Скот Търоу
Обратими грешки (27)

26.

28 юни 2001

Умен

— О, господи! — възкликна Мюриъл веднага след като вратите на асансьора се затвориха и Артър Рейвън остана отвън. Сложи ръка на гърдите си и се облегна на Лари, намести тясното си рамо върху лакътя му. — Кога се усети?

— Преди Артър — отговори Лари и поклати глава със съжаление. Артър продължаваше да му харесва, въпреки че го бяха прекарали. Там горе, пред асансьора, когато въздухът между тримата бе чуплив като стъкло, Артър изглеждаше на ръба на припадъка, а тежкото му дипломатическо куфарче — като воденичен камък, овесен на шията му. — В един момент се замислих дали да не извикам бърза помощ. Какво ли ще предприеме сега?

— Вероятно ще отиде в Ръдярд, за да види как ще реагира клиентът му, или в окръжната болница, за да направи същото с Ерно, ако той още е жив. Чух, че положението му се е влошило.

Лари направи саркастична бележка по повод здравето на Ерно, а после зададе интересуващия го от самото начало въпрос, а именно дали Артър е изчерпал възможностите си за маневриране в съда. Мюриъл сви рамене. В момента много повече я интересуваше да разбере как Лари се бе сетил, че именно Роми е заплашвал да убие Луиза.

— Ами… непрекъснато се питах каква е историята на тази жена — обясни Лари. — Женевиев е свестен човек. Обикновено свестните хора трябва да имат основателна причина да крият истината. Докато я слушах, в съзнанието ми се оформи следната картина за логиката й: „Луиза е мъртва и това не може да се промени. При това положение нека направя най-доброто за дъщерите й“. А това означаваше да не се разгласява истинската история, но не просто защото Ти Ен може да насъска кучетата подир наследничките, а защото това е като да се изтаковаш на гроба й. Нали разбираш, кажеш ли веднъж, че Роми е заплашвал Луиза, трябва да обясниш и защо. Така целият свят ще научи за билетите, включително момичетата на Луиза.

Излязоха във фоайето. Мюриъл имаше хубав летен загар, но Лари можеше да види, че е озарена и от победата. Когато бе щастлива и се отпуснеше, Мюриъл можеше да е най-веселото момиче на света. А в момента бе щастлива, особено да бъде с него.

— Ти си моят мъж, Лари — усмихна му се тя и се видя тясната пролука между предните й зъби. Поиска му се тази фраза да не му действа толкова възбуждащо, колкото се получи. Може би ако двамата с Мюриъл се бяха разбрали преди десетина години, сега щяха да бъдат щастливо възрастно семейство. Но човек винаги иска онова, което не може да получи, и след срива в Атланта той се бе примирил: нямаше да прежали Мюриъл до края на дните си.

Мислите му за нея както винаги имаха отношение към онова, което хората наричаха съдба. С всяка фибра от тялото си тя бе човек, който вярва, че съществува Планът — план, към който държеше да бъде съпричастна, и когато беше с нея, Лари неизменно се намираше под въздействието на тази магия. И обратно, когато я загубеше, губеше и вярата, че му предстоят велики дела.

Валеше проливен дъжд, но Мюриъл успя да спре такси. Лари бе оставил нещата си в нейния кабинет и затова се качиха двамата. По пътя Мюриъл го попита за мнението му на кой от репортерите да даде сензацията. Все още имаше време да ги включат в телевизионните новини. Обади се по телефона си на Стенли Розенбърг в „Канал 5“.

— Стю? Имам заглавието за утрешните новини. Искаш ли да го чуеш: „Свидетел: Гандолф заплаши, че ще убие една от жертвите от Четвърти юли“.

Лари обаче не виждаше повод за чак такова ликуване. Настроението му бе скапано, което вероятно се дължеше на факта, че бе до Мюриъл. Но той избута встрани многото въпроси по снемането на показанията, които го тревожеха. Първо, беше бесен на себе си, че не бе заподозрял продавачка на билети в кражбата на билети. После се сети кое го бе подвело.

— Знаеш ли — обади се той, когато Мюриъл заговори, — преглеждал съм бележките си от разговора с Ерно през октомври деветдесет и първа поне стотина пъти. Не, двеста. Когато го попитах как така Луиза печати пари, той — забележи, той сам — отвори темата за крадените билети и заяви, че не са имали проблем от години. Може би не е бил наясно как точно го е правила. Онова, което Женевиев е чула от Катерицата — „Видях Фараона и ще я убия“ — това може да е прозвучало на Ерно като индикация, че Луиза го изоставя.

— Заради Роми? Освен това защо Ерно ще нареди да претърсят Луиза, ако не е знаел за билетите?

Мюриъл беше твърде възбудена, за да се безпокои, но той настоя.

— Има и нещо друго. В бележките ми пише, че Ерно ме е посъветвал да призовем Женевиев пред голямото жури.

— Предполагал е, че тя ще натопи Роми?

— Очевидно. Само че защо толкова хитро? Защо да не ми каже направо, че Катерицата е заплашвал да убие Луиза, вместо да се прави на тъп?

Когато слязоха от таксито, дъждът плющеше с всичка сила. Мюриъл вдигна куфарчето си над главата и забърза напред, тракайки с токчета по гранитните стъпала на сградата на кметството. Постройката вече бе на един век — тухлена сграда, построена в стила на потискащите фабрики от онази епоха. Дори в слънчево време светлината вътре бе оцветена в шеллак. Тук Мюриъл бе като кралица. Приставите при металните детектори на входа я поздравиха почтително, а нямаше минаване през фоайето, без да бъде спряна през няколко метра. Двама заместник главни прокурори, разпитали деветгодишно дете във връзка с убийството на друго дете, изтичаха след нея, за да поискат разрешение за сключване на извънсъдебно споразумение. Тя им каза, че още е твърде рано, после поздрави десетина души по име и ги заговори. Правеше го по много по-естествен начин, отколкото преди години, когато за Лари беше немислимо да си я представи като ловък политик: изглеждаше искрено заинтересувана от оправянето на нечия баба след счупване на таза и държеше на всяка цена да научи как се справя някаква третокласничка в старото й училище. Единствено онези, които познаваха Мюриъл добре, можеха да разберат, че това е поза, понеже Мюриъл рядко споделяше важни неща за себе си.

Лари избърза напред и я изчака пред асансьорите. Ерно продължаваше да не му дава мира.

— Ами това? — каза на Мюриъл, когато се озоваха сами в асансьора: — Ерно чува за Катерицата и Луиза от Женевиев. Катерицата е крадец, а от друга страна, по думите на самия Ерно, най-удобното нещо за крадене там са билетите, и на всичко отгоре Луиза е пътнически агент. Така че той нарежда да я претърсят под някакъв претекст.

— Така.

— Но не намира билети. Тогава избира врата номер две: просто някакъв влюбен ненормалник, който говори глупости. Но след това тя е убита. И ето че той вдига чинно ръка и ни информира: аз знаех за какво става дума.

— Защото?

— Защото е оплескал нещата. Защото трябва да признае, че е нарушил споразумението със синдиката и я е претърсил под претекст. И изобщо не е информирал полицията за Катерицата. Някой добър адвокат би могъл да издои и Ерно, и компанията до дупка, а пък шефовете са щели да го обвинят, че е спал и не си е гледал работата… Но в този момент племенникът му е арестуван и той обмисля нещата още веднъж, защото наистина иска по някакъв начин да спаси Колинс. Нямам представа кой от двамата е разбрал, че медальонът е у Катерицата — дали Колинс го е видял наистина, или Ерно е провел малко детективско разследване и е съобщил наученото на Колинс, — но Ерно ми казва същността на части, за да не си изцапа случайно обувките. „Иди при Колинс. А, и между другото призови Женевиев“. Не мислиш ли, че мозайката се намества, а?

Влязоха в огромната приемна пред кабинетите на областния прокурор и главния му заместник. Мюриъл спря при едно от секретарските бюра, за да вземе дошлите за нея обаждания и купчина поща. Когато влязоха в кабинета й, затвори вратата и накара Лари да възпроизведе още веднъж логиката на събитията, както той я виждаше.

— Било е истината — заключи Лари. — Онова, което Ерно ни е казал тогава. Винаги си е било истината. Просто сега нервите му не издържаха, понеже тогава ни е дал ключовата улика, а сега умира в затвора.

Той спря и я загледа. Тя обмисляше чутото и със свити устни оценяваше скритите възможности.

— Окей — каза Мюриъл накрая. — Да извикаме сега глашатаите. И няколко свидетели.

— Защо?

— Щом толкова настояваш да го чуеш, ще ти кажа. — Тя сложи ръка на рамото му. — Ти беше прав. Или поне беше доста близо. Не, прав си. — Тъмните й очи блестяха като диаманти. — Ти си винаги прав, Лари. — Настъпи неловка пауза и тя свали ръката си от рамото му. — Прав си — повтори тя решително и хвърли пощата на писалището си. — Е, сега щастлив ли си най-после?

Лари установи, че не е напълно щастлив.

— Нещо ме човърка за онзи, дето е продавал билетите. Фараона.

— Какво?

— Не знам. Но много ми се иска да мога да му прочета правата. Ако Фараона е голяма клечка, може да отрече всичко, което ни каза Женевиев, особено ако Артър се добере до него преди мен и го осветли как стоят нещата.

— Тогава да го намерим.

— Предполагам, че Фараона е някакъв гангстерски прякор, нали така? — Мюриъл бе на същото мнение. — Ще се обадя на момчетата в „Организирана престъпност“ — замислено продължи Лари. — Те вече ми помогнаха за връзката на Ерно с ГИЗ.

— Ти да не си вземал хапчета за поумняване напоследък?

— Ако бях толкова умен, щях да се сетя да сложа колелца на куфарите. Сещам се за това само когато тръгвам за летището.

Мюриъл се засмя, съблече жакета си и остана по рокля без ръкави. През лятото в прокуратурата рядко ставаше под двайсет и седем градуса и не помагаха никакви климатици. Раменете й се белеха. Когато отново погледна Лари, лицето й бе съвсем сериозно.

— Не, Лари, ти си умен — тихо каза тя и добави: — Ти просто разби света ми в Атланта. — Не бяха говорили за Атланта — нито в самолета на връщане, нито през дните после и Лари нямаше никакво желание да говори за това точно сега. Ако се наложеше, щеше да се оправдае с пиенето и толкоз. Когато тя продължи, той изпита облекчение, че темата е съвсем различна: — Онзи знак на равенство, който постави между Род и Талмадж… Не мога да избия това от главата си.

— Не трябваше да го казвам.

— Вярно е — съгласи се тя. — Прав си, не трябваше да го казваш. Но онова, което се питам, е защо изобщо ми го каза, а не дали е трябвало, или не. Идваш значи и ми заявяваш: „Не ти завиждам“. Какво беше това, Лари?

— Не съм сигурен, Мюриъл. Мисля… смятах, че съм прав.

— Добре де, какво спечели от това? Или какво спечелих аз, да кажем?

Изведнъж Лари се почувства адски гузен.

— Съжалявам, Мюриъл. Честно… Трябваше да си държа устата затворена.

Но това очевидно не беше отговорът, който й трябваше. Тя го изгледа продължително, после погледът й омекна и съвсем нетипично за нея в него се появи тъга.

— Ама наистина, Лари — прошепна тя, — кога стана толкова умен?

— Просто те познавам, Мюриъл. Не зная много. Но теб те познавам.

— Сигурно е заради това — съгласи се тя.

Имаше в Атланта един момент, когато Лари си бе помислил, че и на нея й се иска колкото на него, и от начина, по който го гледаше сега, започваше да усеща същото. Какво ли означаваше това, по дяволите? Нищо хубаво, реши той. Взе нещата си от шкафа, в който ги бе оставил, прибра си папката и демонстрирайки отчайваща синоптична непрозорливост, извади сгъваемия си чадър. Беше с размера на полицейска палка и той й го показа.

— Както виждаш, не съм толкова умен, колкото си мислиш.

Тя седна зад писалището и се залови за работа, но решително поклати глава, за да изрази несъгласието си.