Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (12)

5.

Тя ме чакаше на гарата. Към петдесетте. Пет фута и два инча. Посребрена коса. Тъмносин костюм с панталон, който подчертаваше леката й пълнота. Издатина на бедрото, където под сакото й не чак толкова дискретно бе скрит служебният й револвер. Ръкостискане, което временно блокира кръвообращението в пръстите ми.

— Нед Алън? — попита тя, когато приближи до мен на перона. — Детектив Кастър.

— Много мило от ваша страна, че ме вземате от тук — отбелязах аз.

— Част от службата. Благодаря, че пристигнахте тази сутрин. Искаме да уредим тези въпроси колкото може по-бързо. Шефът ви добре ли възприе факта, че си вземате почивен ден?

— Не.

— О, той е от онези, нали?

— Недоизказването на годината.

— Ако искате, мога да му се обадя, да му обясня защо се нуждаем от вас тук.

— Благодаря, но това няма да помогне много. Този тип е кръгла нула, що се отнася до съчувствието.

Всъщност, когато се обадих на Медузата след разговора си с детектив Кастър и обясних, че трябва да отида до моргата в Хартфорд, за да идентифицирам един труп, той попита:

— Починалият член на семейството ти ли беше?

— Не — един човек, с когото работих, но…

Медузата ме прекъсна.

— Ако беше член на семейството, щяха да ти се полагат три почивни дни с пълно заплащане. Но щом е просто човек, с когото си работил…

— Виж какво, той наистина няма никакви близки роднини, така че…

— Това си е негов проблем. Щом трябва да отидеш в Хартфорд, губиш днешната си надница. Ако те няма и утре, губиш вторника и квотата ти скача с още три. Ясен ли съм?

— Утре ще бъда там. — И после затворих, преди да кажа нещо, заради което да ме уволни.

Влязохме във форд ескорта на Кастър, по който нямаше отличителни полицейски знаци. Тя си закопча колана, завъртя ключа на стартера, бръкна в жабката и извади пакет цигари Мериш.

— Надявам се, че не възразявате?

Аз прерових джобовете на палтото си, докато намеря своите Уинстън.

— Колега пушач — усмихнах се, пъхайки цигара между устните си.

— Е, значи ще се разбираме добре — кимна доволно детектив Кастър и натисна запалката на колата.

Включихме се в движението и последвахме знаците към центъра.

— Ще спрем на три места. Първо в моргата — която се намира в едно предградие, наречено Фармингтън, на около десет минути от тук. След като идентифицирате тялото, ще отидем до апартамента на мистър Долински, преди да се отправим към офиса му в месечника Домашен компютър. Шефът му… — тя отвори малък черен бележник — … някой си мистър Дуейн Хелман помоли да се види с вас. Мисля, че е доста разстроен от случилото се.

— Какво точно се е случило?

— Мистър Долински се е хванал с тръбата.

— Какво е направил?

— Обгазил се е. В колата си. — Тя посегна пак към бележника, отвори го и докато шофираше, прочете бележките си. — Тойота Корола от осемдесет и седма, намерена в Елизабет парк снощи в два и тридесет и три от патрулна кола по време на рутинна обиколка. Починалият е паркирал в гориста местност край малко езеро. Двамата полицаи намерили градински маркуч, закачен към ауспуха, другият край на маркуча пъхнат в десния преден прозорец, всички прозорци на колата облепени с тиксо, колата пълна с дим… С други думи — класическото самоубийство на тръбата. Имаме по две-три такива всеки месец.

Дръпнах силно от цигарата си и погледнах през прозореца.

— Съдейки по приготовленията, които е направил мистър Долински, не е имало викове за помощ. Полицаите са открили квитанция от Уол-Март на предната седалка. От времето, когато е написана квитанцията… — Още един поглед в бележника. — … Пет и тридесет и осем вчера следобед, изглежда, че мистър Долински е купил тиксото и градинския маркуч от Уол-Март, наблизо до апартамента му в Западен Хартфорд, а после е подкарал направо към Елизабет парк.

Пет и трийсет и осем. В една тъмна, пуста зимна нощ. Ако на път към този Уол-Март Айвън се беше забавил само с двайсет и две минути, тогава магазинът щеше да затвори до пристигането му. И това може би щеше да го принуди да отложи смъртта си за следващия ден. И може би, на сутринта, всеобхватното чувство за безпомощност щеше да премине.

— Обзалагам се, че знам за какво си мислите — погледна ме детектив Кастър. — Само ако ми се беше обадил. Само ако знаех колко зле се чувства той. Само ако… Права ли съм?

Свих рамене.

— Най-лошото при самоубийствата е начинът, по който са наказани живите. Но… може ли да бъда откровена? Той очевидно е искал да си замине. Защото намерихме бутилка уиски и празно шишенце валиум на седалката до него. Рецептата е била на негово име, което ме кара да се чудя: отдавна ли е изпаднал в депресия?

Обясних й за смъртта на дъщеря му, за провала на брака му, за проблемите в работата, начинът, по който „Компютърен свят“ изведнъж беше погубен.

— Значи на мистър Долински са му се струпали доста големи проблеми — каза детектив Кастър.

— Онова, което ме смущава, е, че преди шест-седем седмици Айвън беше в най-добрата си форма от години насам. Тъкмо беше намерил тази нова работа и наистина гледаше с оптимизъм към бъдещето…

— Говорил ли сте с него от тогава?

— Не, бях доста зает. Той не е ли оставил някаква бележка, някакво обяснение?

Обратно към бележника.

— На арматурното му табло имаше писмо. Кратко и ясно: вашето име и телефонният ви номер, както и лично послание към вас: Кажете на Нед, че съжалявам заради това, че пак го карам да подрежда след мен. Това беше то.

Издишах шумно и усетих как гърлото ми се стяга, за да потисне риданието.

— Той правеше ли грешки в работата? — тихо попита детектив Кастър.

— След смъртта на дъщеря си, да.

— И вие често трябваше да го покривате?

— Предполагам.

— Значи ви е възприемал като свой приятел.

Очите ми започнаха да се насълзяват.

— Да. Аз бях негов приятел.

Влязохме във Фармингтън, после подкарахме към Университета в Кънектикът по медицина и стоматология. Офисът на хартфордския медицински патолог беше разположен в мръснобяла бетонна сграда. Паркирахме колата. Когато приближихме главния вход, покрай нас зави една линейка и се насочи към задната част на сградата.

— Отзад правят доставките — тихо ми обясни Кастър. После допълни: — Ще приключим с това колкото е възможно по-бързо. Хартфордската морга се гордее с бързото си обслужване.

В сградата едно униформено ченге разговаряше с администратора на моргата. Детектив Кастър приближи до бюрото, показа си значката и посочи към мен. После ми кимна да я последвам в стаята за роднините. Просто, функционално обзавеждане. Кафе-машина. Бележка на една от стените с множество имена на болнични свещеници от различни вероизповедания.

Без да мисля, аз извадих цигара и я приготвих между пръстите си. Същото направи и Кастър.

— Моля ви, в болницата не се пуши — предупреди ни служителят с бяла манта, който влезе в стаята за роднините. Погледна към документацията. — Мистър Алън, готови сме за вас.

Очаквах обичайната сцена на ченгеджийска показност в моргата. Долапи месо в стая, чиято стена е пълна с лъскави метални вратички. Някой служител, който отваря едно от хладилните отделения. Студен въздух, който ме удря в лицето, докато служителят грабва дръжката и изважда плочата, върху която лежи тяло, покрито с бял чаршаф. После, след като ме попита дали съм готов, бавно открива лицето…

Но хартфордската морга беше хигиенизирала преживяването по идентифициране на тяло. Бяхме заведени в нещо, което приличаше на приемна — син диван, два стола и видеомонитор (екранът му беше покрит с бял плат), разположен върху малка масичка. Служителят се представи като доктор Левън и каза, че той е направил аутопсията на Айвън. Попита ме дали имам някакви въпроси, преди да започне идентифицирането. Аз поклатих глава. Той приближи до монитора. Не преставах да си мисля: това е като търговска конференция, а пък онзи тип с бялата манта ще използва някакви аудио-визуални материали, за да изнесе тирадата си. Помоли ме да седна. Намерих един стол и вперих очи в монитора.

— Готов ли сте? — попита доктор Левън.

Аз кимнах. Уредът беше готов — и аз осъзнах, че гледам към мъртвешки бледото лице на Айвън Долински.

Снимката беше отблизо. Ярките светлини придаваха на синьо-сивата кожа на Айвън спектрален блясък. Не като баща ми, жертва на рака — който приличаше на глава на амазонска мумия когато почина — въглеродният окис и коктейлът с валиум, които бяха убили Айвън, не бяха навредили на лицето му. Той изглеждаше спокоен; неспокойното му, обременено лице най-накрая се беше освободило от многобройните мъчения, които го преследваха през последните няколко години. Усетих, че несъзнателно потискам още едно ридание. Всеки се опитва да планира живота си толкова внимателно, нали? Ние сме като деца с комплект кубчета за строене — методично нареждаме тухличките една върху друга. Работата, домът, семейството, боклуците, които купуваме — тухла върху тухла, трупаме ги нависоко, молейки се това да е стабилна, дълготрайна конструкция. Но ако животът като възрастен те научава на нещо, то е следното: нищо не е фиксирано, солидно, трайно. И даже не е необходим катаклизъм, за да може цялата сграда да се срути отгоре ти. Само едно малко раздрусване ще свърши работа.

Докторът попита:

— Това ли е мистър Айвън Долински?

Аз кимнах. И ми се щеше да допълня: Искате да узнаете истинската причина за смъртта? Неуспех да приключи сделката. Ето какво го беше убило. Приключването беше критерият, с който той измерваше личната си стойност. След смъртта на Нанси, след развода си, способността му да продава беше единственото нещо, което го задържаше на повърхността. Това беше неговият занаят, неговото изкуство, онова, в което беше добър. Докато и това умение избяга от него. И после… може би, това беше само въпрос на време.

Катастрофата е толкова случайно нещо, нали? Айвън беше заложник на случайността. Като всички нас.

Обръщайки поглед към документацията, докторът зададе няколко общи въпроса. После ме информира, че тялото ще бъде готово за погребалното бюро в девет часа на следващата сутрин, дали знам на кого трябва да бъдат изпратени тленните останки на мистър Долински. Казах, че, доколкото знам, той няма роднини — само една бивша съпруга, която сега живее (ако не ме лъже паметта) някъде край Нейпълс, Флорида.

— Имате ли нещо против да се свържете с нея и да разберете какви приготовления ще желае да се направят? — попита ме докторът.

— Ще й се обадим от моя офис — предложи детектив Кастър, после попита рязко лекаря. — Това урежда ли нещата, док?

— Ъъъ, да — отговори той и ми подаде документите, за да подпиша официалната идентификация. После натисна копчето на дистанционното и Айвън Долински потъна в черния екран.

По пътя към офиса на Айвън детектив Кастър попита:

— Уплашихте ли се тук?

— Това е доста странно преживяване, нали? Да го видиш само на екран.

— Да — съгласи се тя и запали цигара, — очакваш във всеки момент да прекъснат за реклама. Ще се върнем с тялото веднага след това послание от…

Последният дом на Айвън беше малко жилище с една спалня в подобна на мотел сграда от шейсетте, построена малко встрани от бензиностанция в запуснато ъгълче на Западен Хартфорд. Детектив Кастър беше взела ключа от хазяина и отвори. Апартаментът се състоеше само от две тесни стаички — дневна с мъничка кухня, метална маса и столове и тръстиков диван с мръсни възглавнички на цветя; в спалнята нямаше нищо друго, освен царско легло с дъски на цветя, евтин шкаф с чекмеджета, облепен с фурнир, баня с джобни размери, с лоши плочки, с мивка и тоалетна с цвят на авокадо. Замазани тапети по стените. Купчина евтини трилъри с меки корици до леглото. С изключение на два костюма и няколко ризи, провесени в гардероба, единствените лични вещи, които Айвън бе донесъл в тази дупка, бяха половин дузина снимки на Нанси, разположени из целия апартамент, за да може тя винаги да е пред погледа му.

Детективът се обърна към мен.

— Имате ли някаква представа къде би искал да бъдат изпратени личните му вещи?

Лични вещи. Когато се премести в Хартфорд, той продаде малкото си мебели от студиото си на Западна Осемдесет и трета улица. И сега всичките вещи на Айвън Долински се състояха от два куфара, пълни с дрехи, куп романи от Том Кланси и Кен Фолет, десетгодишната тойота, в която се самоуби, и половин дузина снимки на мъртвото му дете.

— Дайте всичко за благотворителност — казах аз и събрах шестте снимки. — Тях ще изпратя на жена му.

На обяд останахме за дълго в полицейското управление на Западен Хартфорд, където детектив Кастър имаше бюро. Много лесно открихме телефонния номер на бившата съпруга на Айвън, Кристи, във Флорида. Тя беше записана в указателя на Нейпълс с неговата фамилия. Оставих детектив Кастър да й съобщи новината. След около триминутен разговор Кастър закри слушалката с ръка и каза:

— Иска да говори с теб.

Бях срещал Кристи само два пъти. Веднъж на някакъв семеен излет на „Компютърен свят“, край едно езеро в Поконос преди около четири години; втория път — на погребението на дъщеря им. Опитах се да възстановя първоначалното си впечатление от Кристи — дребна, костелива жена с около десет години по-млада от Айвън (което означава, че сега е към четиридесетте), много напрегната и изключително загрижена да наглежда Нанси, особено когато детето си играеше близо до езерото.

Когато детектив Кастър ми подаде телефона, Кристи ридаеше.

— О, Исусе, Нед… Излъжи ме. Кажи ми, че той не е…

— Съжалявам, Кристи. Толкова съжалявам…

Хълцането й се засили. Когато успя да се поуспокои, тя ме попита:

— Как го е направил?

Разказах й за колата. Това предизвика друг дълъг порой от сълзи. Казах колкото е възможно по-спокойно:

— Има няколко, ъъъ, практически проблема, които трябва да обсъдим. — И после, след внимателен разпит, научих, че Айвън е искал да бъде кремиран, че вероятно би желал прахът му да бъде разпръснат над Мексиканския залив (където те често ходели на почивка през първите години от брака си), дали бих могъл да й изпратя праха (надрасках адреса й), защото, не, нямало да дойде на север заради погребението.

— Тук си намерих тази нова работа — на рецепцията в Риц-Карлтън в Тейпълс. Не е точно очарователна, но ми плаща наема. През следващите три дни съм нощна смяна, така че ще ми е доста трудно да си взема почивни дни…

Тя отново прекъсна и се разплака.

— Знаеш ли какво не ми излиза от ума? — попита тя. — Ако Нанси беше жива, ако не беше се появил този шибан менингит…

Не успя да довърши изречението. Вече не можеше да овладее плача си.

— Кристи — опитах се да спра риданията й аз, — има ли кой да се грижи за теб точно в този момент? Съпругът ти, може би… — Бях чул от Айвън, че тя се е омъжила повторно за някакъв местен тенисист след преместването си в Нейпълс.

— Това приключи преди десет месеца — отговори тя. Сега гласът й беше твърд, почти го контролираше. — Нямам си никого.

Не знаех какво да кажа. Тя разбра това.

— Трябва да тръгвам, Нед. Благодаря, че се оправяш с всичко.

Щрак. Затвори.

Когато се обърнах да обясня същината на разговора на детектив Кастър се поразих от мисълта, че може би вече никога няма да говоря с Кристи Долински. Тя щеше да изчезне от съществуването ми. Случаен образ. Както толкова други в живота.

Детектив Кастър се впусна в действие. За петнадесет минути тя намери погребално бюро, което щеше да вземе тялото и да го подготви за кремацията на другия ден. Те щяха да осигурят и свещеник, който да каже няколко думи.

— Помоли ги да доведат равин — казах аз, спомняйки си, че Нанси бе погребана в еврейското гробище в Куинс.

— Ти ли ще бъдеш единственият опечален? — попита тя.

Аз вдигнах телефона, намерих номера на РС Глоуб в Манхатън и ги помолих да ме свържат с Деби Суарес.

— Мистър Алън! Това е невероятно! Днес мислех да ви се обадя. Да видя дали сте свободен за обяд или нещо такова. Как сте?

— Можеше и да съм по-добре. Добре ли се отнасят с теб в РС Глоуб?

— Е, не като в добрите стари времена с вас, но, хей, момичето трябва да си изкарва хляба, нали? Добре ли сте, мистър Алън? Не ми се струвате много добре.

Разказах й защо точно не съм добре. Може би за пръв път в живота си Деби Суарес не знаеше какво да каже. След трийсет секунди мълчание аз я попитах:

— Още ли си там, Деби?

— Да, да — каза тя, а гласът й едва се чуваше. — Защо?

— Не знам. Може би не успя да преодолее онази работа с Нанси. Може би просто се предаде. Просто не знам.

Чух я как преглъща с мъка.

— Кога е погребението?

— Утре. Три и половина следобед. В Хартфорд. — Дадох й адреса на крематориума. — Мислиш ли, че ще успееш да си вземеш половин ден, да хванеш влака за насам? Иначе ще присъствам само аз.

— Ще направя всичко възможно да дойда, мистър Алън. Обещавам. И освен това ще се обадя на старата банда — Денис, Дъг, Фил, Хилди. Ще видя дали и те няма да могат да дойдат. Ние всички го харесвахме…

Тя се разрида.

— Една последна услуга — помолих я аз.

— Каквото кажете.

— Щом затвориш телефона, искам да отидеш в офиса на Чък Зануси и да му кажеш точно какво се е случило. И се увери, че е разбрал, че става дума за самоубийство.

— Вече съм тръгнала.

От управлението до офисите на Домашен компютър беше само десет минути с кола. Те бяха разположени в малък индустриален парк, граничещ с I-93 — и съдейки по сградата, сглобена от готови елементи, в която те заемаха първия етаж, списанието приличаше на много евтин бизнес, както подозирах.

Докато ни водеха по коридора с бюра към офиса на издателя, Дуейн Хелман, ние с детектив Кастър си разменихме много нервни погледи. Хелман беше на около трийсет и две, голям парцал от мазна черна коса, лъскав син костюм, влажно, слабо ръкостискане. Беше видимо притеснен от присъствието ни.

— Помолихте да се видите с мистър Алън? — каза детектив Кастър, когато седнахме.

Дуейн Хелман взе един молив и започна да почуква разсеяно по бюрото си.

— Мога ли да ви предложа нещо? Чай? Кафе? Диетична кола?

— Давайте направо на въпроса, мистър Хелман — прекъсна го детектив Кастър. — Нямаме цял ден на разположение.

Той продължи да чука по бюрото си с проклетия молив.

— Айвън ми разказа всичко за вас. Каза, че сте бил може би най-добрият дяволски шеф, който може да има един продавач. Наистина ви представи като някакъв удивителен…

Не исках да слушам това, така че го прекъснах.

— Имате ли някаква представа защо се е самоубил? — попитах.

Чукането с молива стана два пъти по-бързо.

— Трябва да ви кажа, че бях адски шокиран. Искам да кажа, че Айвън беше при нас само от шест седмици, но всички го харесваха. И като че ли беше в много бодро настроение…

— Моля ви, отговорете на въпроса на човека — настоя детектив Кастър доста ядосано. — Защо мислите, че се е самоубил?

Хелман преглътна с мъка, избегна погледите ни и захвърли молива. Когато най-накрая проговори, гласът му звучеше като грачене.

— В петък го освободих.

Трябваше ми известно време, за да възприема това.

— Вие какво?

— Петък беше последният му ден тук — поясни той.

— Защото си го уволнил?

— Не исках да…

— Отговори на проклетия въпрос…

— Спокойно, мистър Алън — намеси се детектив Кастър.

Сега лицето на Дуейн Хелман доби цвят на талк. И изглеждаше искрено уплашен от мен.

— Харесвах го, той вече продаде някои малки неща. Наистина не исках да го освобождавам. Но…

— Какво имаш предвид с това не исках да го освобождавам? — попитах аз. — Ти си му бил шеф — така че решението дали да остане, или да си ходи, е било твое.

Хелман пак взе молива. Чук-чук-чук.

— Превърна се в заплаха — каза той.

— Какво имаш предвид? — поисках да разбера по-ясно.

— Имам предвид… че щеше да ни струва много, ако продължеше да работи тук.

— Ако вече е бил продал няколко неща, ако наистина си го харесвал, как тогава по дяволите можеш да го наречеш заплаха?

Чук-чук-чук. Чук-чук-чук.

— Ето какво стана — изгледа ме с няма молба Хелман, опитвайки се да говори спокойно. — Един от главните ни рекламодатели ме информира, че ще прекрати всички бъдещи взаимоотношения с нас, ако Айвън остане на тази работа.

— Кой рекламодател каза това? — попитах настоятелно.

Хелман опря чело на дланта си и впери поглед в надрасканото си бюро.

— GBS.

Вцепених се, обезумях. И накрая попитах:

— Тед Питърсън?

Хелман, все още вперил поглед в плота на бюрото, кимна бавно.

— И ти се хвана на заплахата му?

— Опитах се да го защитя, но Питърсън беше непреклонен.

— И ти изрита Айвън по задника, без да задаваш въпроси.

— Те са GBS, за бога! Ние зависим от тях…

— А Айвън Долински зависеше от теб.

Хелман започна да се поти, две големи воднисти капки се спуснаха надолу по тлъстото му лице.

— Виж, ако знаех…

— Той моли ли те…?

— Не мога да ти кажа колко разстроен…

— Айвън моли ли те…

— Решението не беше мое…

— По дяволите, Айвън моли ли те за работата си?

Бях се надвесил над бюрото на Хелман и крещях.

С нежна настойчивост детектив Кастър хвана дясната ми ръка и ме дръпна обратно на стола. Хелман беше хванал главата си с две ръце, сякаш очакваше да го ударя. Чувах го как хленчи.

— Да — каза той. — Моли ме.

Дълго мълчание. Накрая нарушено от мен:

— Убиец.