Скот Търоу
Обратими грешки (23)

22.

19 юни 2001

Семейство Рейвън

Рано във вторник съдия Харлоу излезе с кратко писмено разпореждане относно няколкото подадени от Артър искания за допълнително събиране на факти. Всички те практически бяха отхвърлени, но интересни бяха мотивите на Харлоу. Съдията обясняваше, че исканията можели да бъдат удовлетворени по-късно в случай, че „Съдът намери показанията на Ерно Ердай за достатъчно достоверни, за да сметне за възможно даването на ход на искането за преразглеждане“. Властта да определи дали да бъде удовлетворена молбата на Гандолф за нов habeas corpus оставаше в Апелативния съд, но решението на Харлоу всъщност бе едно рамо в подкрепа на каузата на Роми. Ако Апелативният съд отсъдеше, както можеше да се очаква, Роми Гандолф щеше да получи още няколко години живот — време, достатъчно за Артър и Памела да докажат невинността му. Това беше повод за празнуване и те се обадиха на своя клиент. Едва по-късно Артър осъзна, че това на практика означаваше неопределено дълъг период на работа в полза на Роми. Малко по малко Роми се превръщаше в неговата кауза и… неговата съдба.

Тези новини бяха удобен повод да забрави, макар и за кратко предстоящата вечер, когато Джилиан Съливан трябваше да им гостува. Артър бе почти убеден, че Джилиан ще намери в последния момент уместно извинение да не дойде, но за негова изненада следобеда секретарката му остави листче с прието съобщение по телефона, в което се казваше, че „Госпожица Съливан ще чака във фоайето в пет часа“.

Джилиан Съливан в ужасния му малък апартамент! За секунда тази перспектива го парализира с мисълта за предстоящия ужас и срам.

Тя естествено дойде както беше обещала. На път за „Франц Сентър“, откъдето щяха да вземат Сюзан, Артър се постара, доколкото бе възможно, да подготви Джилиан за предстоящата среща със сестра му. Единственият проблем беше, че дори след почти трийсет години той намираше поведението на Сюзан за практически непредсказуемо. Шизофренията често бе болест на умните хора и изобретателността, с която Сюзан измисляше най-различни основания за подозренията и страховете си, бе неизчерпаема. Каквото и да се случеше обаче, търпението на Артър бе безгранично, защото отдавна бе разбрал, че заплахите или бурните реакции само влошават нещата. Всъщност той си позволяваше да реагира само когато бе сам. Сюзан му пращаше по няколко имейла дневно и когато нямаше какво да я разсейва, кратките й послания бяха кристално ясни. А понякога дори бяха изпълнени с хумор, остроумност и верни наблюдения, достойни за водещ на вестникарска колона.

— Понякога — разказваше Артър, докато наближаваха, — когато получа някой от тези имейли, сърцето ми се къса. Седя си в офиса и плача. Но знаеш ли, баща ми полудя, защото не преставаше да мисли какво е могло да бъде. Освен това мисля, че би било нелоялно пред Сюзан да не приемам болестта й като част от самата нея.

Кварталът около „Франц Сентър“ беше основно от стари къщи, сред които все пак се издигаха и няколко видимо по-нови постройки. Артър отби, спря пред голяма очукана тухлена сграда и за миг се загледа в улицата. Няколко бездомни деца, повечето въпреки горещината облечени с копринените якета, предпочитани от различните улични банди, се навъртаха на пресечката.

— По-добре е да влезеш — посъветва я той, — защото не знам колко е разумно бяла дама да чака в кола. — Когато Джилиан слезе и той заключи вратите с дистанционното, звукът привлече вниманието на групичката. — Ще те помоля да наблюдаваш колата от прозореца и да водиш списък на частите, които се разграбват.

Животът на Сюзан се водеше „живот под наблюдение“. Всеки от осемте обитатели на общежитието разполагаше с отделен апартамент-студио, а Валери или някоя от другите като нея бяха на денонощно разположение в случай на нужда. Когато Сюзан беше в ремисия и работеше, можеше да покрива голяма част от разноските сама, но това беше възможно само благодарение на значителната субсидия от страна на щата и на спонсорството от страна на „Фондация Франц“. Всъщност помощта на щата винаги висеше на косъм и Артър непрестанно пишеше писма до тукашния конгресмен, за да предотврати закриването на Центъра. Състоянието на баща му — което благодарение на нечовешката спестовност на Харви Рейвън бе значително по-голямо, отколкото човек с неговите доходи би могъл да натрупа — бе блокирано в тръст като последен ресурс.

Апартаментът на Сюзан бе малък и в момента подреден. Имаше периоди, когато личната й хигиена бе под всякаква критика, а и тя по принцип не се вълнуваше особено от външния си вид, но все пак се съобразяваше с исканията на социалните работници за редовно почистване. На стената нямаше нито картини, нито дори календар, отсъстваха и всякакви електронни устройства, понеже рано или късно щяха да станат причина за някоя от нейните фикс идеи. По правило кризите започваха с гласа на майка й, която я предупреждаваше за невидима за околните атака.

Сестрата, която слагаше инжекцията проликсин, вече беше дошла и когато Артър влезе, всичко бе приключило. Сюзан бе готова за път. Артър отново й напомни за Джилиан — знаеше, че и Валери го бе правила на няколко пъти през седмицата, — но Сюзан не показа, че схваща за какво й се говори, докато не седна на предната седалка на колата.

Когато обаче потеглиха, изобщо без предупреждение попита брат си:

— Означава ли това, че се чукате?

Рейвън пламна, но отговорът му както винаги бе добре премерен:

— Сюзан, много по-добре се получава, когато се стараеш да бъдеш малко по-деликатна.

— Чукате се значи… Е, аз знам всичко за ебането. Артър не е много осведомен. — Този коментар очевидно бе насочен към Джилиан, макар Сюзан да продължаваше да гледа право напред.

— Не мисля, че за това дават дипломи — тихо отговори Джилиан. Артър вече я бе инструктирал да не позволява на сестра му да я сплашва и забележката, въпреки пестеливостта си, се оказа достатъчна, за да запуши устата на Сюзан. Артър погледна в огледалцето за обратно виждане и се увери, че Джилиан изглежда абсолютно невъзмутима.

Когато баща му почина, Артър се върна в апартамента им. В известен смисъл той беше удобен. Няколко години преди това Артър бе живял в комфорта на луксозен жилищен блок, където един поглед от терасата бе достатъчен, за да му развали настроението с гледката към света на модата и съблазните, към който той никога нямаше да може да се присъедини. Но въпреки облекчението, с което го бе направил, връщането към повече от скромното апартаментче на баща му — от което той впрочем винаги бе искал синът му да избяга — бе своеобразно отстъпление. Всъщност той нямаше избор. Сюзан бе понесла много тежко смъртта на баща им и лекарите бяха потвърдили, че апартаментът е много важен за нея. Това бе единственият дом, в който Сюзан помнеше, че е била здрава. Така че за нея той бе оазис в изплъзващата й се реалност. Раздялата с него бе равносилна на затръшване на една врата завинаги.

Артър посочи на Джилиан едно старо метално кухненско столче със стъпало, после със сестра си се зае с онова, което правеха всеки вторник. Кухнята бе с бели шкафчета и бе тясна, но те работеха един до друг. Сюзан почна да прави картофено пюре — нейния специалитет. Смръщена и съсредоточена, тя мачкаше картофите с такова ожесточение, сякаш ликвидираше бунтовническа съпротива. Единственото й признание на съществуването на Джилиан се състоеше в това, че вместо от своите, пушеше от нейните цигари.

Ястието, говеждо задушено, дойде от голяма пластмасова кутия, която Артър се бе погрижил да извади от хладилника още сутринта. Сега изсипа съдържанието й в голяма тенджера и добави най-различни неща. Количеството бе достатъчно поне за дванайсет порции. След като приключеха с вечерята, остатъците пак щяха да бъдат замразени. Артър бе казал, че във фризера можело да се намери говеждо, размразявано и замразявано всяка седмица от началото на деветдесетте. Джилиан дори не искаше да мисли каква опасност за здравето представлява това. Но така бе постъпвал пестеливият им баща — „не прахосвай“ — и Сюзан не искаше и да чуе за промени.

Тя нареди масата за трима — първото й признание за присъствието на Джилиан, а Артър сервира. Сюзан веднага си взе чинията, отнесе я в дневната и се намести пред телевизора.

— Какво сбърках? — попита шепнешком Джилиан.

— Това е част от упражнението.

— Не се ли храните заедно?

Артър поклати глава.

— Дават любимото й предаване. Това е единственото, което може да гледа, без да откачи.

— Кое?

— Само не се смей… „Стар Трек“.

Джилиан трябваше да захапе юмрук, за да не прихне. После, в търсене на по-безопасна тема, попита как вървят нещата с Роми. Не беше чула за отсъждането на Харлоу и като научи новините, се зарадва за Артър.

— Какъв е следващият ти ход?

— Не мога да се сетя за нищо. Подадох молби за всичко, за което се сетих, написах призовки до всеки, който има някакво отношение. В архива към случая няма никакви следи кой е бил в затвора в нощта на убийствата. Джексън Ейърс не дава и да се спомене някой да говори с племенника на Ерно, Мюриъл отказва да му даде имунитет, а съдията не може да я принуди. На двайсет и девети юни изтича срокът за предварително събиране на факти. Не ми остава нищо, освен да чакам. След отсъждането на Харлоу натискът е върху Мюриъл — сега тя трябва да направи нещо, за да подкопае вярата в Ерно, преди да се върнем в Апелативния съд, който да реши дали да даде ход на процедурата. — Най-голямото предизвикателство пред Артър се оформяше от страна на преподобния Блайт. Както бе очаквал, взаимоотношенията с преподобния започваха да приличат на нещо от рода на еднопосочна улица. След първата им среща Блайт не бе направил опит да се свърже с Артър директно. Вместо това бе наредил на свой помощник да се обажда всеки ден и да изисква подробен отчет за случилото се — информация, която Артър бе задължен да им предоставя, понеже така бе пожелал Роми, който бе останал захласнат след посещението на Блайт в затвора. Ответна любезност не бе демонстрирана. Макар Блайт вече да се наричаше съветник на Роми по духовните въпроси и да тръбеше, че двамата с Артър действат в екип, всъщност игнорираше усилията на Артър да го накара да смекчи риториката или поне да го информира кога ще е следващото му изригване. — Изплашен съм до смърт — призна Артър, — че целият бълвоч за „расистките потисници“ само ще вбеси Апелативния съд.

— Не мислиш ли, че трябва да те оставят да продължиш? Не може да игнорират Ерно, без да е бил изслушан по пълната процедура. Не казва ли на практика това и Харлоу?

Артър бе на същото мнение, но бе преживявал достатъчно неуспехи в кариерата си, опитвайки да се досети какво ще решат съдиите.

Когато епизодът свърши, Сюзан дойде за десерта. Оказа се, че обожава тестените сладкиши. После измиха чиниите и прибраха всичко по полиците. Преди да излязат от апартамента, Артър отвори фризера и сложи в него остатъците от задушеното.

Тръгнаха надолу по тъмното стълбище: Артър водеше, Джилиан беше последна. Тези стари блокове бяха масивни като бомбоубежища, но бе явно, че отдавна никой не ги поддържа. На места мокетът беше протрит до скъсване, а стените бяха нашарени от амебоидни петна по местата, където някой някога бе измазвал с гипс, без да се главоболи и да боядисва.

Понеже, с изключение на работата и вижданията със сестрите си Джилиан рядко намираше повод да излиза, бе очаквала с известно нетърпение тази вечер и не беше разочарована. Беше й доставило голямо удоволствие, впрочем, както и предния път, да наблюдава умелия начин, по който Артър се справяше със сестра си, търпението му и явната му обич към нея.

По обратния път Сюзан разказа в максимални подробности събитията от епизода на „Стар Трек“. Като всички затворнички, Джилиан бе гледала достатъчно телевизия, така че зададе няколко внимателно формулирани въпроса за Кърк, Спок и Скоти, на които Сюзан отговори с готовност. Когато стигнаха „Франц Сентър“, Джилиан слезе от колата, за да се сбогува и да заеме мястото на Сюзан отпред. И в този кратък миг, на тротоара, за кратко се запозна с другата Сюзан Рейвън. Тя подаде неуверено ръка и здраво, даже прекалено силно, стисна ръката на Джилиан. И я погледна без притеснение и без да отмества поглед и Джилиан почувства, че този път я оценяват по съвсем различен начин.

— Беше ми приятно да те видя пак — каза Сюзан. — Доволна съм, че Артър има толкова мила приятелка.

Артър влезе със Сюзан, а Джилиан остана пред входа и запали цигара. Беше трогната и странно развълнувана. Когато Артър излезе, Джилиан, която не помнеше някога да е плакала, трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си. Артър, разбира се, забеляза това и докато пътуваха към дома на Дъфи, Джилиан трябваше да обясни, че най-сетне е видяла в Сюзан онова, което тя е могла да стане. Каза, че за момент е зърнала две очи, които надничат към нея от гъста гора. Артър обмисля думите й в продължение на няколко преки и накрая каза:

— Истината е, че за мен тя… тя винаги си е била… как да го кажа… в сянката на момичето, с което съм израснал.

— Имаше ли здравословни проблеми като дете?

— При шизофрениците винаги… просто един ден се случва. Ей така, изневиделица. Беше на четиринайсет. Беше невъзможно човек да се досети. Тя и без това си беше ексцентрична. Събираше оловни войничета и разиграваше битки. Събираше и камъни, донесени от реката, и държеше да разбере на колко години е всеки. Всички си мислехме, че това са типичните прояви на гениалното дете. Защото тя си беше невероятно умна. Един ден я намерихме гола, свита в ъгъла на стаята. Отказваше да излезе. Беше се оплескала цялата със собствените си изпражнения. Каза ни, че баба, майката на майка ми, се била върнала от оня свят, за да й съобщи, че родителите ни говорят за нея с кодирани фрази… Тази сцена — продължи Артър с въздишка, — тази сцена е още в главата ми като киноафиш. Нали се сещаш, в рамка до входа на киното. Защото бе един от онези мигове, когато осъзнаваш, че всичко в живота ти — всичко, без изключение — вече е съвсем различно.

— Сигурно е било истинска катастрофа.

— Да. Особено за родителите ни. Искам да кажа, че веднага след като чуха думата „шизофреник“, те разбраха, че надежда няма. И бяха прави. Майка ми ни напусна две години по-късно. Бях на девет, когато Сюзан се разболя, и не знаех какво да мисля. Истината, грозната истина, е, че си спомням, че бях щастлив.

— Щастлив? — Джилиан помисли, че не е чула правилно.

— Тя беше толкова умна… Беше толкова красива! Беше атракцията, където и да се появеше. Великата Сюзан. Винаги бях мислил за нея по този начин. И изведнъж я видях пометена от съдбата. И сега се сгърчвам, като се сетя. Не заради детинщината. А защото изобщо не бях прав. Най-тъпото, най-смешното и едновременно с това най-тъжното е, че продължавам да я обожавам. Може би просто се чувствам задължен да го правя, така че някой друг да може да разбере величината на трагедията. Великата Сюзан… — повтори Артър.

— Да — обади се Джилиан. Артър спря пред входа на Дъфи и тя погледна ниското бунгало. Но не искаше да слага точка на разговора. — Аз имах такъв брат — сподели тя. — Брат, когото боготворях.

— Така ли?

— Да… Карл, Моят любимец. Карл беше четири години по-голям от мен. О… — въздъхна тя, поддавайки се на спомена, — той беше страхотен. И неудържим. Обожавах го.

— Къде е сега.

— Умря при катастрофа с мотоциклет. На деветнайсет. — Тя преглътна. — Беше първият ми мъж… — След няколко секунди гробна тишина намери сили да се обърне към Артър. Той я гледаше, без да мига, но погледът му беше тежък и замислен. Личеше му, че полага усилия да разбере какво означава това за нея. Както и преди, беше дошъл моментът за нея да види какво представлява порасналият Артър Рейвън. Установи, че е запалила цигара, без дори да се замисли, че обезчестява идеалната чистота в колата му. — Шокирах те, нали? — заключи тя накрая.

— Естествено — отговори той след кратко мълчание.

— Да… — Тя затвори чантичката си, посегна да изхвърли цигарата навън, после размисли и дръпна още веднъж. Последното всмукване, най-сладкото. — Разбира се, че е шокиращо. Аз самата така и не успях да схвана какво съм направила, така че, честно казано, вече не мисля за това. Но тогава жадувах това да се случи. Объркването дойде след години. Но тогава… тогава ми беше много приятно.

За едно четиринайсетгодишно момиче наистина беше зашеметяващо, но без зловещи последствия. Като съдия тя често бе осъждала мъже — бащи, истински и доведени — за сексуално насилие над децата им и смяташе това престъпление за непростимо. Но собственото й изживяване се намираше в категория извън нормите на закона. Беше изгаряла от желание и го бе прелъстила. И обичаше Карл толкова много, че и през ум не й минаваше да го обремени с обвинение дори в мислите си. Двамата наистина се обичаха най-много от всички деца в семейството. Още от ранна възраст бяха започнали да се споглеждат многозначително. Той не пропускаше да я защити при караниците с родителите им. Една нощ се бе прибрал у дома пиян. Беше я прегърнал, тя се бе сгушила в него. После природата бе взела нещата в ръцете си. На следващата сутрин й каза: „Аз съм по-голям изрод, отколкото съм си представял“. „Няма нищо, на мен ми хареса“, успокои го тя. Направиха го още два пъти. Тя го чакаше да се прибере и сама отиваше при него. Сама. След това той започна да заключва стаята си и сърдито я отпъждаше, когато събираше смелост да го попита защо. „Понякога разбирам какво сме направили и ми се иска да си отпоря ушите, за да не го чувам. Това е лудост, Джил, истинска лудост“. Вместо да го привлече, беше успяла да го отблъсне. И това именно бе най-ужасното. През месеците преди смъртта му почти не си бяха говорили.

— Когато той умря, исках и аз да умра. Мислех си да се самоубия. Разработвах най-различни схеми, начини, варианти. Обсъждах го с приятели. Обесване. Огън. Удавяне. Исках да скоча под влак… бях прочела „Ана Каренина“. След това почнах да се горя с цигари… на места, които не се виждаха. Но ми мина. Спрях да се държа като ненормална. Спрях да мисля като такава и дори спрях да си задавам въпроса защо се чувствам толкова ужасно. Хората правят необясними неща, докато израстват. Всички — без изключение. После ги надживяваме. Но нищо в преживяното от мен нямаше нищо общо с онова, което хората си представят, като казват „насилие над деца“. — Тя погледна ръката си и разбра, че е запалила втора цигара. Ръката със запалката не трепваше, но другата, с цигарата, се тресеше като листо, брулено от вятър. — Не съм разказвала това на никого, Артър — тихо каза тя. — На никого. — Беше седяла часове на групова терапия, беше чула какви ли не житейски истории и бе споделила всичко с Дъфи. Или й се струваше, че го е направила. Най-сетне намери куража да погледне Артър. Той я разглеждаше изучаващо.

— Ти нямаш представа какво става с теб, нали?

— Никаква — отговори тя. Най-после се бе сетил.

Той хвана волана и се намести по-удобно в седалката. Лицето му бе на сантиметри от нейното.

— Когато съдбата ти е отредила да израснеш край човек, толкова неспокоен, колкото беше баща ми, прекарваш значителна част от времето си в мислене кое от всички неща на света е най-страшното. Искам да кажа… от кое си струва да се страхуваш. — Той се протегна през нея, за да й отвори вратата, но погледът му не се откъсна от нея дори за миг. — И мога да ти кажа, че от теб не ме е страх.