Дъглас Кенеди
Убийствен бизнес (5)

5.

Това беше като прав удар по челюстта. Подскочих. И Айвън ме видя как подскачам.

— Съжалявам, наистина съжалявам, не знаеш колко съжалявам…

Гласът му отново започна да трепери. Опитах се да отговоря много спокойно, много концентрирано.

— Какво точно се случи?

— Откъде можех да знам. През последните два-три месеца изграждам взаимоотношения с този тип Тед Питърсън в техния отдел за медийни продажби, вчера си стиснахме ръцете за това шестстранично приложение за април, тази сутрин тръгвам на север към Стамфърд по I-95, документите са в чантата ми за подпис и някъде край Рай той ми се обажда: Слушай какво, съжалявам, но ние променихме маркетинговата си стратегия за късната зима. И така — точно сега никаква продажба. Колата ми едва не изскочи от пътя.

— И това беше всичко?

— Разбира се, че не беше, Нед. Имам предвид, че сега топките ми са на касапския дръвник, инвестирах три месеца да омайвам духача, вчера бяхме дяволски близо… така че мислиш ли си, че аз просто ще се откажа така, О, хей, това е малко неприятно… но в живота на всеки трябва да пада по малко дъждец, нали?

Той крещеше. Аз вдигнах ръце.

— Айвън. Успокой се. Аз не съм ядосан (лъжа). Не съм разстроен (по-голяма лъжа). Просто искам да науча фактите.

— Съжалявам, съжалявам… Наистина се понесох по течението, Нед. Това е просто, като с всичко друго, което става, тази лоша новина беше…

— Разбирам те. — И наистина го разбирах. Детето му. Бракът му. Професионалната му стойност. Загуба. Загуба. Но макар че една част от мозъка ми съчувстваше на деликатното му положение, друг сектор от него изпращаше бързи червени сигнали. Защото след като многостраничната притурка на изведнъж изчезна, сега за априлския брой ни оставаха шест празни страници (а той трябваше да влезе в печатницата в петък). А шест празни страници означаваха двеста и десет хиляди долара загуба от рекламни приходи. Все едно да си поднесем главите на Кланг-Мартелсман на поднос. Ако те търсеха начин да изхвърлят една част от нас, това щеше да им даде перфектно извинение.

— Каква цена плащат GBS за многостраничното приложение? — попитах аз.

— Сто осемдесет и девет. Стандартната десетпроцентова отстъпка.

— Той намекна ли ти нещо за възможно свиване на бюджета? Или може би конкуренцията ни измества?

— Нед, както вече ти обясних, той просто каза няма начин и затвори. Опитах се да му се обадя пак, не знам, може би пет-шест пъти през следващия един час. На връщане към града трябва да съм му звънил на всеки десет мили. Задникът винаги беше на съвещание.

— Добре, виж какво, това е временен неуспех.

— Това е една шибана катастрофа, Нед. Знаеш го. И аз го знам…

Сложих пръст на устните си.

— Това е ситуация. И ние трябва да се справим с нея — но така, че никой в компанията да не се разприказва. Ако се чуе и дума за това, ситуацията се превръща в критична ситуация — нещо, което ние определено не желаем, и то когато новият мениджмънт ни гледа през рамото. Така че сега ни остава да видим какви са възможностите ни. Имаш ли предвид нещо друго?

— Не знам… NMI говореха за възможна двустранична притурка за техния компютър Powerplan през май.

— Можеш ли да ги уговориш да скочат с един месец назад?

— Струва си да опитам.

— Тогава го направи веднага. Предложи им двайсет процента отстъпка и им кажи, че четирицветното оформление е за сметка на списанието. Междувременно съм сигурен, че момичетата от „Телепродажби“ ще покрият другите четири страници.

— Обаче ще прилича на боклук — една камара говняни странички, разделени на осминки, и то на първокласно място. И всички ще знаят, че това пространство е мое…

— Айвън, основното тук е: ако за страниците е платено, всички са доволни.

— Това вече няма да се случи, Нед. Имаш думата ми…

— Това е лоша ръка, Айвън. Копелето е играло мръснишки. Не се обвинявай.

— Лесно е да се каже…

— Още ли ходиш на сеанси с твоята психоложка… как й беше името?

— Доктор Голдфарб. Престанах преди две седмици.

— Не е добра?

— Тя беше страхотна. Наистина ми помогна. Но здравният план на компанията покрива само една година…

— Ще се обадя до Синия кръст^[1], ще видя какво мога да направя.

— Благодаря, длъжник съм ти.

Той стана, разтривайки очите си с ръкав.

— Наистина ли ще се почувстваш добре? — попитах аз.

— Не, ако не престана да се дъня така…

— Ще се оправиш, Айвън — излъгах аз. — Както казах: това е провалена сделка, но не е Армагедон^[2]. Сега сключи договора с NMI. И запомни: ти си добър в тази работа.

Той кимна и тръгна към вратата. Щом затворих зад него, аз хванах главата си с две ръце. Мамка му. Мамка му. Мамка му. Това беше Армагедон. Моят Армагедон. Освен ако…

Правило номер едно по време на криза: бъди систематичен. Изследвай всяка възможност да си пробиеш път и да се измъкнеш от задънената улица, на която си попаднал. Вдигнах телефона и се обадих на Джоел Шмид, производственият мениджър на „Компютърен свят“. Когато го попитах дали може да ми отпусне два допълнителни дни за броя на GBS, той направо експлодира.

— Да не си се побъркал, Нед? Преди десет минути някаква немска ледена девица влиза в офиса, представя се като някаква си Юте, казва, че е производствен супер-вайзор за всички заглавия на Кланг-Мартелсман и иска да знае всичко за начина, по който работим. Знае също, че списанието влиза за печат в петък — което, според нейните изчисления, било четири дни изоставане от програмата. Което, на свой ред, струвало на компанията, дрън-дрън-дрън… Разбираш ли картинката?

— Нещо като хладен клиент?

— Хладен? Това маце е без капчица топлина. И вече казах, че е решена да ме надзирава в земята. Така че няма абсолютно никакъв начин да ти дам отсрочка. Последната реклама в петък или те сграбчват за топките.

Край с опита ми да спечеля още малко време. Вдигнах телефона и звъннах в офиса на Тед Питърсън в GBS. Секретарката му беше истинска чаровница. Щом чу името „Компютърен свят“, тя ме информира, че мистър Питърсън бил на съвещание и вероятно щял да остане на тъй нареченото съвещание през следващите пет години. Или поне така успя да ме отпъди.

— Само ако можех да му отнема пет минути.

— Днес той не разполага с пет минути, мистър Алън — решително изрече тя.

— Всеки разполага с пет минути.

— Ще му съобщя, че сте се обаждал. Нищо повече не мога да направя. — И затвори.

Тед Питърсън. Запознах се с него на големия панаир на Гец-Браун миналата година. Типичното корпоративно леке. На трийсет и две и решен да стане вицепрезидент преди да навърши тридесет и пет. Истински играч, който печели.

— Чух, че си дяволски добър тенисист — каза той на коктейла, даван от Сий гейт технолоджи инкорпорейтид (водещ доставчик на технологии за съхранение и осигуряване на информация).

— Играех по малко в колежа. Но сега… сега съм просто сериозен аматьор.

— За кое училище си играл?

— Мейн, Фармингтън.

Видях как устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Не мисля, че сме играли заедно.

— Ти къде си учил?

— В Принстън.

След като той спечели тази точка, разговорът някак си премина на темата за любимите ни играчи на всички времена.

— Стефан Едберг, долу ръцете — казах аз. — Джентълмен на корта, но с истински смъртоносно жило. А ти?

— Иван Лендъл. Живото въплъщение на безпощадна ефективност.

Несъмнено Питърсън си мислеше, че е безпощадно ефективен, когато изхвърли Айвън зад борда… макар че копелето със сигурност знаеше всичко за многобройните трагедии на Айвън. Обичам самаряните.

Петте лампички на телефона ми присветваха лудо. Натиснах копчето на говорителя.

— Някакви съобщения, Лили? — попитах аз.

— Тук сигурно имате две дузини съобщения, мистър Алън.

— Страхотно. Дай ми големите.

— Всички външни търговски представители. Типовете от медийните продажби на Ad-Tel, Icom, Info-Com. Microcom… списъкът наистина е дълъг.

Все по-лошо и по-лошо. Слухът за превземането очевидно се беше разпръснал из индустрията като рак — и всеки основен рекламодател в „Компютърен свят“ се беше обадил, очевидно за да разбере дали все още сме в бизнеса.

— Имаш ли нещо против да ми изпратиш целия списък с обажданията по електронната поща, Лили?

— Няма проблеми, мистър Алън. О, едно последно нещо, жена ви се обажда, каза, че е чула новината. Иска веднага да разговаря с вас.

— Сега на линията ли е?

— Не. На първа имате мистър Мадуро, мистър Сирио е на втора, мистър Блухорн — на трета…

Всичките ми основни момчета на терена. Всичките разбираемо разтревожени дали все още имат работа.

— Ще говоря със Сирио. Кажи на останалите, че ще им се обадя по-късно.

— Имате го, мистър Алън. Нещо последно: да започвам ли да преглеждам обявите за работа?

— Приеми го така, Лили: аз не съм разтревожен.

— Разбирам ви, мистър Алън.

Натиснах втория бутон на телефона си.

— Здрасти, Фил — поздравих аз. — Съжалявам, че те накарах да висиш така.

— Забра’и за туй, Нед. Струва ми се, че там тече някакъв много шибан ден.

Добрият стар Фил. Мистър Лаконичен. И твърд като скала. От целия ми екип продавачи Фил беше несъмнено човекът, с когото можех да работя най-лесно. Току-що преминал четиридесетте, неоправдано пълен, роден и откърмен в Куинс, все още жител на махалата (на Озоновия парк, за да бъдем точни), човек, който се обличаше на бърза ръка, обичаше сиви двуредни костюми и имаше нулева толерантност към глупостите. След срива на Айвън Долински Фил беше моят продавач номер едно. Никога в живота си не съм виждал по-добър търговец. Трябваше само да вдигне телефона, и приключваше сделката. Списъкът му с клиенти беше затворен херметически — не случайна пратка, скочила на противоположната страна. (Често се чудя дали издръжливостта на Фил, мистър Голяма Работа, поддържаше клиентите на линия.) И за разлика от другите ми момчета на терена, той никога не мърмореше, не хленчеше и не се оплакваше от бизнеса. Справяше се с работата.

— Значи си чул новината? — попитах.

— Да. Чух. Немци. Ще работят ли с нас?

— Така казват.

— Тогава всичко е наред. Чух и за историята с премиите. Не е точно в представите ми за нещо приятно.

— Не е и в моите.

— Но нали ще ги дадат?

— Увериха ме…

— Тогава и това е наред.

Обичах това момче. Никакъв гняв. Никакви глупости.

— Слушай, Фил! Трябва да те помоля за една услуга.

— Кажи.

И аз му обясних за кризата с GBS — как сега се опитваме да запълним шест страници за априлския брой.

— Този ебач на прасета Питърсън ли погоди номера? — попита Фил.

— Боя се, че е така.

— Такива типове, иска ми се да ги кастрирам с резачка. Искаш ли да поговоря с него?

— Той не приема никакви обаждания. Повярвай ми, вече опитах.

— Даа, но Питърсън ще приеме обаждане от мен.

— Защо?

— Защото знам някои работи.

— Какви работи?

— Работи за Питърсън.

— Например…?

— Спомняш ли си миналогодишното зимно търговско събиране на Каймановите острови? Е, последната нощ ние сме там, аз излизам от хотела, мисля да се поразходя до плажа, когато като гръм от ясно небе идва Джоан Гластън, върви по улицата цялата окъсана, изглежда уплашена до смърт, напълно потресена. Познаваш Джоан, нали?

— „Телепродажби“ Чикаго?

— Даа, точно тя. Дяволски добър оператор и страхотни крака. Както и да е, тя тича право в ръцете ми пред хотела, истерична. Въвеждам я вътре, водя я на една спокойна маса в бара, поя я с уиски, поуспокоявам я. Оказва се, че била на приема на долу на плажа край Гранд Хайт, и се заприказвала с Питърсън. Когато решила да си тръгва, Тед, нали си е такова мило момче, й предложил да я изпрати до хотела. На половината път спрели да погледат водата. В следващия момент Джоан осъзнала, че Питърсън се е озовал върху нея. Но когато казала на мистър Семейни Стойности да се дръпне, вместо да се разбере от една дума, Питърсън я съборил на пясъка и се опитал да й разтвори краката. И тогава Джоан го улучила с коляно между краката и успяла да се измъкне от там — точно когато се натъкна на мен.

— Исусе Христе — възкликнах аз. — Докладвала ли е в полицията?

— Исках бързо да я заведа до най-близкото управление, но тя се страхуваше да не би Питърсън да измисли някоя мръсна история за пред ченгетата. Така че й казах: Добре, майната им на кайманските ченгета. Върви директно при началниците му в GBS и ги накарай да уволнят извратеното копеле. Но тя пак се уплаши, че, даже ако в GBS й повярват, те никога няма да търгуват отново с нея. И тъй като половината от месечната й квота зависеше от продукти, свързани с GBS, тя беше ужасена от перспективата да прецака връзките си с компанията. Както и да е, казах й да не се плаши от Питърсън или от GBS. Тя каза, че ще почака и ще го обмисли. На следващата сутрин пристигам на летището и кой мислиш, че чака зад мен, ако не самият мистър Романтик. Казвам аз Как вървят нещата, Тед?, пък той веднага започва да имитира акцента ми. Скапаното копеле се мисли за комик. Започва направо като истерик: Гот ми е, Фили. Как е семейството — имам предвид това с главно С? И то след като съм срещал този клоун не повече от веднъж-дваж в живота си — а аз не обичам да ставам обект на подигравки. Така че се навеждам и му прошепвам в ухото: Поне снощи не се опитах да изнасиля някого на плажа. Както чувам, единственият начин, по който Джоан успяла да те спре, бил да ти изрита един шут под колана. Човече, умирам си да видя израза върху лицето на жена ти, когато преглежда охлузените ти принадлежности. Е, кръвта се дръпна толкова бързо от лицето на Питърсън, сякаш току-що бе ухапан от Дракула.

— Той каза ли ти нещо?

— Копелето беше твърде зашеметено, за да говори. После, след около два дни, ми се обади Джоан. Беше се върнала в Чикаго и искаше да ми благодари, че си е поплакала на рамото ми. Но не, нямаше да предяви обвинения срещу Питърсън. Защото в деня, в който се прибрала от Каймановите острови, й се обадил един от подчинените на Питърсън, казал й, че шефът му толкова харесал срещата си с нея на Каймановите острови, че искал да й поръча пълна страница на GBS за следващите шест месеца. Джоан си направила сметката, изчислила комисионата и се съгласила… макар да знаела, че се измъква лесно. Но поне копелето знаело, че тя има нещо срещу него.

— Не го вярвам — казах аз.

— Чакай малко — става по-добро. Около час след разговора ми с Джоан ми се обажда някакъв търговски представител на GBS от Куинс, казва, че компанията иска да ми подари един от новите им страхотни лаптопи. 804FE. Улична цена: пет бона и триста.

— Ти не го взе, нали? — попитах аз.

— Нед, Нед — да не ме мислиш за толкова глупав? Разбира се, че не го взех — макар че, тряб’а да ти кажа, за около минута бях изкушен, ’щото туй е един секси лаптоп. Но ето какво направих: казах на търговеца да благодари лично на мистър Питърсън за щедрото му предложение и да го информира, че той е в мислите ми… постоянно.

— Исусе — пак възкликнах аз. — Исусе Христе…

— Единственият син на Бога. Ето ти на. Сега Тед Питърсън ми дължи услуга. Вдигам телефона. Той ми прави услугата. Ти получаваш твоето шестстранично приложение за април. Айвън приключва сделката с този духач. Всички се измъкваме щастливи.

Затворих очи. Усетих как ръцете ми стават лепкави — същата стара лепкава влажност, която винаги ме сполетява когато се изнервя. А този път бях сериозно изнервен. Защото… о, Христе, колко лесно беше това. Трябваше просто да кажа на Фил Обади се и проблемът щеше да бъде решен.

Но. Но. Но! След като веднъж си санкционирал подобно обаждане, какво следва? Измама тук, измама там, затваряш си очите за това, сбутваш онзи с лакът, аз гледам на другата страна, човече. И, разбира се, Фил щеше да има нещо срещу мен. Не, разбира се, че Фил щеше даже да си помечтае да използва това нещо. Докато няма нужда от него. Информацията е власт в крайна сметка.

— Нед, още ли си на телефона? — попита Фил.

— Да.

— Е, искаш ли да се обадя?

Още едно дълго мълчание. Няма никаква тръпка в това да постъпваш правилно, нали? Особено когато има нещо толкова примамващо в незаконното, в лъжливото. То е във всички нас — нуждата да си играем с опасността. Проблемът е, че когато постъпваш неправилно, рядко се измъкваш. И трябва да живееш с последствията.

— Наистина оценявам предложението ти, Фил — казах аз. — И макар че ще разреши адски много проблеми…

— Слушам те, човече.

— Просто не мога да работя по този начин.

— Сигурен ли си, че не си католик?

Аз се разсмях.

— Просто едно момче от Мейн.

— Ами какво ще правиш тогава с шестте страници?

— Няма ли някаква възможност да придумаш някой от твоите клиенти да купи още място, веднага?

— Кога е крайният срок?

— В петък рано сутринта.

— Като стана дума, к’во ще кажеш за една молитва към врачката Фатима?

— Мислиш, че е чак толкова невъзможно?

— Освен ако не предложа пространство на най-ниски цени.

— Направи го — казах. — По-късно ще се оправяме с финансовите изчисления.

— Добре, шефе. Ще видя какво мога да направя.

След като Фил затвори, аз седнах на бюрото си, барабанейки с пръсти по масата, гледайки танцуващите светлинки върху телефона си. Беше близо. Толкова близо. Обади се. Две думи. Кажи ги и ръцете ти са мръсни завинаги. Зачертай ги и ти си етичен тъпанар, все още изправен пред голяма бизнес криза. Моралните дилеми никога не са в черно и бяло. Те винаги са в най-грозния нюанс на сивото.

Натиснах втория бутон на телефона. Беше Денис Мадуро. Гласът му не звучеше щастливо.

— Денис, съжалявам, тази сутрин целият ад е пуснат на свобода. Но виж…

— Никакви фантазьорски глупости, Нед. Говори направо: имам ли все още работа?

Това беше въпросът, който всичките ми външни продавачи задаваха най-напред. И през по-голямата част от сутринта аз ги успокоявах, галех тяхното его, изнасях им обичайната утешителна тирада и ги молех някак си да се докопат до една допълнителна страница реклама. Както бях запланувал, казах и на екипа от „Телепродажби“, че основно пространство в списанието трябва да се запълни до вдругиден. Това беше много рискова стратегия, защото щеше да изтече информация, че Североизточни продажби изпитват малка криза с рекламното пространство. Но нямах друг избор. Несъмнено Чък щеше да чуе за несполуката на Айвън с GBS, но аз играх хазартно с факта, че той е много зает с поглъщането, и слухът за спешна ситуация ще стигне до него поне след трийсет и шест часа, когато, ако Аллах пожелае, страниците щяха да бъдат запълнени. Само се надявах Айвън да договори нещо с NMI. Иначе този път Чък щеше да поиска главата му.

Денят се изпаряваше край мен. Щом успокоих продавачите си, трябваше да се справя с около осемнадесет обаждания от всички основни рекламодатели. На всичките им изпях една и съща песен:

„Сега даже сме по-големи и по-добри благодарение на нашите нови собственици, Кланг-Мартелсман. И, нека погледнем нещата така, тези немци нямат навика да подкрепят губещите. Само гледайте как ще увеличим пазарния си дял през следващото тримесечие. Компютър Америка вече знаят, че дните им като номер две са преброени. Защото Кланг-Мартелсман са подготвили план за битка, за да ги издухат от пазара. И за да затвърдят новата си собственост, те ме карат да ви предложа шестстранична притурка в мартенския ни брой при двадесет и пет процента отстъпка от официалната такса. Търсенето за това пространство е толкова голямо, че ние поставяме краен срок до днес в пет часа…“

Разбира се, никой не се хвана. Не че очаквах някой да захапе. Тежката артилерия в компютърния бизнес вече бе изготвила рекламната си стратегия за месеци напред — така че вероятността някой да се съгласи на многостранично приложение в последната минута (и да представи проекта за по-малко от тридесет и шест часа) беше равна на възможността следващия месец да полетя с космическа совалка на НАСА.

Все пак си струваше да опитам. Сега всичко си струваше.

До пет приключих с последното име от списъка и се обадих за осми път (и реших, че ще е последен) в офиса на Тед Питърсън. Не бях ял цял ден, не бях мърдал от бюрото и мозъкът ми беше почти мъртъв. Тогава Деби подаде глава в офиса ми и каза, че комбинираните сили на „Телепродажби“ се сражават на рекламния фронт.

— Всички, на които се обадих, все ме питат: Още ли сте в бизнеса? Така че ми беше доста трудно да ги убедя набързо да купят по осминка страница. И, трябва да ви го кажа, Хилди и другите се тревожат, че стигаме до отчаяние, борейки се за това рекламно пространство в последната минута. Искам да кажа, че вече работим за май…

— Чувам те, Деби.

— Не ме разбирайте погрешно, ние тук си съдираме задниците. Особено ’щото всички знаем, че работата на мистър Долински е застрашена.

Невероятно. Сигурно ми подслушваха офиса.

— Тъй че какво искате да направим, мистър Алън?

Аз въздъхнах. Силно.

— Концентрирайте се върху майския брой. Сигурен съм, че някой от външните продавачи ще се справи успешно.

Но това не стана. Десет минути по-късно поръчвах на Лили дванадесетата си чаша кафе за този следобед, лампичките на телефона ми отново започнаха да пламтят. Първо Денис Мадуро, после Дъг Блухорн, последван от Фил Сирио. И всички те имаха един и същ отговор за мен: никой от клиентите им не можел да се ангажира с повече пространство за толкова кратко време.

— Не е нужно да ти казвам името на проблема — подсети ме Фил Сирио. — Нарича се Коледа. Бюджетът на всички е изстискан до последния цент и точно сега никой не иска да си усложнява живота. Повярвай ми, опитах всичко възможно. Никакъв шанс.

— Все пак благодаря за опита, Фил.

— И как ще разрешиш това?

— Не знам какво да правя. Освен да се изкормя ритуално пред немците.

— Шефе, нека да се обадя на Тед Питърсън.

— Това е изнудване.

— Я стига! Това е убеждаване, нищо повече. Както този тип е казал на Айвън, че ще подпише договора. Просто ще му напомня, че устният договор струва точно колкото всеки друг.

Облегнах глава върху влажната си ръка. Накрая казах:

— Ще помисля.

Шест и десет. Погледнах си ноктите. За пръв път от около десет години те бяха изгризани до дъно. Също като на Айвън. Още един ден като този и щях да започна да се замислям върху медицинската полза от цигарите.

Още една лампа на телефона мигаше. Какво следва? Натиснах бутона неохотно.

— Къде беше, по дяволите?

Лизи. Много развълнувана Лизи — и с основателна причина, тъй като не бях отговорил на нито едно от половин дузина съобщения, които тя ми беше оставила днес.

— Лизи, мило, съжалявам, съжалявам, не мога да ги опиша какво е тук…

— За какво мислеше? Напълно ме разтревожи. Имам предвид, влизам тази сутрин в офиса и всички тичат при мен да ми кажат, че Кланг-Мартелсман са купили Гец-Браун. И после, когато ти не ми се обади…

— Виж, тук се развихря криза. Нямах и минута…

— Всеки има една минута — прекъсна ме тя, повтаряйки саркастичната ми забележка към секретарката на Тед Питърсън преди няколко часа. — Особено за съпругата си.

— Лизи, не се сърди. Не исках…

— Не се сърдя. Просто съм малко наранена. И, естествено, разтревожена. — Гласът й омекна. — Добре ли си?

— Не съвсем.

— Показаха ти вратата?

— Не, но със сигурност ще го направят в петък сутринта.

Разказах й всичко, което се случи, след като влязох в ресторанта на закуската с Чък Зануси. Всичко, освен предложението на Фил Сирио да изнудваме Тед Питърсън. Когато свърших, тя каза:

— О, миличко, това е един шибан ден…

Успях да се разсмея.

— Възможно най-шибаният. И още не е свършил. Имам предвид, че наистина не знам как да запълня тези шест страници — освен с голи снимки на Чък Зануси.

— Виж какво ще ти кажа — дай ми един час и ще те заведа на пиянска вечеря…

— Не, не мога. Онзи кретен Креплин вече ме хвана за вечеря.

— Страхотно.

— Повярвай ми, ако можех, веднага щях да откажа. Но няма начин да се измъкна. Особено сега, когато Креплин е новият фюрер тук.

— Ясно, ясно. — Но по гласа й разбрах, че е разочарована… и разтревожена.

— Ти си разстроена…

— Просто отново се чувствам в периферията. Искам да кажа, снощи като че ли знаеше, че превземането е неизбежно — но не поиска да ми кажеш нищо.

— Както ти обясних, защо да споделям тревогите…

— Защото сме женени, ето защо! Защото да бъдем женени, означава, че трябва да споделяме подобни неща. И защото усещам известно снизхождение, когато ти не…

— Никога, никога не бих се отнасял снизходително към теб.

— Може би не нарочно. Но за мен тези глупости: не искам да тревожа малката ти главичка, скъпа определено са проява на снизхождение…

— Лизи, моля те…

— … и ако нещата се развиваха обратно — ако нашата компания изведнъж беше купена от някого — ти щеше да си първият, на когото щях да се обадя.

Хванах главата си с две ръце. Точно сега ми трябваше малко семейно напрежение. Най-добре да не казвам нищо, освен…

— Виновен по всички обвинения.

— Не те обвинявам за нищо. И не се опитвам да те наскърбявам — особено след всичко, което си изтърпял днес, ти просто… не трябва да си играеш на продавач с мен. Винаги се държиш така, сякаш си на един постоянен печеливш маратон…

Тя бе прекъсната от гласа на Лили от говорителя ми.

— Мистър Алън, наистина съжалявам, че ви прекъсвам, но мистър Долински е на втора линия. Казва, че е спешно.

— Кажи му, че ще се свържа след секунда.

— Ще те оставя — въздъхна Лизи.

— Съжалявам, но точно сега Айвън е начело в списъка ми за интензивното.

— Престани да се извиняваш, Нед. Наистина разбирам какво става.

— Ти си звезда.

— Ще закъснееш ли?

— Боя се, че ще закъснея много. Креплин ми намекна, че иска да си прекара страхотно в града.

— Тогава няма да те чакам. И виж какво — ако всичко се разпадне, ние пак ще бъдем добре. Запомни това.

— Ще го запомня.

— Обичам те!

— И аз — отговорих аз и натиснах бутон номер две. През пукането на телефона в колата му чух странно жизнерадостния глас на Айвън Долински.

— Нед, имам новина за теб…

— Приключи ли с NMI?

— Можеш да се обзаложиш, че го направих. Не само това, те се съгласиха на пълно шестстранично приложение за тяхната серия Powerplan.

— Фантастично, мамка му — извиках аз и ударих с юмрук във въздуха. Кризата е преодоляна.

— … даже отидох до главната им квартира в Патерсън да се уверя, че са подписали договора. Тъкмо излизам от съвещанието и сега се насочвам към града.

— Това е страхотна новина.

— Има само един малък проблем.

О, Боже…

— Те се непреклонни — приложението трябва да излезе в майския брой.

Издишах. Шумно.

— Айвън…

— Знам, знам… И, повярвай ми, едва не им облизах обувките, молейки ги да го преместят за април. Но именно през май те пускат новите модели на Powerplan…

Имаш ли представа в какви застрашаващи кариерата ми говна ме пусна? Искаше ми се да изкрещя. Но знаех, че подобно избухване е безполезно. Фил беше прав: след като се беше съгласил на многостранично приложение и после се беше отдръпнал от сделката, Питърсън бе пронизал Айвън право в сърцето. Добре, Айвън трябваше да го накара да подпише договора още тогава, още там — но можеш ли да очакваш, че администратор от GBS няма да удържи на честната си дума. Айвън не беше виновен. И точно сега беше приключил нещо голямо. Не онова, от което се нуждаех точно в този момент — но все пак голямо. Опитах се да говоря оптимистично.

— Ти си се справил страхотно, Айвън — похвалих го щедро.

— Какво ще правим за април?

— Мисля, че можем да оправим нещата — излъгах. — Върви да пийнеш една бира. Заслужаваш го.

Затворих, преди да се разпадне ролята ми на мистър Готин. Шибаният Айвън! Съчувствах на това момче, но едновременно с това ми се искаше да му цапна един. Безупречно избираше времето за неприятности.

Шест и четиридесет. Погледнах към телефона; искаше ми се той да звънне и да ме свърже с Тед Питърсън, с новината, че — след изненадващо късно следобедно посещение на Призрака на Коледното бъдеще в умивалнята на GBS — той е бил нападнат от угризения на съвестта и не само е решил незабавно да даде зелена светлина на априлския M.P.I., но също така да организира и кухня със супа за бездомните…

Няма да стане.

Шест и четиридесет и една. Погледът ми не се откъсваше от телефона. Той винаги беше моят изход от всяка трудна бизнес ситуация. Когато говорейки препусках с пълна пара, усещах, че мога да убедя всекиго за всичко. Но за пръв път в живота си не можех да се сетя за нито едно обаждане, което да ми спаси задника. Телефонът вече не беше мой съюзник.

Шест и четиридесет и две. Силно почукване на вратата на офиса ми. Чък Зануси влезе, без да изчака моето Влез. Гледаше сърдито. Веднага разбрах, че е чул за фиаското на Айвън.

— През първия ти ден тук — кога беше, преди четири години? — и какво ти казах тогава — какво е Правило Номер Едно при работата с мен?

— Чък, нека да ти обясня…

— Правило Номер Едно — сигурен съм, че го помниш…

— Казвам ти, ситуацията е под контрол…

— Какво беше Шибаното Правило Номер Едно, Нед? — Гласът му не беше съвсем приглушен.

Аз преглътнах с мъка.

И казах:

— Ако има проблем, трябва да знам веднага.

— Много добре. Имаш отлична памет. Сега няма ли да се съгласиш, че загубата на многостраничното приложение от GBS — само някакви си два дни преди крайния срок за броя — представлява проблем?

— Днес имаше много проблеми, Чък…

— Не ме будалкай, Шерлок.

— … и заради това не ти се обадих.

— Глупости! Причината, поради която не ми се обади, беше това, че покриваш задника на Айвън. Опитваш се да си осигуриш канонизация като светец — патрон на продавачите, които се прецакват.

— Просто прецених, че имаш достатъчно боклуци в собствената си чиния и без…

— Грешно си преценил.

— Ситуацията е под контрол…

— Още глупости. От онова, което чувам, можеше да издадеш пълен бюлетин, в който да обявиш катастрофата с GBS. И сега — благодарение на твоята брилянтна стратегия — всички в индустрията гадаят дали Кланг-Мартелсман ще изритат целия персонал на „Компютърен свят“, клюкарстват и за това колко сме отчаяни, опитвайки се да запълним цяла камара страници в априлския брой. А отчаянието — казвал съм ти го милион пъти — е главният грях в продажбите. Но ти понякога забравяш това, Нед — така че нашият рейтинг за надеждност сега е под нулата. Поздравления.

— Поемам цялата отговорност…

— По дяволите, правилно постъпваш. Особено след като тези страници трябва да бъдат запълнени. Иначе изчезваш от тук. Разбираш ли?

Някога ритали ли са ви в корема? Докато се мъчиш да си поемеш дъх, светът пред очите ти изведнъж се разводнява. Всичко се замъглява. Чудиш се къде си.

— Разбираш ли ме, Нед? — скръцна със зъби Чък.

— Разбирам те — отговорих аз, а гласът ми едва се чуваше.

— Нали знаеш, че тази заплаха — тя не ми доставя удоволствие. Но именно ти трябваше да ми се обадиш, имаше цял ден за това — сега брадвата ще се стовари върху твоя врат. Повярвай ми, искам да се измъкнеш от това…

— Ще се измъкна.

— Как? С молитва?

Аз свих рамене.

— Ще го направя. Ти само гледай.

— Ще гледам. От близо. Нещо друго, което трябва да направиш…

— Да?

— Уволни Долински.

— Чакай малко, Чък…

— Никакви спорове за това, Нед. Той е основната причина за това огромно прецакване…

— Тед Питърсън беше истинският подлец в тази история…

— Може и да е така, но Долински е забавил подробностите по договора, позволявайки на този крадец Питърсън да се измъкне от сделката. Виж, след смъртта на Нанси съм прощавал адски много на Айвън. Покрих му задника, когато не можеше да се справя — защото аз наистина искрено съжалявам това копеле. Но, нека го погледнем, две години по-късно и този тип още не се е съвзел. А сега неговата некомпетентност заплашва задниците и на двама ни…

— Айвън не е некомпетентен. Днес следобед сключи голяма сделка за шестстранично приложение с NMI. За майския брой. И има подписани договори, за да го докаже.

— Със сигурност ще си вземе комисионата от продажбата с последната заплата…

— Хайде, Чък! Бъди разумен…

— Решението е взето. Той е история.

Гласът на Фил Сирио бръмчеше в главата ми. Това е убеждаване, нищо повече… Просто ще му напомня, че устният договор струва точно колкото всеки друг.

— Да кажем, че успея да взема M.P.I. обратно от GBS?

— Няма да стане. Продължавай да си мечтаеш.

— Просто да предположим, че убедя Тед Питърсън да си промени решението.

— Ще те нарека чудотворец и пак ще настоявам Айвън да си замине.

— Това не е честно…

— Майната й на честността. Човекът не си е на мястото. Добре, уцелил е нещо голямо с NMI. Първата му голяма сделка от две години…

— Това е завръщане.

— Това е късмет. NMI се опитват да пробутат своята серия Powerplan навсякъде. И Доналд Дък може да сключи тази сделка. И ти знаеш не по-зле от мен, че е само въпрос на време Айвън отново да ни накисне в някоя дълбока каша. Съжалявам, Нед. Той изчезва от тук. И ако ти не го уволниш до утре на обяд, аз ще го направя.

— Имаш предвид точно преди да уволниш мен.

— Ако решиш проблема, все още имаш работа. Това е главното. Схващаш ли?

Аз кимнах. Чък отвори вратата и каза тихо:

— Не ме карай да те уволнявам, Нед. Моля те!

Много дълго седях неподвижен зад бюрото си, загледан навън към снежната нощ. Имаше само едно разрешение на проблема, само един начин да си спася кожата. Шефе, моля те, нека да се обадя на Тед Питърсън. Утре рано сутринта ще инструктирам Фил Сирио да направи точно това. По дяволите последствията. Сега въпросът беше на живот и смърт.

И отново силният сняг означаваше, че всички нюйоркски таксита са заспали зимен сън. Така че отидох пеш до Гранд сентръл и скочих на шестицата към центъра. На Четиринадесета улица в купето се качи един типичен градски пънкар: мазна кожа, тънки мустачки, дебела риза с цип и качулка, маратонки Найкис за двеста долара, много позьорство. Цопна се срещу мен и ме изгледа злобно. Погледнах го право в очите — Прочети по устните ми, скапаняк. Ще одобря едно сериозно изнудване. Е, кой тогава е истинският мръсник тук?

— Какво, по дяволите, гледаш? — попита ме пънкарят.

Погледът ми стана суров.

— Ти какво гледаш, по дяволите? — изстрелях обратно към него.

— Опитваш се да създаваш неприятности?

— Само ако и ти го правиш — процедих аз и внимателно плъзнах ръка под палтото си, сякаш там имах скрит патлак. Точно в този момент той отклони погледа си.

— Не искам неприятности — увери ме бързо.

— Ставаме двама — казах аз.

Пътувахме мълчаливо. Метрото спря на Лафайет стрийт и аз се изправих да слизам.

— Ей, ти — извика пънкарят.

— Какво? — попитах аз.

— Весела Коледа, човече!

— И на теб — пожелах му аз и открих, че се усмихвам за пръв път през деня.

Тръгнах през виелицата по Лафайет стрийт и се насочих към Правда. Когато пристигнах, Клаус Креплин вече се беше настанил на видна маса. Той ми се усмихна коварно, даде ми знак да седна, после взе от масата пакет Дънхил и запали една цигара с елегантна сребърна запалка.

— Знаеш ли защо избрах този ресторант? — попита той. — Заради хайвера и цигарите. Това е едно от малкото заведения, останали в този здравно невротизиран град, където можеш да пушиш, без да рискуваш да те арестуват.

Всички сервитьорки бяха късо подстригани, със секси черни роклички. Една от тях приближи до масата ни с поднос в ръка. Креплин я наблюдаваше напрегнато.

— И, разбира се, обстановката е очарователна, не си ли съгласен?

Сервитьорката остави подноса, върху който имаше леден блок и две малки, изящно украсени таблички от неръждаема стомана. Върху всяка табличка имаше по шест малки чашки, напълнени догоре с прозрачна течност. Тя остави по една пред двама ни.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Креплин, — но си позволих волността да поръчам и за двамата.

— Шест водки? — попитах аз.

— Това е от специалната им водка. Придружена с хайвер, разбира се — поясни той, когато сервитьорката остави ледения блок между нас. Вътре беше закрепен тежък буркан с хайвер „Белуга“. Ужасих се като си помислих за цената.

Креплин вдигна първата чаша от табличката. Аз го последвах.

— Prost^[3] — каза той, чуквайки чашата ми, после обърна своята на един дъх. Аз обърнах моята, гърлото ми изтръпна от замръзналата водка. Незабавно усетих успокояващите й качества.

— Мисля, че имаше нужда от водка — изгледа ме Креплин.

— Не беше лесен ден — отговорих аз. — Но мисля, че ги знаеш всичко, нали?

— Чух, че си се озовал в опасно затруднение. Ще решиш ли проблема?

— Абсолютно.

— Тогава трябва да пием за тази добра новина — ухили се Креплин. И двамата надигнахме втората си чаша водка. Чук. Хайде в гърлото.

— Знаеш ли как разбрах, че ще работим добре заедно? — попита Креплин, намаза голямо парче хайвер върху блината си и после я лапна наведнъж. — Когато се срещнахме за пръв път, ти се държеше малко хладно с мен. Беше склонен към конфронтация. Харесвам този стил — добър човек от екипа, добър капитан на своите войски — съжалявам колеги — човек, който не се съгласява веднага с онова, което кажат началниците му. Уважавам човек, който може да балансира между корпоративната лоялност и един независим поглед. Не като Чък Зануси.

— Чък е добър човек.

— Искаш мнението ми за твоя шеф? Чък Зануси е много дебел. И се страхува до смърт от мен. Което е една от причините да не го уважавам. Тази — както и фактът, че физическата му шишкавост намеква за пълна липса на дисциплина.

— Той може да яде прекалено много понички, но ако списанието се развива успешно, това се дължи на Чък. Наистина е забележителен издател и познава компютърния бизнес от главата до петите.

— Впечатлен съм, Едуард. Такава лоялност към човек, който само преди час те заплаши да те уволни, ако не разрешиш кризата с GBS.

— Ти откъде знаеш?

— Нали аз инструктирах Чък Зануси да те уволни, ако не намериш разрешение на този проблем.

— Благодаря.

Креплин се изкикоти приглушено.

— Това е тест. Тест, който знам, че ще преминеш успешно. Брилянтно. Така че Чък Зануси няма да те уволни, нали?

Фил, обади се!

— Не, Клаус. Няма.

— Отлично. Защото след кризата — и, разбира се, след Коледа — аз ще уволня Чък Зануси. Лично.

Посегнах към третата чаша водка и се опитах да изглеждам спокоен.

— Сериозно ли говориш? — попитах.

— В бизнеса винаги съм сериозен, Едуард.

— Сигурен съм, че е така — кимнах стегнато.

— Толкова сериозен, че вече знам кой ще бъде наследникът на Чък.

— И кой е щастливецът?

— Ти.

Аз премигнах.

— Аз?

— Да, ти.

— Няма начин.

— Всичко е решено. Дойде ли втори януари, ако искаш, ние ще те назначим за нов издател на „Компютърен свят“. Поздравления.

Без да мисля, аз вдигнах водката и я гаврътнах.

— Ъъъ… благодаря.