Скот Търоу
Обратими грешки (38)

37.

17 август 2001

Те знаят

Щом се прибра в офиса си, Мюриъл позвъни на пейджъра на Лари — остави му съобщение веднага да се яви при нея. Обади се и на началника на детективите, за да е по-сигурна. Имунитетът на Колинс бе решение на прокуратурата, но за неговото вземане можеше и трябваше да се вземе мнението и на работещите по случая детективи. Освен това беше повече от ясно, че е крайно време Лари да се покаже. Раздразнена от сблъсъка с Харлоу и обзета от безпомощност, тя не искаше да търпи повече детинските му номера.

Когато след около час той дойде, донякъде й беше минало. Лари изглеждаше измъчен, а тя се чувстваше горе-долу по същия начин, по който се бе чувствала през последните няколко дни. В миналото Лари често бе бягал от нея. Беше се надявала и двамата вече да са по-различни, но нищо подобно — бяха дошли до повратната точка и нищо не се бе променило. Цялата история с всичките й усложнения, дължащи се основно на неразбиране, я натъжаваше, а на моменти я караше да се чувства унизена. Но в неделя си бе тръгнала от църквата готова да повярва, че може би е за добро, че нещата между нея и Лари няма да потръгнат.

Нед Холси, енергичният главен прокурор с криви като на кавалерист крака и бяла коса, бе пожелал да се намеси лично. Нед бе пословично миролюбив, но в този момент търпението му бе на изчерпване. Той направи знак на Лари да затвори вратата, после продължи да говори с Мюриъл, която седеше зад необятното си писалище на фона на пейзажа в огромния прозорец.

— Кени Харлоу беше тъпанар още когато бяхме състуденти преди четиридесет и пет години — тъкмо казваше Нед. — Но откакто му дадоха съдийската тога, стана направо непоносим. А точно сега е толкова голям дивак, че заслужава собствена слънчева система. Така че ако ме питаш дали наистина ще се държи като тъпанар, отговорът е „да“.

— Продължавам да не вярвам, че Апелативният съд ще допусне той да ни натъпче имунитета в гърлата, Нед — отговори Мюриъл. В живота й гневът винаги бе водил до непоколебимост. Изправи гръб. Отвърни на удара. Такива бяха девизите на баща й за противодействие срещу арогантна сила.

— Той ще ти изглозга костите още преди това, Мюриъл — въздъхна Нед. — „Съдия казва, че заместник областният прокурор е лъгала“. Но забрави за себе си и за това, че той ще те унищожи завинаги. Би ли желала да поставиш прокуратурата пред подобно изпитание? Аз на твое място не бих.

— Какво има? — не издържа Лари. Тя му обясни с няколко думи какво се е случило в съда и Лари реагира със засегнато честолюбие: — Господи, Нед, не можеш да му дадеш имунитет! Един бог знае какви ще ги надрънка Колинс. Толкова време е минало след убийствата… та той просто ще си измисля на момента. Никога няма да можем да приключим с този случай.

— Лари — обърна се към него главният прокурор, — ние можем да си говорим колкото си щем за политиката на прокуратурата. Само че изглежда, че крием истината. Та този човек едва ли не в прав текст ти е казал, че се смята за виновен в натопяването на Гандолф.

— Ами ако се окаже, че е замесен? — попита Лари.

— Лари — възрази Мюриъл, — няма никакви улики, че Колинс е свързан по какъвто и да било начин с убийствата. Не съществуват нито веществени доказателства, нито има свидетелски показания. Освен това как би могла държавата да споменава, че може да има друг замесен в убийствата, в момент, когато се опитваме да екзекутираме Гандолф за това? Боже, само да обелим дума за това и можем сами да си сковем ковчезите и да скочим в тях.

Нед, понеже си беше Нед, потупа окуражително Лари по рамото и тръгна да излиза. Когато стигна вратата, се обърна и посочи с пръст главната си заместничка:

— Това е твой случай, Мюриъл. Ще те подкрепя, каквото и да решиш. Но аз бих потърсил извънсъдебно споразумение с Артър. Предлагаме имунитет срещу обещание да спре с обжалванията, ако се окаже, че показанията на Колинс не им помагат.

— Артър едва ли ще се хване на това.

— Е, тогава поне ще имаш политическо покритие, ако решиш да се конфронтираш с Кени.

Нед беше добър и мъдър. Предложението му й допадаше.

— Такаа… — започна Мюриъл, щом той излезе. — Нещо лошо ли направих или казах? Няма картички? Няма обаждания? Няма цветя? — Само допреди секунди смяташе да не казва нищо и дори допреди миг бе уверена, че като отвори уста, ще е в състояние да говори безгрижно. Обаче сега направо кипеше. Опря двете си ръце на писалището и пое дълбоко дъх. — Не се безпокой, Лари. Не ти се обадих заради това.

— Не съм си го и помислял.

— Исках да чуя мнението ти за Колинс.

— Не можеш да му дадеш имунитет, Мюриъл. Дикерман най-сетне ми се обади във връзка с револвера.

— Кога?

— Миналата седмица.

— Миналата седмица?! По дяволите, Лари, няма ли някъде из полицейските устави записано, че прокурорът трябва да знае за всички улики по делото? Известно ли ти е, че още във вторник заведох отговор на поредното искане на Артър, в който декларирам, че сме предали всичко, свързано с Колинс? И кога смяташе да ме уведомиш?

— Веднага след като измислех какво да кажа във връзка с останалото.

— „Останалото“? За личните ни отношения ли става дума?

— Може и така да се каже.

Тук, в кабинета й, можеха да разговарят по-спокойно. Седнала зад писалището точно срещу него, тя скръсти ръце и го попита дали мисли, че случилото се миналата седмица в ремонтираната къща е грешка.

— Ако знаех какво да мисля, Мюриъл, щях да дойда и да ти го кажа. Това е истината. А ти какво мислиш?

Тя се потопи за миг в мътилката на собствените си чувства, после отговори тихо:

— Мисля, че беше прекрасно да съм с теб. Няколко дни се реех в небесата от щастие. Докато не разбрах, че няма да ми се обадиш. Какво стана?

— Не мога повече това — измъчено каза той.

— „Това“?

— Да се чукаме като малолетни — отговори й той. — Аз и ти, сещаш ли се? Или ще го правим както трябва, или го забравяме. Много съм стар за половинчати решения.

— И аз не искам нищо половинчато, Лари. Искам те в моя живот.

— Като?

— Като някой, с когото съм свързана. Близко свързана.

— Понякога? През цялото време?

— Господи, Лари! Говоря ти за нужда, а не за боен план.

— Вече няма да се крия, Мюриъл. Или го правим както трябва, или го забравяме завинаги.

— Какво правим или забравяме?

— Говоря ти за това ти да напуснеш Талмадж, а аз Нанси. Говоря ти, че трябва да си кажем, поне веднъж да го изречем с думи, че сме направили грешка… голяма грешка, и че ще се опитаме да спасим каквото е останало.

— Уф… — каза Мюриъл, после докосна гърдите си: сърцето й беше на път да изхвръкне. — Господи!… — В мислите си не бе стигала по-далеч от идеята за нова връзка, която само допреди няколко минути вече бе отписала като невъзможна.

— Говоря сериозно.

— Виждам.

— И не съм абсолютно убеден, че го искам. Но съм по-сигурен, че ако ти поставя нещата по този начин, за мен няма да остане какво да решавам.

— Говориш съвсем сериозно, нали, Лари?

— Опитвам се.

Беше ядосан, както толкова често напоследък, и дори вече изживяваше болката на отхвърлянето, което бе приел. Тя знаеше, че миналата седмица го бе оставила объркан, тъжен за много неща и със сигурност чувстващ се много виновен. Но въпреки всичко това от дълбините на душата й започваше да блика щастие. Беше се освободила от нещо. След всичко опасно, глупаво и егоистично, което беше правила, сега гледаше с надежда напред.

— Доволна съм, че го каза… Наистина. — Говореше спокойно, но усещаше надигащата се в нея паника. Толкова много неща изведнъж се бяха натрупали застрашително едно върху друго. Бракът й. Работата й. Бъдещето й. Коя беше тя? По дяволите… Заслужаваше ли любовта да пожертваш заради нея живота, който си искала? Беше ли любовта — истинската, буйна, непокорна любов на четиридесет и четири години — достатъчна компенсация за всички останали неща, към които се бе стремила? Стихотворенията и романите бяха категорични, че единственият възможен отговор е „да“. Но тя още не беше сигурна какво отговарят зрелите хора в реалния живот. Или поне не бе сигурна за себе си. — Трябва да обмисля това, Лари. И то много сериозно. — Видя, че това е първата изречена от нея фраза, която му достави удоволствие.

— Добре — съгласи се той. — Помисли сериозно. — За момент млъкна, после добави: — Но вероятно няма да искаш да говориш с мен.

— И защо?

Гневът, който досега го бе крепил на крака, се беше изпарил и той тежко се отпусна на дъбовия стол до писалището й.

— Защото още не знаеш какво ми разказа Мо за револвера.

 

 

Лари бе прекарал повечето дни през последните двайсет и четири години от живота си в издирване на най-опасните екземпляри в града. Беше ги преследвал из потънали в мрак строителни площадки, беше ги гонил по тъмните улички, дори беше предвождал специален отряд, облечен от глава до пети в защитен костюм, когато отидоха да заловят Кан-Ел, водача на „Нощните светци“, който се бе окопал в някаква дупка, въоръжен с цял арсенал огнестрелно оръжие, закупено бог знае как от либийската армия. И във всички тези случаи бе изпитвал някакво опиянение, някакъв гъдел. Никога не се бе страхувал от опасността и никога не бе усещал толкова отчетливо надигащите се в гърлото му киселини, както сега. Осъзна, че единственият човек на света, който най-откровено го плаши, седи пред него. Изведнъж просто не можа да се сети какво го бе накарало да не й каже миналата седмица за револвера. Истината, поне доколкото можеше да си спомни за това сега, когато в главата му се въртеше вихрушка от несвързани мисли, бе, че му беше омръзнало да позволява на Мюриъл винаги тя да определя правилата.

Той заговори, а Мюриъл ставаше все по-сериозна и непроницаема. Лицето й бе като камък.

— И какво направи с доклада на Дикерман? — попита тя, когато видя, че е свършил.

— Нека кажем, че… го загубих.

— Да кажем значи. — Тя отпусна чело върху ръцете си.

— Мюриъл, това е без значение. Катерицата го е направил. Знаеш, че го е направил той. Дори да го е направил заедно с Ерно и Колинс, пак е той.

— Това е само теория, Лари. Твоята теория. Може би нашата теория. Но тяхната теория е, че Ерно го е направил сам. И тяхната теория става мъъъъничко по-убедителна, когато добавим, че е оставил кървави отпечатъци върху оръжието на престъплението.

— Не сме сигурни, че е такова.

— Аз залагам сто долара, че е, Лари. Имаш ли стотачка, за да заложиш на обратното? — Погледът й го пронизваше. — Поне петдесет цента, а?

— Окей, Мюриъл.

— Господи — каза тя, без да спира удивено да върти глава. — Какво си мислил, Лари?

— Просто кофти ден — изтърси той.

— Спести ми глупостите си, Лари. Искам този револвер още днес в балистиката. Кажи им, когато приключат, веднага да го предадат в серологията. И се свържи с БАТИОО да проследят фабричния му номер.

— Слушам.

— Смятай се за късметлия, че нещата се развиват по този начин. Ако Артър беше надушил какво си направил, щеше да свършиш в Ръдярд. Разбираш ли това?

— Спести ми мелодрамата, Мюриъл.

— Не се шегувам.

— Я заеби това най-сетне, Мюриъл. Казах ти го сега. Само няколко дни по-късно. Прокурорът никога не знае всичко. Ти просто не искаш да знаеш всичко.

— В смисъл?

— Стига, Мюриъл. Знаеш отлично как стават нещата. Нали не ходиш при месаря да му искаш рецептата за страшния салам, който ти продава? Това си е салам и ти знаеш, че е салам. В него няма нищо, което да те убие.

— Какво още не знам, Лари?

— Карай…

— Без тия номера, Лари. Край на игричките.

— Истината ли казваш, или се опитваш да ме предизвикаш?

— Приеми го както искаш.

Както беше предполагал, беше си изпитание на нервите и той щеше да загуби.

— Добре… Вярваш ли, че медальонът наистина е бил в джоба на Катерицата?

Това й запуши устата. В погледа на Мюриъл Безстрашната проблесна страх.

— До днес вярвах.

— Е… беше.

— Майната ти — с видимо облекчение каза тя.

— Но не и в деня, когато го арестувах. Бил е там предната нощ и някакъв скапан полицай решил да го прибере. Аз само го… върнах на мястото му. Това е, за което ти говорех. Сега само да не ми кажеш, че си шокирана.

Не беше. Това се виждаше.

— Лари, да скриеш отпечатъци по оръдието на убийството не е съвсем същото, както да оправиш някои разплетени конци по делото. Дано съзнаваш това. — Тя завъртя стола си и се обърна към прозореца. — Боже, каква каша… — Лари я гледаше как почуква с нокът междината между предните си зъби и обмисля решението. Малко по малко здравият разум в нея надделя и подобно на спасителен пояс я върна на повърхността. — Ще дам на Колинс имунитет — заяви тя накрая.

— Какво?!

— Ако Артър получи онова, за което се бори, няма да пита защо. А ако имаме късмет, Джексън ще ни остави да изслушаме първо разказа на Колинс на четири очи.

— Не можеш да му дадеш имунитет. Този тип е нахлул в заведение с револвер!

— Нямам избор, Лари. Ти ми отне избора. Не мога да се боря с това. Просто няма как да призная, че Колинс може да е убиецът, и да продължавам да искам Гандолф да бъде екзекутиран. Или едното, или другото. Майната ти, Лари, не схващаш ли, че с отпечатъците на Ерно на спусъка, ние се връщаме в самото начало? При това положение Колинс може да се окаже най-добрият ни шанс. Харлоу беше прав. Колинс може да довърши Роми веднъж и завинаги.

— Не — възрази Лари. Не че имаше предвид нещо конкретно, направи го по принцип. Беше бесен за всичко. — Пак са изборите, нали? Ти беше решила да му дадеш имунитета така или иначе. Нед те накара да си промениш мнението. Аз съм само извинението. Изобщо не си искала да си мериш силите с Харлоу.

— О, я си го начукай, Лари! — Тя взе един молив от писалището си и го запрати в прозореца. — Дявол да те вземе, толкова ли не можеш да разбереш! Изборите са последната ми грижа. Пред тях стои законът. Има си правила. И има една такава дума, Лари, дето се казва справедливост. За Бога, десет години минаха оттогава, но като те слушам сега, направо се питам какво ли наистина се е случило там. Схващаш ли? — Беше се навела настръхнала над писалището и изглеждаше готова да скочи и да го удуши.

— О… схващам отчасти — отговори той и тръгна към вратата. — Все пак съм само полицай.

 

 

В ранната лятна вечер Джилиан стоеше пред входа на „Мортън“ в центъра на града и чакаше Артър. И последните окъснели на работа вече си бяха тръгнали, така че движението по улиците бе оредяло. На няколко метра от нея две измъчени жени с натъпкани пазарни пликове седяха на пейката в остъклената автобусна спирка.

Джилиан вече се бе научила да измерва продължителността на връзката между нея и Артър с дневната светлина. Започваше да се стъмва все по-рано. Слънцето, което двамата бяха видели да се изкачва в небето рано сутринта, сега се гмурваше в реката и горещото му сияние прелиташе като сянка на ястреб по светлите облаци на хоризонта. Вечерният ветрец сменяше често посоката си — още един предвестник на наближаващата есен. Макар многократно да й бяха обяснявали, че това е характерно за депресивните натури, тя така и не се бе избавила от навика си да гледа на природните явления — спускането на тъмнината, изтичането на лятото — със суеверен страх. Животът беше хубав. Но това нямаше да продължи много.

Артър закъсняваше. Когато колата му най-сетне се появи, той бе превъзбуден.

— Ново послание от Мюриъл — съобщи той без предисловие в мига, в който Джилиан седна до него. Извади две копия на нейните къси искания до съда, които прокуратурата бе завела късно следобеда едновременно пред Областния съд на Съединените щати и Околийския апелативен съд. Признавайки получаването на „нова и съществена информация относно естеството и обстоятелствата на престъплението“, Мюриъл искаше спиране на всички съдебни процедури за период от четиринайсет дни, за да може държавата да проведе допълнително разследване.

— Но как… — запъна се Джилиан. — Ти обади ли й се?

— Естествено. Поисках да ми бъде предоставена незабавно новата информация, но тя не отстъпи и милиметър. Дуелирахме се така известно време и накрая се споразумяхме, ако аз й дам две седмици, тя да отстъпи по моята петиция да се преразгледа постановлението на Апелативния съд и да отвори отново случая. По същество, от нейна страна това е съгласие да й бъдат отнети точки от таблицата за класиране.

— Господи! — Макар Артър да караше, тя се примъкна по-близо до него и го прегърна. — Но какво се е случило? Дали ще даде имунитет на Колинс?

— Не мога да повярвам, че веднага ще отстъпи и ще признае, че на него може да му се вярва до степен да отворим наново делото. Ако не хареса онова, което има да каже Колинс, ще го обяви за лъжец. Значи става дума за нещо повече. Нещо наистина голямо.

От месеци Артър имаше невъзможната фантазия, че един ден Мюриъл ще види светлината относно Роми. Джилиан имаше много по-ниско мнение за нея, но Артър просто отказваше да гледа в неблагоприятна светлина на човек, с когото е работил толкова години. Но и тя като него бе склонна да вярва, че се е случило нещо драматично.

— Значи прекрасен ден за теб, нали? — поиска да се увери тя.

— Да де — уклончиво отговори той.

— Случило ли се е нещо лошо?

— Не по делото. И не точно лошо. Мюриъл направи коментар за нас. Те знаят.

— Разбирам. И как приемаш и това?

— Неловко ми е. — Той сви рамене.

Острият език на майка й в този миг щеше да изсъска: „Нали ти казвах“ — ако беше жива. Цялата съзнателно култивирана сдържаност на Джилиан беше само средство да потиска този глас, който така и не бе успяла да прогони от главата си. Но бедният Артър искаше толкова силно всички да го харесват. Както бе предсказвала, че ще се случи един ден, той трудно понасяше да бъде принизяван и подиграван за избора на приятелката си. В шест сутринта го бе намерила дълбоко замислен да гледа с невиждащ поглед слънцето.

— Сигурно едва се сдържаш да не ми кажеш, че си ме предупреждавала? — попита я той.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Ще го преживеем. — Тя се усмихна и посегна към ръката му. — Не, наистина. Онова, което ме завари да си мисля тази сутрин, бе, че трябва да избягаме.

— О, така ли?

— Сериозно ти казвам. Събираме си багажа и намираме някое местенце. Започваме от нулата. И двамата. Вече се обадих тук-там, Джил. Има щати, където след няколко години, ако всичко е наред, ще имаш добри шансове в случай, че подадеш молба за възстановяване.

— В професията? — Той я погледна и стоически кимна, преди да се влее в трафика. Самата идея бе смайваща. Никога не се бе замисляла, че един ден може да се върне от изгнанието си. — А твоята практика, Артър?

— Какво моята практика?

— След всичките тези години, които си чакал да станеш съдружник.

— Това е просто страх от отблъскване. Искал съм да стана, защото едва ли щях да се понасям, ако не бях станал. Освен това, ако инстинктът ми не ме лъже за Роми, аз ще стана богат. Защото ако го измъкнем, Роми ще заведе грандиозен граждански иск. А аз ще мога да напусна кантората и ще се заловя с делото. Той ще си получи милионите, а аз — моя дял. Обмислил съм го.

— Явно.

— Не, не е както звучи. Аз никога не съм се чувствал добре в частната практика. Аз съм работна пчеличка. Нямам фасон, за да привличам богати клиенти. Моята мечта е да намеря добър случай и да работя къртовски по него. За предпочитане нещо, в което вярвам.

Преди години, от разстояние, Джилиан бе възприемала Артър като родил се възрастен още с първия си ден на този свят. Това, разбира се, бе функция на външния му вид и фатализма, който той бе приел от баща си. Делото Гандолф му бе помогнало да разбере себе си по-добре и да осъзнае, че е най-щастлив, когато се бори за идеали, та макар и неосъществими.

— А какво ще стане със сестра ти? — попита Джилиан.

Толкова характерно за него. Начинът на разсъждение на Артър вече й бе така ясен, сякаш го прожектираше на широк екран. Тя забеляза как реалността пронизва сърцето му.

— Може да останем в Средния запад. И без това, ако се захвана с гражданския иск на Роми, няма да мога да отида твърде далеч, понеже ще трябва да идвам тук поне два пъти седмично. Но дали да не се обадя на майка ми? Ще й кажа, че вече е неин ред. И без това изчезна от живота ни за трийсет години. Май аз съм родителят, а тя — детето. Защо просто не й кажа: „Време е да пораснеш“?

Джилиан се усмихна, защото Артър, изглежда, наистина обмисляше тази възможност. Тя така и не бе имала ненаситната му способност да се отдава на мечти за невъзможното, което впрочем бе и една от причините да потърси спасение в наркотиците. Но обичаше да го наблюдава, когато се рее в свободен полет. А напоследък се улавяше, че и тя лети с него. Това продължаваше не по-дълго, отколкото бе животът на някой от новите изотопи, създавани в реактори, чието съществуване беше повече на теория, но тя се засмя в полумрака, затвори очи и за миг повярва заедно с Артър в идеалното бъдеще.