Скот Търоу
Обратими грешки (11)

10.

8 октомври 1991

Признанието

Във филмите по телевизията убийците обикновено се оказват зли гении със страст към смъртта. Два-три пъти в кариерата си Лари се бе натъквал на адвокат или директор на компания, замислил пъклен план, с цел да се отърве от жена си или партньора си. Но ако се изключеха гангстерите, повечето от разкритите убийци можеха да бъдат класифицирани в две категории: лоши по рождение същества, започнали да измъчват котки на шестгодишна възраст или — по-честия случай — помияри, подритвани насам-натам от съдбата достатъчно дълго, за да се научат да го правят сами с други, и хора, способни да дръпнат спусъка само и само за да докажат поне веднъж в живота си, че няма да допуснат никой да се гаври с тях. Катерицата бе от вторите.

Бяха в малката съблекалня на Шести участък, която се използваше и за разпити. Седяха откъм две съседни страни на малката квадратна желязна масичка, сякаш Гандолф бе поканен на вечеря. Лари бе достатъчно опитен, за да знае, че не бива да разговаря с Катерицата насаме, но за съжаление Возницки и Линахан бяха на повикване, защото преди малко някой бе съобщил, че има сигнал за взлом. Така че идеята на Лари бе само да размени няколко общи приказки със задържания и да повика свидетел едва когато стигне до съществената част.

— Виждал ли си някога това? — попита Лари. Медальонът бе сложен на сивата масичка. Върху него на кафяв фон се виждаше фина гравюра, изобразяваща профил на жена с висока дантелена яка. Може да беше много красива, но Катерицата бе достатъчно подозрителен, за да не я докосне. Понечи да каже нещо, но думите не можеха да излязат от гърлото му.

— Не си спомням точно, пич — изтръгна се накрая от него. — Хубаво нещо. Щях да го запомня, ако го бях виждал.

— Ебаваш ли се с мен, копеленце?

— Не се ебавам, пич. Как ще се ебавам с полицията?

— Само че според мен се ебаваш. Защото аз току-що получих това от полицай, който го е намерил у теб. Лъжец ли го изкарваш?

— Не съм казал, че е лъжец. Ти го нарече така.

— Добре, лъжец ли е?

— Не знам. — Катерицата прокара палци по издрасканите по масата графити, дело на явно останал невпечатлен от обстановката тук младеж. — По-скоро мошеник — каза той с нежелание. — Някои мошеници са и лъжци. Не е ли така?

— Да не сме в час по философия? Сигурно съм пропуснал надписа на вратата. Ще те попитам пак: това тук твое ли е?

— Не… не би трябвало да е в мен.

Лари се усмихна. Този нещастник бе толкова елементарен, че започваше да му харесва.

— Знам, че не би трябвало да е в теб. Но беше, нали така?

В погледа на Катерицата проблесна диво огънче на неопределено съмнение.

— Ей, знаел си, а? — каза той. — Искам да си ходя. Нали знаеш…

— Да си ходиш?

— Да, в „При момчетата“. — Гандолф се усмихна, сякаш бе казал нещо умно. Отляво му липсваха няколко зъба. Лари забеляза, че Катерицата нетърпеливо потропва с крак.

— Знаеш ли, дай да поседим тук още малко. Харесва ми компанията ти. Освен това искам да чуя още нещо за този медальон.

— Полицията ми го открадна.

— Нищо не ти е откраднала. Аз съм полицай. Ето, връщам ти го. Нали? Вземи.

Но Катерицата продължаваше да се съпротивлява на изкушението да протегне ръка.

— Всъщност как попадна в теб? — невинно попита Лари.

— Ммм… — измуча Роми и почна да разтрива устата си.

— Мисля, че ще е по-добре за теб, ако кажеш нещо смислено. Защото тази вещ ще ти навлече сериозни неприятности. Понеже е открадната. А тази работа би трябвало да ти е добре позната, нали? Чувал ли си за ПОВ? — Това бе полицейският жаргон за „притежание на откраднати вещи“. — Мисля, че си я откраднал ти.

— Ъъ… — отговори Катерицата.

— Познаваш ли Луиза Ремарди?

— Коя? — Катерицата се наведе напред, но не беше добър артист. При името на Луиза очите му се свиха и заприличаха на зрънца кафе.

— Я по-добре да ти помогна. Този медальон е на Луиза. Така че, ако не познаваш Луиза, откъде е попаднал у теб?

Тясното лице на Гандолф се сгърчи, докато той осъзнаваше проблема си.

— Взех го от друга жена — каза накрая той.

— Така ли?

— Да, даде ми го като залог, понеже ми дължеше нещо.

— Интересна работа. И какво ти дължеше тази жена?

— Бях й дал нещо. Вече не си спомням какво.

— И как се казва тя?

— Ей, пич, знаех, че ще ме попиташ това: как се казва. — Катерицата се ухили.

— Да бе. Как. Как се казва. — Лари се засмя, но нямаше никаква полза да се подиграва с Катерицата. Той просто нямаше да схване майтапа. — Какво ще кажеш да направим така… Обаждам се сега по телефона, качваме се в колата, отиваме в управлението, закачаме ти жиците и заявяваш официално пред детектора за тая „Как“. Дали ще мине номерът според теб? Според мен няма шанс. Но защо не опитаме, какво толкова?

— Къф дектор? — Катерицата се усмихна тъпо с надеждата да предразположи Лари. — Виж, пич, пусни ме да се изтропам. Още малко и ще се пръсна.

— Имаш ли представа как е бил откраднат този медальон?

— Хайде бе, човече! Пусни ме. Ще се насера.

Лари сграбчи Катерицата за китката и впи поглед в него.

— Посмей само да се оплескаш пред мен и ще те накарам да го изядеш. — И задържа Гандолф няколко секунди, за да му покаже, че говори сериозно. — Сега ще те попитам нещо друго. Познаваш ли Гъс Леонидис? Гъс Готиния? Срещали ли сте се?

Лигавите очи на Гандолф панически се размърдаха в орбитите си.

— Не помня да познавам човек с такова име. Лео… какъв го каза?

Лари каза и името на Пол Джъдсън. Но Катерицата отрече да познава и него.

— От онова, което са ми разказали, съм сигурен, че ако ти събуя панталоните, ще видя в задника ти дупка от обувките на Гъс, защото знам, че често те е гонил оттам с ритници.

Катерицата не се сдържа и се захили.

— Ааа… това беше добре. Дупка, а… Там. — Но веселото му настроение бързо помръкна и той отново неспокойно се размърда на стола: — Пич, ако се засмея още веднъж, ще трябва да клекна направо на пода.

— Май вече се сети кой е Готиния Гъс, а?

— Да… окей, сетих се.

— А този медальон е бил откраднат от една жена в ресторанта на Гъс.

Този път замислянето на Катерицата беше по-дълго.

— Ха, ама това е гот… да откраднеш в Гъс, а? Как го измисли?

Лари отново стисна китката на Катерицата, вече с по-голяма сила.

— Казах ти да не се ебаваш с мен! — Катерицата извърна глава и мъченически затропа с крак. — Кажи откъде взе медальона?

— От една жена бе — отговори Катерицата. Лари свали от колана си белезниците и закопча едната гривна на китката, която още държеше. — Пич, моля те, не ме вкарвай в панделата! Там… там се държат лошо с мен. Аз съм неутрал, човече. Те са лоши. — Искаше да каже, че е неутрален, че не се замесва с никакви банди и че в резултат всички се заяждат с него. — Недей бе! И дай първо да се изтропам. Моля те!

Лари закопча другата гривна за халката на едно от шкафчетата зад Катерицата и каза:

— Трябва да отида до Управлението.

И излезе от съблекалнята.

Повъртя се насам-натам, без да бърза, и се върна след двайсетина минути. Катерицата се гърчеше на стола и тревожно се клатеше напред-назад.

— Чий е медальонът?

— Чийто кажеш, пич.

— Как се озова в теб бижуто на една убита жена?

— Пусни ме бе, човече! Моля те, пусни ме! Не бива така!

— Ти си убил Гъс.

Катерицата захленчи и застена, точно както беше правил в патрулката, преструвайки се, че е на ръба да се разплаче.

— Добре де, аз го убих. Пусни ме сега. Моля ти се бе!

— Кой друг?

— А?

— Кой друг уби?

— Никой не съм убивал. Хайде бе!

Лари го остави да се мъчи още половин час. Когато се върна, вонята беше непоносима.

— Боже Господи — възкликна той и отвори прозореца. През последните дни рязко бе захладняло и зимата вече изглеждаше нещо повече от смътна идея. Въздухът беше сух и студен, а температурата шест-седем градуса. Когато излезе за пореден път, Катерицата вече съвсем откровено се разплака.

Лари се върна с найлонов плик за боклук и вестник. Накара Гандолф да се събуе — оказа се, че не носи долни гащи — и хвърли панталона в плика.

— Няма ли да дойде адвокат?

— Ще ти доведа когото искаш. Но за какво ти е адвокат? Как мислиш се оформят нещата по отношение на теб?

— Мисля, че ще ти скъса задника от ходене по съдилищата, гадняр такъв! Остави ме да се насера. Това не е правилно. Не е законно. Никакво не е.

— Господи, докъде стигнахме. Всеки лайнар, който се насере, да казва, че полицаите са лоши. А, не, така няма да стане.

Катерицата заплака още по-силно.

— Чуй ме бе, пич — захълца той, — изобщо не беше така. — Едната му обувка беше осрана и Лари му нареди да я хвърли в плика. Ридаейки, Катерицата се подчини. — Ти си студен бе, пич. Ти си най-студеното ченге, което съм виждал. Откъде ще си намеря сега обувки, а? Тия ми бяха единствените.

Лари отговори, че ще мине доста време преди Катерицата да може да си ходи. После разстла вестника върху стола на Гандолф и каза на голия от кръста надолу дребосък да седне. Катерицата мърмореше нещо неразбрано и не го слушаше, така че Лари стовари юмрука си върху масата.

— Какво стана с Гъс? Гъс Готиния? Какво стана с него?

— Не знам бе! — Лъжеше като дете, забил поглед в пода.

— Не знаеш ли? Ами да ти кажа, а? Мъртъв е!

— О… да — тихо каза Катерицата. — Май чух нещо такова.

— Обзалагам се, че новината ти е скъсала сърцето. Човекът, който те пердашеше, щом те види.

Колкото и да бе тъп, Катерицата усещаше накъде отиват нещата. Избърса носа си с пръсти и каза:

— Не знам. Мен ме бият все’кви. Така излиза. И полицията ме пердаши.

— Аз не съм те пердашил. Още не съм започнал даже.

— Защо се държиш така с мен бе? Заради тебе си осрах панталоните, а сега ме караш да седя като че ли съм… бебе. Съблече ме гол.

— Чуй ме сега какво ще ти кажа. Мотаеш се тук с бижуто на мъртва жена, която е била убита едновременно с човека, който те е бил всеки път, когато е зървал пъпчивата ти мутра. А ти ми казваш, че това било някакво шибано съвпадение? Това ли е, което ми твърдиш?

— Виж, тука е студено. Неам дрехи. Виж… целият съм настръхнал.

Лари отново стовари юмрук върху масичката.

— Ти си ги убил, Катерицо! Застрелял си Гъс. Застрелял си ги, застрелял си Луиза, застрелял си и Пол Джъдсън. А после си изтарашил касата, на която отдавна си хвърлил око. Ето, това е станало. След което си замъкнал бедните хора във фризера и си си натикал кочана на Луиза. Това се е случило. — Катерицата отрицателно поклати глава. Лари прецени, че моментът е подходящ за нещо друго: — Разполагаме с отпечатъците ти. От местопрестъплението. Има ги по целия касов апарат.

Гандолф застина. Ако не беше влизал в заведението или ако не се беше приближавал до касовия апарат, веднага щеше да усети, че Лари лъже. Но нямаше никакъв шанс от това да произтекат неприятни за Лари последици.

— Не съм казвал, че никога не съм бил там. Бил съм. Много хора са ме виждали. Ние с Гъс се закачахме…

— Закачали сте се? Така ли наричаш убийството?

— Виж ся, бил съм там, влизал съм, казвал съм „добър ден“ и тъй нататък, но това не е като да убиеш.

— Продължавай да отричаш. Имаме мноооого време. Ще ти призная, че не ми хрумва нищо по-умно от това да стоя тук и да слушам лъжите ти.

Лари изключи радиатора и пак излезе. След четиридесет минути влезе заедно с Уилма Еймъс, партньорката му в специалната група по разследване на убийствата, която току-що се бе прибрала от наряд. Катерицата се бе сгушил на пода до шкафчетата, вероятно с надеждата някак да се освободи от белезниците или може би да се скрие от студеното течение. Когато видя Уилма, изкрещя:

— Не вкарвай тук жена! Без гащи съм!

Лари представи Уилма, която разкърши яките си рамене, преди да хвърли оценяващ поглед на Катерицата. Той се бе извърнал от нея и се прикриваше, доколкото бе възможно, със свободната си ръка.

— Просто исках да те попитам в присъствието на детектив Еймъс. Искаш ли храна? Нещо студено за пиене?

Катерицата заяви на Лари, че е гаден полицай и нищо повече.

— Предполагам, това означава „не“ — каза Лари на Уилма. Предварително се бяха разбрали, че в този момент тя ще излезе, но ще стои от другата страна на вратата и ще записва казаното.

— Искам гащи бе, пич. Това искам. Ще пукна от студ.

— Имаш си панталони. Можеш да си ги обуеш, ако искаш.

Катерицата пак се разплака. Беше победен.

— А бе к’во съм направил, че се държиш така лошо с мен?

— Убил си трима души. Застрелял си Гъс, Луиза и Пол. Обрал си ги. И за финал си изчукал дамата в мазето.

— Ти го казваш това.

— Защото е истина.

— Истина ли? — Катерицата го погледна въпросително и когато Лари кимна, продължи: — Ако съм направил такова нещо… да убия трима души… как така не си спомням нищо?

— Ами… аз ти помагам да си спомниш. Искам от теб само да мислиш.

Всички винаги казваха, че не могат да си спомнят. Пияният съпруг се прибира у дома. Самият Лари често бе казвал, че не може да си спомни. И не можеше. Ако не искаше. Но при разговор с извършителите станалото изплуваше. Винаги се намираше нещо критично, някакви подробности, на които полицаите не се бяха натъкнали и които се разкриваха.

— Кога е станало? — апатично се поинтересува Гандолф.

— Следобеда на Четвърти юли.

— Четвърти юли? — повтори Катерицата. — Тогава май не бях тук.

— Как не си бил? Да не си ходил на екскурзия? — Катерицата избърса нос с опакото на ръката си. Лари отново го хвана за китката: — Роми, погледни ме. Погледни ме веднага! — Смачкан и изплашен, Гандолф повдигна влажните си кафяви очи. И Лари почувства тръпката — той не можеше да му се противопостави. Държеше го в ръцете си. Негов беше. — Ти си убил тези хора. Знам, че си ги убил. А сега ми признай. Кажи ми сам. Кажи ми, ако бъркам. Казвам, че си го направил. Казвам, че си ги убил и че си изчукал жената.

— Никога не бих направил такова нещо на жена.

— Добре, ако не си ти, кой тогава? Имаше ли с тебе друг?

— Нее… — изхленчи Роми. После дойде на себе си. — Майната му, не си спомням нищо такова. Как да помня дали е имало още някой с мен? Казах само, че не бих направил такова нещо на жена, дори много да я мразя.

Лари се почеса зад ухото — отработен жест, предназначен да създаде впечатление за незаинтересованост. Всъщност беше чул нещо ново.

— Ти мразеше ли Луиза? — попита той.

— Дали съм я мразил?… „Не мрази“, нали така е казал Исус?

— Хм… — Лари продължаваше с ухото. — Та какво имаше против Луиза?

Катерицата непохватно помръдна ръце.

— Нищо… Тя просто е кучка като другите. Нали знаеш? Обещава едно, прави друго. Знаеш как става.

— Знам — съгласи се Лари. — Само че в момента съм забравил. Та откъде, казваш, се познавате?

— Е, просто готина пичка от летището.

Летището. Лари се замисли. Заслужаваше някой да го фрасне с тухла по главата. И то няколко пъти. Значи Катерицата беше познавал Луиза от летището. Нещата започваха да се напасват.

— Били ли сте някога заедно… нали се сещаш как?

— Неее… — Катерицата се разсмя и се изчерви. Беше му едновременно неудобно и приятно, че някой може да си помисли нещо подобно. — Никога не е имало такива работи. Аз, да ти кажа, не излизам с жени.

— Добре де, а защо ми каза, че била кучка? Излъгала ли те е? Нещо лошо направила ли ти е?

— Пич, как ги измисляш тези…?

— Измислям ли? Нищо не измислям. Сега ще ти кажа кое ми се струва забавно на мен. Ти каза, че не си познавал нито един от тях. А какво се оказа? Познавал си Гъс. Познавал си и Луиза.

— Не съм казвал такива неща. И не съм ги убил.

— Така както и не си ги познавал, нали? — Хванат ли те в лъжа за едно нещо, значи си лъгал за всичко — това е логиката на закона. Дори Катерицата, изглежда, добре разбираше това, защото седеше като вкаменен. — Виж, Роми. Опитвам се да ти помогна, честно. Искам да видя нещата през твоите очи. Та значи: минаваш покрай витрината на Гъс и виждаш вътре жената, дето все ти върти номера. Влизаш. Отдавна си й надървен. А Гъс те гони. Ясно ми е, че тук нещата могат да излязат от контрол. Искам да кажа, че не те виждам като убиец. Не си убиец, нали?

В крайна сметка това беше, на което не можеха да устоят: казваш им, че ги разбираш, и кимваш, когато ти кажат: „Нямах избор“.

— Не съм — чистосърдечно отговори Гандолф.

— С какво се друсаш? — Катерицата не отговори. — Роми, какво използваш? Уак с Пи Си Пи^[1]?

— А бе… Нищо не използвам. Едно време дишах лепило. Само че последния път като бях в Мантеко, там имаше един доктор и той ми каза, че не е добре за мен, каза, че не ми били останали достатъчно клетки, за да ги убивам.

— Но от време на време се друсаш, нали? — Катерицата се съгласи. — Как мислиш, дали не си се надрусал и на Четвърти юли. Сигурно затова не си спомняш, а? И ти е било криво, нали? Ако знаеш колко свестни момчета правят гадости след Пи Си Пи.

— Знам — съгласи се Катерицата. Тази част от разпита му харесваше.

— Хайде сега, разкажи ми всичко.

Катерицата се осмели за миг да го изгледа смразяващо.

— Тук жени повече няма да влизат!

— Дадено — съгласи се Лари.

— И ще затвориш тоя прозорец?

— Дай първо да поговорим — предложи Лари.

След петнайсет минути той стана и затвори прозореца. Междувременно Уилма бе донесла тънко армейско одеяло. Катерицата се сгуши в него, а Уилма седна в ъгъла: записваше думите на Гандолф, който потвърди основните моменти: как видял Луиза през стъклото на витрината, когато минал покрай „Парадайз“. След като бе размислил, реши, че май наистина е взел Пи Си Пи.

— Окей, значи влизаш там в колко… един през нощта? Какво се случи после?

— Пич, ама аз нищо не си спомням. Нали съм бил друсан?

— Хайде да не започваме пак! Разказвай какво се случи.

— Ама аз… Виждам значи Гъс и… И той както винаги: „Марш навън“.

— И ти махна ли се?

— А бе, човече, ако съм се махнал, как тогава съм ги застрелял?

— Добре, а откъде взе пистолет?

Роми се почеса по главата, откровено озадачен.

— Виж сега, аз никога не съм имал пистолет. Ако имах, досега щях да съм се застрелял.

Много точно казано.

— Но онази нощ си имал пистолет, нали така?

Гандолф се загледа в сивия емайл по железния крак на масата.

— Гъс май имаше пистолет. — Лари погледна Уилма. Това досега не бе споменавано. Но звучеше логично. В квартал като този на Гъс си беше нормално. — Да — оживи се Роми. — Гъс имаше пистолет. Веднъж ме заплаши с него, докато ме гонеше. Ама, пич, беше зима, навън вали, ледът се пука, аз треперя, а той ми вика: „Марш“.

— Значи си знаел къде го държи?

— Отдолу под касата. Там… под цигарите и шоколадите, в стъкления шкаф.

— И ти го взе оттам?

Катерицата се огледа.

— Пич, не може ли да пуснем малко топлото?

Лари застана до радиатора.

— Оттам ли го взе?

Катерицата кимна и Лари развъртя вентила. Типично за работата в екип. Никой не бе попитал семейството на Гъс дали е притежавал огнестрелно оръжие, вероятно защото всеки бе мислил, че някой друг вече е попитал.

Остави Уилма при Катерицата, за да се обади на Джон, сина на Гъс. Малко предпазливо, понеже не знаеше какво се крие зад въпроса, Джон потвърди, че баща му е държал револвер под тезгяха. Не можеше да си спомни подробности, с изключение на това, че го купил по настояване на Атина. После помоли Лари да изчака и след няколко минути намери разписката сред документите, останали от баща му. Преди четири години Гъс бе купил „Смит енд Уесън спешъл“, 38-и калибър, револвер с пет патрона — точно оръжието, което балистичната експертиза бе идентифицирала след анализа на намерените изстреляни куршуми. Гилзи, въпреки старанията на техниците, не бяха намерени. Но при револвер гилзите остават в гнездата на барабана.

„Те винаги знаят — тържествуващо си помисли Лари. — Убиецът винаги знае нещо очевидно, изплъзнало се от вниманието на всички останали.“ Нареди на Уилма да позвъни на Гриър, след което се обади на Мюриъл.