Джоана Кингсли
Силата на съдбата (4)

Четвърта глава

Ню Йорк

1948 г.

Вал спря пред високата сграда в Манхатън и погледна листчето, където бе записала подробностите за събеседването за работа. Господин Гелер от трудовата борса й бе обяснил, че работата е интересна.

— Става дума за печатница. Четирийсет и осем долара на седмица. Отличните ви оценки по рисуване в дипломата и грамотите може да помогнат — каза той.

Вал беше в Ню Йорк от месец и търсеше работа. Имаше много свободни места — за сервитьорки, шивач и продавачки за двайсет долара на седмица. Но ако искаше да избяга от предишния си живот, Вал трябваше опита нещо повече от нископлатения, еднообразен труд във фабриката, където бе работила.

Освен това заплатата й трябваше да бъде достатъчно висока, за да може да спестява и да си вземе отпуск, когато бебето се роди. Вал искаше да се чувства полезна на работното място и да се върне веднага щом стане възможно да повери детето на ежедневните грижи на друг.

Нямаше да е лесно, особено като се има предвид, че завършила само гимназия. Беше разбрала, че чуждестранната й фамилия възпира много агенции да я предпочета пред местните кандидати. Затова се представяше като Валентина Къмингс, но това не й донесе повече късмет.

Парите, с които бе дошла в Ню Йорк, се топяха, макар че разходите й бяха минимални — трийсет долара седмично за стая и храна в Бруклин, малко нови дрехи, за да бъде по-представителна на събеседванията за работа, и по някой друг долар за кино. Градът беше толкова скъп и недружелюбен, че Вал започваше да се съмнява дали решението й да дойде тук е правилно. Бебето й можеше да има баща…

Всъщност, ако до един-два дни не си намереше хубава работа тя бе решила отново да стане Валентина Куменичи.

Вал пак погледна листчето в ръката си. Четирийсет и долара седмично. Това беше цяло състояние.

* * *

— Имате ли трудов стаж по професията? — изкрещя мъжът в изцапаната с мастило престилка, за да надвика шестте печатарски преси, които бръмчаха в огромното помещение. — Работата тук няма нищо общо с рисуването. Трябва да знаете как да набирате букви и да правите макети.

Вал се огледа, като трескаво се опитваше да измисли начин да го убеди да не я отпраща. Погледът й се спря на плакат на стената — снимка на боксьора тежка категория Джо Луис и подробности за мача на осемнайсети септември.

— Такива ли плакати правите? — попита тя.

Мъжът кимна.

— Интересувам се от бокс. Луис спечели онзи мач с нокаут в първия рунд.

— Да — усмихна се той. — Кой не знае, че Луис нокаутира Мориело за по-малко от две минути? Ето какво, виждате ми се добро момиче, но мястото ви не е тук.

Вал се приближи до асансьора и натисна копчето. Докато чакаше, тя се запита дали да си прави труда да продължава да търси работа. До Деня на благодарността оставаха две седмици. А на този празник човек не бива да е сам.

Асансьорът дойде и тя се качи. Младият мъж до нея държеше две големи кутии, пълни с красиви картички с надпис: „Господин и госпожа Арчибалд П. Уинстън най-учтиво ви канят на сватбата на дъщеря си Джъстин Картър Уинстън и господин Хю Спенс Дуайър в…“.

Вал не можа да прочете текста докрай, очите й се напълниха със сълзи. Поканата й напомни, че такива великолепни събития са само за богатите и привилегированите, а не за обикновените хора като нея. Тя наведе глава, за да скрие сълзите си, и не видя, че асансьорът е стигнал до партера. Качиха се нови пътници, Вал се стресна и се втурна навън. Изскочи от сградата. Смътно осъзна, че е започнало да вали. Обръщайки се, се сблъска с мъжа, който вървеше след нея. Той падна, Вал успя да запази равновесие и видя, че потърпевшият е младият мъж с поканите. Той бе изпуснал кутиите и картичките се бяха разпилели по мокрия, мръсен тротоар.

— О, не! — извика Вал.

Младият мъж изглеждаше зашеметен. Той се подпря на лакът и огледа поканите.

— Много съжалявам… — каза Вал.

— Защо не внимавате къде вървите, по дяволите? — изкрещя мъжът и стана.

Вал видя, че панталонът му е скъсан на коляното.

— Имате право… Аз съм виновна за всичко — рече тя и се разплака.

— Добре, добре, успокойте се — нетърпеливо каза той.

— Аз ще имам неприятности, не вие.

— Не, не. И аз имам проблеми. Искам да кажа, че се чувствам ужасно след онова, което направих.

Младият мъж я погледна и изражението му омекна. Вал видя, че е хубав, висок, с дълги кестеняви коси и кафяви очи. Изведнъж и двамата осъзнаха, че вали като из ведро.

— Хей, скрийте се от дъжда — каза непознатият, хвана я за ръката и я дръпна към входа на сградата, от която току-що бяха излезли.

— А поканите?

— Вече не стават за нищо. Ще трябва да ги направят отново.

Господи, колко ли струваха такива луксозни покани? Младият мъж беше облечен в яке и черен кадифен панталон и Вал го помисли за куриер, който едва ли може да плати поканите. Нямаше друг избор, освен да предложи да възстанови щетите.

Той я погледна изненадано.

— Поканите са много скъпи.

Вал се овладя и престана да плаче.

— Аз бях виновна и така е най-справедливо.

— Но това стана случайно.

— Може би — въздъхна тя. — А може би, когато се отнася до сватби, аз нося нещастие. Не трябва вие да страдате заради моя лош късмет.

Непознатият я изгледа с любопитство, но реши да не я разпитва.

— Печатарят работи в тази сграда. Елате да се върнем при него и да видим какво може да се направи.

Качиха се с асансьора два етажа над мястото, където бяха отказали работа на Вал. На табелката в малката чакалия пишеше: „Р. Дюрер, гравюри и фин печат“. В помещението работеха неколцина мъже. В дъното имаше печатарски преси.

Щом влязоха, мъжът на високото столче, което се намираше най-близо до вратата, стана и тръгна към тях. Беше възрастен, със снежнобели коси, гладка розова кожа и едро, дружелюбно лице.

— Много бързо се върна — обърна се той към куриера.

— Аз съм виновна — побърза да се намеси Вал. — Съборих го на земята и поканите се намокриха и изцапаха.

Печатарят зарови пръсти в побелелите си коси.

— Gott in llimmel^[1].

Вал разбра, че е германец имигрант, и го почувства по-близък.

— Ще трябва да ги направите отново, господин Дюрер — каза куриерът.

— Всичките ли? Ein ungluck!^[2]

— Аз ще платя — заяви Вал.

Фактът, че тя разбира немски, привлече внимание на възрастния печатар. После той погледна куриера и повдигна вежди, търсейки уверение, че предложението й искрено.

— Тя настоява да плати — потвърди куриерът.

— Тогава един от проблемите е решен — рече печатарят. — Но горката булка ще трябва да чака още една седмица.

— Поръчката беше спешна.

Печатарят се ядоса.

— А аз не направих ли всичко възможно да я изпълня: Осемстотин покани, точно както ги искаха. Какво да направя, когато хората изхвърлят изящното ми изкуство в калта?

— Никой не го е изхвърлил — възрази Вал. — Господин Дюрер, знам колко е обезпокоително, ако нещо около сватбата не стане така, както е планирано. Кажете ми какво би могло да се направи, за да бъдат готови новите покани колкото е възможно по-скоро.

Възрастният печатар сви устни.

— Ами, ще работим до късно тази вечер и утре сутринта… Но, разбира се, това ще оскъпи труда…

— Аз ще покрия допълнителните разходи — прекъсна го куриерът.

Вал поклати глава.

— Не мога да ви позволя…

— Госпожице, моля ви…

— Не! Аз съм виновна.

Ако ставаше въпрос за нещо друго, а не за покани за сватба, Вал може би щеше да се държи по различен начин. Но изведнъж я обзе някакво предчувствие.

— Gut — каза печатарят. — Ще бъдат готови в понеделник следобед.

— Колко капаро ще ви бъде необходимо? — нервно попита Вал.

— Цялата сума в понеделник. Още не знам колко извънредно време ще ни трябва.

Понеделник. Запита се дали ще й останат пари за автобусен билет.

— Може ли да ми кажете приблизително каква ще бъде сумата, за да знам колко пари да донеса? — попита тя и затаи дъх.

Дюрер пресметна наум и отговори:

— Шейсет долара…

Вал въздъхна с облекчение.

— За всеки сто покани.

Дъхът й секна. Четиристотин и осемдесет долара — три пъти повече от спестяванията й.

Невъзможно. И трябваше да го признае веднага!

Но тогава кой щеше да плати? И за младия куриер нямаше да е лесно. Булката явно беше богата, но вината, че поканите са съсипани, не беше нейна. Пък и Вал изпита странна близост с непознатата невеста, като си я представи как ще страда, ако злополучният инцидент застраши плановете й.

— Добре. В понеделник — тихо каза тя.

Печатарят се залови с работата си, а Вал тръгна към асансьора.

— Ще дойда с вас — каза младият мъж. — Трябва да събера похабените покани.

Опита да поведе разговор, но Вал отговаряше механично. Мислите й бяха съсредоточени върху онова, което трябваше да направи. Тя помогна на непознатия да съберат мокрите покани и да ги изхвърлят в кофите за боклук.

— Къде отивате сега? — попита той. — Аз бях тръгнал да обядвам и…

— Съжалявам, не мога да дойда с вас. Трябва да пазарувам.

Непознатият очевидно остана разочарован. Отначало се поколеба, сякаш обмисляше друго предложение, после сви рамене и рече:

— Може би ще ви видя в понеделник…

— Да. Може би.

Сбогуваха се и тръгнаха в различни посоки.

* * *

Господин Дюрер даваше указания на трима работници, когато Вал се върна в печатницата. Белокосият германец прекъсна разговора и се приближи до нея. Беше забелязал, че на лицето й е изписано безпокойство.

— Забравихте ли нещо?

— Господин Дюрер, съжалявам, но нямам пари да платя поканите.

— Но тогава защо предложихте да платите?

— Защото вината беше моя.

— Verstehen^[3]. Младият господин беше готов да плати, а вие отказахте.

— Не е справедливо. Сигурно не му плащате много за куриерските услуги.

— Куриерски услуги — повтори възрастният печатар и смръщи лице, сякаш се опитваше да намери английските думи.

— Ще бъда откровена, господин Дюрер. Днес дойдох в тази сграда, за да търся работа, но не я получих. Може би дори ще напусна града… Но искам да поправя грешката си. Ще платя поканите, но не в понеделник и не наведнъж. Ще спестявам, където и да съм, и ще си изплатя дълга… Дори това да продължи години.

Той се вторачи в нея и Вал видя загриженост в светлосините му очи.

— Елате, фройлайн. Мисля, че трябва да седнете и да пийнете чай и дори малко шнапс.

И се усмихна сърдечно. Вал се почувства по-добре.

— Danke schon — каза тя, както я бе учил Тед.

Кабинетът му беше остъклен и безупречно чист. Срещу бюрото имаше удобен стол. Стените бяха украсени с часовник с кукувица и плакати с изгледи от Алпите. Дюрер й наля чай, както бе обещал, и предложи да добави няколко капки шнапс, но Вал отказа.

Той я помоли да му разкаже за себе си. Трогна се, когато чу как войната е разбила семейството й и я е принудила да емигрира.

— Млада госпожице, никак не ви е провървяло.

— Така, както вървят нещата, господин Дюрер, боя се, че не ме очаква нищо хубаво.

Той я погледна замислено.

— Говорите малко немски. Откъде знаете езика?

— Родителите на човека, за когото щях да се омъжа, са германци.

— И това не ви попречи да го обичате?

— Тук всички сме американци, господин Дюрер. Годеникът ми се сражава за тази страна.

— Кога ще се жените?

Вал наведе глава.

— Всичко… свърши.

— Разбирам. Пак не ви е провървяло. Е, да видим какво може да се направи, за да си уредим сметките. Ако дойдете да работите при мен, ще ви плащам трийсет и осем долара седмично. Знам, че сумата не е голяма, но ще я увелича веднага щом усвоите занаята.

— Предлагате ми работа?

Дюрер сви рамене.

— Това е единственият начин да съм сигурен, че ще изплатите дълга си. Всъщност ще започнете с четирийсет и два долара на седмица, но ще ви удържам по четири долара за поканите.

— Не знам как ще мога да ви се отплатя, господин Дюрер — развълнувано промълви Вал.

— Започвате в понеделник — рече печатарят и стана. — Трябва да се връщам на работа.

Предложи й да допие чая си, но Вал реши да тръгва.

— Простете за любопитството, госпожице Къмингс, но още ли… копнеете за годеника, когото сте загубили? Или… може би ще обърнете внимание на новия си ухажор?

Това ли се криеше под предложението за работа? Желанието на един възрастен мъж?

— Не знам дали някога ще забравя Тед. И се съмнявам дали съм готова за ухажване. Но един нов приятел винаги ще е добре дошъл.

— Ако не ме лъжат очите, въпросният мъж е привлечен към вас не само от желание за Freundschaft^[4].

— И кой е той, господин Дюрер?

— Човекът, когото сте блъснали на улицата.

— Куриерът ви?

— Куриер! — засмя се печатарят. — Susskind^[5], нямате представа какъв късмет ви споходи днес.

— Имам. Не можех да се надявам на повече от това — да си намеря работа.

— Можете. „Куриерът“, който очевидно изгаря от нетърпение да ви види отново, е братът на дамата, за чиято сватба са поканите. Младият Андрю Уинстън е един от най-желаните ергени в Ню Йорк! И един от най-богатите.

„Колкото и да е желан, не е за мен“ — каза си Вал, докато излизаше от печатницата.

Но не се отдаде на самосъжаление. Беше си намерила работа!