)

минимум 800

$ 3518

Ако отрежех ресторантите, баровете, купуването на нови дрехи, книги, компактдискове, ходенето на кино или даже онези три долара месечно за транспорт — ако, накратко, изобщо не излизах от апартамента — вероятно щях да мога да водя елементарен живот за две хиляди седемстотин и осемнадесет долара на месец. Това правеше трийсет и две хиляди шестстотин и шестнадесет долара годишно след данъците — което означаваше (изчислявайки федералните, градските и щатските данъци), че все пак трябваше да печеля доста над петдесет и пет бона годишно. Невероятно! И тези петдесет и пет бона се базираха върху разделянето по равно на разходите между Лизи и мен. Сто хиляди кинта на година минимум за съществуване в Ню Йорк. Не е чудно, че се накиснах в такива дългове. Не е чудно, че стомахът ме болеше като разранен. Ако ликвидирах скромните си количества акции, облигации и спестявания, пак трябваше да намеря още двадесет и две хиляди триста осемдесет и четири долара, за да изчистя останалия си дълг.

Само ако бях малко по-благоразумен докато работех в „Компютърен свят“ и ако бях си оставил настрани някакъв финансов фонд в случай на прецакване, предназначен за лоши времена като тези… Но аз живеех нашироко. Мистър Бърза писта — който се смяташе за твърд като скала, устойчив на всякакви корпоративни пакости и вреди, винаги способен да достави мангизите, когато стане напечено.

Но после размахах юмруци. И…

Не се паникьосвай, не се паникьосвай! Може би Лизи беше права — бъдещите работодатели щяха да прегледат цялото ми досие, а не да съдят единствено по едно ирационално действие. На интервюто можех да ги убедя, че съм реагирал при извънредни обстоятелства, че съм бил под извънредно напрежение. И че — ако ми дадат шанс — ще бъда най-големият печалбар, който са виждали в своята компания. Имам предвид; видяхте ли как „Компютърен свят“ тръгна отникъде, за да надмине Компютър Америка като компютърно списание номер две в страната? Сега не се опитвам да печеля точки заради разширяването на пазарния му дял — но, приемете го така, в продължение на шестнадесетте месеца, през които ръководех Североизтока, нашите регионални приходи от реклама се утроиха. И връзките, които съм си създал с най-големите имена в нашата индустрия…

Веднъж продавач, завинаги…

Но сега бях един отчаян продавач. Отчаянието ми струваше двадесет и две хиляди триста осемдесет и четири долара. Не можех да си позволя продължително оздравяване. Трябваше да се върна в играта. Веднага.

Така че се пресегнах към телефона, обадих се в Джерард Флин асоусиейтс и си уредих среща с моята консултантка по настаняване на работа за следващата сутрин.

 

 

Ето защо седях срещу мис Нанси Ауербах в тази все още снежна сутрин във вторник, слушайки я как привършва телефонния си разговор с някакъв нещастен глупак, който не искаше да се мести в Рочестър, наблюдавах стоманените й погледи към бинтованата ми ръка и се чудех дали вече не ме е завела в графата: Безнадеждни случаи.

— … казах ти вече, Мат, казах ти го и преди — ти решаваш. Не искаш мястото, пропускаш, и се връщаме в началото. Но аз няма да зачеркна напълно Рочестър… добре, добре, не е Париж… виж, ще трябва да приключваме, аз съм с един клиент… утре по това време е добре.

Тя затвори и се обърна към мен с изкуствена професионална усмивка.

— Съжалявам за това, Нед. Как е ръката?

— Все още счупена.

— Чувство за хумор. Харесва ми. Хуморът е наистина важен в подобен момент. Също и перспективите. И — за да тръгнем отнякъде, нека да започнем да определяме областите на взаимен интерес — искам да ви попитам следното: каква е най-голямата ви грижа точно в този момент?

Погледнах я в очите и отговорих:

— Дали някой изобщо ще ме наеме отново?

Очите й отново се сведоха надолу към пръстите ми с цвят на мастило. После тя кимна няколко пъти и захапа разсеяно долната си устна. И с най-логичния си, рационален ще подбирам думите си внимателно тон тя каза:

— Това ми се струва доста разумна грижа.