Джоана Кингсли
Силата на съдбата (24)

Двайсет и четвърта глава

В петък Вал се върна от обяд и видя, че кабинетът й е пълен с бели рози, сложени в кристални вази.

Секретарката й започна да се извинява, защото знаеше, че Вал държи кабинетът й да е подреден.

— Казах на куриерите да не влизат, но те отговориха, че са им платили да оставят цветята на работното ти място. Няма картичка.

— Не се притеснявай, Пат. Знам кой ги е изпратил.

Жестът се характеризираше с крайната екстравагантност на златотърсач авантюрист, попаднал на златна жила.

Щом остана сама, Вал огледа лавината от рози и щастливо се засмя.

— Откачен каубой!

Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката.

— На линията е господин Мейджър — каза секретарката.

— Свържи ме.

— Как си, скъпа? — безгрижно попита Глен Мейджър.

— В момента съм затрупана с рози.

— Трябваше да попитам дали не страдаш от сенна хрема.

— Не. Прекрасен жест, Глен.

— Искам да покажа, че съм готов да осъществя мечтите ти.

— Имам едно-единствено желание. Бих искала да те видя колкото е възможно по-скоро.

— И аз мислех за същото. Колата ми ще бъде пред редакцията след пет минути.

— Глен, работното време още не е свършило.

— Нали каза колкото е възможно по-скоро. Пък и ще говорим по работа — рече той и затвори.

След пет минути Вал излезе на улицата. До нея се приближи семпло облечен, снажен мъж с прошарени червеникави коси.

— Госпожица Къмингс?

Тя кимна и той я поведе към колата. Вал се поколеба, когато видя, че на задната седалка няма никого.

— Къде е господин Мейджър?

— Той има работа. Ще ви закарам при него.

Тя седна отпред и докато пътуваха, започна разговор с него, с цел да научи нещо повече за Глен. Шофьорът беше бивш детектив от полицията на име Брейди, който от няколко години работеше като телохранител на Мейджър.

— Защо му е бодигард? — попита Вал.

— Това е Ню Йорк — иронично отговори Брейди. — Всеки се нуждае от охрана!

— Говоря сериозно, господин Брейди. Ако ще бъда в опасност, докато съм с шефа ви, мисля, че имам правото да знам.

— Не бих казал, че ще бъде опасно. Това е само предпазна мярка. Господин Мейджър е един от босовете в хазартния бизнес и трябва да отстоява своето пред опасни и неотстъпчиви хора, които биха му отнели някои неща, ако го видят да се размеква.

— Но господин Мейджър не е мекушав…

— Не е — усмихна се Брейди.

Ако в главата й бе останала капка разум, Вал щеше да му каже да спре, да слезе и да отиде при Алън. Но бе завладяна от спомена за страстното преживяване с Глен.

Колата спря пред площадка край река Хъдсън, където чакаше хеликоптер.

— Казахте, че ще ме закарате при господин Мейджър — рече Вал.

— Това беше само първата отсечка от пътешествието.

— Пътешествие? Къде?

— Той е на плажа, госпожице.

Тя искаше да го попита на кой плаж, но предпочете да замълчи, защото вече изпитваше удоволствие от загадъчността.

След трийсет минути хеликоптерът се приземи на южния бряг на Лонг Айланд, в Саутхамнтън. Там се издигаше голяма къща с кули и арка с колони. До портата водеше затревена пътека. Глен Мейджър стоеше на стъпалата и щом видя Вал, тръгна към хеликоптера. Тя почувства възбуда. Сякаш бе изгубила воля за съпротива.

Глен застана пред нея и, изглежда, долови чувствата й. Не каза нищо, само се вгледа в очите й, сграбчи я в прегръдките си и я целуна.

Вал остана без дъх. С усилие потисна желанието си.

— Така ли поздравяваш всички момичета?

— Съвсем не, Вал. Прости ми, ако си позволявам твърде много, но… бях забравил колко си красива.

— Имаш изумително въздействие върху мен, Глен — призна тя, докато вървяха към къщата. — Никога не съм изпитвала такива чувства.

— Надявам се, че нямаш нищо против тези чувства.

— Това е най-странното. И смущаващото. Не съм сигурна дали имам нещо против, или не.

— Но как е възможно? Най-лесното е да определиш какви са чувствата ти. Или са хубави, или са лоши.

— Чувствата са хубави, но не знам дали ще ми се отразят добре. Особено сега. Нали трябва да говорим за работа…

— Тогава да пристъпим към деловата част.

Влязоха в голям хол с френски прозорци и Вал остана очарована. Изкусното съчетание от плетени столове с копринени възглавници на цветя, старинни мебели, две изящни лампи „Тифани“ и персийски килим в пастелни цветове й допадна. Сякаш Глен се бе консултирал с хора, които я познават добре.

— Имаш прекрасна къща — каза тя.

— Радвам се, че ти харесва. Но не е моя. Взел съм я под наем.

Вал се прости с мисълта, че той си е направил труда да задоволи прищевките й. Но Мейджър добави, че къщата се продава — заедно с обзавеждането — и много му харесва.

— Не си падам по модерни къщи. Но не съм сигурен дали тази си заслужава вложението. Собственичката иска много пари. Трябва да преценя колко време ще я използвам. Но виждам, че на теб ти харесва и това може да ми помогне да взема решение.

Тези забележки накараха Вал да бъде предпазлива.

— Да поговорим делово, Глен. Нали каза, че това са причината да ме доведеш тук.

— Не съвсем, скъпа. Откровено казано, доведох те тук, за да те любя. Но трябва да говорим и за бизнес.

Той описа ситуацията, която трябваше да обсъдят, преди да приключат със сделката. Адвокатите му бяха разбрали, че най-големият собственик на акции, освен Вал, е Андрю Уинстън, и се бяха свързали с него.

— Разбираш ли, Вал, имам правило в инвестирането. На фондовата борса купувам дялове от корпорации, където имам много партньори. Но щом ще започвам бизнес, който смятам да притежавам самостоятелно, не искам съдружници.

— Това няма да представлява проблем. Говорих с Андрю и със служителите ми, които придобиха дялове с течение на годините. Всички изразиха готовност да ги продадат.

— Но в случая с Уинстън не е точно така. Той е изпратил съобщение на хората ми, че с удоволствие ще продаде дела си, ако ти вече не си главен редактор.

— Да, така ми казаха и на мен. Какъв е проблемът? Променил ли е решението си?

— Не. — Глен стана, пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята. — Но намеренията ми бяха други. Уинстън казва, че ще задържи дела си, докато ти си главен редактор. Сигурно мисли, че си незаменима. Разбираш ли какъв е проблемът, скъпа?

— Ако продам списанието, но остана главен редактор…

Глен кимна:

— … Уинстън няма да продаде дела си. Съжалявам, мила, но нямам нищо общо с това. Вероятно сега ще промениш решението си.

Вал учудено поклати глава. Условието на Андрю явно не се дължеше на сантиментални причини, както твърдеше Джефрис, а по-скоро беше маневра, за да постигне едно от двете — да принуди Вал да напусне поста си или да попречи на продажбата на списанието. Тя се замисли за разговора им. Андрю явно се бе променил и вече не беше непретенциозният, приятен млад мъж, когото помнеше отпреди.

— Е, тогава предполагам, че и за двама ни това означава всичко или нищо — каза Вал.

— Е, какво е решението ти?

— Дай ми още два дни.

— Разбира се. Ако искаш, дори повече. Обади се на Уинстън и провери дали държи на условието си.

— В понеделник сутринта ще ти съобщя отговора си.

— Добре. — Глен се приближи до нея. — А в това време, надявам се, че ще прекараш почивните дни тук, с мен.

— Не знам, Глен… Не съм подготвена. Бях в редакцията, когато се обади, и не съм си взела багаж…

Мейджър се засмя и сложи ръце на коленете й.

— Знаеш, че това няма да е проблем, скъпа.

Докосването му я опияни.

— Да отидем да видим дали ще харесаш спалнята — предложи Глен и я вдигна на ръце.

* * *

Изненада я само едно — този път се почувства още по-добре отпреди. Глен събуди у нея страст, на която тя не подозираше, че е способна.

После Глен предложи да я заведе на вечеря.

— Погледни дали в гардероба има нещо подходящо — добави той.

— На собственичката едва ли ще й хареса, ако разбере, че непозната жена е обличала дрехите й.

— Те не са нейни. Твои са.

Дрехите бяха уникати, изработени от известни моделиери. Глен сигурно умееше да предвижда ходовете й. Щом бе купил дрехи за двайсет хиляди, явно беше сигурен, че тя ще дойде. Вал съзнаваше, че той я манипулира, но не можеше да отрече, че познава вкуса и сред тоалетите нямаше нещо, което да не й хареса.

* * *

Този уикенд изглеждаше по-съвършен от първия. В неделя сутринта Глен нае яхта. Октомврийският ден беше слънчев и хладен — идеален за освежаващо плаване. Обядът се състоеше от омари и шампанско. После Вал и Глен се любиха и дремнаха в каютата.

Вечерта той й предостави избор. По крайбрежието имаше къщи и на други богати бизнесмени и Глен бе получил няколко покани за увеселения. А можеше и да не ходят никъде, а да гледат филми, защото в къщата имаше прожекционна зала.

Вал предпочете филмите.

Вечеряха няколко вида салати. Сетне седнаха един до друг пред екрана и гледаха как Чарли Чаплин се опитва да спечели сърцето на хубаво момиче, но не успява. Отначало Вал се смя, но после неосъществената любов я натъжи. Глен спря филма.

— Какво има?

— Като гледах как Чарли Чаплин се държи като глупак и името на любовта, се запитах дали и аз не правя същото.

— Скъпа, защо ти е толкова трудно да се отпуснеш и да се наслаждаваш на онова, което съществува между нас?

— Може би защото не знам точно какво е. — Вал го погледна в очите. — Глен, когато те срещнах… много отдавна се виждах с един човек. Щяхме да се женим. Оттогава, разбира се… плановете се промениха. Не отричам, че винаги съм искала да бъда булка, но всеки път се случва нещо. А сега се появи ти…

— Не искам да бъда пречка за щастието ти, скъпа. Напротив, искам да ти дам щастие!

— Ти наистина ме правиш щастлива. Но разбираш ли защо се питам дали това е достатъчно?

— Боиш се да замениш доброто и надеждно старо муле, винаги готово да носи товара си, с расов жребец, който всеки момент може да те хвърли от седлото.

Тя се усмихна.

— Не бих се изразила така, но мисля, че разбираш чувствата ми.

— Според мен онова, което става между нас, не се среща всеки ден. Исках да знам дали ще харесаш тази къща, защото желанието ми е да се чувстваш тук уютно с мен. Но брак? Още не мога да кажа. И точно защото те обичам. Аз съм скитник по душа, скъпа. Имал съм две съпруги. Ожених се за тях, съзнавайки, че рано или късно ще им изневеря, но щом им платих щедро, те нямаха нищо против. С теб не бива да е така. Дам ли брачен обет, трябва да бъда сигурен, че никога няма да те накарам да страдаш. Ако не можеш да чакаш решението ми, върни се при другия и се омъжи за него.

Вал му беше признателна за откровеността.

— Благодаря ти, Глен.

— Е, и как ще намерим изход от ситуацията?

Тя плъзна ръка по бедрото му.

— Може ли да ти кажа в понеделник?

* * *

Вал послуша съвета му, отпусна се и се наслади на онова, което съществуваше между тях. В неделя вечерта вече знаеше какво ще бъде решението й. Когато каза, че иска да се върне в града, Глен нареди на пилота да я откара. Напомни й, че ако иска, може да вземе дрехите.

— Нека да останат — отговори тя. — Ще ми трябват за следващия уикенд.

Глен я притисна до себе си.