Джоана Кингсли
Силата на съдбата (3)

Трета глава

Трупът бе докаран с военен самолет. Едва тогава Вал събра сили да отиде при майката на Тед, за да чуе какво точно се е случило.

Тед участваше в подготовката за Нюрнбергския процес и беше член на група следователи. Един от заподозрените нацисти ги завел на нива, където имало масов гроб на жертви от концентрационен лагер. Сапьорите били обезвредили противопехотните мини, поставени от немската армия, но все оставала по някоя. И Тед стъпил на действаща мина.

Докато Вал жалееше за него, единственият спомен за любовта им, който я измъчваше, беше нощта на шлепа. Ако не ги бяха открили, тя щеше да принадлежи поне веднъж изцяло на Тед. И може би тогава загубата щеше да бъде по-лесно поносима.

Болката не намаляваше. Минаха месеци, а Вал продължаваше да страда. Искаше й се да умре. Най-тежко й беше сутрин и вечер, когато отвореше дрешника и видеше булчинската рокля, която й напомняше не само за желанието на Тед да се оженят, но и за последното й обещание пред майка й.

Тя беше известна шивачка в Будва, родния им град в Черна гора. Майка й винаги предаваше роклите на дъщерите на заможните семейства заедно с букет диви цветя, набрани от хълмовете над града. Веднъж Вал я попита защо го прави и тя отговори, че сватбеният ден е най-важният в живота на жената и всеки миг от него трябва да е красив.

Една пролетна вечер преди войната майка й я заведе на тавана, отвори стар сандък и извади рокля. Вал не бе виждала такава красива булчинска рокля — цялата от бяла дантела и коприна, обсипана с дребни перли.

— За теб е, Вал.

— За мен? — засмя се Вал, която тогава беше едва единайсетгодишна. — Но защо си ушила булчинска рокля за мен?

— Уших я за себе си. Облякох я на моята сватба. Знам, че ще минат много години, докато се ожениш. Но я запазих за теб. Твоя е. Вземи я.

— Но защо, мамо?

— Светът се променя, Вал. Никой не знае какво ще стане през следващите години. Обещай ми, че ще пазиш роклята и ще я облечеш на сватбата си.

— Разбира се, мамо. Обещавам.

Но войната направи невъзможно Вал да изпълни това обещание.

Къщата им бе подпалена, бащата на Вал, грубоват човек, който си изкарваше прехраната като дърводелец, стана партизанин. Гестапо изпрати най-близките й хора в концентрационен лагер в Полша, където те намериха смъртта си. Това разпали още повече омразата на баща й към фашистите. Той започна да се бие безразсъдно и загина в сражение.

В последните дни преди началото на войната семейството бе решило да даде всичките си спестявания и да изпрати дъщеря си в чужбина. Вал отиде първо в Англия, а след няколко месеца замина с кораб с бежанци при брата на баща й, чичо Йован, който преди години бе емигрирал в Америка. Йован не беше женен и живееше сам в Бъфало, в квартал, населен със славяни. Валентина трябваше да готви и да върши домакинската работа, макар да бе едва единайсетгодишна.

Чичо й се оказа навъсен човек, без чувство за хумор, но й осигури самостоятелна стая и образование.

Непрекъснато й напомняше, че много й е провървяло, щом е жива.

Вал беше на същото мнение и се почувства още по-щастлива, когато се запозна с Тед.

Работеше по няколко часа дневно в една фабрика и започна да спестява, защото вече знаеше, че щом войната свърши, ще се оженят.

Поръча си булчинска рокля, подобна на онази, която майка й бе ушила, но след смъртта на Тед винаги когато я погледнеше, я болеше от неосъществените мечти.

Една есенна вечер тя извади булчинската рокля и я сложи на леглото, за да я погледа за последен път. После я сгъна, напъха я в найлонов плик и отиде на пътеката, където се бяха разхождали с Тед в онази съдбовна нощ. Напълни плика с камъни и го хвърли във водата.

Изпита желание да види Шлепа, но се отказа, защото това само щеше да я накара още по-силно да иска невъзможното.

* * *

Месец след месец Вал ходеше на работа, грижеше се за домакинството на чичо си и не общуваше с никого. Много мъже изразяваха желание да я опознаят, но тя отказваше на всички покани и не им даваше никакви надежди.

Отново настъпи зима. Този път Вал не съзря вълшебство в белия сняг, който бе покрил всичко. За нея снегът не беше бяла булчинска рокля, а погребален покров.

Чичо й виждаше, че страда, но не казваше нищо. В неговите очи Вал беше опозорена и единственият мъж, който можеше да изтрие петното, беше мъртъв.

И все пак имаше един мъж, когото Йован допускаше в къщата си. Това беше Уили, братът на Тед. Вал смяташе, че единствено Уили може донякъде да сподели чувствата й. И Уили се нуждаеше от Тед и беше нищо без него. Веднъж или два пъти седмично той идваше вечер при Вал. Говореше само когато тя изразяваше желание да каже нещо за Тед, за чувствата си или за някоя незначителна случка от ежедневието й. Уили работеше във фабрика, която по време на войната произвеждаше вериги за танкове, а после — автомобилни части. Чудеше се какво да прави със стария шлеп и го обяви за продан, но никой не искаше да го купи. Транспортът по канала не се съживяваше.

Година след смъртта на Тед, в Деня на труда, имаше пикник край една от местните църкви и Уили убеди Вал да отиде с него. Денят беше горещ и безветрен, вечерта също не донесе прохлада. Уили видя, че Вал не се радва на шумната, весела атмосфера на празничния пикник, и предложи да се разходят край канала. Каза, че там щяло да бъде по-хладно. Можело да отидат на шлепа, да извадят шезлонги и да седнал на палубата.

Отначало Вал отказа, но Уили настоя. Когато отидел там, си спомнял за плановете, които правели с Тед, и се чувствал по-близо до духа на брат си. Това наистина помагало. Може би и Вал щяла да намери утеха там.

Старият шлеп й се стори по-окаян отвсякога. Тед явно беше голям мечтател, за да си помисли, че ще превърне това старо корито в средство за забогатяване. Но негативните мисли се изпариха, когато Уили отключи месинговия катинар на вратата на каютата. Вал си спомни всичко — светлината на газената лампа, мечтите за прекрасния живот, който й предстои с Тед, ласките, изпепеляващата страст.

— Уили, имаш ли нещо против, ако… остана сама за малко тук? Седни на палубата. Ей сега ще дойда.

Той се усмихна с разбиране, взе два шезлонга и излезе.

Вратата се затвори и у Вал се отприщиха чувствата, насъбрали се след смъртта на Тед. Представи си, че е в обятията му…

— О, Тед… моя любов, върни се при мен.

Отпусна се на едно от леглата. Заплака. Мислите й се върнаха към миговете, когато за пръв път бе лежала там. Изпадна в унес и се отдаде на въображението си. Сякаш усещаше ласките на Тед…

Изщракването на бравата я стресна и я върна в реалността. Ужасният епизод сякаш се повтаряше. Тя се разтрепери и се сви на леглото.

— Валенка… Добре ли си?

Тя лежеше неподвижно и се преструваше, че е задрямала.

— Валенка, не бъди толкова тъжна… Моля те…

Той седна до нея и сложи ръка на рамото й.

— Тед не би искал да страдаш.

— Не мога да превъзмогна скръбта, Уили. Все си мисля как Тед ме доведе на шлепа, за да ми покаже къде ще живеем, когато се оженим.

Ръката му леко погали рамото й.

— Знам. Преди да те доведе, той работи много усилено, за да направи шлепа хубав. После ми разказа как е свършило всичко.

— Така ли? — учуди се Вал, защото мислеше, че Тед няма да каже на никого какво е станало.

— Не се сърди. Ние споделяхме всичко — и тревогите, и разочарованията си.

Вал се обърна и го погледна.

— Не се сърдя, Уили. Само съм изненадана.

Той сви рамене.

— Ние бяхме братя. Нямахме много тайни един от друг. Но аз запазих една голяма тайна от него. Нещо, което не можех да му кажа…

— Какво?

— За теб.

— Знаел си някаква тайна за мен?

— За чувствата ми…

Вал сложи ръка на рамото му.

— О, Уили!

— Знаех, че Тед е по-добър от мен и по-подходящ за теб, но сега… — Той изведнъж я сграбчи за раменете. — Той няма да се върне, Валенка. Но аз съм тук. Позволи ми да бъда с теб.

Тя долови парливия мирис на алкохол в дъха му и видя как очите му блестят решително и се вторачват в гърдите й.

— Уили, това не може…

— Желая те, Валенка. А ти се нуждаеш от мен.

Той неочаквано долепи устни до нейните и я притисна.

Вал се дръпна и опита да се отскубне от прегръдката му.

— Не си искала той да спре — изръмжа Уили. — Защо спираш мен?

С едната си ръка я блъсна на леглото, а с другата започна да разкопчава панталона си. Ръцете му разкъсаха бикините й и след миг Уили проникна в нея.

— Не искам теб, а него…

— Затвори очи и си представи, че е той! — задъхано шепнеше Уили.

Тя нямаше какво друго да направи и се предаде на въображението си. Затвори очи и започна да си повтаря, че това е Тед и мечтата й се осъществява.

Не! Любовта е нежна и красива, а Уили вонеше на уиски и грубо я насилваше. Вал заблъска с юмруци по гърба му, но той не й обръщаше внимание. Накрая издаде дълга, дрезгава въздишка и се отмести от нея.

Единственият звук в каютата бяха хлипанията на Вал.

— Ще се оженя за теб, Валенка. Винаги съм те желал! Не съжалявам, задето Йован ви спря!

Риданията й секнаха.

Разбра, че Уили е казал на чичо й, и им е отнел вълшебната нощ. Но беше твърде изтощена емоционално от изнасилването, за да го прокълне за това престъпление.

Бавно се изправи в леглото, после стана, оправи роклята си и препъвайки се, приближи до вратата.

Уили скочи и застана до нея.

— Ще те изпратя, Валенка. Добре ли си?

Явно не съзнаваше, че е направил нещо лошо.

— Прости ми, Валенка. Сторих го само защото исках ни ги дам всичко, което той би ти дал. Не исках да ти причиня болка…

Беше безсилна дори да го наругае.

Вървяха заедно до къщата на чичо й.

Вал се движеше вцепенено, досущ смъртно ранено животно, което иска само да се добере до бърлогата си и да заспи вечен сън.

— Трябва да ми простиш — каза Уили, когато стигнаха до портата. — Всичко е от любов.

Вал искаше да възрази, че това не е любов, но не беше в състояние да пророни и дума.

Той я хвана за ръката:

— Ще кажеш ли на чичо си? Ако го сториш, може да ме убие!

Без да го поглежда, Вал наведе глава. Беше сигурна, че чичо й няма да го убие, а ще го накара да се ожени за него. Затова беше най-добре да не му казва нищо. Поклати глава.

— Благодаря — рече Уили, наведе се и я целуна.

Тя стоеше неподвижно и имаше чувството, че някакво проклятие я е превърнало в студена и безчувствена мраморна статуя.

— Утре ще ти се обадя — добави Уили, обърна се и тръгна.

Вал влезе в къщата и изведнъж се почувства объркана. Онова, което Уили бе направил с нея, беше престъпление. Ако се обадеше в полицията, щяха ли да го арестуват? И после хората щяха да кажат, че тя е изпратила в затвора брата на човека, за когото смяташе да се омъжи… Вал изкачи стълбите, влезе в банята, пусна горещата вода и търка тялото си, докато кожата й пламна. После си легна и се загледа в тавана. Споменът за изнасилването беше толкова силен, че сякаш го преживя отново.

* * *

Еднообразната работа във фабриката съвсем не беше това, за което Вал бе мечтала. В гимназията учителите по рисуване я убеждаваха, че притежава изключителни способности, с които може да си изкарва прехраната. Но тя трябваше да се прости с тази мечта, защото започна войната, а после спестяваше за сватбата.

След смъртта на Тед амбициите й се изпариха и тя прие това ежедневие като непроменима съдба.

Когато се върна на работа след изнасилването, се чувстваше още по-претръпнала към всичко и безразлична. Дори не отбягваше изнасилвача си. Уили често се отбиваше в къщата на Йован и й носеше цветя или бонбони. Тя не можеше да се съвземе от апатията и да реагира с гняв, презрение или омраза. Знаеше, че ако го стори, чичо й ще започне да задава въпроси и всичко ще излезе наяве. Йован щеше да настоява тя да се омъжи или щеше да я изхвърли от къщата си.

Ето защо Вал приемаше подаръците и гледаше в пода докато Уили говореше. Когато Йован ги оставеше сами Уили шепнешком питаше:

— Още ли ми се сърдиш?

Вал отговаряше, че не изпитва нищо към него и го молеше да не идва повече.

Но Уили продължи да я посещава. Искал Валенка да знае, че вечно ще съжалява. Бил убеден, че рано или късно ще спечели доверието й. И тогава ще се оженят.

* * *

В един октомврийски ден, както стоеше пред машината във фабриката, Вал изведнъж се разплака неудържимо.

— Какво има, мила? — попита възрастната работничка до нея.

— Не знам. Всичко…

Жената я прегърна. Всички във фабриката знаеха, че годеникът на Вал е загинал.

— Върви си вкъщи, дете. Ще кажа на отговорника, че ти е станало лошо.

— Но аз не…

— Тъжна си. И кой би те упрекнал? Почини си и се наплачи.

Вал се прибра вкъщи и си легна, но не спря да ридае. Избликът на емоции я озадачи. Предположи, че по това време на месеца емоционалното й равновесие е най-деликатно.

Изведнъж се сети, че са минали седмици от обичайния й период. Сълзите й секнаха. Обзе я паника. Колко дни бяха изминали от онази ужасна нощ с Уили? Вал бе положила толкова усилия да я заличи от паметта си, че бе загубила представа за времето.

Неочаквано почувства тялото си различно отпреди. Някога бе мечтала да има деца от мъжа, когото обичаше. А сега беше бременна от мъж, когото презираше.

Но колкото и различен да беше Уили от Тед, във вените им течеше еднаква кръв. И единствено заради това може би трябваше да задържи бебето.

Но не можеше да прогони мисълта, че мъжът, който я беше изнасилил, ще използва детето, за да я притежава.

Вал реши това дете да бъде само нейно.