Скот Търоу
Обратими грешки (36)

35.

10 август 2001

Бога на отпечатъците

В петък по обяд Лари получи съобщение от Морис Дикерман, главен експерт по пръстовите отпечатъци и завеждащ криминологичната лаборатория към обединените полицейски сили на околия Киндъл, с което се искаше Лари да го посети в кабинета му в Макграт Хол. След като изчете внимателно листчето със записа на обаждането, Лари го сви на топче с размера на грахово зърно и го хвърли. Видеше ли Дикерман, трябваше задължително да се обади и на Мюриъл — нещо, което Лари старателно бе избягвал през последните два дни. Тази сутрин тя му бе оставила съобщение на гласовата поща за последното искане на Артър, заведено в Апелативния съд. Гласът й бе закачлив и сладък и беше повече от явно, че е щастлива да има повод да го потърси. Той побърза да изтрие съобщението.

Някога беше бягал от нея след всяка среща, но го бе правил, защото искаше да убеди себе си, че не е хлътнал до уши, че все още въздухът не изглежда по-чист, когато тя е наблизо, и че още няма нужда да крачи в живота рамо до рамо с друг. Сега се криеше, защото не беше сигурен каква част от тези неща все още е готов да повтори.

Само че докато отбягваше Мюриъл, отбягваше и жена си. Смешна работа — беше убеден, че е приключил с онзи етап от живота, когато душеше дрехите си, преди да ги прибере в гардероба, за да се увери, че Нанси няма да долови миризмата на чужд одеколон или пудра. Преди десет години бе толкова смазан и победен, когато Мюриъл бе обявила края на връзката им, че дори не бе намерил сили да се преструва пред Нанси. Една вечер, след като се бе сринал в шезлонга и бе опукал набързо няколко бири, Нанси бе застанала пред него.

— Пак ли те сдъвкаха и те изплюха? Нека се сетя… пак са те зарязали. — Беше прекалено слаб, за да я лъже, но истината я смая. — И да не искаш сега от мен да те съжалявам?

— Ти сама ме попита.

— И сега трябва да се отнасям внимателно с теб, така ли?

Но го направи, защото беше Нанси и беше прекалено добра, за да се държи по друг начин. Без думи се бяха съгласили да посетят отново адвокатката, с която преди време бяха започнали да обсъждат безкръвна раздяла на имуществото. Отложиха го, докато Лари се оправи. След половин година все още имаха намерение да го направят. Дори две години по-късно Лари бе убеден, че и двамата само гледат да се появи нещо по-добро. Все пак Нанси държеше няколко коза. Тя никога нямаше да изостави момчетата му. Времето минаваше и благодарността му към нея за това отношение, както и преклонението му пред нейния характер, правещ я достойна за канонизиране, клонеше към безкрайността. А и малко по малко започваше да губи интерес към другите жени — те не бяха на нивото на Мюриъл; но по-важното бе, че дължеше уважение на Нанси, която не се бе възползвала от възможността да го изхвърли на улицата. Понякога Лари се замисляше за царящото между двамата разбирателство и се питаше дали просто бракът не е замислен да бъде такъв — спокоен и изпълнен с взаимно уважение. Но не. Не. Трябваше да има някакъв акорд, който те грабва, а не цял живот да слушаш хармония и припеви.

Именно последното заключение го бе върнало при Мюриъл. Беше убеден, че от това няма да излезе нищо хубаво. Майка му обичаше да му натяква тази фраза, изрече я в главата му и сега. Едва ли му се бяха събрали два час сън общо от сряда насам. Коремът му беше като изтъркан с шкурка, а погледнеше ли се в огледалото, установяваше, че очите му изглеждат като кратери. Най-лошото бе, че самият той нямаше представа какво точно иска. Единственото, което му бе ясно, когато се изправи пред вратата на Дикерман, бе, че е оставил живота зад гърба си.

Морис Дикерман, кокалест нюйоркчанин, бе наричан Бога на отпечатъците от полицаи, прокурори и дори от голяма част от адвокатите. Често изнасяше лекции в различни университети и по конференции на правозащитните органи из страната, но освен това бе и изтъкнат учен, автор на важни статии върху пръстовите отпечатъци. При тази му известност беше по-вероятно да бъде открит да дава показания в някой съд в Аляска или Ню Делхи, отколкото да наглежда Криминологичната лаборатория, но като служител на една полицейска система, в която скандалите не бяха редки — само миналата година бяха разкрити две престъпни групировки с участие на полицаи: едната за продажба на наркотици, другата за обири на бижута — Мо беше скъпоценен капитал и уникален източник на достоверна информация. В средата на 90-те беше заплашил да напусне и това най-сетне бе принудило кметството да намери парите за доставка на автоматизирана система за идентифициране на пръстови отпечатъци — нововъведение, закупено години по-рано от други управления със същия числен състав.

През 1991, когато бяха убити Гъс Леонидис, Пол Джъдсън и Луиза Ремарди, не беше възможно да се идентифицира непознат пръстов отпечатък, без да се разполага със заподозрения. Ако извършителят не бе оставил всичките си десет отпечатъка, които се съхраняваха на картата — а тя на свой ред се правеше, като натопените в специално мастило пръсти един по един се притискаха върху специален картон, — беше невъзможно да се установи от кой пръст е даден частичен отпечатък, а от тук бе невъзможно и да се издири неизвестен отпечатък в огромния каталог от пръстови отпечатъци, поддържан от местната полицейска служба и ФБР в национален мащаб. Компютърната обработка на изображения бе променила това състояние на нещата. АСИПО, автоматизирана система за идентифициране на пръстови отпечатъци, позволяваше на машината да сравни снет отпечатък с всеки въведен в базата данни. АСИПО например бе позволила на Мюриъл само за една нощ да установи, че нито един от отпечатъците, оставени в „Парадайз“, не е на Ерно.

Основният недостатък на АСИПО бе времето, което отнемаше една справка. Макар компютрите да ставаха все по-бързи, всяка справка блокираше системата за около час. По делото Гандолф, при което в ресторанта бяха намерени 700–800 отпечатъка, нямаше никакъв практически приложим начин да се идентифицират всички, защото полицията все пак работеше и по други дела. Но ако Мо бе успял да снеме отпечатък от револвера, който Фароу Кол бе размахвал в „При Айк“, щеше да е само въпрос на минути да се потърси съответствие с местната база данни, където нямаше начин да не са въведени данните на често арестувано лице като Колинс Фаруел.

Мо току-що се бе върнал от двайсетдневна командировка в Париж, където бе запознавал жандармите с последните постижения в техниката за снемане и обработка на отпечатъци — отсъствие, което съвсем естествено му бе попречило да реагира бързо на първоначалната молба на Лари за изследване на револвера на Фароу. Когато Лари влезе, той настоя да му покаже направените в Париж снимки, които се съхраняваха в компютъра му. Мо не бе от хората, които е лесно да прекъснеш. И не го наричаха Бог на отпечатъците само защото бе корифей. Той се изразяваше с точно формулирани и логически завършени мисли, които държеше да бъде оставен да изкаже докрай, така че докато си играеше небрежно с мишката, разказа на Лари много повече, отколкото полицаят държеше да научи за скулптурите в Тюйлери и античната площадка в Шести арондисман. Седнал на твърдия стол от другата страна на бюрото, Лари търпеливо чакаше удобна възможност да попита Мо направил ли е нещо с револвера.

Когато най-сетне успя да вмъкне въпроса си, Мо бавно се извърна от компютъра си и изду буза с език.

— Трябва ли да разбирам, Лари, че това има отношение към случая Гандолф? Същия, за който от известно време чета из вестниците?

Като имаше предвид византийските отношения, царящи в кметството, Лари не бе идентифицирал номера на делото в заявката до Мо. В Дикерман имаше нещо безплътно. Макграт Хол бе добро място да се преструваш, че не забелязваш някои неща, а за съзнанието на Мо се смяташе, че е ангажирано само с две неща на този свят: пръстовите отпечатъци и бейзбола, за който той, изглежда, също знаеше всичко.

— Доста правилно предположение, Мо.

— Аз не бих го нарекъл предположение, Лари. — Седнал невъзмутимо от другата страна на бюрото, където все още лежеше смачканият хартиен плик от обяда му, Мо съзерцаваше Лари, без да отмества поглед от него.

— Какво намекваш, Мо?

— Мисля, че е по-добре просто да ти покажа какво направих. А ти ще направиш заключенията си сам.

Мо се обърна и извади от металния шкаф зад себе си револвера и копията на различни формуляри, съпровождащи револвера като официално веществено доказателство. Беше запечатан в здрав найлонов плик, загубил еластичността си с времето и потъмнял на местата, където е бил сгъван. Личеше си, че това е пликът, в който е било съхранявано оръжието, откакто през 1997 Ерно беше стрелял по Фароу. Всъщност Лари го виждаше за пръв път чак сега. Доколкото можеше да се прецени по външния му вид, бе 38-и калибър. При настоящите процедури, приети, за да се избегне станалата пословична способност на огнестрелни оръжия и наркотици да „изчезват“ от склада за веществени доказателства, без да разполага със съответната съдебна заповед, Лари имаше по-голям шанс да види диамантите на английската кралица. Когато разбра, че револверът не е върнат на собственика, той просто изиска предаването му в отдел „Пръстови отпечатъци“. След приключване на делото законният собственик на оръжие, използвано в престъпление, можеше да поиска то да му бъде върнато. Отдел „Веществени доказателства“ щеше да направи заявка в БАТИОО^[1] за проверка в базата данни за откраднати оръжия. Ако оръжието бе чисто, собственикът можеше да си го получи обратно. Но Фароу Кол така и не бе пожелал да си го върне, което не изненадваше Лари с оглед пълното изчезване на Фароу след инцидента.

В обичайния си изчерпателен стил Мо обясни колко трудно е да се снемат отпечатъци дълго след последния контакт с обекта. Понеже отпечатъците оставаха под формата на мастни отлагания, отделяни при изпотяването, с годините те се изпаряваха. Лари естествено знаеше всичко това и именно поради тази причина специално бе поискал изследването да бъде направено от Бога на отпечатъците. Въпреки лекцията идеята, изглежда, се бе оказала добра, защото Мо явно бе имал късмет.

— В конкретния случай единственият снет със стандартната техника отпечатък е бил взет от тук. — Мо избута очилата си нагоре и с гумата на един молив посочи през найлона няколко петна върху цевта, а след това показа на Лари цифровите им изображения на монитора. — Става дума за много, много непълни отпечатъци. АСИПО изведе като съмнителни шест карти. Визуалният оглед показва, че те са може би от палеца и дланта на нашия човек. Но това е само мнение, което не би имало тежест в съдебната зала. Всеки добър адвокат ще ме направи да изглеждам смешен, ако имам дързостта да дам твърдо заключение на базата на толкова лоши отпечатъци. — Той остави на бюрото си картата — картон 15х22 сантиметра, запълнен с добре познатите черни отпечатъци, по четири в две редици за пръстите, два по-големи блока за палците, а до тях — едновременно снетите отпечатъци на петте пръста на двете ръце. За да бъде идентификацията максимално надеждна, в горния ляв ъгъл на картона бе фиксирана с техниката на ламинирането снимка в анфас на лицето, на което принадлежаха отпечатъците. Симпатичният млад човек, гледащ право пред себе си с изпразнено от изражение лице, бе Колинс. Нещо бе подсказвало на Лари този изход, но изглежда, въпреки това бе хранил някакви надежди, защото от гърдите му неволно се изтръгна въздишка. Сега животът щеше да бъде по-прост. — Както изглежда, държал е револвера за дулото — поясни Мо.

— Така пише и в докладите — каза Лари. — Но все пак искам да съм сто процента сигурен, че това е нашият човек. — Той почука картата с пръст. Ако увереността не бе абсолютна, Артър щеше да има проблеми с използването на това веществено доказателство.

— Разбирам. Аз също исках да потвърдя заключението си. Затова направих следващ експеримент на по-висше ниво. Забелязах нещо ето тук, долу, върху дръжката. На какво ти прилича? — Той сочеше малко цветно петно, почти в същия цвят както жълто-кафявата дръжка на револвера.

— Кръв?

— Ако вече не беше, щях да кажа, че имаш шанс да станеш детектив в отдел „Убийства“. Когато се стреля, обикновено има кръв. А кръвта е интересна среда за отпечатъци, защото изсъхва бързо. При това положение оставеният в кръв отпечатък е по-траен от оставения от мазнина. Само че когато идентифицираме кървави отпечатъци, химикалите, които нормално се използват за снемане на обикновените отпечатъци и които са разработени да полепват по остатъци от пот, не действат. Този отпечатък е буквално ецван в кръвта, но е толкова слаб, че е едва забележим. Нали не виждаш кървави отпечатъци по револвера? — Лари не виждаше. — Преди десет години това щеше да е краят. Днес правим с цифров фотоапарат снимка в инфрачервения спектър, която подсилва кръвта и филтрира подложката, в случая кафявата дръжка. След това подложих получения образ на цифрова обработка, с цел да установя има ли наложени изображения. Тогава се оказа, че има четири кървави отпечатъка — три частични и един съвсем ясен палец. Два от частичните и палеца бяха на дръжката, а третият частичен — на спусъка.

Мо дръпна стола си назад, та Лари да разгледа по-добре образите на екрана на монитора. Лари кимна, за да не го разочарова, но започваше да губи търпение.

— Прекара ли ги през АСИПО?

— Естествено — спокойно отговори Мо.

Потърси в папката пред себе си и извади две карти, завъртя ги и ги остави пред Лари. Едната беше отпреди почти двайсет и пет години и отпечатъците на нея бяха снети при приемането на Ерно Ердай в полицейската Академия, а другата беше от неговия арест по повод стрелбата срещу Колинс.

— Така си се сетил, че става дума за делото Гандолф — каза Лари. Мо кимна и Лари продължи: — Ето как стоят нещата… Ерно отнема револвера от човека, който го е държал за дулото — нека предположим, че това е бил Колинс — и го прострелва, за което го вкарват в затвора. Това обяснява отпечатъка върху спусъка.

— Тази информация можеше да ми бъде от полза — сухо коментира Мо, — ако бях разполагал с нея навреме. Но понеже я нямах, прегледах оръжието още веднъж, като се надявах някак да потвърдя идентификацията на Фаруел. Така, след известен размисъл, направих онова, с което може би следваше да започна, и проверих дали в барабана има патрони. С удоволствие установих, че ми бяха изпратили заредено оръжие, и с неудоволствие — че съм имал глупостта да работя върху спусъка, вместо да започна с барабана.

— Съжалявам — обади се Лари, — но се връзва с другите неща. Адвокатът на Ерно е казал, че клиентът му ще признае вината си веднага щом пристигнат в участъка. Поради тази причина револверът е престанал да бъде интересен, защото не е имал смисъл като улика.

— Сигурно. — Мо поклати глава пред колосалната всеобща глупост, в това число и собствената си. — Жена ми смята, че имам добра работа зад бюро. Според теб ще се сети ли някой, че е било самоубийство?

— Не и по време на бейзболния сезон, Мо. — Мо изкриви устни и кимна. За това не се бе сетил. — Колко патрона са останали? — попита Лари.

— Само един неизползван. Но в останалите гнезда имаше четири гилзи със следи от ударника. — Мо казваше, че с револвера е било стреляно четири пъти. Докладите бяха единодушни, че Ерно е стрелял в Колинс само веднъж. С разрешение на Мо Лари дръпна към себе си плика и натисна найлона, за да разгледа револвера по-добре. Беше с барабан за пет патрона и определено бе 38-и калибър. — Във всеки случай — продължи Мо, — когато сърцето ми заби отново, се оказа, че ме очакват много приятни изживявания. Върху всяка гилза намерих съвсем ясни отпечатъци. Гнездата на барабана съхраняват влагата по-дълго, нали разбираш. — Мо щракна няколко пъти с бутоните на мишката, за да му покаже нови снимки, после посочи куршума и четирите гилзи в отделен по-малък плик в големия с револвера.

— И имаше ли някакъв успех с тези отпечатъци в базата данни?

— Аха. Двайсет и две годишен мъж, арестуван през петдесет и пета за мафиотска дейност. — В онези времена „мафиотска дейност“ бе общ термин, включващ сбиване в бар, така че обвиненията бяха свалени веднага. Мо извади и тази карта. Бяха минали десет години и Лари трябваше да се вгледа сериозно, още повече че лицето от снимката бе на по-млад човек от онзи, когото познаваше. Но накрая се сети. Младежът от черно-бялата снимка несъмнено бе Гъс Леонидис.

За миг Лари изпита задоволство, че го е познал. В следващата секунда осъзна смисъла и през тялото му премина тревожна тръпка.

Макграт Хол бе построен през годините на Първата световна война като оръжейна фабрика. Полицията се бе нанесла тук през 1921 и някои се шегуваха, че още имало чиновници от онези времена. Самата сграда представляваше мрачна, неподвластна на времето гробница. Кабинетът на Мо бе със северно изложение. Високите двойни прозорци гледаха към рушащия се квартал Кийуаний, отделен с морава, желязна ограда и няколко дървета. Лари се загледа в подмятаната от вятъра опаковка на сандвич и я проследи с поглед, докато тя не се издигна над оградата.

„Скапан случай. Господи, адски скапан случай!“

Лари отново се наведе над оръжието. „Смит енд Уесън“, за който извън всякакво съмнение е доказано, че е револверът на Гъс. И револверът на Гъс имаше отпечатък на Ерно върху спусъка и един неизстрелян патрон в барабана. Друг куршум бе изваден от тялото на Колинс Фаруел. Това оставяше три куршума. „Не“, каза си Лари, повтори пак „не“ и довърши веригата заключения в главата си до логическия й край.

— Мислиш, че това е оръжието, с което е било извършено убийството в моя случай, нали, Мо?

— Мисля, че балистичната експертиза ще даде отговор със сигурност. И подозирам, че момчетата, които се занимават с ДНК анализ, ще ти кажат чия е кръвта на ръката на Ердай. Сега трябва да върна револвера на мястото му в склада за веществени доказателства, за да могат и другите да си свършат работата. Но ще се постарая да проследя лично как някой ще дойде и ще се разпише за получаването му. Извиках те просто, за да ти кажа какво разбрах.

Мо му подаде плик с доклада от анализа. Лари го сложи машинално в джоба на сакото си, но мислите му бяха другаде. В момента той не разполагаше с нищо друго, освен инстинкта, който толкова пъти го бе извеждал на вярна следа. Само че безстрастният механизъм на същия този инстинкт сега му казваше, че кръвта по ръката на Ерно няма да се окаже на Колинс. Сега, когато имаше време да помисли, Лари си спомни, че докладите за стрелбата в „При Айк“ казваха до един, че поне десетима полицаи са скочили върху Ерно, след като е стрелял. Револверът е бил изтръгнат от ръцете му преди Ерно да се приближи до ранения си племенник. Следователно кръвта на дръжката на револвера на Гъс Леонидис беше дошла от другаде. Като неумолимо работеща машина, Лари бавно прегледа възможностите: бореше се най-вече със себе си. Луиза Ремарди беше застреляна от упор. И ако пръстът на Ерно се бе запечатал върху спусъка в кръвта на Луиза, това означаваше, че Ерно е бил стрелецът от 4 юли 1991.

Ерно беше. А това беше оръдието на убийството. И по някаква игра на съдбата Колинс бе държал същия този револвер шест години по-късно. Върху него имаше отпечатъци и от Колинс. Единственият човек, чиито отпечатъци не бяха на револвера, се оказваше Катерицата. Който обаче си бе признал.

— Значи Ерно или Ерно и Колинс са го направили заедно с Катерицата — каза Лари. — Катерицата не ги е изпял, а Ерно му е върнал услугата, като е разбрал, че умира.

Мо обаче само поклати глава.

— Всичко, което аз мога да кажа, Лари, е чии са отпечатъците.

Лари разбираше това много добре. Просто се опитваше да обясни нещата на себе си. Катерицата си бе признал. Катерицата знаеше за съществуването на този револвер. Катерицата бе задържан с медальона на Луиза в джоба. И пак Катерицата беше казал на Женевиев, че ще убие Луиза. Нищо не се бе променило. Поне дотолкова, доколкото ставаше дума за Катерицата.

Но как, по дяволите, стояха нещата с Колинс?

Когато Артър научеше за това, щеше да вдигне шум до бога. Случаят, който отказваше да приключи, щеше да подкара наново на максимални обороти. Докато Лари стоеше и в главата му цареше пълен хаос, Мо му посочи спортното сако, върху което бе оставил доклада.

— Ще разчитам на теб да бъдеш куриерът до Сентър Сити.

— Безкрайни благодарности — каза Лари. После погледна Мо и допълни: — Да му го начукам.

Навън, в парка пред кметството, имаше пейки — служителите седяха на тях през лятото да си изядат сандвичите. Свикнали да се угощават с нападалите трохи, там щъкаха катерици — и когато Лари тежко се отпусна, за да помисли, веднага го наобиколиха с надежда.

Нямаше дума, която да изрази душевното му състояние. „Разстроен“? Само че той винаги научаваше нещо в тези моменти на просветление. И онова, което научаваше сега и тук, бе, че изобщо не е изненадан за Ерно. Винаги бе допускал възможността Ерно да увърта. Ерно беше стрелецът. Повтори си го още няколко пъти. Потресен бе от последиците, а не от самия факт.

Онова, което го безпокоеше най-силно, докато минутите на този кошмарен ден изтичаха, имаше име и се казваше Мюриъл. Сега вече се налагаше да я види. Истински. Седеше на пейката и премисляше наново всички мисли, които му се бяха въртели из главата през последните два дни; изпита отново задушаващите го чувства, пулсът му отново се ускори, когато си спомни за нея и какво бяха правили. И в един миг на прозрение му се изясни още нещо: Мюриъл никога нямаше да напусне Талмадж. Тя просто бе неспособна да се изолира от сферата на влияние около Талмадж, особено преди изборите. Нямаше начин да се е променила толкова силно. А дори да не бяха изборите, Мюриъл щеше да предизвика скандал с признанието, че е спала със свидетел по продължаващо и толкова противоречиво дело. Онази Мюриъл с коравата душа и чистия поглед, което така силно бе привличала Лари, нямаше да зареже цялата си кариера заради него. Оставаше онова, което той добре познаваше: тайни среши, въргаляне из хотелски стаи, молби да не се избързва. А Нанси… Нанси беше жена, при това от онези, които обръщат внимание на дребните подробности, и щеше да забележи. Но онова, което наистина го убиваше, бе животът, който бе съумял да изгради без Мюриъл. Не можеше да се примири с факта не че бе готов, а дори само че обмисляше да захвърли този живот, за да улови нещо неуловимо. Беше изпълнен с горчивина към самия себе си, а сърцето му сякаш помпаше отровна киселина.

Усещаше плика с доклада във вътрешния си джоб. Не беше готов за подобен развой на събитията. Нито беше готов за среща с Мюриъл. Още по-малко бе готов да чете във вестниците за поредния пробив в един случай, който беше решил преди десет години. Беше готов Роми Гандолф да си отиде и в живота му да настане мир.

Дали наистина беше? Подобни шансове в живота на човек идваха много рядко: да си върнеш загубеното, за което не си спирал да съжаляваш. Да поправиш грешката на глупака в теб. Можеше ли да остави подобна възможност да му се изплъзне? Седеше замаян и изпълнен със съмнения, готов да изкрещи просто ей така. После извади доклада, скъса го на малки парчета и го хвърли в кошчето за боклук. Катериците ентусиазирано изтичаха да проверят, но и тях, както и останалите, ги чакаше само разочарование.