Скот Търоу
Обратими грешки (33)

32.

7-8 август 2001

Очевидно

Малко след полунощ в петък Ерно Ердай почина. Артър научи новината от Стю Дубински, който му се обади у дома рано в събота сутринта и поиска коментар. Артър изказа съболезнованията си, после си спомни задължението си като адвокат и похвали Ерно като човек, намерил в последните дни на живота си куража да се опита да поправи стореното от него зло в миналото. Рядко бе изричал думи, в чиято истинност да е по-малко уверен.

Въпреки това ролята му на представител на Роми изискваше от него във вторник сутринта да посети опелото на Ерно в катедралата „Сейнт Мери“. Лятото, особено тази година, бе сезон, беден на новини, така че смъртта на Ерно се настани на централно място в местната преса въпреки показанията на Женевиев и постановлението на Апелативния съд. При това положение едва ли бе изненадващо, че по някакъв останал неизвестен начин преподобният Блайт бе получил задачата да произнесе надгробно слово. Цялата епархия се изсипа на погребението, а монсеньор Войчик, енорийският пастор в „Сейнт Мери“, пое службата. Звездата, разбира се, бе Блайт, абсолютно магнетичен в ролята на проповедник, изстреляла го на небосклона още преди четиридесет години.

Преподобният Блайт бе гений в много отношения. Повечето бели в околия Киндъл в един или друг момент му се бяха присмивали, развеселени от острата му риторика и перманентното му състояние на бушуваща ярост. Артър не правеше изключение. Но, за разлика от другите, той помнеше и многото постижения на Блайт, а не само митичните му изпълнения, сред които походите редом с Мартин Лутър Кинг, извоюването на десегрегация в училищата на околията и по-малко акламираните завоевания като програмата „Безплатна закуска за бедните деца“ и няколкото благоустройствени проекта, променили облика на кварталите. Онова, което най-силно възхищаваше Артър, бе гласът на надежда, който Блайт отдавна бе предоставил на своята общност. Артър все още помнеше как на единайсет-дванайсет години бе включвал радиото на неделните излъчвания на преподобния Блайт, за да чуе проповедите му пред многохилядната тълпа, повтаряща в забвение неговите думи:

„АЗ СЪМ

Човек.

АЗ СЪМ

Някой.“

И докато разтърсващият глас на Блайт изригваше от тялото му, младият Артър се чувстваше точно толкова въодушевен, както всяка друга овца от стадото на преподобния.

Способността на Блайт да привлича върху себе си фокуса на пресата бе най-шлифованото му умение. Където беше Блайт, там бяха и камерите и той бе винаги добър за поне петнайсет секунди във всяка вечерна емисия, стига да си отвореше устата. Не че Артър имаше някакви възражения. Благодарение на преподобния, Роми се бе задържал на предните страници, при положение че медиите със сигурност щяха да са забравили името му, ако с него се бе захванал някой друг. Което не пречеше на Артър да вярва, че интересите на клиента му изискват той да се държи на по-голямо разстояние от сипещия огън и жупел Блайт.

След последния псалм Блайт последва монсеньор Войчик и опечалените извън катедралата, склонил смирено глава, докато изнасяха към катафалката обсипания с бели цветя ковчег на Ерно. Фотографите, лишени от всякакво чувство за благоприличие, се тълпяха най-отпред. Колинс, племенникът, когото Артър позна от снимката, беше първият от шестимата носачи. С костюм и с вратовръзка изглеждаше съвсем примерен гражданин, какъвто се твърдеше, че бил станал. Той вдигна ръка, докато избутваха ковчега в катафалката — беше със сиви ръкавици, — после отиде да утеши вуйна си и майка си, и двете облечени в черно. Тримата заедно тръгнаха към лимузината, която щеше да съпроводи тленните останки на Ерно до гробището.

Щом семейството пое натам, Блайт започна да повтаря хвалебствията от надгробното си слово пред наобиколилите го на стъпалата на катедралата камери. Артър опита да се измъкне незабелязан, но беше спрян от единствената познала го репортерка — Мира Амир от „Бюгъл“, която изпреварваше Стю Дубински в почти всяка история, заслужаваща да бъде отразена. Докато отговаряше на въпросите й, Артър я увери, че Гандолф ще заведе нова молба за преразглеждане решението на Апелативния съд. Дори предсказа успех, но не пожела да се разпростира върху конкретните мотиви, които смяташе да използва.

Прибра се в кантората мрачен, потиснат от развитието на делото. Памела бе оставила на бюрото му двайсетсантиметрова купчина документи и обяснителна записка. През последните два дни, разработвайки хипотезата на Джилиан, тя се бе опитала да идентифицира всички в околията, които имаха някакво отношение към пътуванията на хора, и търсеше „Фараона“ или име, наподобяващо това. Беше прекарала вчерашния следобед на телефона без никакъв успех, след което, по предложение на Артър, бе отишла до публичния регистър, за да проучи списъка на пътническите агенти в щата.

Извадените данни бяха внимателно групирани в две категории: списъци на фирмените отдели за командироване, членовете на местната асоциация на пътническите агенти и копия от регистрациите на четирима пътнически агенти. За разлика от повечето други щати, пътническите агенти тук трябваше да имат лиценз, за поучаването на който се изискваше диплом, оценка от явяване на валиден в рамките на щата изпит и удостоверения за примерно поведение и здрави морални устои, които общо взето се свеждаха до свидетелство за чисто съдебно минало и липса на улики за измами на клиенти. Според живото описание в бележката на Памела, за да идентифицира лицензираните през 1991 година агенти, й се бе наложило да се върне в доцифровата ера, съхранена на хартиен носител, където едва не се бе задушила от миризмата на мухъл, а четецът на микрофишове я бе оставил с главоболие.

Артър взе копията от регистрациите, които бе разпечатала. Ферд О’Фалон („Ферд О?“, се четеше на бележката на Памела в полето на документа). Пиа Феро. Ник Фарос.

И Фароу Кол.

Трябваше му само секунда, за да се сети откъде знае това име и да изтича по стълбите до стаичката на Памела. Тя говореше по телефона и той възбудено започна да обикаля около нея, кършейки ръце, докато не я накара да прекъсне разговора.

— Това е човекът, по когото е стрелял Ерно!

За да се увери, накара Памела да открие забутаните в чекмеджетата в коридора отвън копия от полицейските доклади. Когато ги изрови, двамата седнаха в клаустрофобичната й стаичка, където всяка равна повърхност бе използвана за натрупване на купчини чернови, постановления и преписки по разни дела. В ъгъла се мъдреше люлеещ се стол, покрит с яркочервено одеяло, носещо извезания върху него герб на университета в Уисконсин. Тя използваше стола вместо закачалка за палтото си и като временна спирка за документите, взети от библиотеката на фирмата. Артър го разчисти, свали с очакваното от Памела благоговение одеялото и го метна връз металните кантонерки. Седна на стола, а Памела се намести на своя стол и подпря краката си на едно изтеглено навън чекмедже на бюрото. После двамата се отдадоха на онова, което вече бяха правили стотици часове. Беше Фароу, тоест Фаро — Фараона. Пътнически агент.

— Къде да го търсим? — попита Артър.

Отвратена от лазенето из празни подземия, Памела предложи да направят търсене в интернет с някоя от специализираните за тази цел програми. Имаха платен достъп до грижливо поддържаната от години база данни, съдържаща информация от обществено достъпните архиви на всичките петдесет щата. Партньорите му вече бяха изказали загрижеността си от ескалиращите разходи по дело, което се оформяше като загубено, но Артър бе по-нетърпелив и от Памела. Онова, което получиха, след като въведоха името на Фароу Кол и платиха с кредитна карта поисканата им сума от сто и петдесет долара, не изглеждаше да си заслужава парите. Резултатът се свеждаше до кратко кредитно досие, в което единственото по-интересно бе адрес от 1990 и актуализираните за последен път през 1996 данни от шофьорската книжка на Фароу. Въпреки че „Куик Трек“ бе преровила бог знае колко милиарда записи, във всичките петдесет щата не бе намерено нито едно упоменаване на това име. Фароу повече не беше лицензиран като пътнически агент в този щат, както и в останалите тринайсет отделни юрисдикции, където се изискваше такова лицензиране. Фароу Кол никога не се бе явявал пред съда — не беше съден, не беше банкрутирал, не се беше развеждал, дори не беше обвиняван. Още по-удивителното бе, че не бе имал ипотека, не бе притежавал недвижима собственост. И не се беше женил. Всъщност, ако можеше да се вярва на „Куик Трек“, той даже не се бе раждал, а при това положение не беше и умирал… поне не на територията на Съединените щати.

— Но как е възможно това? — смаяно попита Памела, когато получиха отговора и на последната заявка — тази за търсене в издадените актове за раждане.

Артър замислено гледаше екрана. Както винаги, когато знаеш отговора, решението става очевидно.

— Това е измислено име — каза той. — Фароу Кол е измислено име. Този, когото търсим, се казва иначе. — От което следваше ново очевидно заключение: бяха се върнали на изходна позиция.

Сряда бе почивен ден за Лари — той ползваше компенсация за часовете извънреден труд по делото Гандолф, положени основно нощем. С момчетата му довършваха новата къща на върха на Форт Хил, но днес един от работниците не се бе появил, така че се наложи Лари да сложи маската, да хване пескоструйката и да се занимава цял ден с тази мръсна и уморителна работа, при която финият прах се набива във всичките ти пори.

Някъде по обяд усети, че пейджърът в джоба му вибрира. Номерът беше в Макграт Хол — търсеха го значи полицейските началници. Ако се бе захванал с нещо по-достойно, щеше да се направи на ударен, но понеже започваше да му омръзва, реши да си вземе почивка. Когато позвъни, гласът от другия край съобщи: „Кабинетът на заместник полицейски началник Еймъс“. Уилма Еймъс, някогашната партньорка на Лари по случая с убийствата от четвърти юли, сега бе заместник-началник по кадровите въпроси. Мнението на Лари бе, че Уилма е родена точно за тази работа, но тя бе запазила жив интерес към делото Гандолф и му се бе обаждала няколко пъти след разпита на Ерно с явното желание да научи нещо отвътре. Лари си помисли, че ще започне да го хвали за решението на Апелативния съд, но тя му съобщи, че разполага с новини, които може да го заинтересуват.

— Сестра ми Роуз работи в „Публичния регистър“ — каза му Уилма. — Вчера там се появила една новичка. Казала, че е адвокат във фирмата на Артър Рейвън. Търсела информация за пътническите агенти от деветдесет и първа.

— Хиляда деветстотин деветдесет и първа означава Гандолф, нали?

— Нали точно затова те търся, Лари.

— И знае ли сестра ти до какво се е добрала помощничката на Артър?

— Роуз й е помогнала да разпечати копия от формулярите за регистрация. После е направила второ копие, което смятах да ти пратя, но разбрах, че почиваш, така че реших първо да ти се обадя.

— Благодаря ти, Уилма.

Тя почна да му чете имената от формулярите и Лари взе молив от Пако — главния дърводелец, — но спря да пише в секундата, в която чу името на Фароу Кол.

— Мамка му! — каза той и обясни на Уилма кой е Фароу.

— Означава ли това, че е пътнически агент?

— Означава, че съм пропуснал нещо.

Възбуден, той се върна на работа. Отначало мислеше, че е разстроен от това, че е пропуснал очевидния факт, че Фароу може да е пътнически агент. И понеже нищо друго не можеше да задържи вниманието му, продължи да разсъждава на тази тема, докато минаваше сглобките с шкурка. Но към края на следобеда стигна до една идея, която никак не му харесваше.

Към четири Пако и двамата му работници си тръгнаха и Лари реши да извърви пеша няколкото преки до таверната „При Айк“ — полицейската кръчма, където Ерно бе прострелял Фароу Кол. Може би ако „При Айк“ не беше толкова наблизо, нямаше да се престарава. Но го бяха спохождали и по-лоши идеи от тази да пие нещо студено в такъв горещ ден и да престане да се безпокои.

Направи каквото можа, за да се приведе в по-приличен вид, но когато тръгна надолу по склона, в косата и по дрехите му още имаше набит фин бял прах. Районът бързо се юпизираше. Голяма част от местните бързаха да се приберат по-рано, за да се възползват в максимална степен от остатъка на деня, но имаше такива с дипломатически куфарчета — изглеждаха, като че ли идват от голф игрища, а не офиси на компании. Специалността на Лари от колежа беше бизнес. От време на време, когато в главата му неволно се прокраднеше мисълта за парите, които може би щеше да е натрупал, едно от успокоенията му беше, че поне не се бе налагало да се беси всяка сутрин с вратовръзка. Какъв свят! Човек вече не нищо не можеше да разчита.

Думата „таверна“ можеше да се използва по отношение на „При Айк“ само с някои условности. Вътре нямаше нито папрати, нито паркет. Представляваше дълга полутъмна стая с лоша акустика и съвсем отчетливата миризма на разлята бира. Имаше бар с огледала и плот от черешово дърво, сепаретата покрай стената бяха със седалки, тапицирани с червена кожа, а в центъра на салона бяха кукнати няколко маси за пикник. Айк Минок, собственикът, бивше ченге, се бе пенсионирал по инвалидност още през шейсетте, заради прострелване в главата. Момчетата от Шести участък бяха започнали да идват тук, за да го подпомогнат финансово. Днес „При Айк“ беше място, задължително за всеки на полицейска служба в околия Киндъл. През седмицата тук се появяваха две групи хора: полицаи и жени, които ги харесваха. Когато за пръв път доведоха Лари тук — беше през седемдесет и пета — един от старите полицаи му каза: „В тази професия получаваш две неща, които повечето от останалите не могат да ти дадат — револвер… и момичета. Давам ти безплатен съвет, който се отнася и до двете: дръж го в кобура“. Лари не го послуша. Застреля двама, макар и при изпълнение на служебните задължения. Що се отнасяше до второто… там нямаше никакво извинение.

Съществуваше едно неписано правило, съгласно което никой никога и пред никого не разказваше за случилото се в „При Айк“ — нито за какво се е говорило, нито кой с кого си е тръгнал. В резултат тук можеха да се научат неща, които просто нямаше как да ти бъдат казани в Академията. Момчетата лъжеха без капка свян — всеки искаше да се изкара най-големия герой. Но се чуваха и много признания на пияна глава — от хора, неприкрили партньора си, до такива, които така се изплашили, че направо се напикали. Тук можеше да видиш разплакани за жестоки издънки и умиращи от смях за тъпотата на нещастниците отвън, които само чакаха някое ченге да излезе и да ги излови.

Когато влезе, няколко души го извикаха да седне при тях. Лари тръгна да стиска ръце, да говори и да слуша глупости, но малко по малко си пробиваше път към бара, където Айк наливаше бирата. На двата телевизора вървяха епизоди на „Ченгета“.

Айк, също като неколцина други, поздрави Лари за финала на делото Гандолф. Историята с Ерно беше подразнила доста хора, но така се случваше винаги, когато някой, наричащ себе си част от братството, кривнеше от пътя.

— Да — каза Лари, — не можах да пролея сълзи, когато Ерно потегли за ада. — На бар плота до него лежеше сутрешният вестник. В долната му половина имаше снимка на Колинс и останалите, в момента, когато вкарваха ковчега на Ерно в катафалката. Вчера Лари едва се бе сдържал да не отиде в „Сейнт Мери“ с плакат, на който да пише „Прав ти път“.

— И на мен не ми харесваше тоя кучи син — каза Айк. — Имаше нещо в начина, по който показваше, че работата му липсвала. Нали се сещаш, сякаш мама му е казала да си стои у дома, докато другите момчета отиват да си играят. Мисля, че той разбираше нещата по друг начин. Но пък изпи тук маса бира проклетникът.

Айк приличаше на стар битник. Косата по темето му си бе отишла, но отстрани не само беше останала, ами яката му бе скрита под гъсти кичури. Освен това имаше деликатно подстригана брадичка. Беше се препасал с дълга престилка, непрана поне от месец, а ослепялото му око беше млечнобяло и се движеше някак самостоятелно, сякаш живееше собствен живот.

— Ти беше ли тук, когато е прострелял онзи тип? — попита Лари.

— Какво значи бил ли съм? Естествено. Само че се занимавах със същото, което ме виждаш да правя и в момента, така че не видях нищо, докато не ми замириса на барут. Мамка му! — оплака се Айк. — Куршумът ми съсипа мазилката, обаче първото, за което си спомням, беше барутът. — Айк огледа салона. — Гейдж, ето го там, стоеше на метър и от двамата. Той видя всичко.

Лари взе бирата си и без да бърза, се отправи натам. Майк Гейдж работеше в отдел „Престъпления срещу собствеността“ на Шести участък. Беше образец за „добро ченге“ — от онези чернокожи, сресани вечно на път, дето изглеждат, като че ли са издълбани с длето. Освен това беше кротък, в неделя ходеше на църква и имаше шест деца. Лари се придържаше към теорията, че кротките момчета са най-добрите полицаи. Самият той, особено на младини, беше доста избухлив. Майк обаче бе невъзмутим. В много от полицаите с времето се натрупва горчивина. Една от причините е, че полицейската работа по правило не се оказва приключението, което си очаквал. Дори децата ти израстват, като прекрасно разбират, че от теб не се е получила легендата, която си си въобразявал, че ще станеш. Защото работата се свежда главно до прехвърляне на папки, полудяване от скука, безпомощно наблюдение как те прескачат за повишенията в полза на връзкарите и осъзнаването, че правиш по-малко пари от подлеците, които прибираш. А когато в един момент установиш, че ти е писнало, неочаквано за себе си разбираш, че вече не ставаш за нищо друго. Но Майк беше като Лари — все още изпитваше сладка тръпка сутрин, когато взимаше значката си. И продължаваше да вярва, че да помагаш на хората да бъдат добри, а не лоши, е страхотна работа.

Майк беше с няколко момчета от Шести, но му направи място на пейката до себе си. Един от компанията, Мал Родригес, протегна юмрук през масата за пикник и Лари го удари в стила на играчите, приемайки поредния поздрав за победата от миналата седмица. Беше шумно — колоните дънеха „Крийд“ — и за да се чуват, Лари се приближи още по-плътно до Майк. Двамата поговориха за делото около минута и установиха, че са на едно мнение — Ерно се бе оказал адски странна личност.

— Айк казва, че си бил до тях, когато Ерно гръмнал онзи тип — Фароу Кол.

— Лари, аз съм в полицията, откакто си и ти, но честно ти казвам, никога не съм се разминавал толкова близко с куршум. — Майк се усмихна над бирата си. — Онзи глупак, дето Ерно го простреля… Фароу казваш… Ами той крякаше като някаква иракчанка и тогава Ерно му издърпа пищова от ръката и го избута навън, само че изведнъж и двамата нахлуха обратно и — бам! На метър от мен! — Майк посочи страничната врата, до която бе седял.

Лари зададе един от въпросите, които го бяха измъчвали през цялото време:

— Защо Фароу не беше обвинен за заплаха срещу Ерно?

— Ами ние всички го бяхме отписали. А и Ерно не искаше да отправя обвинения срещу него. В мига, в който му взехме пищова, започна да се вайка над тялото.

— Нали Ерно каза, че било самоотбрана?

— Така каза. Само че не спря да ни повтаря да сме оставели човека на мира.

— Не е много логично.

— Ти си от „Убийства“ и по ги разбираш тези неща, но мен ако питаш, онези, дето стрелят, не си падат по логиката.

Лари се замисли за секунда. Здравият разум му подсказваше да спре да пита, но на петдесет и четири години той още не беше научил как да се вслушва в гласа му.

— Виж, Майк… Става дума за това, че започнах да сънувам лоши сънища. Искам да намеря покой за едно нещо. Ти как мислиш, можеш ли да го разпознаеш? За Фароу ти говоря.

— Четири години, Лари. Може би Мал би могъл. Той му държа петнайсет минути главата в скута си, докато чакахме линейка.

— Момчета, я да ви черпя по една бира на бара. — Айк бе прибрал броя на „Трибюн“ и Лари го помоли да го извади пак. — Ей за този ви говоря — каза Лари и показа челната страница на Гейдж и Родригес. — Кажете ми само, че не ви прилича на онзи, дето Ерно го е застрелял.

Родригес надникна преди Майк, но на лицата и на двамата бе изписано едно и също. Лари им сочеше Колинс на снимката от погребението на Ерно.

— Господи — прошепна Лари. Но фактите продължаваха да се трупат и това продължаваше целия ден. Фароу бе пътнически агент, такъв бе и Колинс. Ръст, възраст, расова принадлежност — всичко съвпадаше. И Колинс, и Фароу се представяха от Джексън Ейърс. „Фароу Кол“ звучеше като „Колинс Фаруел“, което бе добре известен подход при избор на измислено име. И не беше ли съвсем разбираемо за човек, току-що излязъл от затвора, да си избере фалшива самоличност, за да е сигурен, че няма да даде на полицаите летящ старт, ако му се случи пак да оплете конците по един или друг повод? Но онова, което най-силно безпокоеше Лари, бе същото, което го бе осенило, докато бе почиствал с пескоструйката: разказът на Колинс как Исус бил влязъл в живота му с куршум в гърба.

Родригес се опитваше да го успокои, но Лари излезе навън, за да се обади по клетъчния си телефон. Високите облаци в небето бяха започнали да потъмняват и приличаха на гневен жребец, изправил се на задните си крака. „Тази нощ ще има буря“, мина през ума на Лари. После настоящето отново го налегна.

Адски шибан случай!