Скот Търоу
Обратими грешки (10)

9.

22 май 2001

Вътре

Джилиан пушеше последна цигара пред затвора за мъже с повишени мерки за сигурност в Ръдярд. Беше с гръб към комплекса, така че вместо него съзерцаваше живописната, типична за Средния запад уличка с малки дървени къщи, моравите пред които се бяха раззеленили съвсем скоро, а кленовете покрай пътя току-що бяха разцъфнали. Артър още беше в скъпата си кола и разговаряше по вградения телефон с офиса си. „Моят бандит срещу твоя бандит“, така бе характеризирал той адвокатската си практика по пътя насам, но, подобно на всички адвокати in médias res^[1], изглеждаше примирил се с нуждата да успокоява клиенти и да планира стратегии в ожесточената война на думи, до която се свеждаше фирменото право.

Заради Джилиан Артър бе оставил безкомпромисната си млада помощничка в сградата на Ай Би Ем. Двамата разговаряха съвсем добронамерено, докато се носеха по магистралата покрай царевични ниви, в които стъблата на младите растения надничаха от земята едва подали зелените си листа подобно на приветствено размахани ръчички. Артър й бе разказал наученото от Ерно Ердай — затворника, когото предстоеше да посетят, — а после надълго и нашироко бяха говорили за Дъфи Мълдоър, нейния хазяин, с когото Артър бе подновил тази сутрин с удоволствие познанството си, след като двамата си бяха припомнили съдебните схватки от времената, когато Артър бе заместник главен прокурор към съдебния състав на Джилиан.

В интерес на истината Дъфи така и не бе успял да се изяви като голям адвокат — бе записал юридическия факултет като допълнение към задълженията си на духовник, но бе свършил като щатски защитник в резултат от нещастна любовна връзка, сложила край на духовния му обет. И много жалко, защото истинската му дарба се оказа в първоначалното му призвание. Джилиан бе открила това през 1993-та, когато се бе записала в прословутата му програма, добила известност като „Дванайсетте стъпки“. Понеже чакаше произнасянето на присъдата си, бе наложително да очисти организма си, само че не можеше да понася груповата терапия с нравоучителното повтаряне до затъпяване какво не бива да прави, магическите формули как да се предпази и обкръжението от загубени души, разголващи пороците си и оставащи все така загубени. Отчаяна от липсата на прогрес, се бе обадила на Дъфи, който вече й бе предложил помощта си — веднага след като първите статии срещу нея бяха започнали да се появяват из пресата. Този човек се бе превърнал в единствения й изповедник. Без него сигурно щеше да остане на дъното завинаги.

Докато Артър се опитваше да приключи затегналия се разговор, Джилиан смачка фаса с ток и провери външния си вид в едно от тъмните странични стъкла на колата. Беше избрала черно костюмче с панталон на Дейвид Дарт и сако в стил плетена жилетка, перли и златни обеци. Търсеният ефект бе сдържаност и желание да привлече колкото може по-малко внимание там, където отиваха. Но Артър, който, изглежда, я бе наблюдавал, докато довършваше разговора, явно не бе схванал идеята.

— Както обикновено, изглеждаш страхотно — каза той и най-сетне слезе от колата. Говореше с обичайния си ентусиазъм. Тя почувства в него същото, което долавяше у повечето мъже край себе си — намек за неугасващ сексуален апетит. Но мъжете по правило не я привличаха. Дори бе започнала да ходи на работа с пластмасова венчална халка на пръста. По някаква причина продавачките имаха същата репутация като медицинските сестри и момичетата, навъртащи се из заведенията в края на работното време, когато мъжете излизаха на обиколка. От време на време се намираше някой, който си спомняше за нея от предишния й живот, и сред тази малка група мераклии винаги се намираше такъв, който — по силата на някаква неясна извратена причина — решаваше да гледа на нея или като на лесна плячка, или като на обект на някогашни несбъднати копнежи. Естествено тя отказваше безцеремонно на всички. За нея сексът така и не се бе превърнал в лесна, носеща удоволствие игра. Може би католическото възпитание от училище й идваше в повече или бе нещо друго. Да, обичаше да бъде привлекателна и се наслаждаваше на властта, която й носеше това. Но механиката на любовта, впрочем точно както и самата любов, така и не бяха успели да й донесат удоволствие.

Тя благодари на Рейвън за комплимента и най-сетне се обърна с лице към затвора, като събра всичкия си кураж. Десетилетия наред в моменти като този Джилиан извикваше в съзнанието си образа на сачмен лагер — гладък, блестящ, неразглобяем. Точно същият образ се въртеше в главата й, докато вървяха към портала на Ръдярд.

Щом влязоха, Артър пое грижата за говоренето. Планът бе тя да посети Ердай сама — нали очакваше нея — и да се опита да го убеди да приеме и Рейвън. Не беше съвсем сигурна какво да очаква, но от полицейските доклади и други показани й от Артър документи бе подразбрала, че историята на Ердай изглежда обезпокоително сходна с нейната. Той се бе издигнал по стълбицата от полицейски кадет до висш пост в Ти Ен и тогава, на върха на кариерата си, в един необясним момент, бе загубил всичко. През февруари 1997 бе отишъл веднъж в „При Айк“, добре известно предпочитано от полицаите заведение, и се бе спречкал с някой си Фароу Кол. Според писмените показания на Ердай, дадени по-късно, преди това той бил разследвал Кол за злоупотреба с билети в ущърб на авиокомпанията. Описван като чернокож към трийсетте, Кол влязъл с изваден револвер в таверната и изкрещял, че е финансово съсипан заради Ердай. Няколко от присъстващите полицаи скочили срещу Кол с извадено оръжие, в резултат на което той вдигнал ръце, като продължавал да държи револвера, макар и не за дръжката, а за цевта. Накрая, след известно убеждаване, предал оръжието си на Ердай и се съгласил да излезе с него навън, за да поговорят. Не изтекли и пет минути, когато Кол необяснимо защо нахлул обратно през вратата на заведението. На последвалото станали очевидци всички присъстващи: тичащият след него Ердай го свалил с един куршум в гърба.

Ердай, кой знае защо, твърдеше, че е стрелял при самоотбрана, но това му твърдение бе намерило малко подкрепа, особено в светлината на балистичната експертиза и възстановката на случилото се. Така че го бяха обвинили в опит за убийство. След като се възстановил, Кол признал чрез своя адвокат, че бил дрогиран и се държал провокиращо, и дори не завел протест срещу молбата на Ердай за снизходителност. Но понеже навремето Ердай беше стрелял срещу тъща си и я беше убил, областната прокуратура бе проявила непреклонност с мотива, че този човек не може да се оплаче, че не му е бил предоставен втори шанс. В резултат Ердай се бе признал за виновен в тежка телесна повреда с използване на огнестрелно оръжие и бе получил десетгодишна присъда с възможност да излезе условно на петата година, което би могло да се случи, ако междувременно не бе развил летална форма на рак на белите дробове, четвърти стадий. От канцеларията на директора на затвора бяха потвърдили пред Артър, че прогнозата за Ердай не е добра. Въпреки случилото се комисията по преглед на присъдите бе оставила без последствие молбата на Ердай за условно освобождаване или поне отпуск, за да се прости с близките си, точно както отклоняваха и другите подобни молби. Така че Ердай щеше да си умре тук и тази мисъл ужасяваше Джилиан, докато двамата с Артър чакаха на пейката.

— В съзнание ли е? — попита тя Рейвън.

— Според докторите. — В този момент произнесоха името й по уредбата. — Мисля, че след малко ще можеш сама да провериш как стоят нещата.

— Сигурно — отговори тя и стана. Ердай бе последната надежда на Роми Гандолф и с наближаването на момента на истината Артър бе започнал видимо да нервничи. Той също се изправи, пожела й късмет, подаде й потната си ръка и после Джилиан се отдалечи, съпровождана от дошлата да я вземе надзирателка. Когато главната врата на крилото с килиите се затръшна тежко зад гърба й, сърцето й се сви. Изглежда, бе издала неволно някакъв звук, понеже надзирателката се обърна и я попита има ли й нещо. — Добре съм — излъга Джилиан и изтръпна.

На път към лазарета яката приказлива надзирателка се представи като Рути. Дори затворът не беше в състояние да развали настроението й, а нескончаемите й коментари на най-различни теми, в това число Ердай, новата строителна програма и времето, разредиха напрежението в душата на Джилиан.

Лазаретът се оказа отделна двуетажна постройка, свързана с главната сграда. Джилиан последва Рути до нова двойна врата с решетка. Непосредствено пред вратата имаше малка стаичка, в която седеше пазач и контролираше минаването в двете посоки иззад непробиваем от куршуми прозорец. Рути повдигна висящия на врата на Джилиан пропуск за посетители и електрическата ключалка щракна, за да ги пропусне.

В затворническата болница цареше странна свобода. Атмосферата беше като в лудница. Най-големите нарушители на реда биваха оковавани за леглата си — но само онези, които бяха създавали проблеми. Както и в двора, дори убийците можеха да се разхождат свободно. В отделението, където Рути заведе Джилиан, двама невъоръжени надзиратели седяха на сгъваеми столове в два срещуположни ъгъла на стаята, ставаха от време на време да се разтъпчат и явно умираха от скука. Когато стигнаха до средата на помещението, Рути дръпна една завеса и Джилиан видя в леглото зад нея Ерно Ердай.

В момента той се възстановяваше от втора операция, наложила се, за да отстранят част от белия му дроб. Четеше книга и леглото му бе повдигнато, за да му е по-удобно. Облечен бе в избелял болничен халат, а в лявата му ръка беше вкарана иглата на система. Ердай бе слаб и бледен, с дълъг нос. Светлите му очи се задържаха върху лицето на Джилиан и той се изкашля остро. Трябваше му известно време, докато възстанови дишането си, и едва тогава й подаде ръка.

— Ще ви оставя да си поговорите — каза Рути, но не излезе. Донесе на Джилиан пластмасова табуретка, оттегли се в другия край на стаята и демонстративно отклони поглед от тях.

— Познавах баща ви — проговори Ердай. В речта му се долавяше лек акцент или по-скоро странен ритъм, сякаш се бе родил в дом, в който английският е бил втори език. — От Академията. Беше ми инструктор. При него изучавах „Улична тактика“. Беше добър, знаеше си предмета. Казваха, че бил страхотен в практиката. — Ерно се засмя. Под бузата му имаше депресор на езика и той го дъвчеше периодично, за да намали отока. Джилиан бе чувала за баща си подобни отзиви, но й бе трудно да гледа по този начин на човека, когото бе виждала майка й да пердаши без умора. Толкова пъти отчаяно бе искала той да реагира по някакъв начин. Баща й беше висок метър и деветдесет и можеше да смачка жена си с един удар. Само че и той като останалите в семейството се страхуваше от нея. И Джилиан го мразеше за това. — Предполагам, не си спомняте за мен от съда? — Ердай я погледна въпросително. — Особено като се има предвид как изглеждам сега. — За него, изглежда, бе важно да вярва, че е направил някакво впечатление, но Джилиан не виждаше смисъл да се прави на любезна.

— Не, съжалявам.

— Е, аз пък ви помня. Впрочем, навън изглеждате много по-добре. Надявам се, мога да направя тази констатация. Не бих казал, че ви личи да пиете още.

— Не пия.

— Нямах предвид нищо обидно — побърза да каже Ердай.

— И аз прекалявах с алкохола. Само че аз не съм като вас — веднага бих започнал отново. Ако можете да си представите какво произвеждат съкафезниците тук. Отпиваш глътка и имаш чувството, че държиш живота в ръцете си. Но аз пия винаги, когато ми се удаде възможност. — Ердай поклати глава и хвърли бегъл поглед на книгата в ръцете си. Беше история на Втората световна война. Джилиан го попита дали му харесва. — Става. Нали все трябва да се занимавам с нещо. Вие много ли четяхте, докато бяхте вътре?

— Умерено — отговори тя. — Със сигурност не толкова, колкото си мислех, че ще чета. Понякога опитвам да си спомня какво съм чела и… съзнанието ми е празно. Никакъв спомен. Според мен просто съм седяла и съм гледала страниците, без да чета.

Имаше няколко асоциативни вериги, които беше решила, че трябва да забрави. Да мисли за себе си като за съдия. Като за порядъчен гражданин. Законът, запълвал някога живота й в толкова много отношения, сега беше като заличен. Доколкото можеше да прецени в момента, беше минала през залавянето, признанието във вина и първата година в затвора по онзи начин, по който хората гледат слаб филм. Телевизорът уж е включен, а в мозъка не постъпва сигнал. Рядко, късно нощем, плачеше, обикновено след като се събудеше от лош сън и изживееше шока, че не е в леглото си в очакване на поредния ден в съда, а в затвора, престъпница и наркоманка. Беше й се струвало, че лети надолу и надолу по някакъв канал, който стига до центъра на земята. Споменът за онези моменти, които с удоволствие би забравила завинаги, сега се върна за миг в съзнанието й и тя се стегна.

— Значи искате да чуете моята история? — попита Ердай.

Джилиан обясни за Артър. Спомена, че е дошла, защото почувствала, че това е важно за Ерно, но все пак адвокатът на защитата бил той и би било добре, ако би могъл да изслуша разказа. — Значи затова бил адвокатът — каза Ерно. — Аз пък помислих, че е дошъл с вас, за да ви съветва. Е, той сигурно ще извърти нещата по такъв начин, че най-добре да паснат на стратегията му. Нали така правят всички. Всичко в името на това да попаднат във вестниците.

— Искам да ви предупредя, че той няма да си мръдне пръста за вас. Предполагам, че го знаете. Ако това ви безпокои…

— Нищо не ме безпокои — отвърна човекът в леглото пред нея. — И какво толкова може да ми направи? Да не ми изкара смъртна присъда? — Ерно посочи с поглед краката си под завивката, сякаш те представляваха някаква емблема на неговата смъртност. — Знаете ли, притеснява ме, че е тук… Гандолф ли се казваше? Нямаме контакт със смъртниците, но знаех, че е наблизо. Тежеше ми на съвестта. Но докато живеех с мисълта, че ми предстои да изляза… питах се за какво ми трябва да усложнявам нещата. Сега… сега нещата стоят точно обратно. Той си е излежал за всичко, с което не са успели да го заловят. — Ерно премести с език пръчицата под другата си буза и се усмихна на думите си. Объркана от монолога му, Джилиан понечи да го прекъсне, но се отказа. — Е, нали така гледахме на нещата? — риторично попита Ерно. — Няма невинни, всички все някога са сгазили лука. — Тя се съмняваше, че някога е била толкова безсърдечна. Имало бе много случаи, когато не бе вярвала в невинността на някой обвиняем, но никога не й бе хрумвало, че може да го изпрати зад решетките, защото вероятно е виновен в нещо друго. Моментът обаче не бе подходящ да влиза в спор с Ерно. Този човек беше безцеремонен, сигурно открай време, но Джилиан усещаше, че в гнева му има нещо ново. Беше скрито дълбоко, но й бе трудно да прецени дали той се примирява с него, или това нещо го контролира. — Трябва да си призная — продължи той, — че не се надявах да видя точно вас. По-скоро ми беше интересно дали ще се намери някой по-предприемчив, който да направи нещо повече, отколкото се полага в такива случаи, за да помогне истината да възтържествува. Винаги съм мразил да съм единственият глупак. Така че не мога да не ви поздравя за идването. — Тя му каза, че просто не е била сигурна какво би могла да загуби, освен един ден. — О, има какво да загубите — мрачно я предупреди Ерно. — Почнат ли да излизат наяве процесуалните грешки по онова дело, вестниците ще съживят миналото. Включително и вашето. — Джилиан не се бе замисляла за този възможен развой на събитията. Подобна мисъл дори не й бе хрумвала, може би защото нямаше ясна представа какво толкова може да разкрие Ердай. Но след неговото предупреждение в стомаха й се сви ледена буца. Неизвестността бе единственото й спасение в момента. Но след секунда безпокойството й изчезна. Ако по някаква причина играта загрубееше, тя просто щеше да се махне. Беше се върнала в Триградието, съзнавайки, че ако не си наложи да погледне на нещата още веднъж, вече с трезв поглед, никога няма да може да се примири със случилото се. Още не бе готова да замине. Но един ден щеше да бъде. Заминаването оставаше част от плана й… Ердай я изучаваше, без да му минава през ума да се извини.

— Мислите ли, че трябва да говоря с този адвокат?

— Той е свестен човек. Според мен ще е безпристрастен.

Ерно се поинтересува за името на Артър — надяваше се, че го познава. Спомни си, че е чувал за Рейвън в прокуратурата, но не се бяха срещали.

— Очевидно — продължи Джилиан, — ако разполагате с информация, която би показала, че Гандолф не бива да бъде екзекутиран, Артър следва да я чуе.

— Да, имам информация — потвърди Ерно и се засмя. — Не го е направил той.

— Гандолф ли?

— Невинен е — отсече Ердай и я изгледа. — Само че вие не ми вярвате, нали?

Това беше най-логичният въпрос, който й бе задал, но нямаше нужда да мисли много, за да му отговори.

— Не — каза Джилиан. Когато бе вътре, поне половината затворнички твърдяха, че са невинни, и с течение на времето тя бе повярвала поне на няколко от тях. В държавна институция като тази, където правосъдието вкарваше „на едро“, бройката на осъдените невинни може би беше дори още по-голяма. Но тя много бе внимавала преди години, когато случаят Роми Гандолф бе гледан от нейния състав. В онези времена хероинът все още бе начин на приятно прекарване на времето, а смисълът на термина „престъпление, водещо смъртно наказание“ й бе пределно ясен. Дори в присъствието на Ерно не можеше да приеме, че тя, че всички — Молто, Мюриъл, детектив Старчек и дори Ед Мъркоуски, защитникът на обвиняемия, който неофициално бе признал, че смята Гандолф за виновен — така дълбоко са се заблудили.

— Не — повтори Ерно и светлите му очи отново се спряха върху нея. — И аз не бих вярвал. — Той задавено се закашля. Джилиан го наблюдаваше да се клати напред-назад и чакаше да попита какво има предвид. Но когато се успокои, той пое няколко пъти въздух дълбоко и после й каза: — Добре, кажете на адвоката, че съм съгласен да се видя с него. Сега имам по график изследване и ще ме отведат. Доведете го тук след около час. — И без да й обръща повече внимание, вдигна книгата. Аудиенцията беше приключила, разговорът също. Когато му каза довиждане, той дори не я погледна.