Джоана Кингсли
Силата на съдбата (18)

Осемнайсета глава

Преди Вал да види Теди, полицаите й казаха, че са намерили дъщеря й и младежа в хотелска стая, където били прекарали няколко часа. Теди признала, че имали интимна връзка. Освен това заявила, че когато се срещнали, вече не била девствена.

Вал не повярва.

— Това не може да е вярно. Тя с едва на…

— Дъщеря ви е на четиринайсет години, а младият мъж на двайсет — прекъсна я полицаят. — Затова той ще бъде съден за изнасилване. Теди е мислела, че обвинението ще бъде оттеглено, ако не й е първият.

Вал остана потресена. Замисли се за изминалите години, опитвайки се да разбере къде е сбъркала. Как не бе забелязала какво става с Теди? Видяла бе, че детето й се превръща в красиво момиче. Теди беше по-висока от връстничките си и изглеждаше шестнайсет-седемнайсетгодишна. Учеше се сравнително добре и имаше приятели — момчета, които я канеха на кино или на сладолед, и момичета, като Деби Суейн, в чийто дом понякога оставаше да пренощува. Но през цялото време Тея явно бе искала да се раздели с детството.

По пътя за Ню Йорк Теди беше намусена и необщителна. Дан Картрайт бе казал на Вал, че няма да остави в лагера дъщеря й. Докато пътуваха, Вал се опита на няколко пъти да започне разговор. Не искаше да обвинява или да наказва Теди, а да я увери, че я разбира.

Но колкото и отстъпчиво и добронамерено да се държеше Вал, Теди седеше, превила рамене, и отказваше да говори. Търпението на Вал се изчерпваше. Прехапа устни, за да не избухне и задълбочи пропастта между двете.

Джес си бе легнала, но стана да ги посрещне.

— Здравей, Теди. Радвам се, че си добре.

— Защо да не съм добре, Джес? През цялото време се чуках. Знаеш ли какво е това, непорочна светице? Нещо страхотно!

— Млъкни! — Вал не можеше повече да сдържа гнева си.

Но Теди продължаваше:

— Разбира се, скъпа майко, ти казваш на света, че жените не трябва да се чукат, докато не се оженят, защото няма да им позволят да бъдат облечени в бяло на сватбата. За теб имат значение само тъпите булчински щуротии. Макар че имаш копеле!

— Достатъчно!

— Да, Джес чу достатъчно. Трябва да пазиш деликатните уши на скъпоценното си ангелче. Да не говорим за деликатната й…

— Престани! — Треперейки от гняв, Вал се приближи до Теди. — Каквото и да мислиш за Джес, смяташ ли, че можеш да се гордееш с държанието си? Ти си още дете, Теди! Фактът, че си била с мъж в леглото, не те прави жена, нито по-добра от сестра ти.

— Сестра? Тя не означава нищо за мен! Тя е едно жалко сираче, което си прибрала! Никога не съм искала тази лигава кучка за сестра.

Вал положи неимоверно усилие да се пребори с гнева.

— Няма да търпя грубостите ти. Веднага се извини на Джес.

— Или?

— Остави я, мамо — намеси се Джес. — Теди е разстроена. Не мога да й се обидя.

— Защо? Аз искам да те обидя — каза Теди. — Мразя те и червата, Джес! Ненавиждам проклетия ти, чист като сняг, непорочен задник…

Вал беше толкова стъписана от злобата, която се изливаше от устата на Теди, че онемя.

— Света Джесика! — продължи Теди. — Най-прекрасното и съвършено момиче в целия шибан свят. Не се обижда, обича всички… дори мен. Дрън-дрън! Щом си толкова страхотна, Света Джес, защо родителите ти не са искали да живеят с теб? И това ли не те обижда?

— Теди! — извика Вал.

Джес сякаш изпадна в шок. Вал изпита инстинктивно желание да я прегърне и утеши, но го потисна, защото знаеше, че това само ще засили злобата на Теди.

— Как може да си толкова жестока, Теди? — тихо помита Вал. — Знаеш, че фактите са съвсем различни. Извини се на Джес, за бога.

Теди стисна устни.

— Кажи й, че съжаляваш! — повтори Вал.

— И още как! — изкрещя Теди. — Кой казва, че това не е истината? От онова, което съм чувала, нито на майка й, нито на баща й им е пукало достатъчно, за да продължат да живеят. Тя допуснала да я убият, а той избрал изхода на страхливеца — затворил се в колата и се нагълтал с отровни газове. И защо? Може би защото държанието на сладката малка госпожица Съвършенство ги е накарало да мислят, че не струват нищо и е по-добре да умрат затова сега ние трябва да търпим тази…

Неочаквано Вал зашлеви Теди. Плесницата прози като изстрел. Веднага съжали. Колкото и предизвикателни да бяха думите, няма нищо по-лошо от това — да удариш детето си.

— Теди… миличка… съжалявам — промълви.

Теди се усмихна накриво, доволна, защото бе доказала, че не е обичана и е станала жертва на любовта на майка си към Джес. Омраза и напрежение изпълва атмосферата.

Най-сетне Теди наруши мълчанието:

— Е, лягам си. Имах адски тежък ден. — И излезе.

Вал затвори очи и по лицето й се застичаха сълзи. Как се бе стигнало дотук? Тя бе положила толкова много усилия да направи живота на Теди по-хубав, по-лесен от своя!

— Всичко ще се оправи, мамо. Съжалявам за случилото се — каза Джес.

— Но защо ти се чувстваш виновна?

— Защото всичко стана заради мен. Теди ме мрази, заради онова, от което присъствието ми тук я е лишило.

— Не си я лишила от нищо, Джес. Напротив, ти й даде много. Жалко, че Теди не е щастлива. Вината не е твоя. Това се дължи на характера и на произхода й. Теди се нуждае от съчувствие.

Джес кимна.

— А ти как се чувстваш? Ще се оправиш ли? — попита.

Отново първо се тревожеше за другите!

— Мисля, че да. Искаш ли да ти направя горещо какао или…

— Не, благодаря. Всичко е наред.

Прегърнаха се и Джес отиде да си легне.

През цялата нощ в съзнанието на Вал отекваха думите, с които се бе опитала да обясни злобата на Теди. „Това се дължи на произхода й.“

Това ли беше причината? Теди бе създадена с насилие, а не с любов. Дали този факт бе белязал душата й и я бе направил неспособна да обича?

Вал остана вкъщи цяла седмица, защото се страхуваше, че Теди отново ще избяга. Бе решила, че дъщеря й се нуждае от особено внимание. Но общуването между тях беше невъзможно. Всеки опит на Вал да изрази обич и загриженост мигновено вбесяваше Теди. Когато Вал повдигна деликатния въпрос дали Теди знае достатъчно, за да използва противозачатъчни средства, дъщеря й се възползва от възможността да я дразни.

— Защо се тревожиш, че може да забременея? Ще имам копеле като теб.

В края на седмицата Вал намери лагер във Върмонг, където приеха Теди за лятото. Там работеха психолози, които се занимаваха с „проблемните подрастващи“. Таксата беше десет пъти по-голяма, отколкото в Поконо, но тя беше готова да плати всичко, за да излекува дъщеря си от обидата, огорчението и омразата.

Вал се върна на работа, но не можеше да се съсредоточи. Ако не беше детето й, тя никога нямаше да изпита потребност да успее… А именно успехът ги бе отчуждил.

Имаше жени, които отглеждаха децата си сами, без да изгубят любовта им. Защо Теди беше различна? Вал най-много се измъчваше от вероятността Теди да е нещастна не защото не е желана, а заради липсата на майчина всеотдайност. Питаше се дали наистина не обича Теди по-малко заради баща й…

* * *

Телефонът иззвъня по време на съвещанието, посветено на новата идея за реклама на списанието — конкурс за есе на тема „Сватбата на мечтите ми“, с награда двайсет хиляди долара.

— Пат, мисля, че ти казах да не ме безпокоиш по време на съвещание — рече Вал.

— Знам, Вал. Съжалявам. Но господинът казва, че шеф на голяма хотелска верига и трябва да говори лично с теб за уговарянето на важно обвързване. Стори ми се, че си заслужава да…

— Как се представи?

— Господин Уелстрьом.

От запознанството им бяха изминали две седмици. Вал така и не му се бе обадила, за да обясни защо не е останала за вечеря или да се извини. Той също не я бе потърсил. Сега тя се развълнува, като чу, че Алън иска да говори с нея.

Помоли останалите да продължат съвещанието, отиде в стаята до кабинета си, вдигна слушалката и закачливо каза:

— Вал Къмингс. С кой господин Уелстрьом имам удоволствието да разговарям?

— Онзи, когото излъга с вечерята.

— Алън, съжалявам, но точно преди да дойдеш…

— Знам какво се е случило, Вал. Когато отидох в бунгалото и не те намерих, се обадих на полицията и разбрах, че са открили дъщеря ти.

Вал не каза нищо. Няколко пъти бе вдигала слушалката, но не бе събрала сили да му позвъни. Съчувствените забележки за тревогите с децата и за цената, която е заплатила за успеха си, загатваха, че има семейство. Беше твърде привлекателен, за да не се е оженил досега.

Мълчанието се проточи. Накрая тя рече:

— Казал си на секретарката ми, че искаш я рекламираш…

— Не съвсем. Казах, че съм собственик на голяма хотелска верига и искам да говоря с теб за дългосрочно обвързване.

— Мислиш, че деловите хотели „Фестивал Ин“ ще се харесат на младоженците?

— Чакай малко, Вал. И ти стигаш до погрешен извод като секретарката си. Не съм казал, че обвързването се отнася до рекламата.

Идва тогава тя разбра какво има предвид Алън. И колкото и да го харесваше, се уплаши, като го чу да говори така.

— Алън, много ми беше приятно да бъдем заедно…

— И на мен.

— Но мисля, че ще бъде грешка, ако…

— Вал, не всеки ден стават чудеса! Още щом те погледнах, осъзнах, че не съм виждал и няма да видя по-красива жена от теб!

Как копнееше да чуе тези думи!

— Може и да съм изтълкувал погрешно „симптомите“ — продължи Алън, — но мисля, че не бях единственият, който почувства нещо особено. Ето защо, каквото и да има в живота ни, ми се струва, че и двамата ще направим голяма глупост, ако не…

— Имаш деца, нали? — прекъсна го Вал.

— Две. Момче и момиче.

— Тогава…

— От три години не живея със съпругата си, Вал.

— Но не си разведен.

— Ще ти обясня, но не сега. Позволи ми да те видя отново. Нека да разберем дали само сме си въобразили, че в атмосферата се носи вълшебство! Ти вярваш във вълшебства, нали? Чел съм списанието ти и знам, че искаш читателите ти…

— Да. Вярвам във вълшебства.

Алън се обаждаше от Лос Анджелис, където планираше построяването на два нови хотела и щеше да остане там няколко дни.

— Ще се върна в петък. Ще вечеряме ли заедно?

Вал отговори, че ще бъде готова в осем, и му даде домашния си телефон. После, преди да си кажат довиждане, добави:

— Алън… радвам се, че вярваш в чудеса.

Когато се върна на съвещанието, забеляза, че всички я гледат с любопитство. Не можеше да направи нищо, за да скрие вълнението си.

— Какво мислиш, Вал? — попита Кони Маркантонио, която вече се бе омъжила за годеника си.

— За кое?

— Как да определим победителя в конкурса за есе?

— Вълшебство — веднага отговори Вал. — Сватбата на мечтите трябва да е описана като мигове на вълшебство.

* * *

В петък вечерта Алън й се обади вкъщи.

— Имаш ли нещо против, ако не дойда да те вземи лично? Ще изпратя кола.

Вал се досети, че той има работа.

— Добре. Но мога да взема такси…

— Каляската ми ще бъде на твое разположение.

— Струва ми се, че трябва да обуя кристални пантофки.

— Е, не се престаравай.

— Къде ще се срещнем?

— Това е част от изненадата.

Точно в осем портиерът позвъни по домофона и й каза, че я чака кола.

— Изглеждаш страхотно! — възкликна Джес, когато Вал отиде в стаята й да й каже довиждане. — С кого ще излизаш?

— С един човек от хотелиерския бизнес…

— Явно не е кой да е.

Вал се усмихна.

— Ще видим…

— И не прави нищо, което аз не бих направила.

Забележката беше по повод гневния изблик на Теди.

После Вал бе разговаряла с Джес, за да разбере дали и тя не крие тайни. В думите на Теди имаше истина, макар да бяха формулирани грубо и жестоко. Джес наистина беше твърде добродушна. Дълбоко в душата си се смяташе за виновна за случилото се с родителите й и затова не можеше да си позволи да сгреши, страхувайки се, че това може да доведе до още едно ужасно наказание. Беше красиво момиче, но вечер си стоеше вкъщи и четеше книги или гледаше телевизия, макар често да я канеха на срещи.

— Предпочитам да не излизам — казваше тя, — освен ако не съм сигурна, че ще прекарам вечерта с някой, чиито компания наистина ще ми хареса. Интересните момчета не се срещат често, мамо. И ти го знаеш.

Но тази вечер Джес усети, че Вал ще излиза с мъж, когото смята за различен от другите.

На улицата чакаше лимузина. Шофьорът слезе и отвори вратата. Вал не попита къде отиват, защото знаеше, че Алън иска да я изненада. Автомобилът прекоси центъра на града и се насочи към Ийст Ривър, където имаше пристанище за яхти. Спряха и шофьорът отново отвори вратата на Вал.

— Господин Уелстрьом ви чака на пристанището.

Алън беше облечен в бял памучен панталон и тъмносиня риза. Вятърът развяваше косите му. Лицето му имаше слънчев загар. Беше по-привлекателен, отколкото го помнеше.

Протегна ръце към нея.

— Чудесно е, че отново те виждам, Вал.

— Щастлива съм, че съм тук.

Алън я поведе към кея.

— Благодаря ти, че дойде. Допреди малко имах работа с инженерите. Някои изоставени складове може да бъдат превърнати в хотели и искам да ги видя от реката.

Спря пред бяла яхта на име „Танцуваща по вълните“.

В съзнанието на Вал нахлуха спомени…

Изражението й озадачи Алън.

— Не обичаш ли яхтите? Мислех, че ще е приятно да вечеряме на борда, но ако страдаш от морска болест…

— Не. Всичко е наред. Идеята е чудесна.

Алън застана зад щурвала и яхтата потегли на юг, към голямото нюйоркско пристанище. Августовската жега в града отстъпи място на свеж летен ветрец. Пред тях се издигаше Статуята на свободата.

Вал не бе виждала града оттук. Гледката беше прекрасна. Хвана Алън за ръката. Стояха безмълвни. Думите бяха излишни.

После Алън извика един от членовете на екипажа, за да поеме управлението на яхтата, и заведе Вал в каютата, където имаше масичка, наредена за вечеря. През остъклените врати се виждаха светлините на града.

Стюардът сервира вечеря, вкусна и изискана като в най-добрите ресторанти — студена супа от моркови с къри, парена сьомга, зелена салата, торта с ягоди и бяло вино. Вал и Алън разговаряха безспир. Тя разказа как е дошла в Ню Йорк, как е започнала да издава списанието си, но скри, че има две дъщери, без да се е омъжвала. А Алън бе израснал в малкия хотел на родителите си, участвал бе в Корейската война, служил във флотата. Накрая изпълни молбата й да разкаже за семейството си.

Запознал се със съпругата си Стефани, когато преди девет години започнал да създава хотелската верига. Тя била архитект, проектирала първите „Фестивал Ин“ и двамата прекарвали много време заедно.

— Веригата се разрасна толкова бързо, че нямах време за жени. А може би те нямаха време за мъж, който непрекъснато пътува и търси подходящи места за хотели. Но Стефани се появяваше на същите места, където бях и аз, и постепенно се сближихме. Тя познаваше работата ми и нямаше нищо против, че често отсъствам. Взех това за любов. Оженихме се и Стефани поиска да има деца веднага, за да й правели компания. Бракът не потръгна от самото начало, но човек продължава да се опитва и да вярва, че нещата ще се оправят. Накрая обаче и двамата трябваше да признаем, че нищо не става. Останахме приятели. Тя взе децата и, слава богу, е чудесна майка. Не искахме да преживяваме неприятностите около развода, освен ако няма причина. — Алън се вгледа в лицето на Вал и докосна ръката й. — Но мисля, че сега имам причина.

Думите му я изплашиха. Сърцето й заби лудо.

— Не се познаваме добре, Алън — каза бавно, — но… чувствам…

— Продължавай.

— Чувствам, че имаме бъдеще.

— Само това ли?

— Не ми беше лесно да го кажа. Има по-важни неща, отколкото да се грижа за себе си.

— Дъщеря ти?

— Тя трябва да знае, че е на първо място.

— Разбирам те. Ще бъда доволен, колкото и време да й отделяш.

Вал се наведе към него, протегна ръка и го погали по лицето.

— Ти си добър човек, Алън.

— Ти ме караш да показвам най-доброто от себе си.

Той я притисна до гърдите си и я целуна страстно.

— Алън — прошепна тя.

— Какво?

— Изгарям от нетърпение… да започнем бъдещето.

Привлече го към себе си и нетърпеливо се отдадоха на страстта си. Копнееха по-скоро да получат онова, което бе липсвало в живота им. Вал почувства, че всичко, което й се бе случило, бе предопределено от съдбата да ги събере.

— Да — каза тя, когато първите вълни на удоволствието стихнаха. — Имаме чудесно бъдеще.