Скот Търоу
Обратими грешки (13)

12.

9 октомври 1991

Съобщаване на новината

„Казвам се Ромео Гандолф. На 27 години съм. Пиша и чета английски. Правя това заявление без принуда и доброволно. Никой не ми е обещавал нищо, за да го направя. Разбирам, че заявлението ми ще се запише на видеокасета, докато го чета.

След полунощ на 4 юли 1991 се отбих в ресторант «Парадайз». Собственикът Гъс се готвеше да затваря. С Гъс се познавахме от дълго време. Веднъж се бях опитал да открадна пари от касовия му апарат. Той ме подгони, преследва ме на улицата, хвана ме и ме наби. След този случай винаги когато ме видеше, ми казваше да се махам от ресторанта му. Понякога го правеше на шега, в други случаи беше съвсем сериозен. Веднъж, когато влязох в ресторанта му, извади револвер изпод касата и ми заповяда да изляза.

На 4 юли 1991 случайно видях през витрината позната жена и влязох вътре. Казваше се Луиза Ремарди и я поздравявах, когато се навъртах на летището.

Когато влязох на 4 юли, Гъс ми каза, че съм искал да се помотая, да се скрия и да го изчакам да затвори, за да открадна нещо. Бях взел доза Пи Си Пи и думите на Гъс ме ядосаха. Започнахме да си крещим. Гъс тръгна към касата, за да извади револвера, но аз го изпреварих. Той продължи да ми крещи и да ме обижда, после отиде при телефона, за да повика полицията, и тогава аз го застрелях. Не мислех.

Луиза се развика, че съм бил побъркан и всякакви други неща, и не спираше. Когато отидох при нея да й кажа да млъкне, тя скочи върху револвера и застрелях и нея. В ресторанта имаше още един човек, бял. Беше се скрил под масата, но аз го видях. Насочих револвера срещу него и му казах да издърпа Гъс и Луиза долу, на студено в избата. Когато свърши, не изчаках и секунда и застрелях и него, после откраднах каквото можах от всички и си тръгнах. Отървах се от револвера. Не съм съвсем сигурен къде точно.

Бях взел голяма доза Пи Си Пи, така че не помня всичко съвсем ясно. Това е всичко, което мога да си спомня. Много съжалявам за онова, което направих.“

Мюриъл седеше срещу Катерицата в стаята за разпит. Непосредствено до тях техник-криминолог фокусираше видеокамера на триножник. Малък прожектор осветяваше с мощния си лъч Катерицата, който беше облечен с яркооранжев затворнически комбинезон. Катерицата мигаше под ослепителната светлина, позапъна се на едно-две места, докато четеше, и дори помоли Мюриъл да му напомни някои думи. Първият път бе пълен провал и още по средата се отказаха и започнаха отначало. Ръцете му трепереха, докато държеше листа, но иначе изглеждаше съвсем прилично.

— Това ли е всичко, което имате да кажете в заявлението си, господин Гандолф?

— Да, госпожо.

— Вие ли го написахте?

— Детективът ми помогна.

— Но отразява ли това заявление по най-добър начин, доколкото можете да си спомните, случилото се на Четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година?

— Да, госпожо.

— По същия начин ли описахте случилото се пред детектива?

— Да, след като обсъдихме нещата, да.

— Бил ли ви е някой, или заплашван ли сте с насилие, за да ви принудят да направите това заявление?

— Не, не мога да си спомня.

— Добре, но щяхте ли да запомните, ако някой ви беше ударил?

— Никой не ме е удрял.

— Даваха ли ви храна и вода?

— Имам. Нещо не ми се яде много.

— Ще направите ли някакви оплаквания във връзка с отношението към вас?

— Ами, знаете ли… Оплесках се в гащите. Това не беше хубаво. Сякаш съм дете. — Катерицата осъдително тръсна чорлавата си глава. — По-добре да не говорим за тези неща сега. — Помълча и допълни: — И освен това едва не ме простудиха до смърт.

Мюриъл погледна Лари.

— Наложи се да отворя прозореца, заради вонята. — Нямаше нужда да й обяснява, гадната миризма още се усещаше.

— Лайняна история — пошегува се Лари.

Тя му отговори с изречението, което баща й винаги използваше на влизане в единствената им обща баня:

— Мирише сякаш някой е умрял вътре. — По-късно напомни на Лари да включи панталоните на Гандолф като веществено доказателство, един вид признание на вина.

След това попита Роми дали има какво да добави.

— Още не мога да повярвам, че съм направил такова нещо — каза той. — Аз съм човек, който не може да убие дори муха. Никога не съм правил такива работи. — И стисна главата си с ръце.

— Край на записа. Нула часът и трийсет и две минути, девети октомври. — Мюриъл кимна и техникът изгаси прожектора.

Дежурният полицай дойде да отведе Роми в предварителния арест до шест сутринта, когато щяха да го отведат в затвора. С оковани на гърба ръце Роми беше замаян и притихнал, точно както бе изглеждал през цялото време на разговора с Мюриъл.

— До скоро, Роми — обади се Лари.

Роми се обърна и кимна.

— Какво си му направил? — попита Мюриъл, когато Роми излезе.

— Нищо… Свърших си работата.

— Ти си просто изумителен.

Лари се усмихна като хлапе.

Междувременно бе пристигнал Гриър и ги чакаше отвън, докато свърши записът. В един през нощта Харолд бе гладко избръснат, а по колосаната му риза не можеше да се забележи нито една гънка. Гриър бе познат на Талмадж и Мюриъл бе седяла до него само преди седмица на благотворителна вечеря за Града на надеждата, където той й беше направил впечатление като един от онези амбициозни чернокожи, които винаги смятат, че трябва да са по-добри от останалите, хора винаги нащрек, особено ако край тях се навърта бял. Само че той го правеше толкова отдавна, че беше престанал да го забелязва. С ръце на кръста, началникът на Лари се обърна към него и беше повече от ясно, че не е доволен от подчинения си. Първият му въпрос бе как е намерил Гандолф.

— По сигнал. Наркопласьор в затвора ми съобщи, че е видял медальона у него.

— И той беше у Гандолф, когато го задържахте?

— Аха. — Лари кимна утвърдително. — Ще имам грижата да получа писмено потвърждение от Линахан и Возницки.

— А сексуалният момент? — продължи да се интересува Гриър. — Май не иска да си признае?

— Не още.

— И каква е вашата теория в такъв случай? — Този въпрос се отнасяше и до двамата.

— Моята теория — започна Лари — е, че е хвърлил око на Луиза, насилил я е с оръжие в ръка и го е повторил пак, след като я е убил. Но не бих защитавал тази теория с цената на всичко в съда. Явно е, че нещо ни се губи и не си струва да действаме опипом.

Гриър погледна Мюриъл и тя обясни защо Лари бърка. Направи го с небрежен тон, за да не го ядоса. Но не премълча собственото си мнение.

— Колко ще тежи една улика, зависи единствено от обвинението — обясни тя. — Понеже става дума за убийство, бихме желали журито да чуе колкото може повече гадни подробности. Специално по този пункт уликите ни са слаби, но като цяло смятам, че можем да се преборим за присъдата. Все пак не я е изнасилил марсианец, нали? Роми е или извършителят, или е съучастник. От правна гледна точка, виновен е и в двата случая.

Погледът на Гриър не трепна, но беше ясно, че е впечатлен. Когато Мюриъл се бе излюпила от леглото сутринта, съществуваше дълъг списък от неща, в които не бе уверена изобщо: дали иска да се омъжи, или да остане свободна, кой е любимият й цвят, дали някой ден ще може да понесе мисълта да гласува за републиканец, дори дали не е сбъркала, че досега не е опитвала как е с момиче. Но сложеше ли някой папка в ръката й, мисълта й ставаше остра като бръснач. Проблемите се превръщаха в пъпки, които в оранжерията на аналитичната й мисъл разцъфваха в решения. В юридическите среди за нея вече се разказваха легенди… казваха, че след нея оставала следа от пара.

— А имало ли е съучастник? — попита Гриър.

— Той казва, че е бил сам — отговори Лари. — Схване ли, че го чака иглата, може и да разберем. Защото може да му се размине, ако каже някое име.

Гриър се позамисли, после подаде ръка на Лари. След което беше съвсем естествено да го направи и с Мюриъл.

— Много добра работа — късо ги похвали той. Отвън чакаха репортери. Той помоли Лари и Мюриъл да застанат до него, докато направи късо изявление пред камерите. В мига, в който влязоха в старото тухлено фоайе на Шесто — репортери се допускаха максимум дотук, — светлините блеснаха в очите им. Дори по това време на денонощието различните канали имаха на разположение дежурни екипи, а освен това имаше и двама журналисти от пресата. Представителите на медиите се скупчиха около тях, а Гриър обяви ареста и съобщи името на Гандолф с някои подробности от полицейското му досие. Вече се бе разчуло за медальона на Луиза — в полицейското нямаше тайни. Гриър потвърди, че Катерицата е бил с медальона в джоба си при задържането му снощи. После съобщи, че засега това е всичко, което има да каже. Камерите бяха запечатали достатъчно материал за предстоящите информационни емисии.

Когато се разделяха, Гриър посочи с пръст Мюриъл и каза:

— Поздрави на Талмадж. — Каза го, без да влага особен смисъл, но тя усети как Лари трепва. Двамата тръгнаха заедно към паркинга. Лари беше на ръба да каже нещо глупаво, но в този миг Стю Дубински от „Трибюн“, закръглен като херувим, ги настигна със спринт и запъхтян заяви, че иска да направи материал за Лари: „Храбрият полицай отново се проявява“. Лари отклони предложението, но беше неестествено вежлив, особено с репортер. Изглежда, знаеше, че Стю, който отразяваше и съдебната хроника, е важен за Мюриъл.

Дубински най-после се разкара и Лари и Мюриъл останаха между двете коли. Паркингът беше осветен като нива посред нощ. Изглежда, никой не четеше статистиката за нападенията зад полицейските участъци.

— Как се представи журито ти? — попита Лари.

— Вчера следобед излязоха с решение: виновен по всички обвинения.

Той се усмихна. Беше изморен и това видимо го състаряваше. Оредяващата му коса щръкваше от поривите на ветреца, а и той имаше нежна северноевропейска кожа — като на скандинавските блондинки, — която вече бе започнала да се изсушава и да почервенява. Тя все още гледаше на Лари като на нещо от младостта си и й се струваше нелепо, че времето е започнало да оставя отпечатък върху него.

Бяха се запознали уж с идеята тя да му помогне със закононарушенията, даващи право за предявяване на иск, само че вместо това се бяха озовали в леглото, при това първият път беше, когато съпругът й бе в болницата със сърдечни проблеми — две години по-късно те го вкараха в гроба. Глупава постъпка наистина, но поне по младежки неразумна: просто бе опипвала границите на допустимото и докато се занимаваше с неща, които някои биха нарекли възмутителни, постепенно потъваше в света на правото и отговорността. По връзката им бе продължила. По странен начин, на приливи и отливи. След като Лари се бе оженил повторно. И след като Род бе починал. Казваха си, че го правят за последен път, после се срещаха случайно в съда и едното водеше до другото. Така че продължаваха със същото желание и готовност, което бяха имали в началото, когато никой от двамата нямаше представа какъв човек всъщност търси. За нея това време вече бе отминало и тя изпитваше странно чувство на съжаление и към него, и към себе си.

— Умирам от глад — каза Лари. — Искаш ли да хапнем нещо?

Сърце не й даваше да го изостави. Той изглеждаше, сякаш го е пронизала в сърцето… онази нощ, пред затвора. И в този момент се сети за идеалното решение.

— Какво ще кажеш за „Парадайз“?

— Страхотна идея. — Лари не бе успял да научи много от Джон по телефона и му бе обещал да се свърже с него, когато има възможност. Джон би трябвало да е в ресторанта през цялата нощ.

Само че когато стигнаха там, Джон го нямаше никакъв. Оказа се, че работи в кухнята. Забеляза ги през тясното прозорче, през което сервитьорките подаваха поръчките си и готвачите им връщаха храна, и излезе с лъжица в ръка и с престилка, омотана два пъти около тялото му. Размерът й издаваше, че е била на Гъс.

— Истина ли е? — Той посочи радиото до касата. И когато потвърдиха, седна на едно от високите столчета. Заби за момент поглед в тъмното петно на тавана, после отпусна лице в шепите си и се разплака. Малко по-късно им благодареше със запъване и с много думи.

— Това ни е работата, Джон — повтори няколко пъти Мюриъл, като го тупаше по рамото, но самата тя едва се сдържаше да не заплаче. Нервите по тялото й звънтяха като опънати жици. Изпитваше винаги приятното чувство на съпричастност с доброто.

— Просто не знаете колко мъчителна е мисълта, че човекът, който го е извършил, все още се разхожда на свобода — обясни Джон. — Няма миг, в който да не чувствам, че трябва да направя нещо и че ако не го сторя, това е равносилно на предателството към баща ми.

Мюриъл бе говорила няколко пъти с Джон след юли и с времето бе започнала да разбира, че след смъртта си Гъс бе станал по-близък и по-скъп на Джон отпреди. Често бе виждала това да се случва, но така и не бе успяла да си обясни механизма на тази трансформация. Нуждата бе принудила Джон да поеме ресторанта и след няколко месеца в ролята на Гъс той не само бе започнал да вижда някои неща през неговите очи, но и бе осъзнал колко труден е бил животът му. Джон й се бе обаждал няколко пъти по своя инициатива и винаги я бе изненадвало ожесточението, с което бе говорил за убиеца на баща си. Няколко пъти дори й бе минавало през ума, че той мрази убиеца, защото е станал причина за онзи срамен момент, когато Джон едва ли не се бе радвал на смъртта на баща си. Но каквато и да бе причината, тя усещаше, че болката и шокът от убийството — както и фактът, че то бе унищожило всякакъв шанс отношенията между баща и син някога да се оправят — по някакъв начин са се насложили върху други, по-стари наслоения в рода на Леонидис, така че за Джон вече бе трудно да разбере първопричината на каквото и да било.

Джон подхвана нова тирада благодарности и накрая Лари не издържа и сложи край на неловката ситуация, като го хвана дружелюбно за врата и му каза, че двамата с Мюриъл просто са дошли да хапнат за сметка на заведението. Разтреперан от благодарност, Джон хукна към кухнята.

Тръгнаха към масите. И понеже не бяха случайни хора, а именно Лари и Мюриъл, поспряха при сепарето, в което беше убита Луиза Ремарди. Спогледаха се за миг, после влязоха вътре и седнаха от двете страни на масата. Мюриъл трябваше да сведе поглед, за да не се разсмее. Макар да пушеше само по време на процес, този път носеше в чантичката си цигари. Лари протегна ръка и дръпна веднъж, преди да й върне цигарата.

— Надявам се, забеляза, че не споменах Талмадж?

— До момента.

Лари я погледна изпод вежди, за да изглежда по-страшен.

— Ти май наистина искаш да се омъжиш за този човек, а?

Беше два през нощта. И Лари, въпреки всичките му недостатъци, заслужаваше да чуе истината. Истината бе, че тя излизаше с мъже вече деветнайсет години, пробваше ги като рокли и през цялото време се надяваше, че една сутрин ще се погледне в огледалото и ще се познае. Само че този живот бе започнал да й писва. Искаше й се да вкуси и от другата страна — деца, стабилност, усещането, че е достатъчно добра, та избраникът й да държи на нея. Талмадж я… възбуждаше. Той водеше живот, който тя бленуваше да сподели. Споделяше неговата нужда да постъпва по начин, от който нещо произтича. Беше забавен. Беше богат. И беше човек, с когото другите се съобразяваха. И още как.

Тя вдигна очи. Винаги я бе изненадвало, че държи толкова много на Лари и че между двамата съществува не само плътското, а има още и съгласие, и усещане за връзка. Както и знание. Повече от всичко останало двамата имаха една и съща интуиция, сякаш ги бяха програмирали по един и същи начин във фабриката. Мюриъл почувства, че след години ще си спомня този момент като мига, в който е взела решение.

— Така мисля.

Лари се облегна на черните дъски на ламперията. Макар сам да бе казал как ще постъпи тя, изглеждаше изумен.

— Хм… да — каза накрая след дълго мълчание. — Богатите момчета винаги получават хубавите мацета.

— Това ли е според теб, което ни привлича?

— Е, говоря за всичко в тази връзка: богатство, слава, власт. Талмадж може да направи много неща за теб. — Разговорът беше тръгнал зле от самото начало. Мюриъл отмести поглед, за да не отговаря. — Не ми казвай, че не е така.

— Не е — отговори тя.

По лицето на Лари минаха няколко многозначителни гримаси. Личеше си, че полага усилия да се сдържи, но въпреки това щеше да изтърси нещо, ако Джон не се бе появил в този миг с две пържоли и пържени яйца. Като попита дали може, Джон си открадна цигара от оставената на масата кутия на Мюриъл и я изпуши, докато те ядяха. През цялото време беше неспокоен — дърпаше си обецата, гризеше си ноктите и не спря да задава въпроси. Личеше си, че още не е свикнал с мисълта, че убиецът на баща му най-сетне е заловен. Изглежда, най-много го безпокоеше мисълта, че това не е някакъв изверг, изпълзял от канализацията, а човек, когото самият той често бе виждал в заведението.

— Аз още… ама наистина… татко мислеше, че той е забавен. Е, досадник, разбира се. Но на татко му беше весело да го гони. Веднъж го подгони с нож в едната ръка и сандвич в другата. Даде му сандвича и после му каза, че ще го убие, ако посмее да влезе пак. Беше нещо като… съревнование. И за двамата. Този… как беше?… Гандолф, надникваше през витрината, за да види дали татко е вътре, после влизаше бавно и спокойно, сякаш той е собственикът, а след това, когато татко излезеше от кухнята, побягваше презглава. И това се случваше поне веднъж седмично.

Джон продължаваше да си спомня подробности, а Лари и Мюриъл се опитваха да му обяснят абсолютно случайния характер на трагедията.

— Виж, не вярвам, че това ще ти донесе облекчение — каза Лари, — но аз мисля, че баща ти може би посвоему го е обичал. И ако Катерицата не е бил взел голяма доза и може би ако не е бил видял онази жена, тогава нещата вероятно са щели да свършат кротко, както дотогава. Само че онази нощ ситуацията е била по-различна. Онази нощ Катерицата е почувствал с особена сила всичко, което е искал през целия си живот, но до което никога не е могъл дори да се докосне, и нещо в него е избухнало. Със същата сила, с която би гръмнала газовата инсталация под този ресторант. Знам, тъпо е, но такава е жестоката истина, Джон… такъв е животът. Нещата невинаги свършват добре. — Мюриъл забеляза, че Лари я поглежда крадешком, докато го казваше.

 

 

Когато си тръгнаха от „Парадайз“, беше почти четири. Лари беше толкова скапан, че имаше чувството, че се разпада. В съзнанието му се въртяха тревожни образи от кошмарни сънища. От другата страна на улицата се чуваше вечният шум на магистралата. Да излезеш в четири сутринта на магистралата. Какво, по дяволите, можеше де те накара да го направиш? Шофьори на тирове, надяващи се по това време на денонощието да прекосят града по-бързо, брокери, хвърлили око на презокеански борси, любовници, напуснали чуждо легло посред нощ, за да се доберат у дома преди съмване. Цяла вселена от специални нужди се носеше забързана нанякъде.

В ресторанта Лари се бе опитал да утеши сина на Гъс не заради него, а повече, за да намери сам утеха. Не се бе получило. Джон не бе спрял да дърдори за всичките корави типове, срещу които баща му някога се бе изправял — мафиоти, изнудвали го да купи от тях покривки за масите, и гангстери, натрапвали му „протекцията“ си, — и сега, докато стоеше до Мюриъл, Лари имаше чувството, че сърцето му се е скъсало.

— Мюриъл — обади се той със същия умолителен глас, който бе чул да излиза от устата му още докато бяха пред затвора, — трябва да поговорим.

— За?

— За Талмадж… — Той безпомощно вдигна ръка във въздуха. — За всичко.

— Не искам да говоря за Талмадж.

— Не… изслушай ме.

Беше толкова изморен, че му се виеше свят, а на всичко отгоре и стомахът му не беше съвсем наред… и беше отвратен от себе си. От няколко дни бе разбрал защо налива в този проклет случай енергия като лекар, който се опитва да съживи мъртво тяло. Но бе успял. Правеше го заради Мюриъл, тя беше първопричината. Но макар да бе прозрял това, не бе разбрал всичко. Нещата бяха по-дълбоки: той не искаше само да бъде до нея. Дори мисълта за евентуалното чукане не го вълнуваше чак толкова. Не, в закърнелия му тийнейджърски мозък само допреди малко бе звучала една нелепа опера. Той щеше да залови „лошия“, а Мюриъл щеше да се осъзнае и да види в него най-добрия мъж на света. Щеше да тегли една майна на Талмадж и щеше да зареже идеите си за марш към славата. Но в един момент тази комична мотивация се бе разкрила пред него в пълния си блясък — толкова късно и толкова кристално ясно — и сега той се чувстваше унизен и смазан. „Голям детектив съм, няма що.“

— Искам да ме изслушаш — повтори той. Колите им бяха на паркинга, близо до мястото, където колите на Гъс, Луиза и Пол се биха пекли под слънцето цял юлски ден, докато телата им бяха вкочанени във фризера. Хондата на Мюриъл беше по-близо и двамата седнаха един до друг на предните седалки. Тя използваше пода отзад вместо плик за боклук — опаковки от закуски, пластмасови кутии от неща, които бе разопаковала в колата, лична поща, донесена от прокуратурата. — Нали знаеш как когато си млад, хората вечно ти казват: „Вземи най-сетне да пораснеш“? — започна Лари. — Слушаш ги и дори понякога им вярваш, но после си казваш: „А бе защо не го духате? Какво толкова искате от мен?“. С две думи: хората ти казват да се държиш сериозно, а ти нямаш представа какво искаш изобщо. — Лари гледаше тухления калкан пред тях. Преди години някой бе нарисувал върху него реклама на безалкохолна напитка и сега, под нощното осветление на паркинга, се виждаха избелелите призрачни очертания на красива млада жена с чаша в ръка. — Нямаш представа колко пъти съм се питал как, по дяволите, ще ми дойде умът в главата. Искам да кажа, че някои хора… Ето, ги например, винаги си знаела какво искаш и си го преследвала, откакто те познавам. Ти знаеш точно: „Искам да видя името си изписано в небето“. Но аз съм от другите… не знам какво искам, може би докато не осъзная, че го нямам. Също като Нанси, когато ми каже: „Искаш ли да си отида с момчетата?“. Ама, Господи боже мой, слез на земята бе! — При мисълта за синовете му гласът му се задави. Видя ги в съзнанието си как го следват като кученца, докато реди камъните на зида, докато слага плочки и изобщо докато оправя поредната къща за продан. Те обожаваха да са с него. Дарел имаше трион, с който режеше дъските на прашните подове, Майкъл, хванал чука с двете си ръчички, обичаше да забива пирони под всевъзможни ъгли. Лари не смееше да ги изпусне от очите си и често се изправяше посред нощ в леглото, разцепен надве от страх като дърво от мълния, събуден от кошмара, че не е внимавал достатъчно и на едно от момчетата се е случило нещо лошо… Той стисна носа си, надмогвайки болката, изплашен, че може да се разреве като жена. Това щеше да е ужасно, понеже Лари изпитваше дълбоко подозрение към онзи нов тип служители, които напоследък се бяха навъдили из полицията, повечето мъже, но сред тях и жени, дето бяха корави като камък на улицата, но бяха способни да се предадат пред всяка по-сантиментална емоция и можеха да изплачат кофи сълзи, защото папагалчето им вкъщи умряло, а само минути пред това дори не биха поклатили глава при гледката на седемгодишно дете, пометено от кола. Защото кредото на Лари бе, че трябва да гледаш на нещата философски и да можеш да кажеш, както се бе опитал да обясни на Джон, че може да боли, но такъв е животът. — Та ето, такъв съм аз: тъп, да не разбера какво съм имал, докато не го загубя. Има такива хора, разбираш ли? — каза той. — Не съм единственият.

В полумрака не можеше да види ясно лицето на Мюриъл, а само отблясъка в очите й и силуета на профила й. Тя се беше облегнала на лявата врата, но държеше главата си изправена — поза, която издаваше, че е разтревожена.

— Накъде биеш? — За нея бе невъзможно да престане да е Мюриъл. Тя просто изпитваше нужда да излиза от завоя в момента, когато другите влизат в него. Доколкото Лари знаеше, Мюриъл бе израсла в нормално семейство на средно заможни. Но беше пресметлива още от малка — сигурно бе пресмятала дори различни начини на излизане от утробата на майка си. Също като кравите, които винаги знаят най-късия път до мястото, където искат да отидат, Мюриъл разполагаше със собствена навигационна система, позволяваща й безпогрешно да освети пътя към най-добрия за нея вариант на развитие на нещата. Дори когато бе мила, а тя често бе именно такава, в поведението й се долавяше лека дистанцираност, както и известно забавяне на реакциите, сякаш винаги й бе необходима една допълнителна секунда, за да пресметне кое е най-доброто за нея.

Докато мислеше как да отговори, той погледна ноктите си и с изненада забеляза, че са мръсни. Беше прекарал вчерашния ден в една малка къща в Пойнт — текущия му проект и бе садил цветя — есента все още го позволяваше. Майка му не бе спирала да му натяква колко е важно ръцете му да са чисти и той се изуми, че едва сега забелязва ноктите си знак колко силно се е ангажирал с Катерицата вече… почти двайсет и четири часа, откакто се бе събудил.

— Как да ти го обясня? Може би като ти кажа, че и на мен най-после ми писна от собствените ми изпълнения — каза той. — Писна ми да търся живот, по-добър от живота. Може би трябва да ти кажа, че започнах да мисля с главата си. — Той й показа ноктите си. — Занимавам се с градинарство.

— С градинарство?

— Искам да кажа, че ми харесва. Обичам да отглеждам неща, които растат. Това има ли някакво значение за теб?

— Лари… — само каза тя.

— Мисля, че знам от какво имам нужда в тоя живот. А онова, което съществува между нас… мисля, че и двамата не сме били много честни. Има много…

— Има. — Тя го докосна по ръката. — Но, Лари… — Сега тя бе затруднената. Помръдна на седалката, лицето й изплува в светлината и той видя, че очите й са затворени, а клепачите и потрепват от напрежение. — Не мисля, че трябва да продължаваме. Аз поне не мога. Вече ме няма.

Думите й го нараниха дълбоко, много по-лошо, отколкото в ресторанта, и той усети въздуха в гърдите му да го изгаря. „Господи — мина през главата му, — какво прецакано същество съм! Да опитвам да сваля жена, която ми казва, че се жени за друг.“

— Ще се чувствам като пълен идиот, ако взема да се разплача.

Тя посегна и го погали по тила.

— Стига, Лари… Боже господи, никога не сме се заклевали, че това е завинаги. Недей така…

— Нали точно това се опитах да ти кажа. Трябваше да бъде.

— Беше много хубаво, Лари. Беше хубаво във всичко, което можеш да си помислиш. Но беше само заради тръпката, Лар. Нали сами пожелахме да е така? Искахме да е тайно. Да се чукаме като зайци. Само че не можем да се преструваме, че това е нормален живот. Да, на мен много ми харесваше. Беше страхотно… — Тя се засмя и звънкият й глас прозвуча странно в колата — смях, говорещ колко весел е споменът за нея. После го стисна през раменете и доближи лицето си до неговото: — Имахме невероятни мигове — продължи тя и сложи ръка върху бедрото му, за да покаже какво има предвид. Той бутна ръката й, но тя я върна. Направиха го няколко пъти. Смееха се. И двамата изпитваха удоволствие от физическия допир и от облекчението, което им носеше. Накрая той я хвана здраво за китката, а тя свали другата си ръка от раменете му и смъкна ципа му. Той обаче я отблъсна.

— Нямам нужда от последна тръпка, Мюриъл.

— Но аз имам — отговори тя по обичайния си безстрашен начин и отново сложи ръката си, където беше. За миг Лари си помисли, че е неспособен да изпита възбуда, но не се оказа прав. Тя зарови лице в скута му и за миг той беше готов да се предаде, но после внимателно я отмести.

— На паркинг сме, за бога!

Тя запали, подкара и зави зад ъгъла, без да сваля ръка от втвърдения му член. Когато спря, се захвана с него съвсем сериозно. Лари гледаше пред себе си. Разбираше, че се намират в правилния за тези неща квартал — зад тези сгради, под тези увиснали телефонни кабели, сред разхвърляните отпадъци и ръждясалите контейнери за боклук миговете удоволствие често се купуваха за няколко долара и се предлагаха крадешком. Но Мюриъл се постара, без да се притеснява и без да бърза: езикът й галеше главичката, гъделичкаше ръба, устните й смучеха, спускаха се надолу, плъзваха се нагоре и пак, и пак… Тя внимателно следеше реакциите му и знаеше във всеки момент какво да изпробва. Такава беше истинската Мюриъл — смела. Наслаждаваше се на силата, която една жена получава от това, че е желана. „Господи, защо правим това, защо съм такъв кретен?“ — въртеше се в главата му. А когато дойде моментът на върховната наслада, имаше чувството, че не е спирал да плаче…