Джоана Кингсли
Силата на съдбата (15)

Петнайсета глава

Вал слезе от таксито и застана на тротоара, опитвайки се да овладее чувствата си. В документите от съда пишеше, че адресът на Уили е същият. Той още живееше в къщата, пред която много отдавна Тед за пръв път я бе целунал.

Най-после събра сили и влезе в двора. Сърцето й сви, като видя Уили през прозореца. Той наближаваше четирийсетте, но изглеждаше по-възрастен. Пепеляворусите му коси бяха оредели, лицето му — подпухнало. Беше напълнял. Дали щеше да прояви разбиране?

Вал не го беше предупредила за посещението си, защото не знаеше как би реагирал. Реши, че е по-добре да го свари неподготвен.

Натисна звънеца и си спомни колко пъти бе тичала към тази къща след училище…

Вратата се отвори. Уили се изненада. После изсумтя самодоволно, сякаш се поздравяваше за успешния тактически ход, довел Вал при него.

— Влез, Валенка. Или сега предпочиташ да те наричам Вал…

Тя се отдръпна.

— Още ли се страхуваш от мен? — попита той.

— Имам основание, нали? Ти още се опитваш да ми причиниш болка.

— Дошла си да ме видиш. Може да влезеш или да стоиш тук и да… разговаряме за миналото.

Вал почувства, че хладнокръвието я напуска. Но ако се ядосаше, щеше да унищожи шансовете си! Тя прекрачи прага. Уили затвори вратата и я покани в гостната, доказателствата за самотния му живот — стари вестници, празни бирени чаши и мръсни бутилки — бяха навсякъде.

— Сам ли живееш? — попита Вал.

— Баща ми почина преди две години. Майка ми отиде при сестра си във Флорида. Каза, че в Бъфало валяло твърде много сняг. Може ли да взема палтото ти?

Тя инстинктивно се загърна.

— Не, благодаря.

— Бих искал да не се страхуваш от мен, Валентина.

— Някога не се страхувах. Знаеш защо вече не е така.

— Да! — извика той. — Постъпих като страхливец и престъпник! Трябваше да отида в затвора! Но те желаех толкова много… И знаех, че никога няма да ми се отдадеш, защото не съм като брат си.

Вал се вторачи в него. В думите му прозвучаха угризения и разкаяние, но можеше ли да му вярва?

— Щеше да ми бъде по-лесно да повярвам, че съжаляваш, ако не се беше намесил отново в живота ми.

Уили безпомощно вдигна ръце.

— Също като преди, Валенка. Не можах да се въздържа. Моля те, седни и ми позволи да ти обясня…

Вал предположи, че ако прояви малко доверие, Уили ще изповяда повече неща, затова седна на стола. Той се настани на отсрещния край на дивана.

— Когато замина, мисля, че разбирах причината. След като… те обезчестих, ти си се страхувала, че ще се защитя като твърдя друго, и хората ще ми повярват. А после единственият начин да запазиш репутацията си ще бъде да омъжиш за мен. Така е, нали? Мислеше, че ще ни принудят да се оженим, затова избяга.

Вал кимна.

— Но и през ум не ми е минавало, че имаш дете мен, Валенка…

Тя го изгледа студено, но Уили разгада мислите й.

— Разбирам. Чувствала си, че нямам право да знам.

Вал не си направи труда да потвърди това.

— Как научи, Уили?

— Дойде един социален работник. Трябвало да провери достоверността на твърдението, че Тед има дете от жена на име Валентина Къмингс. Живеела в Ню Йорк. Веднага се досетих, че детето е мое. Това беше преди повече от две години. Можех да те намеря. Но не съм толкова лош, колкото мислиш, и те оставих на мира. И аз като теб смятах, че може би нямам право. Но като знаех, че момиченцето е при теб, започнах да разсъждавам по друг начин. Тя е моя дъщеря. Аз съм й баща!

— Мислиш, че не съм била с други мъже след теб?

— Знам, че дъщеря ти вече е на шест години, Вал. Не съм толкова глупав, че да не мога да правя прости сметки.

— Не мисля, че си глупав, Уили — каза меко тя.

— Може би само не ми върви. Но след като научих за детето, почувствах, че това може да е единственият ми шанс.

— Шанс? За какво?

— Огледай се, Вал. Виж как живея! Още съм в къщата, в която съм роден. Работя в същата фабрика, където започнах. Не съм намерил жена, която да иска да сподели живота си с мен. Ако бях успял да променя всичко това, може би никога повече нямаше да чуеш за мен. Но за съжаление нищо не се е променило. Докато твоят живот… — Уили се усмихна. — Представяш ли си каква щеше да бъдеш, ако не бе избягала от мен? Но след като разбрах къде си и коя си… Постигнала си голям успех. Започнала ги да издаваш списание, което се продава добре. Взех един брой. Много хубаво. За булките… И като видях, че си успяла, си помислих…

Вал разбра накъде върви разговорът. Искаше й се да приключи час по-скоро и отново да загърби тази част от живота си.

— Колко, Уили? Само ми кажи колко искаш, за да оттеглиш твърденията си. Ще ти дам колкото мога да си позволя.

Той я погледна, сякаш не я бе разбрал.

— Пари? Мислиш, че го правя за пари? Не, Валенка. Става дума за детето. Да бъда баща на дете от красива и преуспяваща жена като теб. Това ще ми даде шанс да бъда някой!

Вал разбра, че няма да спечели битката. Ако Уили се бе намесил в случая от чиста алчност, тя може би щеше да намери начин да се пребори с него. Но мотивът му явно бе да се сдобие с малко достойнство.

Реши да използва състраданието му към детето.

— Твърдиш, че искаш да бъдеш баща, Уили. Това означава ли, че можеш да покажеш повече обич към дъщеря си, отколкото към себе си?

— Разбира се. Знам, че чувствата са най-важното в тази работа.

— Тогава нека да ти кажа, че излъгах за самоличността на бащата на Теди. Мислех, че за нея е важно никога да не разбира, че се е появила на белия свят в резултат на насилие и похот. Трудно й е без баща, но въпреки всичко, което е изстрадала, тя мисли, че е създадена от любов. Убедена съм, че това има огромно значение за нея и й дава самочувствие и увереност. Понякога е потисната, но има силна воля и…

— Хубаво — прекъсна я той. — Радвам се, че е добре. Но щом й е трудно, че няма баща, не може ли да се направи нещо по въпроса?

Сякаш не бе чул нищо!

— Трябва да разбереш, че никога няма да станеш част от живота й, Уили. Ще се боря за това и нито за миг не се съмнявай, че ще спечеля.

— Няма да можеш да ме държиш на разстояние.

— Какво ти каза социалният работник, който дошъл тук да разследва случая?

— Опитвала си се да осиновиш друго дете, сираче. Много трогателно! Но това няма нищо общо с мен.

— Не. Ако се докаже, че съм излъгала кой е бащата на Теди, съдът никога няма да ми позволи да осиновя другото момиченце. А това ще съсипе и нейния живот.

Той сви рамене.

— Жалко. Но става дума или за нейния, или за моя живот.

— Тед би поставил на първо място нейния живот.

Той се вцепени. Преди да загуби преднината, Вал разказа за причините да осинови Манди Макморан и за обстоятелствата, при които детето е останало сираче.

— Не знам какъв баща ще бъдеш, Уили, ако някога имаш друго дете, заченато в любов. Но ако искаш да покажеш, че имаш сърце, способно да обича, направи най-доброто и за двете момиченца — отречи се от твърденията си за Теди.

Той я погледна гневно и скочи от дивана. За миг Вал помисли, че ще я нападне. Но той закрачи нервно из стаята, после спря и се обърна към нея.

— Дори да се съглася, не е ли късно? Вече заявих правата си. Те знаят, че историята ти е фалшива.

— Ще трябва да кажеш, че си излъгал, Уили.

— Защо?

Вал бе мислила и по този въпрос.

— Ще им кажа, че е било план, за да измъкнеш пари от мен.

— Искаш да ме изкараш изнудвач?

— Това няма да е толкова лошо, колкото да си изнасилвач. Ще ти платя. Седемдесет и пет хиляди долара, ако направиш каквото искам. Никой няма да разбере. С толкова много пари ще бъдеш някой.

— Не съм изнудвач!

— Знам. Ти не ме принуждаваш да ти дам парите. Аз ти ги предлагам. Ще ги получиш веднага щом представиш клетвени показания, че си излъгал за бащинството си на Теди. Разплащането ще бъде запазено в тайна.

Уили се замисли върху думите й.

Вал имаше спестени трийсет хиляди долара и смяташе да изтегли заем от банката. Ако не й го отпуснеха, можеше да продаде…

— Красива ли е? — попита неочаквано той.

— Много.

— Тогава съм направил нещо хубаво…

Вал затаи дъх. Уили, изглежда, щеше да отстъпи.

— Искам да я видя поне веднъж. Ще ми позволиш ли?

— Стига да изчакаш подходящ момент.

Той кимна.

— Благодаря, Уили. Това означава много за мен — каза Вал.

Той се приближи до нея.

— Можеш ли да ми простиш… стореното?

— Да.

Погледите им се срещнаха. Вал въздъхна.

Обясни му какви клетвени показания ще бъдат необходими на адвоката, остави му визитната картичка на Гари Фелсън и повтори, че ще получи парите веднага щом подпише.

Той я изпрати до вратата и преди да отвори, каза:

— Само още едно нещо. Не мислиш ли, че подобна сделка трябва да бъде подпечатана с целувка?

Той не се разкайваше! Но това бе ниска цена за щастието на Манди. Вал се приготви да го целуне, но изведнъж цялото й същество се разбунтува. Споменът за престъплението сякаш оживя.

— Не! — изкрещя. — Не, по дяволите! Не искам да те целуна!

Уили се вцепени, сетне рече:

— Разбирам. Довиждане, Валенка. Ще се свържа с адвоката ти.

* * *

След седмица Гари Фелсън й съобщи, че е получил клетвените писмени показания на Уилям Грюнинг, макар да не бяха точно онова, което Вал бе описала. В документи Грюнинг се отричал от твърденията си, че е баща на детето й. После признавал, че постъпката му е била извършена без „основателна причина“. Но не споменавал, че е излъгал. Фелсън я предупреди, че в резултат на написаното може да възникнат съмнения за фактите. Имаше опасност съдията да реши, че Уили наистина е бащата на Теди, но е оттеглил твърденията си поради външен натиск. В очите на съдията моралът на Вал можело да не бъде достатъчни реабилитиран, за да й позволят да осинови Манди.

Тя се обади на Уили.

— Споразумението ни беше друго.

— Няма да се нарека лъжец! Особено след като ще приема пари от теб.

Този странен парадокс се дължеше не на моралните му възгледи, а на инстинкт за самосъхранение. Уили се страхуваше, че след като му плати, Вал ще го обвини в изнудване и ще го изпрати в затвора.

Колкото и да се опитваше да го убеди, че ще изпълни задължението си по споразумението, без да търси възмездие, той не отстъпи. Вал нямаше друг избор, освен да се примири и да уреди въпроса с парите.

* * *

Едно петъчно утро месец по-късно Вал седеше до Гари Фелсън в съда и чакаше появата на съдията. Срещу тях бяха двамата адвокати от отдела по социални грижи, които в продължение на пет години твърдяха, че една неомъжена жена и майка на извънбрачно дете не може да осинови второ, независимо от желанието на госпожа Макморан. Вал се опита да разгадае израженията им. Чувстваха ли се уверени и доволни?

Вълнението й се засили, когато си спомни какви неприятности бе причинила на Теди, за да отиде тази сутрин я съда. Дъщеря й щеше да играе Пепеляшка в пиеса, представена от класа й на празника на училището. Вал не искаше да пропусне тази изява. Разбираше, че за едно шестгодишно дете, което седмици наред е репетирало ролята, отсъствието й няма да е дребно разочарование. Вал дори се опита да накара Гари да отложи делото.

— Да не си полудяла, Вал? Ще изглежда, сякаш шикалкавиш…

— Правя го заради дъщеря си, Гари.

— От пет години се опитваш да осиновиш това дете! Обясни го на Теди. Няма да настъпи краят на света, ако не я гледаш как подскача насам-натам няколко минути. Ще го превъзмогне. Пет години срещу пет минути, Вал!

Но когато Вал се опита да й обясни, Теди се разплака и се разкрещя.

— Мразя те… Ти не ме обичаш…

Приставът обяви, че съдията влиза в залата. Вал хвана ръката на Гари Фелсън. Бе платила твърде висока цена, за да стигне дотук. Понякога мислеше, че може би нямаше да загуби Андрю, ако не бе задължена на Джоси. Опасяваше се и че ограбва Теди.

— За съда беше изключително трудно да вземе решение по иска на госпожица Къмингс за осиновяване на Аманда Дж. Макморан — започна съдията. — От една страна…

Вал не беше в състояние да се съсредоточи върху пространното изложение на аргументите. Единственото, което искаше да чуе, бе решението.

Молеше се, когато усети ръката на Фелсън на рамото си. Отвори очи и видя, че адвокатът се усмихва.

— Ти спечели, Вал. Манди е твоя!

* * *

Същия следобед, докато Теди още беше на училище, Вал отиде да вземе Манди.

Момиченцето я чакаше. Беше изкъпана и облечена в нова розова рокля. Косите й бяха завързани с черна кадифена панделка. Манди се хвърли в прегръдките на Вал, която се разрида от радост.

— Не плачи, лельо Вал. Вече няма за какво да плачеш. Всичко е така, както искахме да бъде.

Убедеността, че възрастните имат планове, към които трябва да се придържат, явно бе крепила Манди през всичките тези години. Тя прегърна господин и госпожа Броди и им благодари, че са я приели и са се държали добре с нея.

— Ако трябваше да остана тук, нямаше да е толкова лошо.

— Хайде, Манди — рече Вал. — Да се прибираме вкъщи.

Хвана я за ръката и я поведе към колата, където чакаше Гари Фелсън. Манди спря на тротоара и каза:

— Знаеш ли, лельо Вал, има много неща, които бих искала да забравя. Разбираш ли?

— Да.

— Знам, че няма да е лесно. Но има нещо, което много ще ми помогне, ако нямаш нищо против.

— Само кажи какво, Манди…

— Името ми. „Манди“ принадлежи на други, лоши времена. Затова си помислих, че щом ще започвам нов живот, би било по-добре да го сменя.

— Мислила ли си как искаш да се казваш?

— Да, разбира се. Ще използвам второто си име.

Оттогава момичето, което Вал Къмингс осинови, започна да се нарича Джесика.