Скот Търоу
Обратими грешки (35)

34.

9 август 2001

Стар познат

8:00 Джилиан чакаше Артър в „Меч бук“ и пиеше сода. Артър със сигурност бе с Памела. Наближаваше времето да подадат жалбата до Апелативния съд за преразглеждане на постановлението.

През последната седмица, с изключение на обичайната вечеря във вторник със Сюзан, Джилиан и Артър бяха излизали всяка вечер — театър, симфоничен концерт, три филма. Артър беше като човек, свалил оковите. Излизанията бяха като освобождаване от тревогите по делото Гандолф, в което напоследък и двамата не виждаха големи основания за оптимизъм. Когато се разхождаше с нея, Артър дори бе започнал да демонстрира мъжко самочувствие. Както е да е… В него имаше много малко неща, които не й бяха мили.

Внезапно Джилиан почувства, че някой я гледа. Не че усещането й бе напълно непознато — все пак тя бе общоизвестната Джилиан Съливан, — но когато се вгледа, видя, че е обект на внимание от страна на красива тъмнокожа жена, малко по-млада от нея. Когато погледите им се срещнаха, жената се поусмихна. Не беше адвокат — Джилиан веднага забеляза това. Модният външен вид на жената например — копринената блуза с шал-яка струваше на техния щанд повече от триста долара — би могъл да заблуди някой друг, че е клиентка, но Джилиан веднага разбра, че не е. Споменът се връщаше на фрагменти… Тина. Джилиан положи всички усилия да не трепне, но единствено приближаването на Артър я спря да не избяга веднага.

Бяха се обръщали една към друга само на малко име. Така че тази жена беше просто Тина, нещастното малко богато момиче от скъпите блокове в Уест Бенк, което продаваше, за да може да си позволи скъпия навик. Когато Джилиан отиде, за да купи, й отвори камериерка. Така Джилиан попадна в уникално общество — това на наркоманите — професионалисти. Тук маниерите бяха по-добри, опасностите по-малко, но дори тази обществена среда бе шуплива като онази на улицата. Непрестанно се появяваха разни хора, други изчезваха изведнъж и завинаги, трети бавно потъваха към дъното. Тина беше от първите. Бяха я заловили. Ужасена, че името й ще изплува или че вече е била засечена от наблюдението над Тина, Джилиан се бе зарекла да се откаже. Но тялото й отказа да се подчини, то жадуваше за наркотика. Като всички други дилъри, Тина не й беше оставила алтернативен източник. Джилиан бе забелязала един актьор от местен театър да идва няколко пъти. Струваше й се лудост да му се обади. Трийсет и шест часа след последната си доза тя метна на главата си шал, тръгна пеша на запад към Норт Енд и спря на една от пресечките. Ако я арестуваха, беше готова да каже, че е искала да почувства обстановката във връзка с предстоящо произнасяне на присъда или че е трябвало да се запознае от първа ръка с това как се вземат наркотици. Прояви достатъчно здрав разум да се обърне към една проститутка с мини пола и боти. „Потърси Леон“ — посъветва я момичето, но я огледа добре и се отдалечи, като клатеше глава със съжаление.

Значи Тина. Гледаха се от петнайсетина метра и се опитваха да преценят колко жестоко е постъпило времето с всяка от тях. Джилиан първа отмести поглед, осъзнала изведнъж мъдростта на инстинктивното си желание да не се показва на публични места.

В този момент до масата се приближи Артър и веднага усети, че нещо не е наред. Попита я и тя беше на ръба да му отговори, когато си представи как многозначителната му усмивка се стопява. Не тази вечер, реши тя. Не искаше да му разваля настроението точно тази вечер, а още по-малко искаше да го разсейва. Всъщност можеше ли да има подходяща вечер за подобно признание? На няколко пъти едва не му бе разказала истината, но в последния момент все нещо я възпираше. Така че тази тайна си оставаше само нейна.

— Изглеждаш, сякаш ти се е случило нещо хубаво — забеляза тя.

— Хубаво? Може и да се окаже хубаво. Засега само внася допълнително объркване. Намерили са Фароу.

— Шегуваш се!

— Това не е и половината. Мюриъл ми написа писмо.

— Може ли да го видя? — Беше протегнала ръка още преди Артър да е успял да извади плика от джоба си. Писмото носеше антетката на Мюриъл Д. Уин, Главен заместник областен прокурор, Околийска прокуратура, Киндъл. В реда за тема на писмото беше вписано: „Народът срещу Гандолф“, последвано от стария номер в архивата на съда. Дори на тази късна фаза Мюриъл не искаше да признае, че се намира на нежеланата, от нея територия на федералния съд.

„Уважаеми господин Рейвън,

През последните два месеца, в резултат на продължаващите следствени действия по делото, в прокуратурата се събра разнообразна информация, отнасяща се до Колинс Фаруел. Както Ви е известно, господин Фаруел отказа да даде показания, позовавайки се на Петата поправка. В допълнение към гореказаното, получената информация не изглежда да има отношение към Вашия клиент. Въпреки това, в интерес на пълното разкриване на всички обстоятелства, бихме желали да Ви информираме за следното…“

Следваха осем номерирани точки. Мюриъл бе съчинила писмото си в неразбираем стил не заради Артър, който можеше да чете и между редовете, а по-скоро заради Апелативния съд, пред който това писмо несъмнено щеше да бъде показано. Но сред различните подробности за личността на Фароу Кол, извадени от базата данни, повечето от които Артър вече бе показал на Джилиан още миналата седмица, имаше две важни неща: преразказ на казаното от Колинс Фаруел, племенник на Ерно, през юни в Атланта, когато му е била връчена призовка. И признанието, че двама полицейски служители неотдавна са идентифицирали по снимка Колинс като Фароу.

— Господи! — извика Джилиан, когато стигна до изненадващото разкритие. Сърцето й затуптя лудо. В следващия миг тя се замисли за реакцията си, която на практика означаваше, че вече гледа на себе си като част от делото. Попита Артър какво мисли.

— Не съм сигурен, че онова, което става в главата ми, може да се нарече мислене — призна си той. — Честно казано, с Памела блуждаехме без посока. Но едно нещо мога да ти кажа отсега: няма да стана член на избирателния комитет на Мюриъл. Много от това тук е постигнато по недостоен начин. — Артър подозираше, че Памела е била проследена при посещението си в „Публичния регистър“. И беше бесен, че едва сега научава за казаното от Колинс в Атланта. — Вече депозирах искане да се даде на Колинс имунитет. В отговора си Мюриъл заявява, че няма никакви индикации Колинс да е в състояние да каже нещо от полза за Роми. — Но голямото разочарование на Артър отново се казваше Ерно, който му бе казал, че Фароу е евтин мошеник, изчезнал без следа още преди години. — Никога няма да стигнем дъното в лъжите на Ерно — горчиво каза той. — Те са като плаващи пясъци. Потъваме и потъваме в тях.

— Чудя се… — започна Джилиан и се запъна. После продължи: — Ерно спомена, че е искал да защити Колинс, когато съобщил на Лари през деветдесет и първа. Та, чудя се дали това не е била единствената му грижа през цялото време — да защитава Колинс.

— Като го прострелва? Голям защитник, няма що. На мястото на Колинс щях да съм по-доволен от най-обикновено подаръче.

Джилиан се засмя. Артър беше прав, разбира се. Но не напълно.

— Дори там, в „При Айк“, Ерно е предпочел да не се издава, че Фароу му е племенник. Запитвал ли си се защо?

— Мога да се досетя. Колинс влиза в таверната с револвер в ръка. Углавен престъпник с огнестрелно оръжие — това означава минимум две години, независимо от обстоятелствата.

— Значи Ерно все пак е защитил племенника си — подчерта Джилиан. Артър раздразнено помръдна рамо, признавайки, че в думите й има някаква истина. — Питам се, Артър, дали в крайна сметка няма да се окаже, че Ерно не е бил посвоему последователен по отношение на теб. Ако помниш, инстинктът ти ти казваше, че Ерно винаги ти е казвал истината за едно нещо.

— И то е?

— Че Роми е невинен.

— О… — каза Артър. — Това ли?

— Нека значи приемем, че той е имал два доминиращи мотива: да оневини Роми и да защити Колинс.

Артър взе плика с писмото на Мюриъл и замислено почука с него ръката си. След малко кимна.

— Това би обяснило защо Ерно не спомена за билетите, преди Женевиев да даде показания — каза той. — Защитавал е по-скоро Колинс, а не пенсията си. Ако авиокомпанията беше научила, че Колинс е крал билети в съучастие с Луиза и Роми, та ако ще да е било и преди милион години, сто на сто щяха да направят всичко, за да му бъде отнет лицензът, да не говорим, че щяха и да го съдят.

— Възможно е. Но аз си мисля, че може да става дума за нещо повече от това. Роми е бил сърдит на Луиза, че са го забравили. Дали не е възможно и Колинс да й е имал зъб? Например, защото е застрашила тяхната схема на кражби? Или ако е разбрал, че и него го изолират по някакъв начин. Нали решихме, че Фароу също може да е бил в „Парадайз“ онази нощ.

Артър я гледаше, без да мига. Около тях дрънчаха чинии и прибори, звучеше тиха романтична музика, долитаха приглушени гласове. Но и двамата не чуваха нищо от това.

— Мислиш, че убиецът е Колинс?

— Не зная, Артър. Обменяме идеи. Но е повече от ясно, че Ерно е искал да постигне освобождаване на Роми, без да се разкрива участието на Колинс.

Артър обмисли хипотезата, после каза:

— Следващият ми ход трябва да е подновяване на искането ми да се даде на Колинс имунитет.

— Мисля, че е хубаво да чуем какво би могъл да ни каже.

— Какви според теб са шансовете Апелативният съд да преразгледа постановлението си и по този начин да ни даде време да стигнем до показания от страна на Колинс?

— Не са много големи. За тях искането ни е адвокатски трик да издействаме някаква отсрочка в последния час. Смятам, че те ще предпочетат да се придържат към вече взетото решение: това би било съвсем естествено. — Артър кимна намръщено. Очевидно и той бе на същото мнение. — Трябва ти някой по-благоразположен, Артър. Някой склонен да повярва на Ерно.

— Харлоу?

— Защо не?

— Но той няма юрисдикция по случая. Делото е от компетентността на Апелативния съд.

Оказа се, че тя има идея и по този въпрос. Подобно на Мюриъл, и Джилиан бе изградила кариерата си изключително в съдебната зала. Преди влизането й в Алдерсън познанията й по процесуалните аспекти на федералното право бяха нулеви, но след години на правни консултации за затворнички, прекарващи времето си в измисляне на мотиви за една или друга молба, бе набрала доста опит в тази сфера.

Тя започна да разказва и в един момент Артър бръкна в куфарчето си и извади бележник, за да си записва. После заедно започнаха да нахвърлят контурите на съответното искане. Всеки предлагаше фрази, после Артър четеше съставените изречения. Дори премести свещта на масата по-близко до себе си. Тя го гледаше и се радваше, че е щастлив, кипящ от енергия и доволен от нея и от себе си. Фокусът на загрижеността й бе колкото Артър, толкова и Гандолф, но тя споделяше възбудата му, че е възможно да се намери лъч надежда за Роми в закона. Изведнъж почувства силата на закона, чиято скучна реалност не бе нищо повече от думи върху страницата — сила, способна да изиграе решаваща роля не само в живота на другите, но и в нейния. Законът бе нейната кариера, беше мястото на нейния триумф и заедно с това на нейното падение, а сега, благодарение на Артър, можеше да стане и извора, от който да почерпи силата да се върне. Думите му, дълги, витиевати и строго звучащи, съставляваха езика, който тя най-добре разбираше. Докато двамата с Артър обсъждаха какво да е следващото изречение, тя продължаваше да се чуди дали да приеме това признание с ликуване, или с мъка.