Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Job, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Дъглас Кенеди. Убийствен бизнес

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1999

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-068-9

История

  1. — Добавяне

7.

Имах в джоба си седем долара и шестдесет цента. И валеше дъжд. Не леко, ситно ръмене, а почти порой. Повлачих куфарите си през този водопад към Шесто авеню и изгубих десет минути, опитвайки се отчаяно да хвана такси. Нямах късмет. Погледнах си часовника. Осем и осемнадесет. Даже ако успеех да завлека багажа си до метрото, нямаше начин да стигна в РС решения до съдбовния час осем и тридесет. Намерих телефонна кабина и се обадих на Медузата. Преди да успея да му съобщя, че ще закъснея, той ме прекъсна.

— Защо не беше на работа вчера? — попита ме рязко.

— Когато се обадих в понеделник, аз ви предупредих, че може да се наложи да остана в Хартфорд още един ден.

— Не, ти каза, че ще отсъстваш само в понеделник. Тогава аз те предупредих, че ако пропуснеш и вторник, ще бъдеш лишен от дневната си надница и седмичната ти квота ще нарасне на осемнадесет комплекта. Но не съм ти давал разрешение да отсъстваш за деня.

— Сигурно съм ви разбрал погрешно, мистър Рубинек — смотолевих аз, опитвайки се да запазя спокойствие. — Но, както ви обясних, почина един добър мой приятел.

— Това не е мой проблем. Сега квотата ти е двадесет и два комплекта. И още три комплекта върху това, ако те няма тук в осем и тридесет. Имаш девет минути…

Изведнъж се чух как казвам:

— Мамка ти, перверзен садист! — После затръшнах слушалката. След което си помислих: току-що напуснах.

След като най-накрая казах на това жалко чудовище какво мисля за него, усетих бръмчене на триумфално удовлетворение. То продължи около една наносекунда — и в този момент аз се сетих, че съм бездомен и безработен, а всичките ми земни авоари сега възлизаха на седем долара и четиридесет цента.

Обмислих ограничените си възможности. Можех да опитам да се настаня в хотел — но никоя от кредитните ми карти нямаше да ми позволи подобно разточителство (а ако напишех личен чек за стаята, той щеше да подскочи като баскетболна топка — позволявайки на банката да ме преследва по федералния закон). Така че трябваше да се хвърля в обятията на някой приятел и да разчитам на състраданието му. Но кой? След снощната лудост наистина не исках да се свързвам с Деби Суарес — защото се ужасявах от мисълта, че тя може да приеме обаждането ми като израз на продължаващ романтичен интерес. Тя беше вдовица с дете, в крайна сметка. Ако разбереше, че Лизи ме е напуснала, вероятно щеше да се нахвърли върху мен като заблуден, търсещ топлина. Точно в този момент аз бях възможно най-лошата плячка. Аз бях беда — а тя, повече от всички хора, не заслужаваше беда.

Можеше, разбира се, да опитам при Йан и Джина — но ясно чувах яростта на Лизи, когато Джина й се обади в Ел Ей, за да й каже, че съм им измуфтил едно легло за няколко нощи. А и бях убеден, че Йан и Джина щяха да се почувстват доста обидени, когато Лизи ги информира за истинската причина, поради която съм изхвърлен от апартамента си. Кой друг? Фил Сирио. Бинго! Започнах да ровя из портфейла си, търсейки салфетката, върху която ми беше надраскал телефонните си номера. Но докато тършувах из всичките боклуци в портфейла си (бележки от кредитни карти, квитанции от таксита, стари визитки) аз съзрях визитката на Джери Шуберт. Той ме помоли да му се обадя (Не се дръж като непознат) — и, за разлика от Фил, живееше в Манхатън. Той със сигурност щеше да спаси едно старо приятелче от гимназията в Брунзуик за няколко дни. Пуснах четвъртак в телефона и нервно набрах служебния му номер. След като ме накара да почакам за момент, секретарката му ме свърза.

— Нед! — каза той, изглеждаше много доволен да ме чуе. — Надявах се да се обадиш. Май че си на улицата…

— Може да се каже.

— Откъде се обаждаш? От тенис клуба си на Западна двайсета улица!

— От една телефонна кабина на Деветнадесета и Шесто…

Сигурно съм звучал малко потресен, защото Джери попита:

— Всичко ли е наред, Нед?

— Не съвсем. Изпаднал съм в беда, Джери.

— Каква беда?

— Голяма беда — например, нямам представа къде ще спя довечера.

— Това ми звучи сериозно. — После допълни със смях: — Не ми казвай, че жена ти те е изхвърлила.

— Боя се, че наистина го направи.

— Хей, съжалявам…

— Стават такива гадости — изрекох отпаднало.

— Да — особено в брака. Слушай, трябва да тичам на едно съвещание с мистър Балантайн. Качи се до офиса ми — той е на Медисън авеню осемстотин четиридесет и осем, между Петдесет и трета и Петдесет и четвърта — и ще тръгнем от тук, става ли?

Дъждът все още се изливаше като из ведро. На Шесто авеню нямаше таксита. А когато се опитах да взема пари в брой от всичките кредитни и дебитни карти в портфейла си, машината постоянно светваше с едно и също съобщение: Недостатъчни средства. И така, аз повлачих куфарите към дълбините на метрото и се промъкнах в един претъпкан вагон към центъра. Огромните ми куфари не ми спечелиха приятели сред моите спътници. Особено след като случайно изпуснах единия върху пръстите на делова жена, застанала до мен.

— Внимавайте! — строго процеди тя, когато куфарът падна върху крака й.

— Наистина съжалявам — извиних се.

Тя поклати глава с презрение. Промърмори под носа си крайната нюйоркска обида:

— Турист!

Аз затворих очи и поисках този ден да е свършил вече.

Слязох на Петдесет и трета и Пето. След като измъкнах куфарите нагоре по стълбите до улицата, усещах раменете си като изкълчени. Пороят беше преминал в упорито ръмене. Аз с мъка изминах две преки на изток и едва не паднах на Медисън авеню осемстотин четиридесет и Осем.

Офисите на Балантайн индъстриз бяха разположени в луксозен небостъргач от петдесетте — едно от онези горди, вертикални свидетелства на следвоенния оптимизъм и корпоративна увереност. До асансьорите стоеше охранител. Той хвърли поглед към мократа ми, раздърпана външност (и към двата ми големи куфара) и веднага ме регистрира в графата Не е наред. Препречи ми пътя.

— Кого ще посетите, сър?

— Джери Шуберт в Балантайн индъстриз.

Той посочи към многото столове.

— Можете да почакате там докато му се обадя.

— Но той ме очаква.

— Сигурен съм, че е така — каза пазачът, връщайки се към бюрото си. — Моля ви, седнете.

Аз се настаних на един стол. Палтото ми беше подгизнало, обувките — пълни с вода; усещах, че хващам някаква простуда. Пазачът затвори телефона и каза:

— Мистър Шуберт идва насам.

Джери се появи след две минути, облечен с връхно палто и с куфарче в ръка.

— Приличаш на удавен плъх — усмихна се той. — Лош ден ли имаше?

— Най-лошият.

— Хайде — подкани ме той и взе един от куфарите ми. — Отвън ни чака кола.

До тротоара беше паркиран линкълн. Униформеният шофьор взе багажа ни и сложи двата куфара в багажника. Седнахме на задната седалка. Джери нареди на шофьора:

— Първата ни спирка е на Уустър стрийт сто и петнадесет, после отивам на Бродуей сто и единадесет, на кръстовището на Бродуей и Уолстрийт.

После се обърна към мен и предложи:

— Отивам на съвещание с няколко финансисти, но по пътя мога да те оставя у дома.

— Слушай, ако е неудобно, просто ми заеми сто кинта и мога да намеря някой евтин хотел за една-две нощи.

Джери разтърка десния си палец и показалец.

— Знаеш ли какво е това? — попита той. — Най-малката цигулка на света. Престани с това скапано самосъжаление, Алън. На мен не ми минава.

— Съжалявам.

— Ако искаш легло, аз имам свободна стая в мансардата си.

— Продадено — съгласих се аз. — Наистина не мога да ти кажа колко съм ти благодарен…

Той вдигна ръка.

— Благодарностите са приети. Какво, по дяволите, е това на шията ти?

— Осмукано.

— Реверанс от страна на жена ти?

— Де да беше така…

Той се разсмя.

— Е, това ли е проблемът?

— То е дълга история. Всичко това е една много дълга история.

В таксито на път към центъра аз му разказах цялата ужасна приказка — от момента, когато Гец-Браун беше продаден, до момента, в който Лизи ме изгони. Когато приключих, Джери подсвирна продължително.

— Това е като някакъв епос — избъбри той.

— И още не е свършил — приемайки факта, че сега съм бездомен…

— Правило Номер Едно от житейската философия на Джак Балантайн: ако искаш да подскочиш обратно нагоре, ти ще го направиш.

— Бих искал да вярвам на това — промърморих тихо аз.

Апартаментът на Джери се намираше между Принс и Спринг. Беше чист и празен. Избелени подове, обикновени бели стени, голям диван от черна кожа, телевизор, стереоуредба, дълга стоманена маса и столове. Спалнята за гости беше мъничка. В нея нямаше нищо друго, освен двоен матрак и закачалка за дрехи. Аскетична беше меко казано — тя изглеждаше лишена от всякакви признаци на действителен живот.

— Какво местенце — изрекох почти беззвучно аз.

— Рядко съм тук — обясни той, — освен за шест часа през нощта, когато спя. Ако си подреден, можеш да останеш тук безкрайно.

— Много съм подреден — уверих го. — И много благодарен.

— Имаш ли някаква представа какъв ще бъде следващият ти ход — попита той.

— Сега търся каквото и да е — признах. — Особено след като съм на път да спечеля наградата Длъжник на месеца.

— С колко си затънал?

— Около седемнадесет бона.

— Впечатляващо.

— Това е един от начините да го погледнеш.

— Както и да е, да видим сега. Първо се почувствай като у дома си. Окачи си дрехите в резервната стая, поръчай храна по твое желание, ’щото в хладилника няма нищо друго, освен бира. Добре ли си със сухото?

— Добре — излъгах.

— Глупости. — Той извади пачката си, отдели две банкноти по петдесет долара и ми ги подаде.

— Джери, не мога да приема благотворителността ти…

Той пъхна банкнотите в джобчето на сакото ми.

— Да, добре, тази глупава мейнска гордост не ми минава. Довечера ще закъснея…

— Бизнес?

— Удоволствие.

— Красивата Синди?

— Не, тя е история.

— Исусе, толкова бързо…

— При мен това е нещо обичайно. Слушай, трябва да ходя на това съвещание. Сутринта ще поговорим. Но ето ти един съвет, Нед: опитай се да изриташ назад днешния ден и да не се тревожиш за утрешния. Защото животът ще ти изглежда много по-хубав след като си поспиш дванайсет часа.

— Ти си добро момче.

— Я млъквай — усмихна се той. — Ще се видим по-късно.

Аз си разопаковах куфарите, съблякох мокрите си дрехи, взех си продължителен горещ душ, облякох чифт джинси и тениска и си направих кана кафе. Малко по малко започнах отново да се чувствам като човек. Докато не помислих за Лизи — и за това колко лошо се бях прецакал. Погледнах си часовника. Беше точно преди обяд. Знаех какво трябва да направя. Да й се обадя в службата, да я помоля да се видим, да се извиня от все сърце и (ако се наложи) да падна на колене и да я моля за още една възможност. Това щеше да е най-трудната продажба в живота ми — и ако тя не я купеше, знаех, че ще бъда загубен.

Вдигнах телефона и набрах офиса на Лизи. Вдигна асистентката й Поли. Тя очевидно знаеше какво става, защото тонът й беше нервно хладен.

— Току-що изпуснахте Лизи — информира ме тя. — Тази сутрин тя имаше няколко срещи и после хвана обедния полет на Американ за Ел Ей. Нали знаете, че тя все още ръководи офиса ни там.

Значи тя наистина беше захвърлила всичко и беше прелетяла над цялата страна, за да се опита да се сдобри с мен. Ох ти, тъп, глупав задник, Алън! Натикал си се право на вълка в устата.

Поли продължи да говори. Звучеше извънредно изнервена.

— Ъъъ, Нед, не знам как да ти го кажа… но Лизи ме помоли също да те информирам, че тя… ъъъ… помолила хазяина да преотстъпи апартамента. Казала му също, че ти вече не живееш там и го помолила да даде всички вещи на съхранение. Така че ако ти трябва нещо от твоите вещи, трябва да се обадиш…

— Имам името и телефона на хазяина — прекъснах я аз.

— Разбира се, че ги имаш — тихо изрече тя.

— Моля те, кажи на Лизи, че съм отседнал при един приятел в Сохо — и че може да ме намери на 555–7894.

— Нещо друго, Нед?

— Просто й кажи колко съжалявам.

Затворих бързо, за да не ме чуе как избухвам в плач. Минаха около десет минути преди да се успокоя. Ако баща ми ме видеше в този момент, щеше да се ужаси. Когато направиш грешка, признай си грешката, каза ми веднъж баща ми, после преглътни мъката си мълчаливо. Мъжете от семейство Алън не плачат.

Нито пък се прецакват толкова лошо, както се прецаках аз.

Устоях на изкушението да си успокоя нервите с няколко маши от малцовото уиски на Джери. А когато изпитах нужда от цигара, отидох в кухнята, пуснах водата в мивката и изсипах пакета си Уинстън. Вече никаква пиячка, никакъв тютюн и от утре сутринта щях да започна да тичам. Помислих си цитата на Джери от събраните поговорки на Председателя Балантайн: ако искаш да подскочиш обратно нагоре, ти ще го направиш. Вярно. Проблемът беше: дали Лизи някога щеше да ми даде шанс да подскоча обратно при нея?

Прекарах целия следобед върху дивана на Джери, четейки безразборно събраните съчинения на Джак Балантайн (които бяха изложени на видно място в бедно населената библиотека на Джери). Необходимо е сериозно чувство за ирония, за да изчетеш всички тези евангелия за самоусъвършенстването. С дълбоките си до коляното футболни метафори те сякаш бяха ушити по мярка за онзи тип, който бях някога — ловкия, енергичен продавач, който искаше да повярва, че съществува действителна рецепта за успеха; стратегическа формула, която можеш да използваш, за да максимизираш целите си и да постигнеш оптимални резултати.

Но макар да се смеех на безкрайните футболни сравнения на Балантайн, аз наистина ококорих очи, когато прочетох следния пасаж от последния бестселър на Великия Мотиватор, Зоната на успеха:

„В бизнеса ние се определяме според етичното си положение. Мотивът за печалбата е велик мотив — но той се превръща в още по-велик, ако върви заедно с почтеността. Арената на бизнеса е трудна — така че когато атакуваш напред, винаги бъди сигурен, че си подкрепил атаката си със силна зонова защита. Но, повярвайте ми, ако тази атака не се изиграе по правилата — ако вие, като преден защитник, се опитате да спечелите територия чрез незаконни ходове — тогава всеки тъчдаун, който направите, винаги ще ви прилича на лъжлив триумф. Защото тайно ще знаете: един ден някой ще разбере как сте отбелязали тези точки.“

В „Компютърен свят“ аз винаги се опитвах да спазвам правилата; да се придържам към едно етично поведение. Докато онова копеле Креплин не ми предложи работата на Чък, а Питърсън дръпна чергата изпод краката на Айвън — след което аз започнах да играя безотговорно. От законова гледна точка аз не бях неетичен. Никога не изнудих открито Питърсън и се заклех пред Креплин да пазя повишението си в тайна. Но аз знаех, че бях изоставил скрупулите си. Щом веднъж се пльоснеш в аморалното, ти губиш ориентация. И се понасяш. Право към морето.

През този следобед излязох от мансардата само веднъж — да изтичам до местната бакалия и да се заредя с плодове, зеленчуци и газирана вода. Към девет вечерта, след изобилна вечеря със заешка храна, ме налегна изтощението. Отидох в резервната стая, хвърлих се на матрака и веднага потънах в сън.

Не се пробудих единайсет часа. Когато най-накрая отворих очи и отидох в кухнята, забелязах бележка за мен върху стоманената маса. До нея се мъдреше чисто новичка банкнота от сто долара.

„Омбре[1],

Надявам се, че си поспал. Ето ти още малко сухо, в случай че имаш нужда от нова четка за зъби. Но се опитай да висиш покрай телефона, за всеки случай, ако имаме нужда да поговорим с теб.

До скоро, Джери.“

Прочетох бележката няколко пъти, чудейки се какво, по дяволите, има предвид Джери с това за всеки случай, ако имаме нужда да поговорим с теб. Освен ако, разбира се, работейки за Великия Мотиватор, не беше се превърнал в Джери надменния и не използваше царското Ние.

Пъхнах парите в джоба си, малко притеснен заради това, че приемам благотворителността на Джери. После изпих чаша портокалов сок и излязох да потичам.

Планът ми беше да бягам направо през Западен Бродуей, а после да направя бърза обиколка около Уошингтън скуеър парк преди отново да се отправя на юг. Стигнах само до кръстовището на Западен Бродуей и Хюстън (с други думи около пет пресечки), преди да се превия одве от внезапна, остра болка в гърдите.

Не, не беше нещо сърдечно. Просто строго напомняне от сърдечносъдовата ми система, че сериозно съм излязъл от форма… и че цигарите са чудесни за вашето здраве.

Убих останалата част от сутринта в почистване на мансардата. Да се намирам на работа — и да поуспокоя чувството си за вина заради това, че приемах благотворителността на домакина си. Около обяд звънна телефонът. Беше секретарката на Джери.

— Мистър Шуберт цял ден е вързан на срещи. Но иска да се видите на вечеря в девет в Були Бейкъри. Адресът е…

— Знам къде е — прекъсна я, сещайки се, че веднъж ходихме там с Лизи и че цените бяха абсурдно високи.

— Чудеше се дали няма да имате нещо против да занесете два от костюмите му в химическо чистене Колумбия на Западен Бродуей — срещу грандхотел Сохо.

— Няма проблеми. Някакви други поръчки? — Чудех се дали е усетила нервното ми желание да помогна с нещо. Защото в този критичен момент Джери беше единственото нещо, застанало между мен и улицата, и аз желаех да изпълня всяка разумна задача, която ми поставеше, за да остана с червени точки в бележника му.

— Това е всичко, което спомена — каза тя. — Ще се видите в девет.

Були Бейкъри се намираше в Трибека — на десет минути пеш от мансардата на Джери. В ресторанта имаше само десет маси. Заведоха ме до една запазена на името Шуберт. До девет и петнайсет все още нямаше и следа от Джери и аз упорито продължавах да отклонявам любезния въпрос на сервитьора — Аперитив, сър? — защото, след като оставих тридесет долара за продукти и платих двадесет и два долара за химическото чистене на костюмите на Джери, цялата ми земна нетна стойност беше сто четиридесет и осем кинта и десет долара за мартини щяха да понижат посочената по-горе стойност с шест процента. И тъй като не знаех откъде ще дойдат следващите двеста долара, трябваше да бъда благоразумен.

И така информирах учтиво сервитьора, че ще изчакам пристигането на моя приятел. Продължих да забивам поглед в менюто, избягвайки погледа на оберкелнера — защото ако Джери не пристигнеше, щях да бъда поставен в неудобното положение да му кажа, че няма да се нуждаем от безценната му маса, за която се записваш отпреди пет седмици (освен ако не си в Балантайн индъстриз).

Или можех да реша да не се държа глупаво и да си поръчам вечеря.

С ордьоврите, започващи от четиринадесет долара, ястия от по двадесет и девет и минимум четири кинта за бутилка вода, можех да се оправя с шейсет и пет долара, включително бакшиша и данък добавена стойност. Боже, шейсет и пет камъка на човек за една вечеря беше нищо за мен преди няколко месеца. Щях да хвърля кредитната си карта сякаш е незначителен чип за покер от два долара и да не мисля за финансовите последствия. Когато станеше дума за пари, аз не бях просто безразсъден; бях напълно невнимателен. Препусках през пари; никога не се притеснявах за усложненията. Всъщност никога не гледах по-далеч от следващата сделка, следващия марков костюм, следващото изискано ядене в супер скъп ресторант. Ето истинското определение за глупак: някой, който е толкова зает с борбата си да стигне донякъде, че губи единственото нещо, което придава някакво значение на тази борба.

— Изглеждаш тъжен, Нед.

Вдигнах поглед от менюто и видях, че Джери е пристигнал.

— Просто замислен, това е всичко — отговорих аз.

— Тази замисленост може би е заради жена ти?

— Може би.

— Много ли ти липсва?

— Повече от много. Това ме убива.

— Тогава направи нещо по въпроса.

— Какво например?

— Ами стъпи си на краката. Обещавам ти — щом се стегнеш, тя ще се върне.

— Не и след онова, което забърках.

— За пръв път ли те хваща?

— За пръв път правя нещо такова.

— Исусе, ти да не си скаут!

— Обичам жена си.

— Поздравления. Но, хей, предполагам, че такава вярност е много впечатляваща. И повярвай ми, тя определено знае колко много я обичаш…

— След онова, което направих, не мисля, че това има значение.

— Виж какво, всички жени знаят, че мъжете могат да бъдат тъпанари. Особено в това отношение. И, по дяволите, това е било едно набързо след погребението на приятел и докато вие двамата сте били разделени. Обещавам ти — щом се стегнеш отново, ще я спечелиш пак.

Питиетата пристигнаха. Аз вдигнах моята чаша Перие.

— Джери, наистина не знам как да ти се отблагодаря…

— Алън, моля те — спокойно с тази признателност. Караш ме да се чувствам като свети Юда[2].

— Добре, добре — но ще ти кажа това — ти ми спасяваш задника.

— Ти сам ще си спасиш задника, Алън. Знаеш ли защо? Защото си роден продавач. А хора като теб винаги излизат на върха.

— Даже с някой, който се опитва да унищожи кариерата ти?

— Не бих се притеснявал чак толкова много за този тип Тед Питърсън.

— Джери, той е като Терминатора. Няма да се откаже, докато не се превърна в история.

— Не спомена ли, че той работи в GBS?

— Да, шеф е на отдела им за медийни продажби.

— Искаш ли да го разкарам от теб?

— Искам го мъртъв.

Джери се разсмя мрачно.

— Не осигуряваме тази услуга. Но съм сигурен, че мистър Балантайн познава някого в мениджмънта на GBS. Мистър Балантайн познава по някого навсякъде. Както и да е, след едно обаждане от подходящия човек аз съм сигурен, че Питърсън ще получи заповед да се отдръпне. Всъщност се обзалагам, че GBS не знаят какво наистина прави той.

— Благодаря за предложението, но мисля, че вредата, която той нанесе, е невъзвратима. Имам предвид, че Айвън е мъртъв, а също и аз, що се отнася до компютърния бизнес.

Джери сведе поглед надолу към лъскавата повърхност на своето мартини и попита:

— Какво най-много ти харесва в продажбите?

— Да уговоря някого да каже да.

— Има ли голямо значение какво продаваш?

— Никакво. Играта в продажбите няма нищо общо със стоката, а с убеждаването. Така че, да, щом въпросният продукт не е незаконен, мога да го продам.

— Това е добра новина.

— Защо?

— Защото онова, което искам да ни продадеш, едва ли е незаконно. Всъщност — както ще ти каже всеки на Уолстрийт — това е доста авангарден продукт…

— Съжалявам — прекъснах го аз, — но мисля, че не виждам мястото си в това.

Той вдигна поглед от питието си и ми се усмихна язвително.

— Ти не следиш ли мисълта ми?

— Не съвсем.

— Добре, ще ти го кажа направо. Интересуваш ли се от работата?

Бележки

[1] Човече (исп.) — Б.пр.

[2] Тук не става дума за Юда Искариотски — предателя на Иисус — а за апостол Юда, брат на Исус, Яков, Йосиф и Симон — Евангелие от Марко 6:3; Евангелие от Матея 13:55 — Б.пр.