Джоана Кингсли
Силата на съдбата (13)

Тринайсета глава

Вал стоеше до телефона във фоайето на хотел „Дъга“ и трепереше от студ и от шока, докато слушаше доклада на полицейския детектив. Олюля се, но Андрю я прегърна.

След като наръгал с нож съпругата си, Шон Макморан седнал зад волана в колата си, прикрепил маркуча на прахосмукачката към ауспуха и го пъхнал през стъклото. Рано сутринта един от съседите забелязал безжизненото тяло на седалката.

Джоси й бе казвала, че Шон ще се самоубие, ако го напусне. Но никога не бе заплашвал съпругата си!

За щастие Манди бе спала по време на фаталния скандал. Полицаите дошли и докато претърсвали вещите на Джоси, намерили запечатан плик. Вътре имало писмо от нея с дата от преди няколко седмици. И точно заради писмо потърсили Вал. Детектив Конъли й го прочете по телефона.

— „Ако съпругът ми направи нещо, така че да не мога да се грижа за детето си, искам Валентина Къмингс да отгледа Аманда.“ Това е всичко, госпожице Къмингс. Знаехте ли за желанието й?

— Тя ме помоли да се грижа за Манди, ако… нещо се случи, но не знаех, че го е написала.

— Струва ми се, че е очаквала нещо лошо…

Какво ли бе очаквала Джоси? Каквито и страхове да я бяха мотивирали да изтръгне обещанието на Вал, сигурно не бе предполагала, че детето й ще остане и без майка, и без баща.

— Къде е момиченцето? — попита Вал. — Аз трябва да съм с нея.

— Не е необходимо — отговори детективът.

— Но нали затова се обаждате? Горкото дете сигурно е ужасно объркано и уплашено…

— Отделът по социални грижи ще поеме отговорност за момиченцето. Те ще решат как да се оправят с нея.

Социални грижи? Вал си представи безименни служителки в униформи, които оставят Манди сама мрачна стая.

— Тя е дете, детектив, и в такъв момент се нуждае нещо повече, отколкото да се „оправят“ с нея. Прочели с писмото, за бога. Това е желанието на майка й и аз ще…

— Не е толкова лесно, госпожице Къмингс. Детето има роднини, но в такава ситуация дори на тях може да не им бъде позволено да поемат грижата за нея.

— Мислех, че ми се обаждате заради писмото.

— Точно така. Вие явно сте най-близката й приятелка и може би ще ни кажете защо е била убита госпожа Макморан.

Вал въздъхна дълбоко. Вероятно Джоси най-после бе казала на Шон, че го напуска и ще вземе Манди и той не бе могъл да понесе това.

— Съмнявам се дали някой би могъл да го обясни. Но предполагам, че мога да ви дам някаква информация.

Детективът явно долови напрежението в гласа й и усилията, които Вал полагаше, за да не се разплаче.

— Не е необходимо да говорите сега. Но елате при нас колкото е възможно по-скоро, за да ни разкажете онова, което знаете.

— Тръгвам веднага.

Тя бързаше, защото бе дала обещание на Джоси и за да сложи край на страданията на невинната Манди.

* * *

Андрю я закара в града. Докато пътуваха, той зададе няколко въпроса за Джоси. Надяваше се, че може да я успокои, като я предразположи да говори за чувствата си. Но Вал беше твърде потресена от ужасната смърт на приятелката си и се притесняваше, че може да разкрие пред Андрю нещо от миналото си.

— Когато дойдох в Ню Йорк, отначало живеех в Бруклин. Там се срещнахме. После, докато пестях пари, Джоси ме покани за известно време да отседна у тях. Видях, че бракът й е несполучлив. Опитах се да я накарам да го разбере и да направи нещо, но съпругът й ме изгони. Обадих й се няколко пъти, но нищо не се промени. Джоси много се страхуваше… не само от Шон, но и от мисълта да живее без него.

— Случилото се е наистина ужасно. Струва ми се, че когато е писала писмото, е знаела какво ще стане. Мислиш ли, че ще можеш да се грижиш за детето й? Това означава огромна промяна в живота ти!

Вал не отвърна. Даде си дума съвсем скоро да му разкаже всичко. Скоро. Само не днес!

Минаваше десет вечерта, когато наближиха Ню Йорк. Вал помоли Андрю да я закара на гарата.

— Няма да те оставя сама, Вал.

— Може да се забавя час-два в полицията. А после отида да видя момиченцето на Джоси.

— Това са още по-основателни причини да бъда с теб — настоя той.

Когато стигнаха до участъка, тя каза, че ще влезе сама. Макар и озадачен от желанието й, Андрю се съгласи, защото не искаше да я разстройва още повече.

Повече от час Вал отговаря на въпроси за семейство Макморан. Щом разпитът свърши, тя заяви, че иска види Манди. Дежурният полицай повтори, че детето е под опеката на властите и за него се грижат добре. Вал не можела да види Аманда, докато не се уредели формалностите.

— Как може да поставяте формалностите пред психиката на детето, по дяволите? В момента тя трябва да бъде с някой, когото познава и обича. Аз съм човекът, с когото майка й е поискала Манди да бъде. Обещах й бъда с момиченцето, ако се наложи!

— Разбирам чувствата ви, госпожице Къмингс. Но детето има дядо, който се ползва с предимство, независимо какво искате вие или госпожа Макморан. Дори не знаем дали госпожа Макморан е била психически добре, когато е написала желанието си. Всичко това трябва да разследва.

— И докато се разследва, детето ще страда — огорчено каза Вал.

— Момичето е при добри хора — увери я полицаят. — Вървете си вкъщи, госпожице Къмингс, и си починете. Сигурен съм, че скоро ще ви разрешат да посетите детето.

Вал беше твърде уморена, за да продължи да протестира.

Андрю я чакаше в колата. Вал се облегна назад. През целия път до града се питаше дали да не му признае всичко, което бе крила досега.

Преди да направи тази стъпка, Вал каза тихо:

— Може ли да те попитам нещо лично, Андрю?

— Разбира се.

— Става дума за сестра ти, чиито покани за сватба съборих в калта.

— Това беше щастлива случайност, нали? — усмихна се той.

— В печатницата говореха, че е трябвало да направят поканите по-бързо от обикновено… за да може сватбата да се състои колкото е възможно по-скоро, защото…

— Защото е по принуда ли? — избухна Андрю. — Това ли искаш да знаеш? Дали е вярно, а? Е, щом за теб има значение, Джъстин беше „глътнала глобуса“, както се и изразяват. Омъжи се, когато беше в четвъртия месец. И какво от това?

— Предполагам, че за семейството ти е било много трудно…

— Да, по дяволите. Как няма да бъде? В семейство като нашето такива неща не трябва да се случват. Спомняш ли си, когато ти казах, че сватбата беше твърде зрелищна? Това беше отчасти, за да се прикрие срамът на родителите ми. Трябваше да се преструваме, че всичко е наред. Беше ми адски неприятно, макар че тогава не ти го казах…

Вал кимна. Разговорът бе свършил. Не можеше да му каже за Теди!

Андрю я погледна изпитателно.

— Това има значение за теб, така ли? Не искаш да имаш нищо общо със семейство, което е мишена на злобни клюки.

Погрешното тълкуване на думите й беше толкова неочаквано, че Вал се вторачи в него.

— Не, това няма никакво значение за мен. Само искам да знам как се е отразило на теб.

— На мен? Зарадвах се, когато всичко се забрави. За майка ми и баща ми сигурно е било по-тежко. Мисля, че загубиха неколцина приятели — хора, които започнаха да ги отбягват и чиито клюки бяха твърде жестоки.

— Разбирам. Трябва да им е било много трудно.

— Ужасно. Но сега вече всичко свърши, слава богу.

Вал разбра, че не може да му причини отново това. Наближаваше полунощ, но в Малката Италия хората се разхождаха и кафенетата и магазините работеха. Вал помоли Андрю да спре на ъгъла на улицата, на която живееше.

— Остави ме тук. Трябва да купя някои неща, преди да се прибера вкъщи.

Той слезе и й отвори вратата.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана с теб?

— Вече съм по-добре!

Застанаха един срещу друг. Искаше й се да го целуне.

— Щяхме да прекараме чудесно — каза Андрю. — Жалко… Но не забравяй хубавите мигове, Вал. Беше прекрасно да сме заедно. И всичко, което ти казах, беше сериозно…

— Нищо няма да забравя, Андрю.

— Сега имаш други грижи, но аз ще ти помогна. След време можем да започнем оттам, където спряхме. Следващата седмица може да дойдеш да се запознаеш с родителите ми. Знам, че ще те харесат.

„Освен ако не решат, че ще им навлека друг скандал и ще загубят още приятели“ — помисли тя.

— Сега не мога да правя такива планове.

— Разбирам.

Наведе се да я целуне, но Вал обърна лице и той докосна страната й.

— Утре ще ти се обадя — каза Андрю.

— Може да съм при момиченцето на Джоси.

— Ще те търся, докато се свържа с теб.

Във входа Вал се разплака. Току-що се бе сбогувала с любовта… Но после си представи милото лице на Теди, помисли за Манди, която чакаше утеха…

Сълзите пресъхнаха. В момента трябваше да се занимава с неща, по-важни от разбитото й сърце.

* * *

На погребението на Джоси присъстваха само неколцина опечалени. Докато свещеникът четеше молитвата, Вал прошепна:

— Съжалявам, Джоси… Не искам да те разочаровам, но ако ми помогнеш малко оттам, отгоре…

Усилията й да види Манди нямаха успех. От детската социална служба й казаха, че за детето се грижи приемно семейство и Манди ще остане при тях, докато се реши кое е най-доброто за нея. Не й дадоха адреса и телефона им.

Вал се надяваше, че ще види Манди на гробището. Но властите явно бяха решили, че преживяването ще е твърде травмиращо за детето.

На погребението присъстваше възрастен белокос мъж с червендалесто лице. Вал предположи, че той е бащата на Джоси.

Когато траурната церемония приключи и неколцината опечалени се разпръснаха, тя се приближи до Том Дъфи, за да поднесе съболезнованията си.

— Господин Дъфи, аз съм…

— Знам коя сте, госпожице — прекъсна я той. — И искам да ви кажа, че няма да ви позволя да вземете детето от мен. Загубих всички други. Тя остана единствената от моята кръв и няма да ви я дам. Ясно ли е? Никога!

— Господин Дъфи, аз не искам да ви я отнемам. Само държа да изпълня обещанието, което дадох на Джоси, че ще се грижа и ще обичам Манди като родна майка. Но това не означава, че вие няма да прекарвате колкото искате време с нея. Никога не бих изолирала Манди от вас.

— Тя не е от вашата кръв, затова няма причина да бъде с вас — грубо каза Том Дъфи, обърна се и тръгна.

„Напротив, има причина“ — помисли Вал. Бе доловила мириса на алкохол.

Правосъдието обаче нямаше обоняние. Два дни след погребението Манди бе дадена на дядо си. Също като социалната служба, и господин Дъфи явно бе твърдо решен да държи детето на разстояние от Вал. Тя се обади в дома му няколко пъти, но той грубо заявяваше, че Манди не желае да говори с нея, и трясваше слушалката. После започна да затваря още щом чуеше гласа й.

Накрая Вал престана да се обажда.

Господин Дъфи сигурно обичаше внучката си и щеше да направи най-доброто за нея…

Заслужаваше ли си Вал да започва тази битка?

* * *

Във вторник вечерта Вал бе останала последна редакцията, когато Андрю влезе забързано и застана до нея. Не го беше виждала повече от седмица и винаги се извиняваше, че има работа, когато той звъннеше.

— Какво става, Вал? — ядосано попита Андрю. — Преди седмица мислех, че всичко между нас е наред, а после изведнъж ти не искаш да разговаряш с мен. Знам, че преживяваш труден период, но искам да ти помогна. Защо ме отбягваш?

Вал не отговори веднага.

— Обичам те, Андрю. Ти направи за мен повече, колкото всеки друг. Затова най-малкото, което мога сторя за теб, е… да не усложнявам живота ти.

— Какви ги говориш? Това има ли нещо общо с убийството на приятелката ти?

— Не само с тази трагедия.

— С какво друго тогава?

Вал замълча, сетне взе решение.

— Тъкмо си тръгвах. Ела с мен вкъщи.

Трябваше да му покаже детето си. Това бе начинът да му обясни всичко и да разбере дали той я обича.

— Не мога тази вечер. Отивам на летището, ще карам стока в Сейнт Луис. Но мисълта за теб не ми дава покой. Не знам дали това няма да се отрази на работата ми…

— Още една причина да изясним нещата веднага.

— Добре — отговори Андрю и взе телефонната слушалка. — Ще проверя дали някой не би могъл да ме замести.

Той се свърза с Нейтън Палмър, който преди малко се бе върнал от Питсбърг. Нямаше друг свободен пилот, пък и Нейтън настоя да замести Андрю.

— Много ти благодаря, приятелю. Длъжник съм ти. Ще се видим утре — каза Андрю и затвори.

Вал и Андрю не пророниха дума, докато пътуваха към апартамента й. Вал усещаше, че той е ядосан, защото го бе накарала да пренебрегне дълга си и защото крие тайни от него. Но тя не съжаляваше за решението си. Едва когато Андрю видеше Теди, Вал щеше да разбере дали е била права, или е сгрешила в преценката си.

Андрю идваше за пръв път в апартамента й и докато се качваха по стълбите, тя забеляза, че първият шок за него е да види разликата между условията, в които тя живееше, и лукса, с който бе свикнал.

Вал отключи и го покани във всекидневната. Госпожа Фалкони хранеше Теди. Тя се зарадва, като видя Вал в компанията на привлекателен мъж, и се усмихна.

— Добър вечер.

— Това е господин Уинстън, госпожо Фалкони.

Андрю кимна, но погледът му бе прикован в детето.

Вал взе Теди в ръце и се върна при него.

— Дъщеря ми… — каза тихо.

Той не можеше да намери подходящите думи.

— Човекът, за когото си щяла да се омъжиш…

— Бих искала да е негово дете.

— Но…

— Има ли значение кой е бащата?… Още ли искаш да ме представиш на родителите си?

Андрю нервно прокара пръсти през косите си.

Госпожа Фалкони разбра, че предстои кавга, стана от масата, взе чиниите и безшумно отиде в кухнята.

— Виж какво, няма да те лъжа, че съм стъписан — каза той. — Но аз… наистина те обичам, Вал. И няма да престана да те обичам, защото историята не се оказа вълшебна приказка. Дай ми възможност да свикна. И после може би ще изгладим нещата.

— Може би. Но не си сигурен, нали?

Андрю я погледна мрачно, без да отговори.

— Не знам дали това е любовта, която искам — продължи Вал. — Нито дали е най-доброто за дъщеря ми. Любов, в която има нещо за изглаждане и трябва да бъде украсявана, за да се хареса. Любов, която вечно ще трябва да се отбранява срещу подигравките на най-близките ти хора. И аз те обичам, Андрю, но не мога да поискам да направиш такава жертва.

— По дяволите, Вал! Дай ми време!

— Разполагаш с толкова време, колкото пожелаеш! Ако решиш, че държиш на мен, винаги можеш да ме намериш.

Андрю постоя няколко минути, без да промълви и дума, после тръгна към вратата и се обърна да погледне Вал и момиченцето. В очите му блестяха сълзи.

Вратата се затвори зад него и госпожа Фалкони излезе от кухнята.

— Мисля, че ще се върне — тихо каза тя. — Вижда ми се добър човек. И наистина те обича. Сигурна съм, че ще се върне.

* * *

Андрю не се обади през следващите два дни и Вал започна да гледа на постъпката си по друг начин. Бе пазила тайната дълго и после неочаквано му я бе разкрила, без да го подготви.

На третия ден позвъни в офиса на „Атлас Еър“.

— Съжалявам, но господин Уинстън не е тук — отговори секретарката.

— Кога го очаквате?

— Не знам. Не е идвал от няколко дни.

Това я разтревожи. Андрю сигурно беше объркан и обмисляше положението.

— А господин Палмър там ли е?

Нейтън беше най-близкият му приятел, може би щеше ни й даде съвет.

— Явно не сте разбрали. Господин Палмър загина във вторник през нощта.

— Загинал е?

— Самолетът му се разби. Той пое полета на господин Уинстън в последната минута. Казаха, че катастрофата е станала поради грешка на пилота. Господин Палмър е бил уморен. Затова господин Уинстън отсъства…

Вал остави слушалката. Знаеше как се чувства Андрю.

Приятелят му бе загинал по нейна вина!

Разбра, че любовта отново й е отнета.