Скот Търоу
Обратими грешки (9)

8.

8 октомври 1991

Катерицата

— Катерицата ли? — попита Карни Линахан. — Този малоумник не сме спирали да го гоним.

— Що за човек е? — поинтересува се Лари. — Наркоман?

Този път отговори партньорката на Линахан, Кристин Возницки:

— Той е кошът в баскетбола. — После каза истинското му име, Ромео Гандолф, и Лари прилежно си го записа. Беше малко след осем сутринта. Седяха в полицейската стая на Шести участък. Дежурният току-що бе завършил сутрешната оперативка за застъпващата смяна.

Возницки беше привлекателна, но висока и с прекалено голяма брадичка. Излъчваше някаква сухота, която извикваше в съзнанието на Лари асоциации с ремък за точене. Може и наистина да бе мъжкарана — не че това вълнуваше Лари особено. Баща й бе в полицията преди петнайсет години, когато Лари бе постъпил на работа в Шести и бе служил заедно със Стан Возницки.

— Крадец — изсумтя Линахан. — И прекупвач на крадена стока. Или краде, или продава, а най-често и двете. По-лош и от циганин. Докарваме го тук поне веднъж месечно. Ед Норис си губи времето с него вчера.

— Защо?

— ВСИ. — Така казваха накратко за „все старите истории“. — Лейди Керъл има магазин за перуки на Шейсет и първа. Тя си е измислила това име — Лейди Керъл. Та Лейди Керъл, която и без това не е съвсем с всичкия си, оставила задната врата незаключена. Това пък е специалността на нашия мошеник, задните врати — неговият номер е да влезе незабелязан, да се скрие в някой шкаф и да изчака да затворят магазина. Та вчера призори половината й стока се изпарила. Само че на половината живущи на Шейсет и първа любимото занимание е купуването на нова перука. С две думи, Ед прибра Катерицата за през нощта, само че онова лайно се запъна. Както и да е, знаем, че е бил той. Повярвай ми. Нищо, че не намерихме стоката у него — препродал я е.

Карни беше пред пенсия; личеше му, че е поне на шейсет. Всичко в него беше сиво, дори лицето му под луминесцентните лампи в участъка. Лари даваше душата си за такива полицаи. Те бяха видели всичко, бяха преживели всичко, но бяха съхранили в себе си нещо добро. Когато Лари постъпи — през 1975-а — Карни се възмущаваше, че полицията била закупила патрулни коли с климатици. Според него това поощрявало ленивците, на които и без това не им се слизало от колата.

— А нещо друго? — попита Лари. — Имам предвид дали Норис е намерил у него друга крадена стока, като го е арестувал?

Линахан хвърли поглед на Возницки. Тя безразлично сви рамене и обясни:

— Успее ли да свие нещо, той винаги гледа бързо да се отърве от него.

Лари каза, че иска да прегледа доклада на Норис, и когато подпита дали Катерицата има някакви връзки с Гъс, Карни се изсмя гърлено:

— Двамата са като кобра и мангуста! Гъс мислеше, че Катерицата е хвърлил око на касовия му апарат. Май го е хващал да се опитва да бръкне в него. Истината беше, че Гъс гонеше Катерицата в мига, в който го видеше да седи на бара, та макар и само на чаша кафе. — В „Парадайз“ всички, които си плащаха сметките, бяха равни. Гангстерски босове седяха до политици и евтини проститутки. Станеше ли нещо необичайно — младежка свада, наместване на скитници в празно сепаре или дори появата на тъпак като Катерицата — Гъс предпочиташе да реши проблема сам, макар заведението му да беше пълно с полицаи. — Веднъж видях да го гони с месарски нож — обясни Линахан. — Недей си мисли, че са си писали любовни писма.

Лари почувства през тялото му да преминава тръпка. Катерицата беше…

— А наркотици? — за всеки случай попита той. — Вземеше ли?

Този път му отговори Возницки:

— Няма предпочитания. Друса се като всички. Дълго време дишаше боя — имаше предвид толуен — и това може да е било част от проблема му. Парите никога не са му стигали и той живееше ден за ден. Основната му грижа бе да открадне нещо, за да се надруса, преди да е заспал и така да забрави що за отрепка е. Елементарен донемайкъде.

— Оръжие? — поинтересува се Лари.

— Не съм забелязвала да носи. Не е корав пич, ако имаш предвид това — поясни Кристин. — Плямпало, но не си го представям да иде на война. Да не искаш да кажеш, че го подозираш за Гъс?

— Май започвам.

— И за миг не съм си представяла, че може да е способен на това. — Без да скрива изненадата си, Возницки поклати глава. Това бе един от тъжните уроци на полицейския живот: вероятността хората да се окажат по-лоши, отколкото си си ги представял, бе по-голяма от тази да се окажат по-добри.

Линахан и Возницки се надигнаха и излязоха на обиколка. Лари отиде в архивата и помоли служителката да изиска досието. Половин час по-късно факсът започна да бълва криминалното минало на Роми, но жената уточни, че докладът на Норис от изтеклата нощ вероятно още не е заведен. И докато се занимаваше с откриването му, Лари се обеди на Харолд Гриър.

Харолд беше на оперативка, но това се оказа дори по-добре. Лари говори с Апарисио, дясната ръка на Харолд, който бе в благодушно настроение и нямаше желание да разпитва. Така на Лари му остана само още един телефонен разговор.

— Съдебна заповед ли искаш? — попита Мюриъл. Беше в офиса си и чакаше журито да стигне до решение.

— Не още. Просто искам да си ми подръка.

— Винаги — увери го тя.

Винаги, дрън-дрън. Това пък какво ли трябваше да означава? Предната нощ, докато бе гледал облечената в съдебна тога Мюриъл, качена на високите си токчета, изведнъж бе почувствал, че светът е просто едно огромно празно място. И че тънката нишка на чувството, което го свързва с нея, е най-сигурното нещо на този свят. Силата на това усещане, много по-значимо от обикновено плътско привличане, го бе оставила без думи. — Винаги — измърмори той и затвори.

Час по-късно нареди на диспечера да издири Линахан и Возницки. Оказаха се само на няколко преки от участъка и той ги изчака в задния паркинг. Минаваше обяд и паркингът бе оживен като пазарен комплекс.

— К’во става? — Возницки подаде глава от прозореца на колата. — Още ли търсиш онзи доклад?

— Общо взето…

— Преди малко се обадих на Норис.

— Това е добре, но в момента по-скоро ми трябва помощ, за да прибера Катерицата. Къде мога да го намеря?

— Обикновено се шляе по улицата — осведоми го Линахан.

— Още не е захладняло достатъчно, за да поеме към летището. Каквато и дребна сделка да е успял да завърти, не пропуска да се отбие в пицарията на Дюхейни.

— И какво прави там?

— Яде. Нямам представа дали от това му става гот, или го прави просто защото огладнява.

— Сигурно огладнява — измърмори Возницки. — Скачай в колата и да идем да го намерим.

Само че този ден Катерицата, изглежда, бе решил да пропусне пицарията. След два часа тримата вече бяха в свърталището, където Колинс бе казал, че е срещнал Гандолф. Казваше се „Лемплайт“ и беше странно, че изобщо има някакво име. Защото си беше кенеф. Бърлога. Какво друго, освен неприятности могат да те очакват в място, където прозорецът е защитен с бодлива тел? До вратата имаше малък шкаф за алкохолни напитки — стоката бе заключена зад решетки. В дъното на заведението беше барът. Лари бе виждал подобни гледки хиляди пъти: работеше само част от осветлението, в това число няколко от светещите реклами на бара, и онова, което се виждаше в полумрака, бе остаряло, мръсно и изпочупено. Ламперията бе толкова стара, че бе започнала на места да се разпада като вехта дреха, тоалетната чиния в единствения клозет бе пожълтяла, седалката бе счупена по средата, казанчето течеше и винаги бе текло. Още от прага на външната врата миришеше на гнило и изтичащ газ. Което, изглежда, не пречеше ни най-малко на посетителите, защото такива се навъртаха през целия ден — малки групички младежи, говорещи за неща, на които никой не вярваше, и от време на време купуващи и продаващи дрога в някой от тъмните ъгли. Изглежда, точно последното бе довело Колинс тук.

Отвън, на тротоара до вратата, се вършеше пак същото: унили проститутки, надяващи се да запалят джойнт или да намерят доза и типове на социални осигуровки с навици, по-странни и от тези на хората вътре. Измет и паплач. При появата на тримата полицаи тълпата се разпръсна. Карни и Кристин влязоха отпред, а Лари мина отзад, та евентуално да попречи на Катерицата да се измъкне.

След минута Линахан го повика:

— Детектив Старчек, позволете да ви представя Ромео Гандолф.

Човекът, когото буташе пред себе си, бе мършав дребосък с налудничав поглед — очите му святкаха като фенерчета. Не беше необходимо да се свивка голямото жури на съдебните заседатели, за да се разбере как е получил прякора си. Карни го изблъска до патрулната кола и го претърси за оръжие. Роми на няколко пъти жалостиво попита какво е направил.

— Мамка ти — обади се Лари, — къде е медальонът? — Както и можеше да се очаква, Ромео каза, че не знае нищо за никакъв медальон. — Мамицата ти — отново каза Лари. Не му се вярваше, че Гандолф е държал бижуто цели месеци, за да го продаде точно днес. Лари описа какво търси, но Катерицата продължаваше да твърди, че не е виждал нищо такова.

Лари се сети за предупреждението на Ерно относно Колинс. Не за пръв път затворник-информатор щеше да му върже тенекия. Беше готов да пусне Катерицата да си ходи, но Линахан изненадващо сграбчи Гандолф за щръкналата прическа и го натика на задната седалка на патрулната кола. Катерицата заврещя, че ръката го боляла от предната нощ — бил я прекарал закопчан с белезници за тръба на стената.

Като се прибраха в Шести, Линахан посочи на Роми пейката — пътя до нея той си знаеше и сам, — после хвана Лари под ръка и го дръпна встрани. От неспокойния поглед, с който оглеждаше коридора в двете посоки, личеше, че има проблем.

— Няма да намериш никакъв доклад от снощи.

— Защото?

— Защото в него няма да намериш никакъв медальон.

Лари простена мъченически. Беше прекалено стар за подобни дивотии.

— Карни, знам, че не е у теб, но сега този кретен ще ми каже, че медальонът е бил у него снощи, когато сте го прибрали. Нали се сещаш? Само че какво да кажа аз на Харолд?

— Схващам — каза Карни. — Правя каквото мога. От сутринта търсим Норис. В почивка е. Приятелката му каза, че идвал насам.

Прекъсна го дежурният. Съобщи, че търсят Лари. Първата му мисъл бе, че е Мюриъл, но се оказа самият Гриър. Лари се опита да вкара в гласа си жизнерадостна нотка:

— Мисля, че сме на път да решим случая, шефе. — И разказа някои подробности.

— Кой е с теб, Лари? — Макар прекрасно да знаеше, че Харолд има предвид детективите, Лари се направи на несъобразителен и спомена имената на Линахан и Возницки.

Когато затвори, видя, че го чака едър чернокож мъжага. Беше с модно късо кожено яке и бежова риза, неспособна да прикрие големия му корем. Усмихваше се, сякаш предлагаше нещо за продан. Което в известен смисъл си беше истината, защото това бе Норис.

— Чух, че търсиш това — проговори той и извади медальона от джоба си. Изобщо не му беше хрумнало да го прибере в пластмасово пликче.

Лари бе оцелял толкова време в полицията, защото спазваше принципа „Живей и остави другите да живеят“. Само че, доколкото му бе известно, папата засега нямаше планове да го включи в списъка на номинираните за светци. Все пак си гледаше работата. И това може би беше най-голямата му гордост. Явяваше се всеки ден, за да си върши работата — не за да дремне в патрулката, не за да раздруса някой наркоман, още по-малко, за да се скрие на сигурно място в управлението и да крои как да го пенсионират по-рано по нетрудоспособност. Вършеше си работата като всички честни ченгета, които познаваше. Това сега обаче беше вече прекалено. Той грубо дръпна медальона от ръката на Норис. Двете снимчици от кръщенето бяха вътре — бебетата изглеждаха замаяни от жестоката екскурзия по пътя към белия свят.

— Ти да не си шибаният Дик Трейси бе? — сряза той Норис. — Прибираш човек, който носи в джоба си бижу, показвано по телевизията в продължение на цяла седмица, защото е принадлежало на жертва на убийство. И онзи, дето е в ръцете ти, по една случайност има нещо общо с друга от жертвите. И какво ти хрумва в този момент, а? Колко можеш да прибереш, ако продадеш шибаната улика, това ли? Господи, колко ми се иска на света да няма други като теб!

— Я по-кротко. Този не е твоят човек. Това е местен хахав мошеник на дребно. Нямаше желание да се държи както подобава с полицай, затова реших да му дам урок. Какво толкова?

— Какво толкова? Ами това, че сега заради теб разполагам с „голяма улика“, не се ли сещаш? Ти изобщо чувал ли си за протокол за изземане на веществено доказателство? Или за дневник за завеждане на събраните улики? Как сега ще докажем на прокурора, че си иззел от неговия клиент точно това?

— Стига си се заяждал бе, пич! Всички тук знаем как да даваме показания. — Лари се обърна да си ходи, но Норис извика след него: — Знаеш ли… ако наистина ги е убил, тогава ми се полага част от наградата.

Лари не се обърна. С такъв човек разговорите бяха просто губене на време.