Скот Търоу
Обратими грешки (12)

11.

22 май 2001

Доброта

За Артър перспективата да прекара няколко часа насаме с Джилиан Съливан бе достатъчна, за да го събуди още в четири сутринта. Притеснението му бе толкова голямо, че по-късно, докато пътуваха в колата, се люшкаше между периоди, през които се бе чудил какво да каже, и такива на противна бъбривост. Когато я видя през мрежата на прозореца в блиндираната врата, сърцето му подскочи. Но това не бе реакция на някакви тайни въжделения. Истината бе, че всички нервни пътища в тялото му горяха от загриженост за съдбата на неговия клиент.

— Съгласи се да говори с теб — бяха първите й думи.

— Страхотно! — Артър се хвърли към куфарчето си и сърба листовете на черновата на молба за прекратяване на делото по друг случай, която се бе захванал да редактира, докато бе чакал. Върна се светкавично при Джилиан и видя, че тя усмихнато наблюдава припряността му.

— Не още, Артър. Ще влезем след около час. — И Джилиан обясни защо.

Без да скрива разочарованието си, Артър отиде да получи разрешение за посещение. Когато се бе обадил в администрацията на затвора, за да организира срещата, бе очаквал проблеми, свързани с това, че Джилиан е осъждана за углавно престъпление — категория лица, които невинаги са добре дошли като посетители на затворници. Всъщност всички въпроси се бяха фокусирали около неговата личност, понеже Ердай не бе потвърдил името му, а и не бе изяснил естеството на желанието си да разговаря с Джилиан — управата бе решила, че става дума за разпореждане с недвижимото му имущество. Накрая Артър бе получил разрешение да придружи Джилиан на база на предположението — не бе направил опит да разсее тази заблуда, — че е неин адвокат. В резултат дежурният лейтенант му каза, че може да се срещне с Ердай само ако Джилиан също присъства. Когато Артър й обясни това, тя се намръщи. Изглежда, беше изпитала облекчение, че е приключила с визитите си в затвора.

— Мога ли поне да те поканя на обяд? — помоли я Артър, който вече умираше от глад. Джилиан се съгласи без особен ентусиазъм и запали цигара в секундата, в която излязоха навън. — Каза ли ти какво има? Ердай имам предвид? — нетърпеливо попита Артър.

— Каза, че клиентът ти е невинен.

— Невинен! — Артър спря като вкопан и челюстта му увисна. — Обясни ли ти защо смята така?

Джилиан поклати отрицателно глава и издуха дима във вятъра.

— Каза само, че вярва, че твоят човек ще излезе и че е излежал достатъчно. Предполагам на теб ще каже, че някой друг е убил онези хора. Но не спомена кой. Нито откъде знае това.

— Ти повярва ли му?

— Той ме попита същото, Артър, и аз му казах: „Не“. Но не защото ми направи лошо впечатление. Този човек е умен. Това е сигурно. Но ти сам ще прецениш. Опасявам се, че мнението ми е предубедено.

Верен на себе си, Артър опита още няколко въпроса, макар да бе ясно, че Джилиан не може да отговори на тях, и накрая замълча. Отидоха при колата. Невинен. Не беше сигурен какво точно бе очаквал да чуе от Ердай. След като бе прочел писмото му до Джилиан поне десет пъти, основното му предположение се свеждаше до това, че Ердай, който бе работил на летище, „Дюсейбъл“, което на свой ред бе недалеч от „Парадайз“, е станал свидетел на престъплението или е разговарял с човек, присъствал там, и в резултат разполага с нова информация. И въпреки това, както винаги, Артър бе отказал да се подаде на опитите на Памела да му внуши, че Роми е напълно невинен. Поради тази причина в момента сърцето му се блъскаше в гърдите и за да се успокои, той съсредоточи вниманието си върху обстановката. Намираше се в Ръдярд, където довеждаха хората, защото не знаеха как да се държат — „хората“, това бяха крадци, бандити, изобщо нарушители на закона. Въпреки надеждите, разумът на Артър му подсказваше, че в крайна сметка той ще сподели заключението на Джилиан за това доколко може да се вярва на Ердай.

Търсенето на ресторант не се оказа особено продуктивно. Градчето беше малко, а посетителите на затворници обикновено не са сред богатата прослойка и по правило са хора, по-склонни да обядват сандвич в хартиен плик, купен от закусвалня, обслужваща минаващи с коли. Ресторантът, на който се спряха, се оказа тъмен и огромен — замислен за посещения на семейства. Масите му бяха с пластмасов плот, чиято текстура трябваше да напомня дърво. Артър реши, че в миналото салонът е бил зала за боулинг.

Джилиан си поръча салата. Артър се спря на специалитета на деня, който се оказа руло „Стефани“.

— Не вярвам да е много добро — отбеляза Артър, когато сервитьорката се отдалечи с поръчката им. — В такова място? Най-вероятно ще е нещо отпреди няколко дни… притопляно неколкократно. Сигурно ще е твърдо като гюле.

Когато им сервираха, той взе ножа и както правеше винаги, раздели храната в чинията си: граха на една купчинка отделно от картофите, а след това с острието на ножа събра соса в геометрично прецизен кръг около месото. Джилиан, която допушваше втората си цигара, го наблюдаваше с нескриван интерес.

— Въпрос на навик — обясни й той.

— Ясно. А как е рулото? Както се опасяваше?

Той дъвка първата хапка няколко секунди.

— По-зле.

— Мога ли да попитам защо си го поръча?

— Баща ми ни учеше винаги да поръчваме специалитета на деня. Вярваше, че това е най-добрата сделка, която можеш да получиш в ресторант. Поръчахме ли нещо друго, изпадаше в нервна криза. Нали ме пита онзи ден за майка ми. Ето такива неща като поръчването непременно на специалитета на деня според мен я докараха до това да ни изостани. — Той тежко преглътна поредната хапка от рулото, което изглеждаше като купчинка фураж. — Напълно я разбирам.

Джилиан се усмихна. Артър несъмнено се опитваше да е забавен, но тя знаеше, че се е докоснала до един от големите му проблеми като дете на толкова неподходящи един за друг родители.

Интересно бе, че той разбираше гледните точки и на двамата: споделяше огорчението на баща си от това, че майка му ги беше напуснала, но от друга страна, разбираше нейното възмущение да бъде вързана като с каишка за човек, винаги прехвърлящ собствените си тревоги на околните. Майка му обаче рядко бе проявявала тази си търпимост и към Артър. Тя виждаше в сина си образ и подобие на бащата, шаблонен и прискърбно лишен от всякаква склонност към авантюризъм младеж. Той на свой ред бе намерил спасение и това да гледа на нея като на абсолютна ексцентричка и това му бе позволило да не обръща внимание на преценките й, които впрочем тя рядко бе изказвала на глас. Но ето че на четиридесетгодишна възраст споменът за нея го спохождаше все по-често и тя ставаше пример на човек, разкъсал традиционните окови, за да се отдаде на мечтания начин на живот. Само че за какво мечтаеше той? Мистерията на този въпрос бе толкова голяма, че понякога застрашаваше да го погълне.

— Имам впечатлението, Артър, че много обичаш баща си. Спомняш ли си, когато се видяхме първия път в „При Дюк“? — Постара се да формулира въпроса си много внимателно.

— Да го обичам? В моя живот баща ми беше като гравитацията. Искам да кажа, че без него светът щеше да се разпадне. — Напоследък баща му се бе превърнал в любимата тема на Артър. Говоренето за него го поддържаше жив в съзнанието му, където образите само чакаха нещо да ги извика. Не че не разбираше какво прави и колко безполезно е то. Точно това му бе донесло неприятностите при онази среща с Джилиан. Но ето че сега, явно за да се реваншира за онова недоразумение, хванала цигара между два пръста с грижливо направен маникюр, тя седеше облегната на кожената тапицерия в сепарето и ясно показваше, че той разполага с цялото й внимание.

Харви Рейвън бе прекарал живота си като работник в автогробището на свой роднина — демонтираше използваеми авточасти. По някакъв начин централен елемент в неговото светоусещане бе станала вярата, че трябва само някои дреболии в живота му да бъдат по-различни, за да бъде той ако не идеален, то поне спокоен. Например, ако беше завършил колеж. Или ако имаше пари. Ако беше собственик на автогробище, вместо да е наемен работник. Ако, ако — това бе станало лозунг в живота му. И кой би могъл да му каже, че бърка? Цялото време, което Артър бе прекарал в юридическата фирма, контактувайки с успелите в живота, с префинените, с родените с късмет, му бе доказало, че нямат никаква представа за проблемите на хора като него. Те не разбираха страстната жажда за благосъстояние, както и сигурността в живота, която тя носи. Нямаха представа какво е да си оставен на милостта на съдбата. Сърцето на Артър още се късаше от спомена за опиянението върху лицето на баща му на церемонията по дипломирането му, както и когато седем години по-късно бе чул новината, че Артър напуска прокуратурата, за да постъпи на работа в адвокатска кантора с начална заплата от сто хиляди годишно.

— Хората нямат високо мнение за доблестта да живееш живота на обикновен човек — каза Артър на Джилиан. — Нали разбираш, говоря за тези, които са просто нормални хора. Но колкото повече и той, и аз остарявахме, толкова по-ясно съзнавах какъв герой е моят баща… искам да кажа, че наистина е чудо как толкова изплашен за себе си човек е намерил сили да помисли за други и да се грижи за тях. — Артър бе стигнал онази точка в цикъла, когато гърлото му се запушваше, а очите му се напълваха със сълзи, но както винаги бе неспособен да спре. — На всичко отгоре умря като смел човек. Имаше рак на черния дроб. Туморът просто го изяждате отвътре. Отиде на лекар и научи мрачната прогноза с черните й подробности: шест месеца живот, по-голямата част от тях в адски болки. Но беше и докрай остана философски настроен. А аз исках да падна пред него и да прегърна коленете му през болничния халат. Господи — искаше ми се да му кажа, — цял живот си се страхувал от всичко, безпокоил си се за неща, за които друг не би се замислил и за секунда, едва не си се побъркал от тревоги, и ето какво доживя да ти се случи накрая. Колко спокоен беше той и колко всеразбиращ. И в резултат тези последни месеци бяха сред най-хубавите, които сме имали. Беше ни приятно да сме заедно, смеехме се от сърце. След като теглихме чертата, се оказа, че сме изживели прекрасен живот. Той ме обичаше. Аз го обичах. Той беше останал с нас — нещо, което не всеки изоставен съпруг би направил. Аз бях постъпвал както той желаеше от мен. Знаеше, че ще продължа да се грижа за Сюзан. Разбираш ли, двамата с него бяхме изпълнени с благодарност един към друг. — В този момент от монолога си Артър вече беше загубил битката. Извърна лице, за да спести на Джилиан неудобния миг, но тя видя, че по бузите му се стичат сълзи. Той извади носната си кърпичка. Когато се посъвзе, видя, че Джилиан се е вцепенила, най-вероятно от ужас. — О, боже — простена той, — защо винаги се излагам по този начин? Какво да направя, като плача, откакто баща ми се помина? Плача, като гледам шоупрограми по телевизията. Плача дори като гледам новините. Опитвам се да разбера логиката. Създадени сме да обичаме другите хора и животът ни става непоносим, когато ги загубим завинаги. Това логично ли е?

— Не — прошепна тя прегракнало. Беше се изчервила и ситните й лунички бяха избили под грима. Очите й бяха затворени. — Не — повтори тя и дълбоко пое дъх. — Артър, ти ми въздействаш по странен начин.

— Това добре ли е?

— Не мисля.

— Разбирам — посърна той, примирен с факта.

— Не, не… Вината не е в теб. Тя е в мен, Артър. — Джилиан се бореше с нещо, свела поглед към дългите си ръце. Лицето й продължаваше да е поруменяло. — Благодарността, която ми описа, възхищението… аз никога не съм изпитвала това. Никога не съм го имала. Никога… — Тя се усмихна измъчено, но не събра кураж да го погледне в очите. След това попита може ли да тръгват.

По обратния път Артър не продума. След няколко часа в компанията на Джилиан Съливан започваше да добива представа колко сложни са проблемите й. Бог беше свидетел, че те трябваше да бъдат очевидни, особено след начина, по който бе объркала живота си. Но външният й вид дори в този момент на слабост бе толкова сдържан и издаваше такава степен на контрол, че Артър бе изненадан от непредсказуемостта в характера й. Истината бе, че реакциите й към него покриваха спектъра от огнено горещо до леденостудено. Свикнал вечно да угажда на жените около себе си, Артър донякъде се чувстваше както топка на конец. Струваше му се обаче, че й харесва повече, отколкото бе допускал за възможно. Колкото и да си казваше, че не бива да се надява, тази мисъл му действаше сладостно възбудително.

Когато се върнаха пред затвора, Джилиан все още изглеждаше невъзстановила душевното си спокойствие. Този път обаче, изглежда, я вълнуваше мисълта, че предстои да влезе отново в това място. Тя се наведе напред в седалката, впи поглед в разпрострелия се на огромна площ комплекс сгради и поклати глава. Артър й се извини, че я принуждава да влезе за втори път.

— Не е твоя вината, Артър. Отлично съзнавах какво правя, като се съгласих да дойда тук. Само че се оказа по-силно от мен. Спомените са толкова…

— Разбирам.

Джилиан — ровеше в чантичката си за една последна цигара — спря за миг и се замисли.

— Хората имат стандартна представа за затвора, не е ли така? С всички ни е така. Всички си представят някои моменти като наистина ужасни.

— Кои например? Секса?

— Определено сексът. Да. Това е първата мисъл. Страхът да се окажеш „на сухо“. Страхът от хомосексуалното посегателство. Но знаеш ли кое е странното? Лесбийството беше по-разпространено сред персонала, отколкото при затворничките. И това е самата истина… Сексът е само едно от нещата, от които се лишаваш. Защото такава е в крайна сметка идеята: разделянето. С хората. С навиците. С храната. С живота, който си имал. Именно такава е ролята на затвора. Но точно това е иронията, разбира се. След всичко казано и сторено, след всички тревоги за ужасии, които могат да ти се случат, истинското наказание се оказва точно както е замислено. Страданието е, предполагам, като след кастрация. Преставаш да искаш. Отказваш се. Така беше с мен. На място на желанието идва скуката. Ако има нещо, което със сигурност може да те умори там, това е скуката. Мислиш си — умен човек съм, защо не взема да се заинтересувам от нещо? Но понеже всички около теб не правят нищо друго, освен да броят дните, като че ли всичко престава да те интересува. Знаеш, че смисълът на присъдата ти е да почувстваш тежестта на влачещото се време, и точно това усещаш. Имах моменти, когато ми се струваше, че буквално чувам часовника на китката ми да тиктака. И да усещам болезнено изнизването на всяка секунда от живота ми.

Загледан в присвитите й очи — тя съзерцаваше затвора — Артър осъзна, че отново плаче, този път беззвучно; оставяше сълзите да се стичат по бузите му. Избърса брадата си с ръка и отново се извини, но тя, изглежда, започваше да свиква с неспособността му да се владее.

— Започна ли, няма спиране — каза той.

— Няма нищо. Ти си много добър човек, Артър. — Изглежда, думите й я изненадаха, защото тя се сепна, погледна го право в очите и повтори: — Много добър. — След това погледна цигарата в ръката си, така и останала незапалена, и слезе от колата.