Джоана Кингсли
Силата на съдбата (7)

Седма глава

През втората неделя на юни Уолтър Кендал не беше дежурен в клиниката, но персоналът имаше указания да го повика, ако Вал започне да ражда. Той живееше близо до болницата и пристигна навреме, за да акушира.

В мига, в който й дадоха момиченцето, Вал почувства, че всичките й тревоги изчезват при вида на красотата и съвършенството на бебето и от чудото на сътворението. Тя не изпитваше огорчение към съдбата, нито гняв към Уили. Реши да кръсти дъщеря си Теодора, на Тед.

По-късно Уолтър Кендал отиде да я види. Не я прегледа, а придърпа стол и седна до леглото й.

— Притеснен съм, Вал. Още ли си твърдо решила да се оправяш сама?

— Ще отседна при приятелката си Джоси Макморан. Запознахме се тук, в клиниката.

— Тогава ще бъдеш наблизо…

— Не. Сега Джоси живее в Лонг Айланд.

На овалното, добродушно лице на лекаря се изписа разочарование.

— А после? Как ще се издържаш?

— Ще се върна на работа веднага щом мога.

— А кой ще се грижи за детето през деня?

— Джоси. И тя има момиченце.

Кендал кимна замислено, после стана и хвана ръката й. Докосването му винаги беше изключително успокояващо.

— Ти си смела млада жена, Вал. Да гледаш сама дете, в днешно време е много трудно. Възхищавам ти се. Ако мога да ти помогна с нещо, ще бъда щастлив да направя каквото е по силите ми.

Той се поколеба, сякаш искаше да добави още нещо, но после се усмихна и пусна ръката й.

Вал почувства, че емоционалността в думите му преминава границите на професионалната загриженост. За миг тя си представи Кендал като спътник в живота си и настойник на детето й, но бързо прогони тази мисъл. Защо той да се нагърбва с отговорността за незаконното дете на друг?

— Благодаря, Уолтър. Никога няма да забравя добротата ти.

— Е, пациентите ме чакат. Моите поздравления, Вал. Имаш прекрасна дъщеря.

Няколко пъти след посещението му Вал си представи лекаря като свой спасител. Но дори да приемеше чуждо дете, защо би избрал жена, която е изнасилена и се е примирила с този факт?

Беше убедена, че Уолтър Кендал не би могъл да я уважава.

* * *

В третата спалня на втория етаж в къщата на семейство Макморан имаше легло и детско креватче. Джоси бе нарисувала красиви фигурки на стените.

През първите две седмици, докато свикваше да се грижи за Теди, Вал обикновено седеше на двора и възстановяваше силите си. Джоси беше неотлъчно до нея.

— Как ли се справят с всичко това самотните майки? — често питаше Вал, защото не можеше да си представи какво би правила без Джоси.

— Все щеше да измислиш нещо. Жената инстинктивно знае как да бъде майка. Ще го осъзнаеш по-добре, когато детето ти се научи да говори. Тогава ще се нуждаеш от целия си усет, за да дадеш правилен отговор на всичките й странни въпроси.

Вал смяташе, че у някои жени този инстинкт е по-силно развит, отколкото у други. Джоси беше невероятно добра майка, с готовност утешаваше Манди и щедро раздаваше прегръдки и целувки, които не оставяха у детето съмнение, че е светлината в живота й. Някои деца ревнуват от малките бебета, но Манди приемаше безрезервно Теди.

В един горещ ден през август, докато Вал слагаше Тед да легне върху одеяло в двора, Манди отиде при тях и легна до бебето.

— Теди може ли да ми бъде сестра, лельо Вал?

— Можеш да я обичаш също толкова много, Ман. Но мисля, че един ден ще имаш своя сестра.

— Не знам дали ще бъде хубава като Теди.

— Всички бебета са хубави — засмя се Вал.

— Мама не е сигурна дали иска да има повече деца.

Вал изгледа изненадано момиченцето. Шон често изразяваше желанието си да има още деца и Джоси твърдеше същото, но само в негово присъствие. Дали Джоси само повтаряше онова, което съпругът й искаше да чуе?

През следващите дни Вал наблюдаваше Джоси и Шон, търсейки признаци на напрежение, но не забеляза нищо. Нощем чуваше приглушени разговори и тихи стенания или викове. Дали не бяха викове от болка? Колкото и близка да чувстваше Джоси, Вал не смееше да любопитства. Джоси изглеждаше щастлива. Ако това беше привидно, тя сигурно полагаше големи усилия да прикрива лъжата. Щеше ли Вал да постъпи правилно, ако я разобличеше?

Една сутрин, пет седмици след раждането на Теди, докато закусваха, Джоси наля кафе и видя, че в хладилника няма мляко.

— Трябваше да кажа на Шон да ме закара до магазина, но нали работи извънредно…

— Нека аз да пазарувам. Не мога повече да стоя тук, без да плащам нищо.

— Ще дадеш някакви пари, когато се върнеш на работа, Вал.

— Ще се обадя на господин Дюрер и ще му кажа, че другата седмица започвам работа.

— Не искаш ли да прекараш поне два месеца с бебето?

— Бих искала да бъда с Теди две години. Няма нищо им прекрасно от това. Но за мен не е същото като за теб, Джоси. Ти имаш съпруг, който се грижи за теб. Не мога да искам Шон да поеме отговорността и за мен. Трябва да започна да се оправям сама и да създам дом за нас с Теди.

Джоси я погледна учудено. Много малко жени сами изкарваха прехраната си и отглеждаха децата си. Разведените и вдовиците от войната например получаваха издръжка и имаха застраховки и други облаги. Или живееха от подаяния. Онова, за което говореше Вал — да бъде независима — изглеждаше вълнуващо и дръзко, досущ… откриването на нов континент.

— Но как ще го направиш? Къщата струва пари. Детето се нуждае от дрехи, играчки и храна. Пък и после…

— Знам, че ще бъде трудно. И затова не искам да чакам повече.

— Вярно, имаш работа, но си ми казвала, че заплатата ти не е голяма.

— Това е само временно. Имам други планове.

— Какви планове?

Вал се поколеба. Обмисляше идеята едва от няколко седмици.

Разказа на Джоси за случката с Брадли Смайт и за онова, което бе научила за доходния бизнес с каталога за услуги и стоки, предназначени за сватби.

— Мисля и аз да започна да издавам подобен каталог.

Джоси впери поглед в нея. Липсата на насърчение, за което Вал жадуваше, беше смразяваща като гмуркане в леденостудена вода.

— Кажи нещо. Идеята не е лоша. И вече е осъществена.

— Точно това не разбирам. Нали онзи човек Смайт вече издава такъв каталог? Защо ще правиш същото?

— Смайт е влечуго.

— Да, струва ми се, че е отвратителен — съгласи се Джоси. — Разбирам защо си се ядосала. Но другите няма да го отпратят. Пък и всички производства, които се рекламират в каталога му, се ръководят от мъже.

— Да. Но точно заради това искам да се конкурирам с тях, Джоси. Смайт е мъж… но бизнесът му е свързан с жени. Булки! В това е моето предимство! Аз би трябвало да знам по-добре от всеки мъж какво означава да мечтаеш за…

Гласът й секна.

Джоси отгатна мислите й и заговори:

— Да, разбирам. Може би имат право и фактът, че си жена, ти дава предимство. Но какво знаеш за издателската дейност?

— Нищо. Но, от друга страна, не знаех и как да бъда майка — докато не бях принудена да започна да се уча.

— Това е различно. Действаш инстинктивно.

— Знаеш ли, Джоси — усмихна се Вал, — мисля, че имам инстинкт и за издателската работа.

* * *

Ден след като се върна на работа, Вал каза на Райнхарт Дюрер, че се нуждае от съвета му по делови въпрос. Той я покани в кабинета си и тя сподели идеята си.

— Ами… това е. Надявах се, че ще ми станете партньор. Мисля, че съм ви длъжница, защото се ядосах и изгоних Брадли Смайт.

Дюрер нарисува красиво „Т“ на лист хартия и й го показа.

— Какво ще кажеш? Ще го гравирам на сребърната чаша, която купих за Теодора.

— Прекрасно е — отговори Вал. Дюрер явно не искаше да обсъждат предложението й.

— Уважавам начина, по който си се държала с хер Смайт, мило момиче. Но не е необходимо да ми компенсираш загубата, като започнеш да издаваш конкурентен каталог.

— Но не това е причината! Трябва да печеля повече.

— Ако останеш тук, един ден ще…

— Трябва да се грижа за бебето си сега и да купя къща, където да живеем.

— Разбирам. И мислиш, че ще изкараш толкова много пари с идеята си?

— Смайт печели добре.

— Какво те кара да смяташ, че рекламодателите ще изпитат потребност от втори такъв каталог?

— Няма да бъде същият, а много по-хубав.

— Колко по-хубав?

Вал възнамеряваше да повтори онова, което бе казала на Джоси. Тя смяташе да използва инстинкта си, за да направи изданието по-привлекателно за булките. Но осъзна, че това обяснение няма да е достатъчно. Дюрер възразяваше срещу идеята й, за да защити интересите си — искаше тя да продължи да работи за него — и германската му упоритост надделя.

Трябваше да се убеди, че младостта и неопитността на Вал няма да я обрекат на провал.

— Ще отпечатам не само списък на нещата, от които булките се нуждаят, но и… съвети!

— Аха — рече Дюрер. — Съвети. Основаващи се на личния ти опит…

Тя не можеше да разбере дали той е заинтригуван от идеята, или й се подиграва.

— Булките трябва да знаят много неща и да вземат много решения. Всички са нервни преди сватбата и искат церемонията да е безупречна. Убедена съм, че ще им харесат няколко страници с правилата на етикета, идеи за подаръци и какъв да бъде букетът им. Има стотици неща, за които бих посъветвала булките.

Дюрер се наведе напред. Изражението му стана още по-загрижено.

— Тогава говориш не за каталог, а за… списание.

— Предполагам — бавно каза Вал.

— Не е хубаво да започнеш бизнес, за който не знаеш нищо. — Той стана, заобиколи бюрото и се приближи Вал. — Мило момиче, държа на теб твърде много, за да насърча безразсъдната ти идея.

Вал посърна. Печатарят смекчи тона.

— Susskind, казвам ти го за твое добро. Не можеш да се издигнеш, като замениш сигурната работа с празни надежди. — Дюрер я потупа утешително по рамото. — И за да не се съмняваш къде е интересът ти, повишавам те свой заместник и увеличавам заплатата ти на осемдесет долара седмично.

Вал го погледна изненадано. Длъжността не означаваше нищо, но парите бяха два пъти повече, отколкото получаваше в момента.

— Виждаш ли? — попита Дюрер, като забеляза изумлението й. — Ще се погрижа за теб и за малката Теодора. А сега — на работа.

Вал тръгна към вратата. Беше толкова зашеметена, че едва в последния момент се обърна и каза:

— Благодаря, господин Дюрер.

Той й се усмихна бащински.

Докато лежеше в леглото след вечерята със семейство Макморан, на която празнуваха повишението й, Вал непрекъснато пресмяташе. Осемдесет долара седмично правеха повече от четири хиляди годишно. Джоси бе казала, че Шон изкарва деветдесет и пет долара седмично плюс пенсията на ветеран от войната и тези пари им бяха достатъчни, за да си купят къща и кола и да се грижат за Манди.

Странно, но вместо да се почувства по-сигурна, Вал изпита усещане за загуба. Колкото и да й плащаха, работата в печатницата не я вълнуваше.

Списанието щеше да й даде възможност да сподели с булките щастието, което съдбата й бе отнела. Защото, макар и косвено, Вал жадуваше да се включи в празничните мигове на любовта.

Но потребностите на бебето бяха по-важни от нейните. Вал осъзна, че не бива да излага на риск сигурността на Теди заради осъществяването на мечтата си.