Скот Търоу
Обратими грешки (3)

2.

5 юли 1991

Детективът

Лари Старчек чу за убийството на Гъс Леонидис, докато бе в леглото с прокурорката Мюриъл Уин, която току-що му бе признала, че връзката й с някакъв друг започвала да става сериозна.

— Тъп е като вицепрезидента Дан Куейл — отговори тя на въпроса му какво му е толкова на тоя тип.

Раздразнен, Лари разрови с палеца на крака си купа дрехи на пода на хотелската стая — търсеше слиповете си. Когато палецът му докосна бийпъра, той още вибрираше.

— Лоша работа — каза той на Мюриъл, след като свърши телефонния разговор. — Гъс току-що гушнал букета. Намерили го във фризера му — застрелян — заедно с двама от клиентите. — Той най-после изрови гащетата си и й каза, че се налага да тръгва, понеже началникът искал да разполага с всичките си хора.

Дребничката мургава Мюриъл седеше на колосаните хотелски чаршафи чисто гола, както майка я е родила.

— Има ли вече назначен прокурор?

Лари нямаше представа, но знаеше каква е процедурата. Ако се появеше тя, щяха да помислят, че я е изпратил някой отгоре. Това бе другото, което харесваше у нея — освен нея. Тази жена обичаше улицата така, както я обичаше той.

Отново я попита кой е другият.

— Исках да ти кажа, че търся развитие — уклончиво му отговори Мюриъл. — С него… с него мисля, че ще стигна донякъде. Кой знае, може дори да се омъжа.

— Да се омъжиш?

— По дяволите, Лари, това не е болест. И ти си женен, нали?

— А бе… — Той се запъна. Преди пет години се бе оженил за втори път, просто защото му се струваше, че така трябва. Нанси Марини, медицинска сестра и добра душа, радост за очите, беше мила и обичаше децата му. Но, както Нанси бе отбелязала вече няколко пъти напоследък, той така и не се бе сбогувал с нещата, довели до провала на първия му брак — с жените и с факта, че най-сериозните му отношения не бяха с хората, а с труповете, които изстъргваше от паважа. Така че брак номер две също вървеше към категорията „минало време“, но дори когато бе с Мюриъл, Лари предпочиташе да не споделя проблемите си. — Нали винаги казваш, че бракът е катастрофа — напомни й той.

Беше уикендът на Четвърти юли и в ранния следобед хотел „Грешам“ бе странно притихнал. Мениджърът беше задължен на Лари за няколкото ситуации, в които той се бе намесил — гости, които отказваха да се изнесат, професионален крадец, който си бе харесал фоайето. Когато Мюриъл мина покрай Лари на път за огледалото, той я хвана изотзад, отърка се в задника й и приближи устни до къдравите черни косъмчета зад ухото й:

— Дали твоят нов любимец е толкова забавен, колкото съм аз?

— Лари, това не е национален конкурс по чукане, на който току-що са те елиминирали. Двамата с теб винаги сме си прекарвали добре.

Срещите им приличаха на дуели. И това му доставяше може би по-голямо удоволствие от секса. Познаваха се от правния факултет, което означаваше вече от седем години, където и двамата бяха започнали вечерно. Мюриъл беше станала звезда и се бе прехвърлила в редовното. Лари пък реши да се откаже още преди да му бяха дали родителските права над синовете, защото прецени, че няма основания да е там. След развода се опитваше да повдигне духа си, да зареже кръчмите, дори да промени мнението на родителите и братята си, които смятаха, че полицейската работа е под достойнството му. В крайна сметка Мюриъл и епизодичните им срещи бяха може би най-доброто, което се бе получило от авантюрата със следването му. В живота му имаше жени, даже прекалено много, но макар да ги бе пожелавал, никога не бе изпитвал удовлетворение. Да, след всяко преспиване следваше неизбежният разговор колкото страхотно е било всичко, но искрената рекапитулация на случилото се по правило бе тъжна. Случаят с Мюриъл беше съвсем различен. С междините между зъбите си и с топчестия си нос Мюриъл едва ли щеше да попадне на страниците на някое списание. Но след като се бе оженил два пъти заради външния вид, Лари понякога усещаше някакво стягане около гърлото, когато бе насаме с нея, не за друго, а защото осъзнаваше колко слабо познава самия себе си.

Докато Мюриъл пудреше луничките си, Лари включи радиото. Новинарските станции вече бяха надушили събитието, но Гриър — началникът му — бе наложил вето върху подробностите.

— Наистина ми се ще да взема този случай — обади се Мюриъл. Имаше вече три и половина години стаж като прокурор и дори не се бе приближавала до убийство, та макар и като втори или поне трети помощник. Но не бе от онези, които биха приели съвет да не бързат. Малките й очи го откриха в огледалото. — Обичам историята — въздъхна тя. — Великите събития. Нещата с последици. Когато бях малка, мама винаги ми казваше: „Бъди част от историята“.

Той кимна. Случаят обещаваше да е голям.

— Да пречукат Гъс — въздъхна Лари. — Някой яко ще го отнесе, не мислиш ли?

Капакът на несесера щракна и Мюриъл се съгласи с тъжна усмивка:

— Всички обичаха Гъс.

Огъстас Леонидис над трийсет години държеше ресторанта „Парадайз“. Скоро след като го бе отворил, кварталът Норт Енд, където се намираше, бе западнал до пълна разруха, защото единственото препятствие пред упадъка — малкото градско летище „Дюсейбъл Фийлд“ — бе изоставено от основните авиокомпании в началото на шейсетте, понеже пистите му бяха прекалено къси за кацане на големите самолети. Въпреки това Гъс, пълен с упорит емигрантски оптимизъм, бе отказал да се премести. Просто си беше патриот от вече изчезнал тип: може ли един квартал да бъде „лош“, щом се намира в Америка?

Въпреки обкръжението бизнесът на Гъс все пак бе преуспял благодарение на изхода за източното направление на шосе 843, който съдбата бе решила да постави срещу входа на заведението му в добавка към легендарните му закуски, при които основното блюдо бе печен омлет с размера на балон. „Парадайз“ бе знаменито сборище на околия Киндъл, където всеки посетител биваше лично приветстван от досадно словоохотливия собственик. Известен бе като Гъс Готиния от толкова отдавна, че вече никой не помнеше защо: дали заради безплатните ястия, които сервираше на изпадналите в беда, заради обществената му дейност или заради прочувствения му, възвишен стил на говорене. Каквато и да бе причината, името му неизменно присъстваше в годишната анкета на „Трибюн“ за най-популярните граждани.

Когато Лари пристигна, патрулните полицаи вече бяха направили нужното, за да покажат колко са важни — бяха спрели колите си в черно и бяло напреки на платното с включена светлинна сигнализация. Това естествено бе привлякло вниманието на доста скитници и почтени граждани. Беше юли и всички бяха леко облечени, понеже старите жилищни блокове наоколо нямаха електрическа инсталация, способна да издържи включването и на климатици. Бедни момичета с прически в стил „аз съм бедно момиче“ — подобна на таралеж корона от изправена коса, фиксирана с лак — стояха от другата страна на улицата с бебета на ръце. Вече пристигналите бусове на няколко телевизионни програми разпъваха подобните си на футуристично кухненско обзавеждане антени в подготовка за предаване на живо.

Мюриъл беше дошла отделно и сега се въртеше пред витрината на ресторанта — очакваше Лари да я привика за участие в следствието. Той се приближи до входа, престори се, че я забелязва едва сега, симулира, че смътно се досеща коя е, и я повика с едно късо „Ей“. Макар и облечена неофициално, Мюриъл беше на висок ток. Обичаше да се прави на по-висока и не пропускаше възможността да изложи на показ стегнатото си дупе, което наистина бе привлекателно. Общо взето, Мюриъл гледаше да използва всичко, дадено й от природата. Докато наблюдаваше развяващите се от вятъра сини панталонки, Лари изпита сладка тръпка от спомена за плътта, скрита в момента от погледите на останалите.

Показа значката си на двамата униформени, охраняващи главния вход. Вътре, отляво на пътеката, трима цивилни седяха на скамейка в едно от сепаретата: чернокож с престилка, измъчено изглеждаща жена с бежова домашна рокля и младеж с яки рамене и обеца, достатъчно голяма, та Лари да я види от десет метра. Правеха впечатление на живеещи в собствена вселена, изолирана от трескавата полицейска активност, развиваща се на само метри от тях. Служители или семейство, прецени Лари, очакващи или да бъдат разпитани, или да зададат някому въпросите си. Направи знак на Мюриъл и тя седна недалеч от тях, в съседство с монтираните на въртяща се стойка кранове за сода, разположени така, че да са леснодостъпни за сервитьорите.

Сцената на местопрестъплението вече се обработваше от десетки хора — поне шестима криминолози, разпознаваеми по униформените ризи в цвят каки, снемаха отпечатъци, — но като цяло цареше потисната атмосфера. При струпване на толкова много хора на едно място можеше да се очаква суетня, груб хумор и много оживление. Но днес хората бяха привикани извънредно по средата на четиридневната почивка — нали беше празник, — което обясняваше лошото им настроение, а може би просто още не се бяха разсънили. На всичко отгоре и самият началник бе сметнал за уместно да присъства лично. А той си беше мрачен по натура. Пък и престъплението си бе тежко.

Началникът на детективите Харолд Гриър си бе харесал малкия офис на Гъс зад кухнята и събираше за оперативка хората си там. Малко неочаквано за човек като Гъс, вътре бе подредено. На стената над бюрото имаше кръст, календар с красиви момичета от доставчик на хранителни продукти и семейни снимки, за които Лари реши, че са направени по време на екскурзия до Гърция. Снимките, на които бяха запечатани: съпругата, две дъщери и син, изглеждаха поне на петнайсетина години, но пък това бе времето — Лари го знаеше от опит, — което Гъс предпочиташе да си спомня — прохождането в бизнеса, борбата за оцеляване, създаването на семейство. Съпругата, усмихната и нелишена от предизвикателност в набран бански костюм — вероятно съгласно модата от онези години — бе същата измъчена жена, която бе зърнал на влизане.

Гриър вече беше превзел телефона и запушил едното си ухо с пръст, обясняваше ситуацията на някой в кметството, а наобиколилите го детективи го гледаха в устата. Лари застана до Дан Липранзер, за да научи повече. Лип, с неизменния си зализан вид на малолетен престъпник от петдесетте, както винаги стоеше в един от ъглите. Изглеждаше като че ли вечно му е студено, дори през юли, и приличаше на птица с окапала перушина. Както се оказа, той бе първият пристигнал тук детектив и вече бе успял да разпита управителя на нощната смяна, Рафаел.

„Парадайз“ не работеше само два дни в годината — Коледа по източноправославния календар и Четвърти юли: рождените дни на Бог и Америка, двете неща, в които Гъс се кълнеше. През всеки друг ден на входа имаше опашка от пет сутринта до обяд. Навалицата изчезваше през останалото време, когато основната клиентела се състоеше предимно от полицаи, таксиметрови шофьори и всевъзможни пасажери на авиолиниите, идващи или отиващи към летище „Дюсейбъл Фийлд“, което се бе съживило, след като „Транснешънал Еър“ преди няколко години бе възобновила обслужването на района.

От думите на нощния управител излизаше, че Гъс дошъл да прибере оборота и да изпрати служителите си в почивка малко преди полунощ, сряда, трети юли. Всеки служител бе получил по сто долара направо от касата. Тъкмо се готвели да окачат табелата „Затворено“, когато в заведението влязла Луиза Ремарди, продавачка на билети в офиса на „Транснешънал Еър“ на летището. Била от редовните посетителки. Понеже Гъс имал слабост към женската половина от клиентелата, освободил Рафаел — готвача на грила — и общия помощник и поел кухнята сам. По някое време през следващия час или два Гъс, Луиза и третото лице били убити. Последната жертва бил бял, малко под четиридесетте и засега — на основата на проверката на регистрационните табели на една от колите, все още под изгарящото юлско слънце на паркинга на Гъс и благодарение на молбата за издирване, заведена вчера от жена му — бил идентифициран като някой си Пол Джъдсън. Госпожа Джъдсън казала, че Пол трябвало да кацне по разписание на летище „Дюсейбъл“ на четвърти юли в нула часа и десет минути.

В четири и половина сутринта Рафаел се върнал, за да отвори заведението. Безпорядъкът не му направил особено впечатление, защото сметнал, че след като изпратил клиентите си, Гъс просто заключил и си тръгнал веднага, за да не се налага да отказва на следващи навлеци. Към пет заранта госпожа Атина Леонидис се обадила обезпокоена, защото Гъс така и не пристигнал вечерта в бунгалото им край Скейджиън. Докато се оглеждал за някакво обяснение, Рафаел забелязал, че кадилакът на Гъс още е на паркинга, и едва тогава започнал да си мисли, че кървавата следа край касата може да не е от размразено месо, занесено от Гъс от фризера до кухнята на втория етаж. Когато на работа дошъл и готвачът, двамата взели решение да повикат полицията и след известно двоумене отворили вратата на фризера с надеждата да намерят вътре някой жив. Нищо подобно.

Когато Гриър най-после затвори телефона и обяви пред събралите се дванайсет детективи, че е време да започват, наближаваше три и половина следобед. Въпреки горещината — беше над трийсет градуса — Гриър бе с вълнено спортно сако и с вратовръзка: явно бе преценил, че няма начин да не го покажат по телевизията. Беше си приготвил бележник с щипка и започна да разпределя задачите, така че всеки полицай да знае задълженията си, докато оглежда сцената на местопрестъплението, Харолд възнамеряваше да ръководи операцията по военному и разпореди да се докладва лично на него. Това несъмнено щеше да впечатли репортерите, но Лари знаеше какъв щеше да е крайният резултат: шест детективски екипа щяха да се бутат един в друг, да си пречат, да разследват едно и също нещо и да пропуснат друго. След седмица Гриър щеше да забрави за добрите си намерения, защото на бюрото му щеше да се натрупа купчина необработени документи, и тогава детективите, като котки, щяха да тръгнат кой накъдето му скимне.

Лари се опита да не се намръщи, когато Гриър обяви, че е в екип с Уилма Еймъс. Уилма беше олицетворение на отношението „Слушам, сър“ и вероятно най-добрият начин, по който можеше да бъде използвана, бе като закачалка за шапки. По-лошото бе, че Лари отиваше в маловажните направления на разследването, далеч от назначенията, изискващи инициатива и предполагащи ръководна роля — той веднага разбра това, когато чу, че двамата с Уилма трябва да проучат миналото на жертвата Луиза Ремарди.

— А сега обиколка с екскурзовод — съобщи Гриър и излезе от офиса.

Харолд Гриър беше способен да впечатли доста хора: с добра осанка, изискана за чернокож реч, спокоен и организиран. Лари нямаше нищо против него, защото шефът не се правеше на политик като повечето висши офицери в полицията: беше способен и бе един от малцината, за които Лари смяташе, че са умни поне колкото него.

Техниците вече бяха оградили пътека за минаване и Харолд инструктира детективите да го следват в колона по един с ръце в джобовете. Човек с научна степен в сферата на криминологията би казал, че Харолд е ненормален да води повече от десет души през сцената на местопрестъплението. Това несъмнено бе свързано с риск от увреждане на възможни улики и макар всички да бяха обули найлонови калцуни, всеки адвокат на защитата щеше да представи огледа като похода на Ханибал със слоновете през Алпите. Харолд обаче знаеше, че никой следовател не може да се почувства част от следствения екип, без да е огледал местопроизшествието. Дори хрътките имат нужда от истинската миризма.

— Работни хипотези — започна Харолд. Стоеше зад касата, поставена върху остъклен шкаф, в който на монтирани под наклон лавици бяха подредени пури и опаковани сладкиши. По повърхността на шкафа ясно личаха алени петна, оставени от екипа, свалящ отпечатъците. — Хипотеза номер едно, която е доста правдоподобна: въоръжен грабеж, развил се не по плана. Касата е празна, торбичката за инкасото я няма, трите жертви са без часовници, портфейли и бижута… Хипотеза номер две: днес ще кажа „единствен извършител“. Това е доста предпазливо предположение — уточни той, — но ми допада все повече. Куршумите, които открихме, като че ли до един са 38-и калибър и поне на пръв поглед изглеждат изстреляни от едно и също оръжие. Почти сигурно става дума за единствен стрелец. Може да има съучастници, но това не е типичният начин на действие… Гъс е бил убит точно тук, докато е стоял зад касата, и доколкото може да се прецени, се е опитвал да вдигне телефонната слушалка. Един изстрел в лявата част на черепа. На база предварителния оглед Пейнлес казва, че дистанцията е била между един и два метра, което означава, че стрелецът също е бил непосредствено до касата. Въоръжен обир, развил се не по плана — повтори Гриър, извади от вътрешния си джоб тънка сребърна химикалка и посочи с нея кръвта: изсъхналата на линолеума локвичка и капките, опръскали телефона върху зелената стена. След това продължи: — След като застрелва Гъс, убиецът се изправя пред сериозен проблем, тъй като в ресторанта има още двама души. Това е моментът, когато обикновеното углавно престъпление се превръща в брутално гнусно убийство. — Думите не бяха случайно употребени, защото охарактеризирането на едно убийство като „брутално“ и „гнусно“ в този щат автоматично водеше до искане на смъртна присъда. — Вместо да побегне към вратата като всеки нормален пънк, нашият човек решава да се справи със свидетелите. Госпожица Ремарди е убита тук, с един изстрел в корема. — Харолд бе извървял двайсетина крачки до сепарето срещу входната врата в първоначалната част на ресторанта. Когато Гъс бе закупил заведението, много преди да се разшири в складовете на изток и на запад, бе оставил стария интериор — две редици сепарета с прегради от здрави и вече потъмнели от времето дъски, тапицирани с листове уретан, се събираха в централната част. В двата ъгъла като военни кули се издигаха четвъртити закачалки за дрехи. — Има признаци, които ни карат да предполагаме, че госпожица Ремарди се е опитала да отнеме пистолета. По ръцете й има охлузвания, един от пръстите й е счупен. Не е успяла. Платът около раната е обгорял, а около самата рана се забелязват набити изгорели барутни частици, следователно изстрелът е бил от упор. Ако се съди по изходната рана, Пейнлес смята — това подлежи на уточнение, — че куршумът е минал през черния дроб и аортата, така че тя е умряла за минути. — Техниците бяха извадили куршума от мястото в централния панел, където се бе забил. Не бяха имали проблем с откриването му: неравен кръг от засъхнала кръв очертаваше дупката, около която ламперията се бе напукала и през пукнатините се виждаше чамовата дървесина. Това означаваше, че Луиза бе умряла седнала. Чаша за кафе, по ръба на която се виждаше полумесец, оставен от червилото й, още стоеше на масата до пълен с фасове пепелник. — Ако е била изправена пред съучастник на убиеца, няма логика, че се е съпротивлявала. Това е още една причина да смятаме, че става дума за дело на един човек. — Харолд посочи една от масите, под която се виждаше изцапана със сос чиния, счупена явно по време на борба. Сред парчетата имаше остатък от дебела говежда пържола, полупразна кутия цигари и запалка-еднодневка. — Господин Джъдсън се е хранил в ъгъла до прозореца. Тази сутрин Рафаел е прибрал оттам чиния, чаша и кутия „Севън ъп“. Дясната страна на костюма на господин Джъдсън е изцапана с прах, което подсказва, че той вероятно се е пъхнал под масата. Може би просто е искал да се скрие. Но убиецът го е намерил… От отпечатъците от подметка в кръвта, посоката на провлачването и разпределението на трупните синини при Гъс и Луиза може да се заключи, че господин Джъдсън е бил принуден под заплаха да бъде застрелян да пренесе двете тела във фризера в мазето. — Харолд поведе детективите като първолаци покрай касата и покрай чакащата Мюриъл. Минаха под тясна арка, излязоха на осветеното от единствена лампа стълбище и се спуснаха по дъсчените стъпала. Озоваха се в иззидана с тухли изба, където имаше и други хора. Три носилки на колела чакаха телата, които още не бяха извадени, понеже бяха дълбоко замразени. Полицейският патолог Пейнлес Кумагаи трябваше да направи доста изследвания, преди да остави труповете да се размразят. Когато приближиха, Лари чу Пейнлес да заповядва рязко на помощниците си. Харолд предупреди всички да внимават за преплетените по пода електрически кабели, отиващи до мощните халогенни лампи, докарани от хората на Пейнлес, за да направят снимки. Като използва химикалката си, Харолд отвори вратата на фризера по-широко. Най-близко до входа бе тялото на Джъдсън — единият му крак беше почти върху прага. Харолд посочи обувките му и обърна внимание на подметките, които бяха кафяви от кръв. Шарката по тях съответстваше на отпечатъците горе.

Пейнлес и екипът му работеха в най-вътрешната част на фризера — с гумени ръкавици.

— След като Джъдсън завлича телата във фризера, той е завързан с електрически кабел, устата му е запушена с кърпа за подсушаване на измитите съдове и накрая е застрелян в тила, в стил екзекуция. — Сребристата химикалка на Харолд плуваше из въздуха и посочваше ключовите моменти на уликите. Виждаше се, че силата на изстрела е отхвърлила Джъдсън настрани. — И тогава, предполагам, за да отпразнува успеха, нашият герой се гаври с трупа на госпожица Ремарди. — Единият от патолозите се отмести встрани, за да видят трупа на Луиза Ремарди. След предварителния оглед я бяха нагласили в положението, в което я бяха намерили, а именно по очи върху двайсеткилограмови чували със замразен чипс. От кръста нагоре все още беше облечена в ръждивочервената униформа на „Транснешънал“. Изходната рана бе оставила съвсем малка дупка в плата, сякаш беше скъсала сакото си на нещо остро, но около него се виждаше копие на кървавия червен кръг от сепарето горе. Полата — в същия цвят — и червените й бикини бяха смъкнати до глезените и под колосаната й бяла блузка стърчаха заоблените очертания на задните й бузи, някак изтикани нагоре и застинали в това положение. В средата се виждаше тъмната елипса на сфинктера й, разтеглен след смъртта. Някой я бе „работил“ веднага след като я бе убил, което личеше от запазената червенина — последна автоматична реакция на вече умиращия организъм. — Тестът за изнасилване е отрицателен, но ще забележите разкъсаната опаковка на презерватив в гънките на свалените й гащи, както и следи от лубрикант около ануса.

— По знак на Гриър един млад патолог освети задника на убитата с фенерчето си. Поради студа гелът не бе успял да се изпари. От десетина години изнасилвачите се плашеха от СПИН и дори бяха чували за ДНК. „Няма никакъв съучастник — помисли си Лари. — Ако, разбира се, това е истинската история. Никакъв некрофил или обирджия няма да прави подобно нещо пред публика. Дори изродите имат чувство за срам.“

Харолд даде няколко последни инструкции относно спазването на процедурата и тръгна нагоре. Лари се задържа във фризера и поиска разрешение от Пейнлес да поразгледа.

— Не пипай — нареди му Пейнлес. Работеше в полицията вече от двайсет години и знаеше, че всяка следваща година на служба постъпват все по-тъпи полицаи.

Лари усещаше присъствието на някаква свръхестествена сила, имаща пръст в процедурата на разследването, и знаеше, че не е единственият, който мисли така. Поне половината занимаващи се с убийства детективи, които познаваше, след едно-две уискита неохотно признаваха, че са усещали водещата роля на призраци. Не можеше да го разбере, но изглежда, злото в такъв мащаб предизвикваше някакъв космичен дисбаланс. Така че независимо дали имаше полза, или само си го внушаваше, той обичаше да започва с момент на единение с жертвите.

Остана изправен над Гъс за известно време. Ако изключеше гангстерите — един ден ги привличаха като заподозрени, а на следващия ги намираха убити, — за Лари бе изключение да познава жертвата. Всъщност и Гъс не познаваше чак толкова добре — беше го слушал да разказва за емигрантските си изпълнения и се бе наслаждавал на прословутия му омлет, винаги за сметка на заведението. Но Гъс имаше — досущ учител или проповедник — дарбата да осъществява контакт. Беше невъзможно да разговаряш с него и да не я усетиш.

„Аз съм с теб, приятелю“, помисли си Лари.

Раната бе в тила на Гъс и куршумът бе пръснал тъкан и кости. Оставен както го бяха намерили, Гъс лежеше с лице в опаковка от говежди хамбургери… с отворена уста. Мъртва риба. Всички покойници изглеждаха като умрели риби.

Както винаги, в подобен момент Лари имаше чувство за изострено самосъзнание. Това беше професията му. Убийства. Както всеки друг човек и той си мислеше дали не е време да си купи нов градински маркуч, как ще завърши утрешният хокеен мач и има ли начин да отиде на двете футболните срещи с участието на синовете му. Но за разлика от другите хора, всеки ден идваше един момент, когато му се налагаше да влезе в пещерата на убийствата и да се потопи в сладостната тъмнина на витаещата идея.

Нямаше за какво да се извинява никому. Убийствата бяха част от човешката природа. И обществото съществуваше, за да ги възпира. За Лари единственото по-важно нещо на света от работата му беше майка му. Вземи прочети малко антропология, съветваше той всеки поинтересувал се цивилен. Чувал ли си за скелетите, изровени със забита в тях каменна брадва? Защо си мислиш, че това е белег на нашето време? Всеки носи убийството в себе си. И Лари беше убивал. Във Виетнам. Бог знае колко хора бе убил, като стреляше напосоки в тъмнината. Истината бе, че познаваше много по-добре мъртвите откъм своята страна. Но един ден — беше излязъл да патрулира — хвърли граната в един тунел и с удивление видя как земята се надига и от нея, сред фонтан от пръст и кръв, излитат тела. Първото беше на парчета — трупът беше само с една ръка, а краката излетяха отделно. Но другите двама изхвръкнаха от дупката цели. Лари все още помнеше хвърчащите във въздуха тела — единият продължаваше да крещи, а другият бе застинал със загадъчно изражение на лицето. Така значи ставало, сигурно си мислеше вторият, и това беше толкова ясно, че можеше направо да вдигне табела с този надпис. Много години бяха изтекли оттогава, но Лари все още помнеше това изражение. Виждаше го и сега върху лицето на Гъс — най-голямото нещо в живота, смъртта.

Такъв беше краят за жертвите, моментът на предаването, на отказа от живота. Макар че не всички умираха доброволно. Пред лицето на предстоящата, непредотвратима и неочаквано дошла смърт всяко човешко същество изпадаше в ужас и желание… в неистовото желание да продължиш да живееш и в неописуемото страдание, че това няма да стане. Никой — Лари беше абсолютно убеден в това — не би бил в състояние да умре с достойнство при тези обстоятелства. Пол Джъдсън, свлякъл се до прага, определено не бе успял. Беше представител на възможно най-обикновен жител от предградията — кротък наглед, започващ да оплешивява, ако се съдеше по оредялата му, фина като царевични ресни коса. Със сигурност от онези, които са неспособни на силни емоции. Но този път бе намерил начин да ги изрази. Лари коленичи и можа да види засъхнали солни следи, тръгващи от ъгълчетата на очите му: Пол бе умрял, молейки се със сълзи за живота си.

Последната, която отиде да види, бе Луиза Ремарди. Тя влизаше в преките му задължения и следователно заслужаваше най-голямо внимание. Кръвта й бе изцапала големите чували, върху които бе просната, но беше умряла още горе. Разкъсани от куршума като сграда, в която е взривена бомба, артериите и органите й бяха изхвърляли кръвта, изпомпвана от глупавото й сърце. Със сигурност можеше да се каже, че на Луиза в началото й се е приспало, а след това, с намаляване на оросяването на мозъка, са започнали халюцинациите, вероятно ужасни, докато накрая сънищата й са се разтворили в ослепителна бездънна светлина.

Когато патолозите му разрешиха, той се качи на чувалите, за да разгледа лицето й отблизо. Луиза беше красива. Плътта под брадичката й може и да бе поувиснала, но имаше високи, добре оформени скули. Беше боядисала косата си на светли кичури и макар да работеше нощна смяна, беше положила с много грижа голямо количество грим около големите си кафяви очи. На гърлото й можеше да се забележи границата, където свършване фон-дьо-тенът и започваше естествената й бледност. Беше от онези италиански красавици — Лари познаваше доста такива, — които започваха да се поразширяват в ханша в началото на трийсетте, но все още се мислеха за знойни мацета.

„Луиза, сега ти си моето момиче. И аз ще се погрижа за теб.“

Лари се качи горе и тръгна да търси Гриър, за да види дали ще може да го убеди да включи Мюриъл в случая. Докато обикаляше из заведението, спря до масичката, на която едно момче от криминолозите, още хлапе, казваше се Браун, подреждаше съдържанието на чантичката на Луиза.

— Нещо интересно? — попита той.

— Адресната й книжка — отговори късо Браун и запрелиства с латексовите ръкавици страничните, за да даде на Лари възможност да разгледа.

— Красив почерк — отбеляза Лари. Останалото бе обичайната бъркотия: ключове, касови бележки, ментови бонбонки. Под корицата на чековата й книжка Браун посочи два презерватива с вазелин, в същата червена опаковка, каквато бяха намерили в гънките на бикините й. „Какво, по дяволите, може да означава това — запита се Лари, — освен че Луиза е обичала да се чука? А може убиецът да ги е намерил, докато е ровил из чантичката й, и това да му е дало идеята, без да е имал това намерение преди.“

Едва ли щяха да реконструират всичко до най-дребните подробности. Лари беше научил този урок. Миналото си бе минало и винаги убягваше както на паметта, така и на най-прецизните технологии на криминолозите. А освен това нямаше значение. Съществената информация бе достигнала до настоящето: трима души бяха убити. Без достойнство. В ужас. И някакъв жесток изрод бе изпитвал удоволствие при всяко натискане на спусъка.

Застанал точно там, където бе убита Луиза, Лари затвори очи, за да се пропие с атмосферата на това място. Беше сигурен, че някъде, със сигурност недалеч от тук, в същия този миг един човек е усетил мигновено пробождане в сърцето.

„Ще те намеря, мръснико“, обеща му Лари.