Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (1)

1.

Днес бизнесът вървеше добре. Въртях се, набирах телефони, придумвах, приключих.

До седем вечерта — преди да приключа за деня — последвах съвета, който ми даде един от първите ми шефове, и изброих най-важните неща, свършени през последните десет часа. Ето какви бяха най-съществените от тях. Първо — заковах разпространение на двойна страница с Мулти Майкро; второ — най-накрая успях да си уредя среща с шефа на маркетинга от Айкън. И трето — Айвън Долински — главният ми външен продавач за Трите щата^[1] — ми се обади от Стамфърд много развълнуван и каза, че GBS са на път да се обвържат с многостранично приложение… сделка, която от седмици го притискам да приключи.

Както казах, нелоша работа за деня — работа, която ми дава възможност да достигна априлската си квота цели девет седмици преди плана. Разбира се, в работата тук съществуват променливи величини. Дали Ед Фишър — шефът Господ на маркетинга в Айкън — най-накрая ще купи работата ми и ще започне да ми подхвърля сериозен бизнес? Дали Айвън наистина ще успее да приключи тази продажба с GBS — или това ще се превърне в още една от неговите поредни хвалби (вече има три такива зад гърба си и това започва да ме тревожи). И макар че говорих с Адтел за първостепенна позиция при разпространение на техния нов Sat Pad DL бележник, аз бях малко разочарован, когато шефът на техните медийни продажби, Джо Доулинг, пусна зелена светлина само за един-единствен брой. Особено след като по-голямата част от телефонния ни разговор се състоеше в това, че аз пусках стръв, инициативи, подсладители — всичко, за да го накарам да се съгласи за повече пространство.

— Джо, обажда се Нед Алън.

— Кофти момент, Нед — отговори той с грубия си канарски вой. — Тъкмо тръгвах към вратата.

— Тогава ще свърша набързо.

— Казвам ти, трябва да бягам…

— Джо, знаеш, че при деветдесет и пет бона за двойна страница ние все още сме с трийсет процента по-евтини от конкуренцията…

— Даа, да, да. Но техният тираж е с трийсет и пет процента по-висок от вашия.

— Само ако вярваш на данните им. Видя ли статистиката на АВС миналия месец? Нашият тираж се е вдигнал със седем процента за третия месец в поредица…

— Те все още имат милион и двеста хиляди срещу вашите седемстотин и осемдесет, което, според мен, е значителна разлика в тиража.

— Виж какво, Джо, знаеш не по-зле от мен — когато стане дума за маркетингова ниша — подобни цифри не означават nada^[2]. Имам предвид, какво като имат милион и двеста! За висококачествен продукт като Sat Pad DL ти трябва от средно до високо място на пазара, каквото ние можем да ти предложим. Ти просто тръгни само с тях и ще се прицелиш в най-ниската основа на сделката. Добре, добре, знам, че имат добра статистика — но и китайците я имат. Един милиард души. Твърде зле е обаче, че само хиляда от тях могат да си позволят да си купят нещо повече от кофа ориз. И тук е същата ситуация.

Джо Доулинг въздъхна шумно и изпъшка:

— Нед, и миналия месец ми пееше тази песен…

— А миналия месец ти не захапа. Но сега ние наистина правим бизнес. Двойно разпространение. Страхотно начало за нашите взаимоотношения.

— Колко пъти трябва да ти казвам — това не са взаимоотношения… това е еднократно.

— Знам, знам — но всички взаимоотношения започват с нещо еднократно. След като веднъж я уговориш да си легнете, знаеш, че следващото нещо е любовта и женитбата. И когато видиш резултатите от края на счетоводството ни…

— Тогава може би ще има още една еднократна сделка. Но не се обвързвам с нищо повече…

— Даже с оферта за двадесет и пет процента отстъпка и гарантирано предно място за цялото пролетно тримесечие?

— За това вече сме говорили. Твоят човек Айвън ми предложи същата сделка миналата седмица.

— Айвън ти е предложил двадесет процента. Но като негов шеф аз мога…

— Какво? Да ми примамиш задника с пет процента подсладител? Друг път!

— Сметни си го, Джо. Говорим за почти двадесет и два бона, които ще спестите в първокласно медийно пространство…

— Сметнал съм го, Нед. И съм взел решение.

— Виж какво — за априлския брой ще поместим илюстрация в четири цвята.

— Нед, този разговор е история…

— К’во ще кажеш за следващата седмица? В града ли си?

— Далас.

— По-следващата?

— Нед…

— Ти обичаш френската кухня, можем да отидем в Лутес?

— Откога „Компютърен свят“ може да си позволи Лутес!

— Откакто станахме играчи.

— Все още сте на трето място.

— Работим здраво, Джо. Е, какво ще кажеш за една седмица след другия петък?

— Ти си трън в задника, Нед.

— Но ефикасен. Другия петък?

Още една дълга въздишка от Джо боулинг.

— Обади се на секретарката ми — отсече той и затвори.

Гепих ги! Е, нещо такова. Както казах, тук говорим за променливи величини. Обади се на секретарката ми като че ли е най-старият начин за отказ. Но в случая с Джо Доулинг мисля, че в края на краищата това означаваше, че той иска да седне с мен. Несъмнено, перспективата да се натъпче в Лутес също е добра инициатива. В крайна сметка обяд в ресторант по сто кинта на глава — заобиколен от най-големите тузари в града — не можеше да не накара един тип от Канарси да се почувства така, сякаш най-накрая е улучил висшата лига (мамка му, аз самият съм едно пощальонче, устремено нагоре, израснало в един говнян селски край в Мейн). Но Доулинг знае също, че приемането на поканата ми е свързано с определена цена. Съгласявайки се да яде скъп хляб с мен, той изтъква факта, че бариерата е паднала и че между нас може да се играе нова игра. Дали ще реши да играе тази игра, зависи изцяло от успеха на обяда.

В продажбите, нали разбирате, всичко се свежда до една дума: убеждаване. И, приемайки обяда, Доулинг показва, че има желание да седне и да се подложи на моята убедителност — и да открие дали мога да го уговоря за продължително търговско обвързване. Ще иска да види как го омагьосвам, да провери стила ми. Дали съм хитра акула, която го въвлича в разговор за всичко друго, освен за бизнес, докато пристигне кафето? Или ще бъда свръхнапрегнат тип, който започва да го атакува още преди хлябът да е пристигнал на масата? Той ще прецени дали съм от онези продавачи, които желаят да продадат старата му майчица на арабите, ако това ще доведе до добри резултати… или се държа като някой благороден търговец, който благоволява да прави бизнес с такъв тъпанар като него? Най-многозначително ще оценява подхода ми. Прекалено много уважение, и той ще ме намрази заради това, че съм изпортил играта си. Прекалено малко, и ще си помисли, че не го вземам за нищо друго, освен за едно бруклинско nouveau^[3].

Както казах, всичко това се свежда до цял сноп променливи величини. Но именно променливите правят играта интересна. И именно променливите ме държат буден в три сутринта, разтревожен за това дали утре е денят, когато всичко това ще започне да избухва. Когато добре наточеният ми зъбец най-накрая изгуби силата си, спре на място от единствената дума, от която се ужасявам най-много в живота си:

Не.

Досега (а само в този бизнес съм от четири години) съм успявал да избегна този кошмар, от който се страхува всеки продавач: загубата на силата да убеждаваш. Настоящият ми шеф, Чък Зануси, резюмира това много красиво:

— Нали знаеш, Нед — каза ми той на един обяд и реди около осемнадесет месеца, — всяка проклета книжарница в тази страна е претъпкана с книга след книга за това как да приключиш тази сделка и да бъдеш най-тежкият пич в отдела си. Но забрави за всички бизнес гуру, запей онези говна в твоите зони на влияние. В края на деня продаването се свежда само до едно нещо: да накараш някого да каже да. Това е то. Това е целта на упражнението, шибаната същност на нещата. Да. Успехът е да; Провалът е не. Толкова е просто. Всъщност, както го виждам аз, всичко в живота се свежда до уговаряне на хората да ти дадат своето да. Освен ако не си изнасилен, ти не чукаш без да получиш да. Не получаваш работа без да. И определено не запазваш работата си без една камара посрани да. Разбираш ли, това правиш всеки ден: ти доставяш много да на тази компания. И мога да допълня, че го правиш доста добре… ето защо те повишавам с една стенен.

Точно тогава той ми предложи поста, на който съм и до днес — регионален мениджър по продажбите за Североизтока на третото най-голямо списание за компютри в Америка.

Списанието се нарича „Компютърен свят“ — и единствената причина, поради която сме на трето място зад конкуренцията, е, че сме нови в играта. Само на пет години — но, несъмнено, истинската нова звезда на пренаселения пазар. Не приемайте думите ми на доверие. Само преценете тези цифри: двете заглавия пред нас — РС Глоуб и Компютър Америка — притежаваха по общо тридесет и четири процента пазарен дял, когато ние се появихме на пазара през деветдесет и втора. Разбира се, тогава всеки анализатор предричаше, че за осемнадесет месеца ние ще се отправим към моргата. Ние вече говорим за два милиона читатели на утвърдените заглавия, на кого му трябва трето, няма място за парвенюта, тра-ла-ла…

Да за малко вяра. Вижте ни сега. Тираж от седемстотин и осемдесет — някакви си петдесет хиляди зад момчетата от номер две — Компютър Америка. По дяволите, преди две години ни делеше половин милион. Сега те кървят повече от един хемофилик, а ние сме заглавието, което е във възход. Видяхте ли онази история за нас в Адуиик миналата седмица? Феноменът „Компютърен свят“ — главният мотив, заради който нашето списание е посочено като владетел на най-голямата маса читатели, отдръпнали се от конкуренцията през последните десет години. Искате ли да знаете защо? Редакторско качество и чиста визуална класа. Имам предвид, когато дойде до мащаб на оформлението и графиките, ние сме Венити феър^[4] от списанията за потребителя. Добре, приемам гледната точка на Джо Доулинг — ние сме на значително разстояние зад РС Глоуб що се отнася до тиража. Но, както вече му казах, те са само едно мазе на улица Филен срещу нашето лъскаво Пето авеню. Имам предвид, че ако се интересувате само от масовата клиентела, непременно хвърлете по-голямата част от медийния си бюджет за две от големите брошури на РС Глоуб. Но ако се опитвате да достигнете до по-интелигентния корпоративен и индивидуален консуматор… Е, нека да погледнем нещата направо, днес на пазара имате само един избор — и той е…

Съжалявам, съжалявам — тук натискам нещата твърде силно. Както обича да ми казва жена ми Лизи, понякога има часове от денонощието, през които не трябва да преследвам да. Това е един вид маниакален бизнес, продажбите — той изисква непрестанни резултати. Разгледайте само месечните и годишните ми квоти. „Компютърен свят“ издава двадесет броя годишно. Средният обем на книгата е около 320 страници — от които аз отговарям за седемдесет страници реклама. Средно продаваме страница за тридесет и пет хиляди долара (въпреки че първокласни позиции като задната корица могат да струват до тридесет процента повече). И тридесет и пет пъти по седемдесет е равно на два милиона и четиристотин и петдесет милиона долара. Моята месечна квота. Умножете тази цифра по дванадесет и ще получите почти двадесет и девет и половина милиона долара — цифра, която ми изкарва ангелите всеки път, когато си помисля за нея.

Слава, Богу, аз не съм единственият човек в нашия офис, който живее в ужас от тази двадесет и девет и половина милионна планина. Като регионален мениджър по продажбите за Североизтока аз ръководя десет души персонал, всеки от които има собствен, индивидуален месечен план за продажбите. Има половин дузина служители от „Телепродажби“, които прекарват по цял ден, работейки на телефоните, опитвайки се да сключат малки сделки. Те са хлябът и солта ми. Те притискат продавачите на дребно и средните софтуерни компании, както и всички онези безпарични оператори, които пълнят класификационната секция в края на списанието. Много от големите клечки в редакцията се смеят на прякорите, които закачаме на онези от класификатора. Бизнесът на мама и тате, който продава скенери за отстъпка от цените на продуктите, или софтуерни собственици на заложни къщи, които предлагат Пари заради старите спомени. Но, повярвайте ми, всички тези дребни клиенти, които купуват по една осма от страницата, са важен компонент от цялостната ни пазарна стратегия. И те представляват двадесет процента от мястото, което трябва да запълним всеки месец.

Моят екип в „Телепродажбите“ работи в близък контакт с четиримата ми външни продавачи — Айвън Долински за Трите щата, Фил Сирио в Петте града, Денис Мадуро в Масачузетс (Бостънската област вероятно е ключовият пазар за производство на софтуер на Североизток) и Дунг Блухорн, който покрива останалата част от Нова Англия. Върху тези хора се прилага постоянен натиск да печелят големите риби за по половин и цяла страница и да оплитат здраво всички медийни продавачи и маркетолози на основните играчи в нашия регион Ад-Тел, Айкън, Инфо-Ком и чудовището, от което всички ние си искаме по парченце — GBS (Глоубал бизнес системс — най-големият производител на компютърен хардуер на планетата).

Говорейки точно, аз не трябва да продавам нито страница реклама — но го правя, когато някой тип като Джо Доулинг откаже да играе с някой от моите представители. Моята работа е стратегията. Аз съм треньорът, те са играчите. Аз координирам всички кампании, които провеждаме; аз направлявам напредъка на моя екип по продажбите. Аз окуражавам, стимулирам, заплашвам. Защото ако те не достигнат квотите си, аз получавам още по-силен удар. Не говоря само за това, че Чък Зануси ще ми издърпа ушите — говоря и за финансовия удар, тъй като премията ми зависи от това колко работа върши отделът ми. Основната ми заплата е шейсет хиляди годишно — почти на границата на бедността за администраторите в Америка. Ако екипът ми се изкачи на онази двадесет и девет и половина милионна планина, тогава аз получавам още шейсет в края на годината (продавачите също получават стимулираща премия за всеки долар, който внасят). Обаче ако достигнем по-малко от определената годишна квота, тогава цифрата на премията се свива съобразно с резултата.

Но откак аз поех работата като регионален мениджър по продажбите преди осемнадесет месеца, ние не сме получавали недостиг при изпълнение на квотата. И когато ни дадат коледните премии следващия петък, дванадесети декември (дата, която съм отбелязал със звездичка в календара си), аз основателно очаквам да видя думите шестдесет хиляди долара, написани върху чека ми… което ще ми помогне да спя по-добре, тъй като сега живея само от хвалби и обещания. Дължа някъде към двадесет хилядарки по петте си кредитни карти. Плащам по триста двадесет и пет долара месечна лихва върху двадесет и пет хиляди краткосрочен заем, който взех преди пет месеца. Просрочил съм с един месец плащането на годишната такса от хиляда и осемстотин долара за членството си в централния тенис клуб. Току-що ангажирах седемдневен коледен престой в хотела „Четири сезона“ в Невис (смайващи пет хиляди и шестстотин само за стаята и за полета — но, както постоянно говоря на Лизи, това е първата ваканция, от която се нуждаем вече три години). А зъболекарят, доктор Мортимър Гордън, миналата седмица ме уведоми, че ме чакат три хиляди и двеста долара за смяна на стар мост, който най-накрая си изживял живота след двадесет и една години (резултат от инцидент с велосипед на единадесетгодишна възраст, който ми струваше горен преден зъб). За нещастие направата на мост не се покрива от медицинската осигуровка на компанията. И макар че зъболекарската работа е, от финансова гледна точка, почти последното нещо, от което се нуждая точно в този момент, док Гордън казва, че нямам друг избор, освен да си поставя новия мост сега (старият е толкова опасно разхлабен, че може да падне във всеки момент — например посред обяда с Джо Доулинг в Лутес).

С други думи от тази шестдесетхилядна премия ще ми остане малко ресто. Но поне за пръв път от три години насам ще бъда на чисто. И голямото Новогодишно Решение за деветдесет и осма е: Никога не си насаждай пак задника в такова лошо финансово положение.

Телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах поглед от списъка с изпълнените задачи за деня и натиснах копчето на говорителя.

— Тук е Нед Алън.

— Колко пари ми спечели днес, Алън?

Беше шефът ми, Чък Зануси.

— Много — но всичките ги издухах.

— О, така ли? За какво?

— Животът се състои от важни дреболии: ново ферари, четири билета до корта за Никс…

— Аз получавам ли един от билетите? — попита Чък.

— Мислех, че си почитател на Нетс.

— Нали знаеш, някои шефове биха те уволнили за такава забележка.

— Но ти имаш страхотно чувство за хумор, Чък…

— То е необходимо в бизнеса. — Изостави шеговития тон. — Е, кажи ми…

Линията започна да пращи.

— Къде си? — попитах аз.

— Във въздуха между Чикаго и Ла Гуардия^[5].

— Не знаех, че днес се насочваш към Чикаго. Мислех, че ще долетиш направо от Сиатъл.

— Така и направих — докато не ми се обадиха да спра в Чикаго…

— Кой се обади?

— Ще стигнем и до това. Сега ми кажи…

— Мисля, че накрая успях да убедя Големия Буда, Джо Доулинг, да седне на масата.

— Нещо твърдо?

— Една страница за април.

— Това ли е всичко?

— Но той иска да обядва с мен по-следващата седмица.

— Предполагам, че това вече е нещо.

— Това е повече от нещо, Чък. Това е истински пробив. Ад-Тел все хитрува, откак Доулинг пое работата преди осем месеца. А Айвън ги преследва като призрак от ада.

— Но ти приключи сделката — не Айвън.

— При Айвън всичко е наред.

— Той ме притеснява. От месеци не е направил никакъв удар.

— Два месеца, това е всичко.

— Достатъчно дълго е — отбеляза Чък.

— Все още достигаме квотата.

— Само защото всички останали го покриват.

— Преди Айвън беше печеливша карта и пак ще бъде. И той е на ръба да приключи голяма сделка за две страници с GBS…

— Ще повярвам, когато видя мастилото върху договора.

— Хайде, знаеш какво му се струпа на главата…

— Да, да, да.

— Обичам състрадателните издатели.

— Покрих му задника, когато мина през подобен лош период преди две години.

— Той и тогава се измъкна. Даже надвиши квотата си с двадесет и два процента. Момчето пак ще се измъкне.

— Разчувстван съм от вярата ти в човечността, Нед. Това е толкова шибано оптимистично…

— И защо беше това отклонение в Чикаго?

— Утре.

— Какво?

— Ще ти кажа утре. На закуска. В осем сутринта, в „Уолдорф“.

— Нещо ново?

— Утре.

— Значи има нещо?

— Може би.

— Какво искаш да кажеш с това може би?

— Може би означава може би, това е всичко.

— Лошо е, нали?

— Нед, ще се справим с това.

— Наистина трябва да е лошо.

— Не е лошо.

— Тогава какво е?

— То е… интересно.

— О, страхотно!

— И ще бъде разкрито на закуска. Бъди там.

Затворих телефона. Започнах да барабаня с пръсти по бюрото. Захапах долната си устна. Копнеех за една цигара — и съжалих, че ги бях отказал преди шест месеца. Интересно. Това не ми харесваше. То можеше да означава само едно — промяна. А промяна — особено в голяма мултинационална организация като тази — обикновено беше синоним на неприятност.

Нали разбирате, „Компютърен свят“ е само едно от дузината интернационални заглавия, собственост на групата Гец-Браун. Те са компания, основана в Америка, която притежава верига от аудио-, видео- и компютърни списания в Германия, Великобритания, Франция, Япония, както и в САЩ. Те също така имат много успешен отдел, който планира и провежда основните панаири за търговия с компютри по цял свят. Това е надеждна, непревзета мултинационална компания — и силно корпоративна. След като веднъж се присъединиш към Семейство Гец-Браун, ти си защитен член на организацията докато си производител.

— Нека споделя с теб официалната и неофициалната страна на Гец-Браун — каза Чък Зануси на интервюто ми за работа през деветдесет и трета. — Официалната линия е следната: ти влизаш в една от най-доходните издателски компании в цял свят. Искаш да узнаеш колко е доходна? Вземи това: преди тринадесет месеца Беар-Стърнз купиха цялата световна организация за един милиард и седемстотин хиляди долара, после, седем месеца по-късно, я продадоха на сегашните ни японски собственици, Йокимура, за два милиарда. Не е лошо като ресто за половингодишна временна собственост… Сега неофициалната линия — начинът, по който или оцеляваш, или умираш — се свежда до два прости въпроса — можеш ли да потвърждаваш и да изпълняваш? Може да си неточен когато дойде до омайване на клиентите, но в офиса трябва да си играч от отбора. Ако вземеш да си играеш на моята пишка е по-голяма от твоята, ще изхвърчиш, преди да си успял да си закопчаеш дюкяна. Втора точка: докато правиш пари за компанията, задникът ти е на топло. Всичко се свежда до продуктивността и до това дали можеш да изпълняваш квотата си месец след месец.

Откак влязох в „Компютърен свят“, аз винаги съм изпълнявал квотата си… и съм бил награждаван с редовни повишения по служебната стълбица. По дяволите, през първите ми две години в „Телепродажби“ бях печалбар номер едно в списанието — вкарвах осемнадесет процента повече пари от всеки друг търговски представител. А след като ме назначиха за териториален мениджър по продажбите, екипът ми последователно надмина всички други регионални отдели, когато ставаше дума за събиране на приходи от реклама.

Защо тогава нещата изведнъж трябваше да станат… интересни? И защо Чък — мистър Бърз стрелец — беше толкова дяволски потаен за онова, което ставаше в Чикаго?

Станах и погледнах през стъклените стени на офиса си. Това не е точно офис — по-скоро кутийка два на два, забутана в задната част на невзрачна административна сграда от бели тухли на Трето авеню и Четиридесет и шеста улица, построена през шейсетте. Поне имам прозорец, който ми дава панорамна гледка към мрачния евтин хотел на Лексингтън авеню (от онези долнопробни вертепи, които привличат купища туристи от Източна Европа). През стъклените стени на офиса си мога да наглеждам работата: малък зайчарник от кутийки, в които моите хора от „Телепродажби“ са изцяло свързани с телефона по време на предписаните осем часа на ден. С изключение, разбира се, в края на офиса — на Деби Суарес — която, както винаги, още е тук в седем вечерта, бърборейки по миля на минута в слушалката си, докато обработва някой нещастен, нищо неподозиращ глупак, направил грешката да я остави да развихри търговските си наклонности.

В „Компютърен свят“ Деби е известна като Автомата Суарес — заради способността й да говори по-бързо от всеки друг на планетата. Тя също така е и необикновен шпионин — знае всичко нужно за всеки в списанието. Фактът, че е с размерите на розова кукличка Кюпи — около четири фута и десет инча, къса тъмна къдрава коса, големи зелени очи, със структура на боксьор от категория муха — превръща нейния Ниагарски водопад от думи в нещо още по-изумително.

Когато излязох от офиса си и се приближих до нейната кутийка, я чух как препуска с напълно отворени клапи.

— Знам, знам, знам, знам, но вижте, къде си мислите, че ще намерите по-добър пазар? Не, не, не. Те са ви казали това, но тогава ще останете без нищо. Казвам ви нищо, нищо. Мислите, че щях да ви говоря това в седем часа във вторник вечерта, когато можех да си бъда у дома при детето си, ако не мислех, че мога да направя нещо за вас? К’во имам предвид с това да направя нещо? Четири четвърт страници за шест месеца. Давам ви сделката на седмицата. Петстотин петдесет и две. Разбира се, разбира се разбира се, това е тридесет и пет на страница. Пълна страница. Но четвъртинките са десет на парче. Защо? Вие питате защо? Вървете по дяволите — вие знаете защо. Никога четвърт страница не е една четвърт от цената на пълна страница. Винаги ще плащате десет процента повече… освен сега, когато ви предлагам шест четвъртинки точно за това, за което молите. Това е осемстотин седемдесет и пет за брой — и вие спестявате… хей, бърз сте с изчисленията. Но сега умножете по шест с този ваш калкулатор… точно така, говорим за седемстотин и петдесет, които все още са в джоба ви. Искам да кажа, това отстъпка ли е, или какво? Да, да, да, разбира се, че ви даваме възможност накрая да одобрите разположението. Но вижте, това не е оферта, с която можете да преспите. Пускаме този брой утре на обяд. Имам още трима, които чакат за тази страница… Вие какво? Давам ви обещание, това е обещание. Откъде да знаете, че е обещание? Я се разкарай…

Завъртях се в съседната кутийка, слушайки с удоволствие тази маниакална реч. Деби беше великото ми откритие — безспорната търговска звезда за годината в „Компютърен свят“. Наех я да запълни мястото в „Телепродажби“, овакантено от мен, след като получих повишение. Имаше и други подходящи кандидати — но онова, с което Деби наистина ме спечели, не беше само експлозивният й, многословен глад за мястото (Вие ми дайте работата, мистър Алън, и няма да съжалявате. И когато казвам, че няма да съжалявате, наистина имам предвид, че няма, няма, няма да съжалявате.) Става дума и за миналото й — тъмните подробности от живота й, които тя не беше споменала в автобиографията си, но които разкри с малко, нежно подпитване от моя страна. Как израснала в отвратителен квартал в Източен Ню Йорк. Как баща й изчезнал завинаги в Сан Хуан, когато тя била на четири. Как забременяла на седемнайсет и овдовяла на деветнайсет, след като пропадналият й съпруг раздразнил своите работодатели наркотрафиканти, прибирайки приходите от сделка с кокаин. Как се върнала в гимназията и се озовала на секретарска работа и накрая успяла да се измъкне от Източен Ню Йорк, намирайки си малък едностаен апартамент в Стювесант таун, където сега живееше със старата си майка и синчето си Раул. Как знаела, че може да продаде всичко на всеки — нуждаела се само от някой като мен да й даде старта.

— … е, ще стане ли, или какво? Както казах, сега е седем и осемнадесет, бизнесът вече затваря. И елате утре… да, точно така, у-ха, да, да, да, без конкуренция покрай вас, с одобрение за броя, петстотин петдесет и две… тук на едно мнение ли сме?

Наблюдавах как всичките й лицеви мускули се стегнаха, а очите й се затвориха внезапно — като на човек, който не може да гледа изтеглянето на лотарията. После изведнъж раменете й се отпуснаха и лицето й придоби изражение на уморено облекчение.

— Добре, мистър Годфри — имате я. Утре ще се обадя, тогава ще се оправим с финия печат. Приятна вечер.

Тя затвори слушалката и притисна чело в дланите си.

— Приключи ли? — попитах я.

— Приключих — отговори тя, а гласът й звучеше изтощено като на спринтьор, току-що стигнал до финала.

— Кой беше?

— Дастскрийн — номер едно в Компютър дастшийлд екуипмънт.

Тя поклати глава, после вдигна поглед и ми се усмихна изтощено. Знаех какво си мислеше. Пребивам се, късам си гласните струни, държа се така, сякаш това е въпрос на живот и смърт. И какво ми плащат? Колкото за една нищо и никаква реклама на четвърт страница за някой тип, който прави брошури за монитори.

И аз свих рамене, сякаш исках да кажа: Добре дошла в продажбите. Но, Исусе, как добре познавах това чувство след приключване на сделката — усещане за изчерпване, за загуба. Спечелил си, и все пак какво си спечелил? Ти си някой, който продава рекламно място в едно списание. В огромния спектър на човешките стремежи онова, което правиш, е нищожно, може би даже не струва нищо. Но, както винаги казвам на новите си продавачи, истинската цел на упражнението — причината, поради която изразходваш толкова усилия, придумвайки, ласкаейки и убеждавайки клиента — е себеутвърждаването. Защото когато приключиш — когато получиш онова да — следва искрица на триумф. Уговарял си някого за нещо. Твоята гледна точка е надделяла. Потвърдил си стойността си. Макар и само за днес.

— Няма нищо лошо, че си хванала Дастскрийн — отбелязах аз. — Те са в бизнеса от десет-двайсет години. Добър продукт, добра разпространителска мрежа, малко по-напред от конкуренцията. За теб те трябва да са един добър, сигурен клиент. Давай, Деби…

Тя грейна.

— Благодаря, мистър Алън.

— Никога ли няма да започнеш да ме наричаш Нед?

— Когато вече не сте ми шеф.

— Имаш предвид когато ти завъртиш шоуто тук?

— Няма да е в този живот.

— Правило номер едно в продажбите, Деби: Не се подценявай. Как е майка ти?

— Горе-долу. Миналата седмица ангината й беше наистина лоша. Все пак ако се задържи така до 5 януари, ще трябва да я пратя в болница…

Пети януари беше първата годишнина на Деби в „Компютърен свят“ — също така и денят, който, според правилата в застрахователната политика на компанията, тя можеше (освен децата и съпруга) да прибави един близък член на семейството си към своя здравен план. Знаех, че тя отброява дните, докато нейната незастрахована майка (която през последната година боледуваше много често) най-накрая ще бъде защитена от осигурителната мрежа на компанията.

— Тя още ли гледа Раул след училище?

— Нямаме избор — сви рамене Деби. — С моята заплата няма да взема да плащам на гледачка… а на шест той е твърде голям за дневен център. Знаете ли, че за първи клас го приеха във Фейбър? — каза тя, споменавайки академията Фейбър, едно от най-добрите частни училища в града (и само на три преки от апартамента й в Стювесант таун).

— Да, чух. Това е фантастична новина. Трябва да е надарено хлапе.

— Той е най-добрият. Даже ще му позволят да започне от януари, вместо да го карат да чака до септември. Което е добре за мен — щото сега това PS40 е guana. Разбира се, първи клас във Фейбър струва девет хиляди долара годишно — и те няма да могат да му дадат стипендия. Така че тази премия наистина ми е необходима.

— Трябва да си изкарала повече от девет бона, нали?

— Тринадесет хиляди и четиристотин долара — уточни тя; — Онзи ден ги пресметнах.

— Без майтап? — казах аз и двамата се разсмяхме.

— Наистина ли ще ни платят премията другия петък? — попита тя.

— Деби, питаш ме вече за трети път.

— Извинявайте.

— Няма нужда да се извиняваш. Просто престани да се тревожиш за това. Както ти казах и преди, това е проста операция… а Йокимура наистина уважават ангажиментите си. Особено към служителите си. Те са японци, за бога! По-скоро биха си направили харакири, отколкото да не ти платят премията. Довери ми се.

— Доверявам ви се, мистър Алън. Това ми е първата година тук и тази премия, това наистина е от значение…

— Виж какво. Когато утре се видя на закуска с Чък Зануси, ще го помоля да потвърди това… каква цифра спомена ти…?

— Тринайсет и четиристотин.

— … добре, тринайсет и четиристотин е точната сума, която ще получиш на дванадесети. Той обикновено носи със себе си списъци с всички суми в отдел Продажби.

— Ще закусвате с мистър Зануси? Мислех, че той още е в Сиатъл, че оправя онзи проблем с мистър Роланд.

Тя наистина заслужаваше да работи в ЦРУ. До ушите на Чък беше стигнало, че Бил Роланд — териториален директор по продажбите за Северозападния Пасифик — станал много близък с някой си мистър Джак Даниълс^[6]. Носеше се и непотвърден слух, че, след като най-накрая си уредил делови обяд с директора по маркетинг на Майкроком, той се напил до безсъзнание още преди десерта. Лоша търговска стратегия — особено във важен пазар като Сиатъл. Ето защо Чък полетя натам — макар че, естествено, Чък каза на всички в службата, че просто прави обичайната си четиримесечна визита в Сиатъл. Това бе типичната стратегия на Чък — да се държи така, сякаш нищо не се е случило, после да се справи с проблема, преди някой да разбере, че това е било истински проблем.

— Чуваш ли как вървят нещата в Сиатъл? — попитах аз.

Деби започна да оглежда ноктите си — наскоро лакирани в тон, който вероятно можеше да се нарече електрическо розово.

— Бил Роланд е история — каза тя.

Аз подсвирнах тихичко.

— Кога е станало това?

— Вчера сутринта.

— Спокойно ли го е приел?

— Мисля, че всъщност наистина го е приел с облекчение. Особено след като мистър Зануси му предложил шест месечни основни заплати и настаняване в някоя клиника за осем седмици, ако напусне на часа. Той точно това и направил. Наистина много свястно от страна на мистър Зануси, не мислите ли? Имам Предвид, това пиене… то изглежда е продължавало от месеци. Като че ли бракът на мистър Роланд тръгнал наистина на зле, дъщеря му — мисля, че е на около шестнайсет — избягала с някакъв рокер, пък и, нали знаете, в офиса в Сиатъл винаги има голямо напрежение… така че мистър Роланд започнал да удря по едно уиски още сутринта, сипвал си го в кафето…

Погледнах я изумен.

— Откъде, по дяволите, знаеш всичко това?

— Имам си източници.

— Сигурно си имаш някоя подводница и в чикагския офис, нали?

Друг поглед към онези електрическо розови нокти.

— Може би — измънка тя.

— Тогава какво ще кажеш да им звъннеш и да разбереш защо Чък Зануси днес е бил извикан там на съвещание.

Сега беше ред на Деби да се шокира.

— Изпратили са го в Чикаго?

— Да.

— Но аз мислех, че ще лети направо тук от Сиатъл…

— И аз така си мислех. Но той ми звънна от самолета на средата на пътя между О’Хеър^[7] и Ла Гуардия, каза ми, че са го помолили следобед да бъде в чикагския офис. Не каза защо. Не каза и кой му се е обадил за съвещанието — но можеш да се обзаложиш, че е била някоя важна клечка от Гец-Браун или Йокимура.

— Мистър Зануси не каза ли нещо за това какво ще става на съвещанието?

— Само че било интересно.

— Mierda.

Деби също разбираше, че в корпоративния живот интересно беше дума, натоварена с много значения дума, която не предвещаваше нищо добро за бъдещето. Тя отново вдигна слушалката и нервно набра десетцифрен номер.

— Може ли да говоря с Мария Сзабо, моля — каза тя, след като й отговориха. Докато чакаше връзка, Деби дъвчеше телефонния кабел. — Мария… Деби от Ню Йорк. Как си? Да, да, да… бизнес както обикновено. Но слушай, днес виждала ли си из вашия офис нашия издател, мистър Зануси? Там ли беше?… Кой друг беше там?… Не ме будалкаш, нали? Всичките? Мамка му… Казваш ми, че става нещо… но никой не е изпуснал нищо, а? Нито даже секретарката му? Добре, добре. Но виж какво, ако чуеш нещо друго, веднага ми се обади. И аз ще направя същото, ако чуя някакви новини тук. Разбра ли? Благодаря, скъпа…

Тя остави слушалката и ме погледна тревожно.

— Беше приятелката ми Мария — от „Телепродажби“ в Чикаго. Мистър Зануси пристигнал в офиса днес по обяд и направо отишъл на съвещание с мистър Херцберг, мистър Гец, мистър Ватанабе…

— Исусе! — възкликнах аз. — Исусе Христе… — Моа Херцберг беше главен изпълнителен директор. Боб Гец беше шеф на борда на директорите. А Хидео Ватанабе беше главен самурай в нашата родителска компания Йокимура. Не можеше и да се молиш за по-страхотна сбирка от корпоративни тузари.

— Приятелката ти Мария спомена ли и за някой друг?

— Да. Някакъв европейски тип с двама лакеи.

— Какво имаше предвид с това европейски тип?

— Не знам. Каза, че приличал, е, ами, на европеец.

— Имаш предвид не американец!

— Предполагам.

— Мария каза ли дали той говори английски?

— Да… но с онзи акцент?

— С европейски акцент?

— Така мисля.

— Ами лакеите с него? Бодигардове ли са били?

— Каза, че носели куфарчета.

— Адвокати — досетих се аз.

— Какво става, мистър Алън?

Имах много добра представа, но знаех, че ако й кажа, тя няма да спи нощес. Така че вместо това й пуснах най-добрата си търговска усмивка — онази усмивка не се тревожи, с мен си в безопасност, която поражда надежда и доверие… която маскира факта, че (както при всички, покрай които минаваш по улицата в тези дни) наистина не знаеш дали земята под краката ти все още е твърда.

— Приеми го така, Деби — казах аз. — Ще бъде интересно.