Скот Търоу
Обратими грешки (4)

3.

4 май 2001

Бивш съдия

Джилиан Съливан, четиридесет и седем годишна, неотдавна освободена от Федералния затворнически лагер за жени в Алдерсън, Западна Вирджиния, седеше с цигара в устата в едно малко кафе в Сентър Сити — така наричаха централната част на града — и чакаше идването на Артър Рейвън. По време на разговора им по телефона Рейвън — тя го познаваше отпреди повече от десет години — специално бе отбелязал, че иска да говори с нея по делови въпроси. Също като другите, той очевидно не искаше тя да остава с впечатлението, че ще я утешава или ще й обещава морална подкрепа. Вече съжаляваше — и това не й бе за пръв път, — че се е съгласила на срещата, когато видя Артър да нахлува през стъклената врата на ресторантчето, стиснал под мишница кожена чанта.

— Съдия — каза той и подаде ръка. Още първата му дума й прозвуча фалшиво. Дори преди изпадането й в немилост той едва ли щеше да се обърне към нея по този начин, когато бяха насаме.

— Забрави ли, че съм Джилиан, Артър?

— Извинявай.

— Толкова е неловко… — Тя загаси цигарата си, понеже се сети, че димът може да го дразни. „Вътре“ никой не се оплакваше от дима. Там това бе привилегия.

В годините на своята кариера Джилиан бе извървяла пътя от прокурор през съдия до адвокат по наказателни дела. Примерът беше краен, но дори нейната странно развила се кариера отразяваше същността на работата като защитник в областта на наказателното право, където ежедневието можеше да се оприличи на театър с постоянен актьорски състав и променлив репертоар, защото всеки адвокат имаше възможност да изиграе всяка роля. Прокурорът, срещу когото се налагаше да защитаваш в съдебната зала, при следващата ви среща сядаше на свой ред на скамейката, а десет години по-късно вече имаше частна адвокатска практика и най-безсрамно отмъкваше клиентите ти. Беше си истинско шоу, по време на което се създаваха приятелства — те или укрепваха, или се забравяха с годините, но всеки шумен провал, както и всеки голям успех, оставаше навеки в колективната памет на братството.

Макар добре да разбираше всичко това, Джилиан все пак трудно можеше да разбере защо съдбата бе решила да я събере с малкия и тъжен, но целеустремен Артър Рейвън. Преди тринайсет години, след като бе изкарала двайсет месеца на скамейката, Джилиан най-сетне бе получила първото си назначение: започна съдийството със случаи за дребно хулиганство и установяване на злоумисъл. По онова време Артър Рейвън беше заместник-прокурор, разпределен към нейния съдебен състав. И двамата бяха нови на длъжностите си, но тогава тя бе смятала, че нейните перспективи са много по-светли от неговите. В съдебната практика участието в заседания предполагаше, че с времето хората шлифоват умението да се представят откъм най-привлекателната си страна и стават истински актьори, когато опре до жестикулация или смирение, макар под тях да се криеше вулканично ядро на егоцентричност и амбиция. При Артър онова, което бе на повърхността, не се различаваше от истинската му същност: неумолима енергичност и граничещо с отчаянието желание да спечели на всяка цена. Поне в половината от случаите, когато се бе явявал пред нея, тя бе сдържала желанието да го посъветва да пие нещо успокоително. Всъщност не беше сигурна дали не го е изтърсила някога, защото не бе гледала на себе си като не особено внимателен или търпелив съдия. Но смееше ли някой да я обвини в това? Изглежда, дълбоко в себе си Артър смяташе, че в крайна сметка победата се усмихва на онзи, който я желае по-силно.

Без да съзнава неуместната двусмисленост на въпроса си, Артър невинно попита:

— Е, как си?

— Горе-долу — отговори му тя. Истината бе, че след няколко години, през които би следвало да се е примирила с новото си положение, изобщо не бе успяла да свикне с него. Имаше моменти — доста често сега, но непрестанно преди години, — когато абсолютният позор на ситуацията, в която сама се бе поставила, я оставяше безсилна в яростта й, ярост толкова всеобхватна, че всяка мисъл в главата й се изкривяваше от нея и подскачаше като кола по черен път.

— Изглеждаш страхотно — измънка той.

Джилиан знаеше от опит, че няма чисти мотиви, с които един мъж би направил комплимент на една жена и че в повечето случаи мъжете гледат на това като на стъпалце, ако не за последващ секс, то най-малкото за някаква манипулация. За да пресече всякакви надежди из корен, тя попита направо за какво става дума.

— Ами… — започна той — ще използвам твоите думи: получи се малко неловко. Апелативният съд на Съединените щати ме назначи като защитник по дело. Втори habeas. Роми Гандолф. Помниш ли това име?

Естествено, че го помнеше. По времето, когато се занимаваше с углавните престъпления, бе издала смъртна присъда само в два случая. В другия смъртното наказание бе предопределено от решението на съдебното жури. При Роми Гандолф обаче тя носеше лична отговорност. Процесът бе решен от стола, с други думи от съдията. Никакво жури — слушане само от съдията и вземане на присъда само от съдията. Беше й се удала възможност да си припомни онези събития преди два месеца, когато бе получила писмо от Ръдярд с типичните налудничави твърдения на затворник, който десет години след убийствата изведнъж си спомня, че разполага с изключително важна информация, която непременно трябва да сподели с нея. Тогава реши, че става дума за някой, когото е пратила зад решетките и който сега иска по някакъв начин да я примами да го посети, за да има удоволствието да й се изплюе в лицето. Като разрови паметта си за подробностите по делото Гандолф, установи, че все още помни снимките на труповете във фризера на ресторанта. По време на процеса един от полицаите бе обяснил, че фризерът бил толкова голям заради огромното меню, което предлагали в „Парадайз“.

— Точно така — потвърди Рейвън, когато тя очерта основните моменти на случая. — Гъс Готиния. Но ти знаеш правилата на играта. Сега ми се налага да изора отново всяка бразда. Ще ти кажа честно, че има моменти, когато нещо ме прихваща и започвам да си мисля, че той може да е невинен. Имам една помощничка — поясни той, — която разрови всичко и извади на бял свят изумителни неща. Ето, виж например това…

Рейвън отвори дебелата папка и й подаде първите няколко листа. От тях излизаше, че се опитва да разработи хипотезата, че по време на убийствата Гандолф е бил в затвора, заради нарушение на условията на условното му пускане на свобода. Истината бе, че документацията бе оскъдна, а и полицейското досие на Гандолф не предлагаше никакво потвърждение. Но буквално през последните няколко дни Артър бе намерил заповед за прехвърляне, от която излизаше, че на 5 юли 1991 сутринта клиентът му е бил транспортиран от затвора до съда.

— И как Мюриъл обясни това? — попита Джилиан. Мюриъл Уин, младши прокурор по случая преди десет години, сега беше първи заместник-прокурор и основен фаворит за мястото на Нед Хал си на изборите догодина. Джилиан никога не бе изпитвала особена симпатия към Мюриъл, защото виждаше в тази коравосърдечна жена продукт на съвременната съдебна система особено в областта на углавните престъпления. В интерес на истината обаче цялата симпатия на Джилиан по отношение на прокурорското тяло — ако изобщо бе имала такива — се бе изпарила без остатък след изживяното от нея през последните няколко години.

— Тя смята, че контролиращият инспектор е прибрал Роми същата сутрин, та той да не „забрави“ да се яви в съда — обясни Артър. — Но на мен не ми се вярва това да се случи в петъчен ден, при това след национален празник, когато малцина изгарят от желание да работят. Освен това според Мюриъл било нелепо да се вярва, че и клиентът, и неговият защитник са могли да пропуснат факта, че Роми е бил в затвора точно когато са били извършени убийствата. Проблемът обаче е там, че Роми е бил арестуван цели четири месеца след престъплението, а за човек като него днешният ден е неотличим от утрешния. — Ако трябваше да залага, Джилиан би приела тезата на Мюриъл за по-правдоподобна. Но не изпитваше желание да взема страна в спора. В присъствието на Артър изпита странен порив към безпристрастност — нещо, на което бе мислила, че вече не е способна. Въпреки усилията й да запази неутралност, той, изглежда, долови скептицизма й: — Има много улики — продължи той. — Знам го отлично. Роми си е признавал поне двайсет пъти. Дори Христос да слезе на земята, за да свидетелства в негова полза, пак ще изгубя. Но този човек няма история на насилие, той никога не е нападал друг и никога не е бил обвиняван във въоръжен грабеж. На това Молто и Мюриъл контрират, че моят човек е бил надрусан, само че последните изследвания по въпроса отричат съществуването на връзка между наркотичното опиянение и насилието. Така че, както разбираш, има над какво да се замисли човек.

— Как се случи така, че Апелативният съд назначи теб, Артър?

— Убий ме, не знам. Според мен там смятат, че големите адвокатски кантори разполагат със свободен ресурс. А може и някой да се е сетил, че имам опит в смъртното наказание от случая Франческо Фортунато, когато бях обвинител.

— Онзи, който отрови семейството си?

— Цели три поколения, от дядовците и бабите, та до децата. И избухваше в смях в залата при споменаването на всяко име. Както и да е, истината е, че едва не припаднах, когато журито определи смъртна присъда. Веднага след това се преместих във „Финансови престъпления“. Честно казано, макар да знам, че бих умрял, ако ми се наложи да натисна бутона в камерата за екзекуции, продължавам да вярвам, че смъртното наказание е необходимост.

Джилиан обаче не вярваше — нито сега, нито някога. Трудно й беше да формулира защо, но просто смяташе, че създава прекалено много проблеми. Преди десет години, след като делото срещу Роми Гандолф бе приключило, неговият защитник Ед Мъркоуски й бе признал, че е приел слушане без жури, защото някой му подшушнал за възгледите й по този въпрос. Само че тя не бе отишла в съдебната зала като законодател. А и ако някога бе имало престъпление, заслужаващо смъртно наказание, това се отнасяше в пълна степен до Гандолф.

— И какво искаш да научиш от мен, Артър? Дали не съжалявам? — След толкова години едва ли някой се интересуваше от личното й мнение. Освен това тя нямаше никакви съмнения във вината на Гандолф — вече си бе отговорила на този въпрос преди месеци, когато бе получила писмото му от Ръдярд. Още си спомняше нещо друго, което Мъркоуски бе казал след изслушване на присъдата, когато всички, включително прокурорите, се бяха събрали в офиса й за малко, минути след изричане на ужасните думи. Джилиан бе коментирала сухо опита на защитата да спаси Гандолф чрез представянето му за невменяем, на което Ед бе отговорил: „Това беше много по-добре от историята, която иначе би трябвало да разкаже, ваша чест. Защото другата история бе просто бавно признание във виновност“.

Докато обмисляше дали да не му разкаже това, Артър заби поглед в пепелника пред нея и почна да изучава съдържанието му, сякаш се надяваше да види там бъдещето. В този момент тя почувства, че Артър се готви да пристъпи към същността на онова, за което бе помолил да я види.

— Апелативният съд е решил да ме умори, като угажда на желанията ми — каза той, — може би защото те са ме назначили. Подадох молба да разследвам отново случая и те я препратиха в Областния съд до трийсети юни, преди да решат дали да разрешат на Гандолф да поиска втори habeas. Така че сега търся сламка, за която да се хвана. — Той изостави старанията си да не я поглежда: — Виж, няма как, налага се да те попитам. Когато започна да се занимаваш с углавните дела, правеше ли вече онова, което ти донесе неприятности по-късно, когато премина в посегателства срещу личността?

Разговорът не й бе допаднал още от самото начало, но сега, когато усети посоката, в която отива, я обхвана познатото чувство на изтръпване.

— Такъв ли е слухът?

— Джилиан, остави игрите! И не се засягай, моля те. Правя онова, което трябва да направя.

— Не, Артър, не съм приемала пари, когато бях съдия. И никой не ме е подкупвал по случая Роми Гандолф… или по който и да било случай от онова време. Това започна в „Жалби от общ характер“, където го правеха всички. — Тя поклати глава, учудена на налудничавостта на признанието и на това, че то прозвуча донякъде като извинение.

— Добре — каза той, но беше очевидно, че прилага към отговора й адвокатските си критерии за истинност. Докато го наблюдаваше да пресмята, тя установи, че не изглежда особено добре. Беше нисък и никога не бе изглеждал в добра физическа форма, но сега й се стори преждевременно състарен. Тъмните му очи бяха някак хлътнали в очните кухини, а плътта около тях изглеждаше ожулена, което подсказваше лошо хранене и претоварване с работа. Освен това беше започнал да оплешивява. Най-лошо от всичко бе впечатлението, което създаваше за себе си — сякаш е куче и езикът му всеки момент ще увисне от устата му. Спомни си, че Артър имаше някакви семейни проблеми… някой от близките му бе хронично болен. Може би това го ядеше отвътре.

— А пиенето, съдия?

— Пиенето?

— Имаше ли проблем с алкохола, когато слушаше делото Роми Гандолф?

— Не.

— Не си пила изобщо?

Въпросът прозвуча скептично, но той имаше основания да го зададе.

— Какво казват другите по въпроса, Артър?

— Няма особено значение какво казват хората, ако ще трябва да отговориш под клетва, че не си злоупотребявала с алкохола по онова време.

— Пиех, Артър. Но не съм злоупотребявала.

— Не и тогава?

Воден от битуващото съмнение, той бе пропуснал да формулира въпроса си коректно. Можеше да го поправи, но можеше да отговори простичко: „Никога“ и да види дали Артър ще се усети, но си спомни инструкциите, които всеки опитен адвокат даваше на своя свидетел, подготвяйки го за явяване пред съда: „Отговаряй само на зададения въпрос. Възможно най-кратко. Не импровизирай и не съобщавай повече“.

— Не и тогава. — Тя прибра цигарите във велурената си чантичка с дълга презрамка и автоматично щракна закопчалката й. Беше готова да тръгва и попита Артър дали е свършил. Преди да й отговори, той замислено прекара пръст по ръба на чашата си.

— Имам личен въпрос към теб — каза след дълга пауза. — Ако не възразяваш. — Вероятно се готвеше да я попита онова, което вълнуваше всички. Защо? Защо бе допуснала един живот, пълен с перспективи, да се срине в пристрастеност и в крайна сметка да стигне до престъпление? Непохватността му в отношенията между хората го караше да се колебае да я попита направо и тя почувства познатата неприязън от вмешателството на чужди хора в живота й. Защо не искаха да разберат, че тя нямаше ни най-малка представа как се бе получило? Възможно ли бе някой като нея, който така слабо се познаваше, да падне толкова ниско? Оказа се, че безпокойствата на Рейвън са по-прозаични: — Питах се, защо се върна тук? Искам да кажа… ами ти си като мен, нали така? Сама… Без деца…

Рейвън й изглеждаше притеснен до степен да скочи и да избяга. Джилиан не искаше да се сравнява с него. Вярно, беше сама, но това бе личният й избор и освен това тя винаги бе гледала на това като на временно положение. Беше на трийсет и девет в нощта, когато на вратата й бяха почукали федералните агенти, но бракът и семейството не бяха изчезвали от картината на бъдещия живот, който си бе представяла.

— Майка ми умираше. И Управлението на затворите реши, че може да ми окаже доверие и да ме пусне да се грижа за нея. Така че в известен смисъл това бе избор на Управлението. — Подобно на другите отговори, които бе дала на Рейвън, и този казваше само удобната за нея част от истината. Беше излязла от затвора финансово разорена — държавата и адвокатите й бяха прибрали всичко, което бе имала. А Дъфи Мълдоър, нейният „спонсор“ съгласно терминологията на програмата от дванайсет стъпки, й бе предложил място, където да живее. Но дори и при това положение тя понякога сама се питаше защо всъщност се бе върнала към онова, което, технически погледнато, в нейния случай играеше ролята на „сцена на местопрестъплението“. — Когато изтече срокът, за който съм пусната при тези условия, вероятно ще поискам разрешение да се преместя.

— А майка ти?

— Преди четири месеца почина.

— Моите съболезнования.

Джилиан сви рамене. Още не бе решила за себе си какво чувства след смъртта на двамата си родители… макар да бе смятала, че една от силните й черти е именно способността да не разсъждава върху подобни неща. Беше имала дом и детство, които смяташе за средно добри. Бяха шест деца и двама алкохолизирани родители, съжителстващи в атмосфера на вечно съперничество и вражда между всички. За Джилиан целият смисъл на детството й бе в това, че то я бе подтикнало да гледа само напред. Всъщност беше като Помпей — димящите руини и отровената атмосфера бяха нещо, от което можеш само да бягаш. Цивилизацията щеше да бъде измислена наново на друго място. Бе заложила цялата си вяра върху две неща: интелигентност и красота. Защото несъмнено беше красива и едновременно с това умна и с подобен капитал в ръцете бе недопустимо да се остави да бъде върната в калта от онова, което така леко бе загърбила. Родената в онзи дом Джил Съливан се бе превърнала по нейна воля в Джилиан. Която пак тя по-късно бе унищожила.

— Баща ми почина преди три месеца и още съм съсипан — каза Артър. Беше сбърчил чело от болка. — До последния си дъх този човек ме правеше на луд. Мисля, че бе най-нервното същество, живяло на тази земя. Нямам обяснение как доживя до тези години след толкова безпокойство за всичко. Но знаеш ли, при всички тези тревоги какво и как ще се случи… мисля, винаги съм чувствал, че той страшно държи на мен. — Рейвън вдигна поглед към нея: безмълвно признание колко редки са тези хора в живота му. Заприлича й на малко кученце, което доверчиво навира влажната си муцунка в ръката й. В следващия миг той се притесни, но не беше ясно дали от моментната слабост, която неволно беше разкрил пред нея, или заради неловкото положение, в което я бе поставил. — Защо ли ти разказвам това?

— Вероятно защото мислиш, че такава като мен няма по-добър начин да си прекарва времето — отговори тя.

Каза го хладно и отначало й се стори, че думите изразяват нещо по-различно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но не беше така. За един кратък миг грубостта на подмятането остави и двамата без думи. После по отпуснатото лице на Рейвън мина конвулсивна тръпка и той нервно закопча едно от копчетата на сакото си.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Допуснах грешката да помисля, че има нещо, което ни свързва.

Джилиан автоматично напипа цигарите в чантичката си, извади ги и запали. Ръката й с клечката трепереше. Проклинаше се, че е допуснала чувството за вина да я разтърси толкова силно. Ако продължеше така, никога нямаше да изплува на повърхността. Гледаше как огънчето на цигарата бавно пълзи нагоре и оставя след себе си сива пепел. Чу, без да вижда, ципа на чантата на Рейвън.

— Може да се наложи да те призова за даване на показания под клетва — каза той. „Само това ми липсва — помисли си тя. — И да ме разпънеш на кръст, разбира се, ако ти се удаде възможност. Не че няма да съм го заслужила.“ — Съгласна ли си да ти изпратя призовката по пощата? — Питаше я как да я намери, без да се обръща към Федералната служба за условно освободените затворници, и тя му каза, че живее в мазето на къщата на Дъфи Мълдоър. Дъфи, бивш пастор на римокатолическата църква, преди години беше главен щатски защитник към съдебния състав на Джилиан и в резултат основен постоянен опонент на Рейвън. Но Артър не зададе дори от куртоазия въпрос как е Дъфи. Вместо това, без да я поглежда, записа адреса в електронния си органайзер — чудо на чудесата, всеки нов по-добър от предишния и по-голям от него, станало задължителна за всеки американец вещ през четирите и половина години, които бе прекарала зад решетките. Сини струйки дим се извиваха между двамата. Един сервитьор се поинтересува не искат ли още кафе. Джилиан си поръча в чаша за навън и зачака да й я донесат.

— Не исках да се държа грубо, Артър.

— Няма нищо, Джилиан. Знам, че винаги си ме смятала за голям досадник.

Думите му я накараха горчиво да се усмихне. Но все пак имаше нещо, за което му се възхищаваше. Беше пораснал. Беше добил способността да се държи небрежно. И освен това беше улучил в целта със забележката си. Въпреки това тя опита още веднъж:

— В момента не съм особено щастлива, Артър. И предполагам, настроението ми не се подобрява от това, че този факт е известен на познатите ми от едно време. Това за мен е болезнено напомняне.

Което беше глупаво, разбира се. Защото кой, в крайна сметка, бе щастлив? Определено не Артър Рейвън — непохватен, грозноват, сам със семейните си тревоги… за които сега се сещаше, че бяха свързани със сестра му, която имаше психически проблеми. И всъщност никой вече не се интересуваше от емоционалното състояние на Джилиан. Не че някой се съмняваше, че е нещастна и страда. Но хората по-скоро вярваха, че сама си го е заслужила.

Без да отговори, Артър стана, заяви, че ще й се обади, и тръгна към вратата. Докато го наблюдаваше да излиза, тя улови отражението си в евтините огледала в позлатени рамки, които скриваха носещите колони на покривната конструкция. За пореден път образът й я изненада, понеже установи, че изглежда много по-добре, отколкото се чувстваше. Имаше нещо многозначително във факта, че външният й вид не бе повлиян и в най-малка степен от преживените страдания. Беше висока и все още стройна, а изминалите години не бяха оставили отпечатъка си върху красивите й скули. Да, беше позагубила от свежестта си. Някога червеникаворусата й коса беше избледняла и на път да посивее. Освен това нещо, което открай време бе знаела, че се отнася до хората със светла кожа — всички бръчки, дори най-малките, й личаха като върху порцелан. Все пак грижливо подбраният тоалет: модният костюм, перлената огърлица, късата оформена с гел прическа — всичко това подпомагаше излъчването на сдържано достойнство, което се бе стремяла да постигне. Имаше това излъчване още от младини и макар тогава зад него да не се криеше нищо, тя стриктно се бе придържала към точно този си външен вид на жена с властна натура и вътрешна страст.

Да, определено бе заблудила Артър. Беше му отговорила по подвеждащ начин, а след това го бе нагрубила, за да не допусне той да се задържи достатъчно дълго и да научи или да се досети за истината. Рейвън се бе подвел по слуха, по злобните клюки за нея, плъзнали горе-долу по времето, когато животът й бе рухнал. Говореха за нея, че е пияница, но това не бе истина. Разправяха, че се напивала още на обяд и на следобедните заседания направо заспивала. Истината бе, че бе заспивала по време на слушания, и това не бе моментна дрямка, а просто бе отпускала глава на писалището и бе заспивала толкова дълбоко, че след като приставът я събудеше, виждаше в огледалото отпечатъка на кожения бележник върху бузата си. Майтапеха се с неразбираемото й пиянско фъфлене и с грубите обръщения, на които беше способна. Скърбяха за погубения интелект, донесъл й назначението за съдия само на трийсет и две години, за дарбите, показани по време на следването в юридическия факултет на Харвардския университет. Цъкаха с език на неспособността й да се вслуша в предупрежденията да спре пиенето. И през цялото това време тя бе крила тайната си. Джилиан Съливан не беше пияница, както всички смятаха, нито злоупотребяваше с хапчета, както бяха решили някои служители на съда, озадачени от факта, че от нея никога не бе лъхало на алкохол. Не, Джилиан Съливан, бивш заместник областен прокурор, а след това съдия от системата на Върховния съд, беше най-обикновена, пристрастена към хероина наркоманка.

Не се „боцкаше“ — само това не, никога! Като човек, който държи на външния си вид, дори в моментите на пълно падение тя не допускаше мисълта, че може сама да се обезобрази. Вместо това пушеше хероин — „гонеше дракона“, както бе жаргонът. Пафкаше. С тръбичка от алуминиево фолио всмукваше дима, в който се превръщаше прахът, след като станеше на кипяща кафява каша. Този метод бе по-бавен — разтапящата наслада настъпваше след минути вместо след секунди, но Джилиан никога не бе бързала в живота, така че дори тази форма на изтънчена пристрастеност отговаряше на имиджа й: по-чиста, по-трудно откриваема, без откровената шарка по ръцете и без издайническите кръвотечения от носа — неизбежен резултат на смъркането.

В началото бе един мъж. Но не започват ли така много неща в живота? Тоби Илайас беше чудесен кавалер, красавец, и едновременно с това извратено създание, помощник към кабинета на областния прокурор, за когото Джилиан бе хранела надежди да се омъжи. Една нощ той се прибра с хероин, взет от задържан, когото бяха уличили в притежание. Беше мостра, зарибяване — няколко дози, давани от един наркоман на друг, като прелюдия към продажбата на по-голямо количество. Иззетото количество бе представено като доказателство по време на делото, а след присъдата така и не го бяха върнали. „Защо пък не?“, бе казал той. Тоби имаше дарбата да представя перверзното за стилно. Ироничното му нежелание да следва правилата — те, разбира се, бяха за другите — я бе подлъгало. Онази първа нощ смъркаха и постепенно намаляваха количеството. В телата им се възцаряваше неземно спокойствие и нищо не подсказваше, че имат желание за още.

Месец по-късно Тоби застана на пътя на един тир. Така и не се разбра злополука ли е било. Не загина на място. Лежа няколко месеца в болницата напълно обездвижен, изписаха го като развалина в инвалидна количка, закачен към системи. Тогава тя го изостави. Не се омъжи за него. Не можеше да му отдаде живота си, след като той бе неспособен да й обещае своя.

Сега вече знаеше, че това е било тъжната повратна точка. Както Тоби не успя да се възстанови, така не можа и тя. Три или четири месеца след случилото се за пръв път сама открадна доза. По време на дело, което водеше, позволи на доведения като свидетел на защитата аптекар да разпечати запечатаната от полицията торбичка с хероин, за да претегли иззетото количество. Номерът й достави голямо удоволствие. Оттам нататък започна да се възползва от всяка открила се възможност: измисляше ненужни изследвания, окуражаваше прокурорите да оставят на съхранение при нея веществените доказателства, вместо да ги връщат в службата на областния прокурор. Веднъж се разкри, че в уликите е бъркано, но заподозряха като извършител един от заместник-съдиите го изпратиха на заточение в забравен от бога окръг. След това вече трябваше да си купува на улицата. Само че й трябваха пари.

Към онзи момент вече я бяха набедили, че има слабост към чашката. Като предупреждение я бяха прехвърлили от отдел „Углавни престъпления“ в „Жалби от общ характер“, където се занимаваха с дребни закононарушения и където слушаше дела по посегателства срещу личността. И там се разбра. Един от наркоманите, които бе осъдила, позна в нея красивата бяла дама, която се навърташе край порутените блокове на по-малко от миля от съда. И разказа на арестувалия го полицай. От ухо на ухо слухът стигна до главния съдия на отдел „Жалби от общ характер“, злодея по душа Брендан Туохей и неговия довереник Роло Косич. Косич я посети, за да я извести, че се знае, но не предложи решение. Само пари. И искането да се вслушва в съвета му за присъдата по някои дела. Пари щяло да има.

И тя се подчиняваше, всеки път със съжаление, но животът за нея се бе превърнал в съществуване между две дози. Докато една нощ на вратата й не се почука, досущ като в сцена от „1984“. На прага стояха федерален прокурор и агенти на ФБР. Бяха я заловили — за подкуп, не за наркомания. Нямаше никога да забрави кризата, която изживя, след като си тръгнаха.

След онази нощ се обърна за помощ към Дъфи — сегашният й хазяин, възстановил се бивш алкохолик с дълъг опит на човек, даващ съвети, от дните си на пастор. Когато я осъдиха, беше „чиста“ и оттогава досега навикът й бе останал единствената оцеляла тайна от времето, когато й се бе струвало, че са я съблекли чисто гола и са я прекарали окована по Маршал Авеню. Така че нямаше ни най-малко желание сега да събужда всички тези болезнени спомени заради Артър Рейвън, а още по-малко заради някакъв убиец, достатъчно откачен, за да изнасили труп.

Но неочакваната злоба, с която бе реагирала на забележката на Артър, я бе потресла все едно, че бе видяла пропаст пред краката си. За да си спести припомнянето на срамното минало, тя бе направила нещо дори по-лошо. Сигурно часове, дни дори нямаше да може да извади от главата си спомена за безмълвното „О“, оформило се на устните на смаяния Артър в секундите след забележката й. Тази вечер щеше да поговори с Дъфи, за да избегне затъването.

Взела това решение, тя стана иззад малката масичка и отново видя отражението си в огледалата. На пръв поглед виждаше стройна елегантна жена, положила усилия, за да изглежда добре. Но знаеше, че вътре в нея се таи най-лошият й враг, демонът в нея, който въпреки затвора и безчестието оставаше незадоволен, необуздан и — ако се изключеше желанието му да я види как страда — невидим.