Джилиън Грей
Дъщеря на греха (8)

7.

Лондон, Англия, 1960 г.

Откъм масата с изглед към пистата за конни надбягвания в Уайтхол, Уим чу силен и мелодичен смях. Би познал този звук навсякъде. Огледа се и видя жената, чийто глас като мелодия се бе запечатал в паметта му от последната им среща преди три години.

Катлин Шеридан стоеше на пет-шест метра от него. С типичен за една американка жест тя свали шапката си с широка периферия и нададе радостен вик. Очевидно Авалон, конят, който току-що бе спечелил в четвъртото надбягване с повече от три дължини, бе нейният победител.

Тия проследи погледа му и отпусна ръка върху неговата. Натискът бе толкова лек, че едва ли някой би забелязал. Уим неохотно откъсна поглед от младата жена, която продължаваше да се смее.

— Не ми казвай, че познаваш онова ужасно създание — рече Тия. — Очевидно е американка. Те всички са толкова шумни и вулгарни.

Уим пренебрегна обидата — ако реагира, щеше да предизвика излишен спор — и си призна, че наистина я познава. Изправи се със спокойна усмивка и улови ръката й, за да я накара да стане.

— И ти си напълно права. Тя е американка. Актриса също като теб. Ела, ще ви запозная.

Тънките вежди на Тия се смръщиха недоволно и тя издърпа ръката си.

— Не, благодаря ти, скъпи. Нямам никакво желание да се запознавам с някоя толкова недодялана и шумна личност. Очевидно е жена без произход. Къде си я срещнал? Надявам се, че не си се движил сред хора като нея, докато беше в Калифорния.

Въздишката на Уим бе доста красноречива, но лицето му не издаваше нищо от раздразнението, което изпитваше. Преди четири години бе заминал за Щатите, за да изучава кинорежисура в университета в Южна Калифорния. Прекара две години там и в допълнение към курсовете, които бе посещавал, той посвети доста време на гледането на филми. Наблюдаваше новите техники, изучаваше новостите, внедрявани от американските филмови компании, вслушваше се в мнението на критиката и отбелязваше предпочитанията и възторзите на публиката. Учеше и израстваше професионално, но в същото време завързваше и нови приятелства. Катлин Шеридан бе една от онези хора, които бе започнал да харесва и да им се възхищава.

— Тя е многообещаваща млада актриса, Тия, а и моя много добра приятелка. Посветила се е на изкуството си. Но щом не желаеш, няма да те запознавам с нея. — Наведе се и леко я целуна по бузата. — Ако ме извиниш, смятам да я поздравя с добре дошла в Англия.

В очите на Тия проблесна раздразнение, но тя не каза нищо, махна с ръка, седна отново на стола си и насочи вниманието си към следващото надбягване.

Две минути по-късно Уим си проправи път през тълпата от запалянковци и потупа красивата американка по рамото.

— Катлин?

Дългите й червеникавокестеняви къдрици се люшнаха, когато се завъртя на високите си тънки токчета. Актрисата извика радостно, обви ръце около врата му и го привлече към гърдите си в гореща прегръдка.

— О, Уим, скъпи, спомням си този копринен глас. Винаги ме е карал да изтръпвам — добави тя в ухото му. После отстъпи назад, взе ръцете му своите, а блестящите й зелени очи заискриха като изумрудени звезди.

Тя е невероятно красива, помисли си Уим не за пръв път. Мнозина я сравняваха с Рита Хейуърт, но Уим смяташе, че красотата й е много по-необикновена. Може би се дължеше на нейната жизненост, жаждата й за живот и постоянно бликащия й смях. Те й придаваха онази особена магия, която я отличаваше от останалите й колежки.

— Бих те попитал как си, скъпа моя, но само като те погледна, виждам, че не е необходимо. Ти си по-красива отвсякога. Очевидно съдбата е била благосклонна към теб.

Тя погледна през рамо с извинителна усмивка към четиримата си придружители, хвана го подръка и го поведе на няколко метра от масата, за да могат да си поговорят на спокойствие.

— О, Уим, скъпи, съдбата наистина е изключително благосклонна към мен. Всъщност едва ли бих могла да бъда по-щастлива. Чу ли, че се омъжих? Преди три месеца на двамата със Саб ни се роди син. Той е най-прекрасното дете на света. Изглежда също като онези херувимчета, от чиито малки пениси извира вода във фонтаните на родния град на моя съпруг — Брюксел, който е прочут с тях. — Отново се разнесе ромолящият й смях. — Предполагам, всяка майка е убедена, че детето и е истинско чудо, но съм сигурна, че преценявам моя малък Тини съвсем обективно.

Уим тихо се засмя.

— Напълно съм сигурен, че той е необикновено красив. Също като майка си.

Катлин се изчерви и Уим си спомни пълната й липса на суетност, нещо, което го бе привлякло към нея още от първата им среща.

— Наистина ли се казва Тини?

— О, не. Саб мрази галените имена. Всъщност името му е Саб Етиен Франсоа Делонжи IV. Твърде дълго за такова малко момченце, не мислиш ли? Така че Саб се съгласи да го нарича Етиен, а аз, разбира се, го съкратих на Тини.

— Звучи ми напълно разумно — рече Уим, а погледът му омекна, което рядко се случваше. — Той е щастлив мъж, този Саб. — Катлин отново се изчерви и той побърза да смени темата. — От вълнението ти разбирам, че днес си имала успешен ден на залаганията.

— Така е и това е още по-удивително, защото не разбирам нищо от коне. Саб е малко раздразнен от успеха ми. Той проучи внимателно родословното дърво на всеки кон, направи математически изчисления, а аз просто си избирах кон по името. Спечелих и в четирите надбягвания.

— И къде е този твой съпруг? — озърна се Уим. — Бих искал да се запозная с него.

Отново прокънтя нейният великолепен смях.

— Мисля, че се цупи. Отиде до клуба, за да пийне нещо и да успокои нервите си. Но ела с мен. Ще те представя на останалите си приятели. — Наведе се към него и продължи с нисък глас: — Честно казано, те са дяволски скучни, но всичките са благородници също като Саб, а и по една или друга линия са свързани с роднински връзки. Затова се налага да се преструвам, че съм възхитена от всеки един от тях. Миналата вечер споделих със Саб, че не вярвах много в таланта си на актриса, докато не се запознах със семейството му и не успях да ги убедя, че наистина ги харесвам.

— И какво каза той на откровението ти? — попита Уим, очарован от нея, така както беше, когато двамата бяха в Щатите.

— О, стори му се забавно, но той е много лоялен към благородническата си класа и към отговорностите, които произтичат от положението му. Мисля, че бракът му с мен е единственият му изблик на неподчинение.

С периферното си зрение Уим забеляза, че Тия им хвърля убийствени погледи, и макар че се направи, че не забелязва гнева й, това очевидно не убягна от вниманието на Катлин.

— О, Господи, та това е Тия Барлоу, нали? Знаеш ли, тя е по-красива отколкото на екрана. Не вярвах, че е възможно. Може би онези злобни искри в погледа й, й придават допълнително очарование. — Закри устата си с ръка, наведе се към него, за да скрие лицето си, и се изкиска: — Виждам, че както винаги не понася да изпуска онова, което е нейно, дори за кратко. Мили Боже, скъпи, тя не знае за нас, нали?

— Знае само, че сме се запознали, докато учех в Щатите.

— Е, явно това е достатъчно, за да я ядоса. Може би трябва да се върнеш при нея, а по-късно ще си поприказваме.

— Абсолютно не съм съгласен — заяви Уим. — Представи ме на роднините на съпруга си. Искам да науча всичко за кариерата ти, за брака ти, за малкия ти син. Между другото, взе ли името на съпруга си?

— Сега съм графиня Делонжи. Не е ли смешно? Аз с титла! Разбира се, заради кариерата си продължавам да съм Катлин Шеридан. Майката на Саб щеше да получи апоплектичен удар при мисълта, че мога да изпиша името Делонжи на екрана. Всъщност, ако зависеше от тях, нямаше да ми бъде позволено да продължа да играя. Слава Богу, че Саб ме разбира.

Преди Уим да отговори, Катлин улови ръката му и го поведе към масата, за да го запознае с роднините на съпруга си.

— Господа, искам да ви представя един мой стар приятел — Уим Монтклеър. Преди години двамата с Уим следвахме в университета в Калифорния, а той вече си е извоювал име в индустрията, която създава магията на екрана. Той е продуцент, за който с удоволствие бих работила.

Уим размени любезности с четиримата господа, а след това се извини и се върна на масата си.

— Може би ще мога да заведа теб и съпруга ти на вечеря, докато сте в Англия, Катлин — каза й той, преди да си тръгне.

— Боя се, че няма да може, скъпи. Довечера Саб трябва да излети за континента. Работа. Той дойде само за почивните дни, за да ме зарадва.

— Ами ти? Ще останеш ли по-дълго в Лондон?

— Още една седмица. Аз съчетавам удоволствието с работата. Да харча богатството на съпруга си, е само част от изявите ми в обществото. Трябва да рекламирам и последния си филм. Следващата събота заминавам за Кан. Ти ще ходиш ли?

— Със сигурност, но може би докато си тук, ще можем да вечеряме заедно някой път. Ако, разбира се, твоят съпруг не възразява. Тия ще бъде с нас, така че не мисля, че би било неблагоприлично.

Отново се разнесе жизнерадостният смях на Катлин.

— Скъпи, само да те гледам, е неблагоприлично. Ти все още си най-прекрасният мъж, когото съм срещала.

Уим се засмя — дълбок, гърлен смях, който оценяваше по достойнство кокетната й забележка. Знаеше, че тя се забавлява, но това бе част от обаянието на Катлин Шеридан Делонжи.

— Това „не“ ли означава?

— Това, мой най-скъпи приятелю, определено означава „да“. Може вече и да съм една стара омъжена жена, но все още не съм се отказала да си фантазирам. — Наклони глава на една страна. — Не мисля, че брачните ми клетви могат да възпрат някои страстни фантазии… или спомени.

— А, надявам се, че не. Понякога спомените са най-сладките дарове, които животът ни поднася. — Целуна я по челото й и се усмихна с нежност. — Къде си отседнала? Утре ще ти се обадя.

Докато на следващия ден Катлин очакваше обаждането на Уим, свита уютно на дългия диван, спомените я пренесоха няколко години назад в Калифорния, когато за пръв път се срещна с талантливия продуцент.

Тя го беше виждала няколко пъти в студентското градче — и кой не беше? Всяка студентка, която познаваше, говореше за ослепителния англичанин, току-що появил се в университета. Двамата посещаваха някои общи класове и съдейки по тъмната му, завладяваща красота, Катлин реши, че е начинаещ актьор като самата нея. Той рядко говореше по време на занятията, макар че си водеше старателно записки. Няколко от приятелките й се опитаха да го включат в някои общи мероприятия, но той винаги намираше любезни предлози, за да откаже. Самата Катлин се бе опитала два пъти да го покани. Първият семестър беше към края си, когато един от техните професори пръв привлече вниманието на студентите към тихия чужденец, разбивайки на пух и прах предположението й, че и той иска да стане актьор като самата нея.

— Преди няколко дни помолих един от нашите студенти да прегледа някои от сценариите, върху които работите. — Професор Клайн бе успял автор с няколко добри сценария зад гърба си и думите му бяха посрещнати с изненада. Елегантният дребен мъж се засмя, когато в класната стая се надигна шум. — А, изглежда, че успях да възбудя любопитството ви. Добре! Добре! Напрежение! Това е една от тайните на успеха. Съгласен ли сте с мен, господин Монтклеър?

Всички погледи се насочиха към високия, загадъчен чужденец, който само леко се усмихна, преди да сведе глава.

Тридесет и две лица се извърнаха с очакване към професор Клайн, когато той продължи с обясненията си:

— Господин Монтклеър е от Англия, както навярно вече сте се досетили по изговора му. Това, обаче, което не знаете, е, че той вече е известен продуцент в Европа. За три години е продуцирал вече шест филма. Тия Барлоу участва в четири от тях, а знам, че всички сте запознати с работата й. Убеден съм, че господин Монтклеър може би някой път ще сподели с нас повече за успеха си, но днес бих искал да го помоля да ни даде кратка оценка на четирите сценария, които му дадох да прегледа през почивните дни. Госпожи и господа, давам думата на Уим Монтклеър.

Уим зае мястото на професора зад катедрата и Катлин забеляза как всички присъстващи, без изключение, се наведоха напред, нетърпеливи да чуят мъжа, работил с една от най-нашумелите в последно време филмови звезди.

Той обсъди сценариите, които беше прочел. Забележките му бяха кратки и точни, ласкателни в по-голямата си част, дори и когато отправяше по някоя отрицателна критика. На няколко пъти предизвика смях с остроумието си и Катлин бе омагьосана и запленена… докато не стигна до последния сценарий.

Той вдигна ръкописа и го размаха над главата си.

— Както вече казах, първите три проекта са многообещаващи, дори в някои от тях има блестящи попадения. Този обаче е най-посредственият. В най-лошия случай е просто пародия. Да, думите ми убягват, както и на автора на този… този несполучлив опит за „творчество“. Длъжен съм да кажа, че авторът на „Лудост“ е изгубил ценно време — своето и на професор Клайн. — В стаята се понесе възбуден шепот, а Катлин почувства как страните й пламват от унижение и гняв, защото ръкописът, за който той говореше, беше нейният. Уим Монтклеър вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Моля ви, разберете, това е просто едно мнение. Дошъл съм тук, за да се уча, също както и вие. Все пак професор Клайн беше прав, когато ви каза, че вече имам опит със сценариите, които трябва да оживеят в някой филм на екрана.

— В такъв случай защо не ни кажете какво прави този сценарий толкова непригоден — извика един студент от първия ред.

През следващите десет минути Уим направи дисекция на работата на Катлин, нарязвайки я толкова изкусно на части, та Катлин се съмняваше, че отново ще може да държи главата си изправена. Но накрая той й протегна маслиновата клонка, която сложи началото на приятелството им.

— А сега, след като унищожих напълно литературните напъни на един от колегите си, позволете ми да добавя следното. Нито една критика не е ценна, ако не предлага конструктивна алтернатива. Разсъдете сами кое е конструктивното в разгромяващата критика, на която току-що подложих този млад автор. Аз не съм актьор. Нито пък съм сценарист. Аз съм продуцент. Моята работа е да откривам таланти. През последните няколко години открих няколко книги и сценарии, които ми спечелиха награди. До днес вниманието ми бе съсредоточено да откривам това, което е подходящо за таланта на моя делови партньор госпожица Тия Барлоу. Чак след като дойдох в Калифорния, разбрах, че откриването на млади таланти е жизненоважна част от успешното бъдеще на един продуцент. Заради това се записах в курсове по кинематография, актьорско майсторство, сценарий и прочее. Исках да разбера какво отличава истинския гений от посредствеността и открих, че няма никаква тайна. Някои просто са се родили с дарба, а други не са. Но талантът трябва да бъде целенасочен. Авторът на този ръкопис е един от онези редки таланти, които би трябвало да се концентрират върху актьорската си дарба. Може би тя посещава този курс поради същата причина като мен — да получи по-цялостна картина за филмовото изкуство, но… — Спря за миг и погледът му обходи стаята, докато я видя, седнала на най-задния ред. Последните му думи бяха отправени директно към нея: — Убеден съм, че младата дама, написала сценария, просто губи ценно време в този курс. Имал съм случаи няколко пъти да наблюдавам играта й и съм сигурен, че тя притежава рядък драматичен талант.

През следващите петнадесет минути към младия мъж на подиума бяха отправени множество въпроси, но Катлин почти не чу нищо от казаното. Вместо това последните му думи непрекъснато отекваха в съзнанието й, обливаше я топлина, която я караше да се чувства като замаяна. Веднага щом часът свърши, тя събра книгите си и зачака зад вратата Уим Монтклеър да се сбогува с професор Клайн и да отговори на последните въпроси на студентите.

— Господин Монтклеър! — извика тя ненужно високо и почувства как лицето й пламна от смущение, когато той рязко спря.

— Съжалявам, не исках да ви стресна. Просто исках да ви благодаря. Е, всъщност ми се искаше да ви удуша, задето така разгромихте ръкописа ми. А след това ме обзе желание да ви разцелувам, заради възхвалата ви на моите артистични способности.

Устните му се извиха в усмивка, а тъмните му очи развеселено блеснаха.

— В такъв случай да забравим за удушаването и да се заемем с целувките.

Двамата прекараха следобеда в разговори, а след това отидоха в апартамента му и се любиха.

Уим беше чувствен, надарен любовник, а когато той се отдръпна от нея, Катлин осъзна, че за пръв път бе преживяла екстаз, за какъвто не бе и сънувала.

— Мисля, че мога да се влюбя в теб, Уим Монтклеър — прошепна тя в притъмнялата стая.

— Недей — отвърна той.

Последва дълго мълчание. Катлин се опитваше да се пребори с болката и мисълта, че двамата се бяха запознали едва същия ден.

Уим се протегна към лампата. Стаята се заля в ярка светлина и тя примигна бързо, за да спре напиращите в очите й сълзи.

— Не искам да те нараня. Ти си жена, която всеки мъж би желал да обича, Катлин — нежно рече той.

— Но… Защо винаги има „но“?

Той се подпря на лакът, целуна я по челото и избърса една сълза, изплъзнала се изпод миглите й.

— В живота ти няма винаги да има „но“, Катлин. Един ден ще срещнеш подходящия мъж и тогава ще се радваш, че не сме се запознали в подходящ момент.

— Защо моментът да не е подходящ, Уим? — попита тя, наранена от нежното му съчувствие и опитвайки се да приеме опитите му да бъде мил с нея.

Той не отговори, а отметна един кичур от веждите й, мърморейки колко е красива.

— Влюбен си в някоя друга, нали? — попита след известно време Катлин.

— Да — дойде простият отговор.

Катлин почувства, че не може да остане нито миг повече. Осъзна, че се бе държала като глупачка, и припряно скочи от леглото. Грабна от пода първата й попаднала дреха, която се оказа ризата му, и бързо я навлече. Завърза здраво краищата й на кръста си и изскочи от стаята. Отиде в банята, затръшна вратата зад себе си, но почти веднага я отвори. Отговорът на въпроса й, който не би се осмелила да зададе само миг преди това, изпъкна в съзнанието й с внезапна яснота в мига, в който вратата се захлопна шумно зад нея. Прекоси коридора, скръсти ръце пред гърдите си, а очите й гневно заискриха:

— Тя е Тия Барлоу, нали? О, Господи, каква глупачка съм! Как, по дяволите, можех да си помисля и за миг, че би могъл да ме обичаш, когато тя… — Думите й заглъхнаха и тя се отпусна нещастно на леглото с гръб към него.

Уим вече бе станал и обул панталоните си, когато тя отново се извърна с лице към него. Погледите им се срещнаха — нейният мрачен и наранен, а неговият преценяващ.

— Не, Катлин, не съм влюбен в Тия Барлоу.

— Тогава коя е тя? — нещастно попита младата жена.

Той поклати глава.

— Това няма значение, а дори и да имаше, не бих могъл да ти кажа.

— Защо не? — попита Катлин, вирна брадичка и в зелените й очи предизвикателно блеснаха. — Какво смяташ, че ще направя? Ще отида, за да й издера очите? Наистина вече съм доста пораснала за подобни изстъпления.

Смехът му я обиди и дори когато той заобиколи леглото и я притегли в прегръдките си, тя остана скована и враждебна.

— Не съм влюбен в Тия — повтори Уим, — но аз й принадлежа така, както животните в цирка принадлежат на дресьора си. Тя не знае за жената, която обичам. Ако узнае, ще унищожи и двама ни.

— О — промълви Катлин и почувства как гневът й се стопява, изместен от съжаление. Протегна ръка и погали косата му. — Горкият Уим.

Той взе ръцете й в своите и я притегли обратно към леглото.

— Нека се любим още веднъж, Катлин. Искам те.

— За колко дълго?

— Искам да бъдеш моя любовница, докато се върна в Англия. А моя приятелка — завинаги. Ти си много специален човек, Катлин Шеридан.

— Сигурно е така — прошепна тя, — след като сподели с мен толкова важна тайна.

Телефонът иззвъня и прекъсна сладко-горчивите спомени на Катлин.

— Аз ще вдигна — извика тя на бавачката на сина си.

Лицето й разцъфна в усмивка, когато позна гласа на Уим, но тя бързо се стопи, докато той обясняваше, че се налага да оттегли поканата си за вечеря.

Засипа я с порой от извинения, но тя го прекъсна:

— Заради Тия, нали?

Този път Уим избегна отговора, който и двамата знаеха.

— Както и да е, следващата седмица ще бъда в Кан. Ще си освободиш ли една вечер за мен?

За миг се изкуши да му откаже, но двамата с Уим бяха прекарали толкова много дълги вечери в Калифорния, а и тя знаеше по-голямата част от историята за отдадеността му към ревнивата и злобна жена. Сърцето й мигом омекна.

— Разбира се.

— Къде ще отседнеш? Ще ти се обадя веднага щом пристигна.

Двамата поговориха още няколко минути, а след това прекъснаха връзката. Катлин остана да седи дълго със слушалката в ръка, замислена за своя приятел. Какво се бе случило с жената, която й бе казал, че обича? Дали Тия бе намерила начин да разруши връзката им? Може би ще, й каже, когато се срещнат в Кан. После веждите й се смръщиха, когато се запита дали е възможно Тия да не придружава Уим в Кан.

Следващия вторник Уим пристигна сам в Кан. Обади се на Катлин в апартамента й и се уговори с нея да се срещнат за вечеря в девет часа същата вечер.

Сякаш времето се е върнало назад, помисли си Уим, докато седеше срещу нея в малкия частен салон на ресторанта. Въпреки че Катлин носеше пръстен с огромен диамант и масивна халка на безименния пръст на лявата си ръка, а гърдите й бяха по-налети в резултат на скорошното й майчинство, тя не изглеждаше по-стара от деня, в който го изпрати на летището в Лос Анжелис преди повече от две години.

— Сякаш беше едва вчера, когато се сбогувахме в Калифорния — рече той. — А ето ни сега — вечеряме във Франция.

Катлин се пресегна през масата и покри ръката му със своята.

— Радвам се, че имахме тази възможност да се срещнем. Специалните приятели са нещо много рядко и ценно, скъпи Уим. Не искам да вярвам, че никога вече няма да можем да седим заедно и да разговаряме.

Думите й го накараха леко да се намръщи.

— Имаш предвид Тия.

— Да — призна тя, стисна нежно пръстите му, дръпна ръката си я отпусна в скута си. — Но нямах право. Надявах се само нещата да са станали по-добри за теб. Какво стана с тайната ти любов? Тя все още ли е на дневен ред?

При тези думи Уим се усмихна.

— О, да. Възнамеряваме да се оженим след няколко години.

— Макар че, разбира се, Тия няма никаква представа за това — предположи Катлин.

— Абсолютно никаква!

Двамата се засмяха.

— И защо прочутата госпожица Барлоу не е тук, в Кан, с теб? Мислех, че ще покаже ослепителната си красота из целия град.

— О, ще дойде, но не по-рано от четвъртък. А какво става със Саб? Той ще присъства ли на фестивала?

— За Бога, не! Едно нещо е да е женен за актриса, но съвсем друго е да позволи да го видят тук с мен.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — заключи Уим. — Можеше да бъде неумолим като принц Рение. Според слуховете принцеса Грейс искала един ден да се върне на екрана, но той бил категорично против.

— Напълно си прав. Аз имам най-хубавото от двата свята.

Докато се хранеха, двамата разговаряха за продукциите, в които бяха участвали след раздялата им, а после Уим я попита за бъдещите й планове.

— Нищо конкретно — отвърна Катлин. — Агентът ми обсъжда някои възможности, които могат да бъдат изгодни за мен, но все още няма нищо определено. — Сви нехайно рамене. — Всъщност така е по-добре. Аз не бързам. Паузата в работата ще ми даде възможност да остана в Брюксел със Саб и Тини поне още няколко седмици.

— Е, в такъв случай едва ли би се заинтересувала от филма, който смятам да снимам в Египет?

Очите на Катлин светнаха от вълнение и Уим се засмя на внезапното превъплъщение на тази зряла жена в немирно дете.

— Роля в един от твоите филми, Уим! Бих дала и дясната си ръка за подобен шанс и ти отлично го знаеш!

— Не е обикновена роля, скъпа моя. Предлагам ти главната роля, а това ще бъде първият ми филм, който ще представя в Щатите.

— Нима Тия няма да играе главната роля в толкова важен филм? — невярващо възкликна Катлин.

— Тия има прекалено английско излъчване. Спорихме дълго относно този филм. Накрая тя нямаше друг избор, освен да се предаде. Заплаших я, че ще разваля нашето съдружие и ще започна сам.

— А щеше ли наистина да го направиш, ако не бе отстъпила? — тихо попита събеседничката му.

— Вероятно не — откровено призна Уим, както не би го сторил пред никой друг човек на света. — Но аз блъфирах, а тя се хвана. Освен това ролята не е за нея. Образът е на невинно и младо момиче. В момента Тия минава четиридесетте и макар че предпочита да умре, отколкото да го признае, вече не може да си позволи да играе някои роли. Все пак е достатъчно умна, за да знае кога да се оттегли.

— Но каза ли й, че смяташ да предложиш ролята на мен? — попита Катлин. — Очевидно никак не беше във възторг от срещата ни миналата седмица в Лондон.

— Тогава поговорихме. Разказах й за нашата връзка. — Очите му развеселено блеснаха, а чувствените му устни се разтеглиха в широка извинителна усмивка. — Е, по-голямата част. Разбира се, премълчах някои подробности. Мисля, че няма нищо против. Дори ме помоли да я придружа на прожекцията на последния ти филм през миналия уикенд. Ти наистина беше чудесна. Тия заяви, че си наелектризираща.

— О, Уим, благодаря ти и моля те, предай й моите благодарности. Макар че не я одобрявам за някои неща — ти знаеш за кои, — аз все пак уважавам работата й и много ценя мнението й.

— Тя всъщност не е чак толкова лош човек, Кат. Има психично отклонение, както може би и аз, в противен случай не бих й позволил да ме контролира по начина, по който го прави. Предполагам, че в известно отношение и двамата сме за съжаление.

Очите на Катлин се присвиха леко и тя призна, че никога не е разбирала защо той позволява на Тия да го манипулира по този начин. Обаче зърна сенките в очите му, които толкова често бе виждала в миналото, и сви рамене.

— О, по дяволите, май не мога да престана да си пъхам носа в твоите работи, нали? Но не ми обръщай внимание. Когато си готов, ти сам ще скъсаш връзките.

— Мисля, че бракът ще ми помогне за това — отвърна Уим.

— Надявам се, че ще стане така, скъпи — дрезгаво се засмя Катлин. — В противен случай съпругата ти едва ли ще бъде много очарована.

Уим не отвърна на забележката й и сведе очи, докато си играеше с чашата с шампанско. После я вдигна и предложи наздравица:

— За нас. Дано нашето бъдеще да бъде дълго и успешно. Катлин вдигна чашата си.

— За теб и за твоята тайнствена любима. Може би вие двамата ще познаете щастието, което имаме аз и Саб.

Беше изминала една година от тази вечер, когато го извикаха от снимачната площадка на филма, който снимаше в Рим, заради спешен телефонен разговор. Гласът на жената от другия край на линията беше истеричен и непознат.

— Съжалявам — рече той, след като слуша минута. — Не разбирам какво казвате. Кой се обажда?

— Аз съм Джоун Шеридан, майката на Катлин — успя да изрече жената, преди да избухне в нови ридания.

— Случило ли се е нещо с Катлин? — разтревожи се Уим. — Моля ви, госпожо Шеридан, Джоун, успокойте се и ми разкажете какво се е случило. Къде сте?

— В Брюксел. В… една болница в Брюксел. Катлин… О, Господи, господин Монтклеър, Катлин си преряза вените. Саб взе детето и я напусна.

— О, Боже! Защо?

— Заради снимките и писмото, които му изпратиха.

Снимки? Писмо?

— За какво, по дяволите, говорите? — настоя Уим по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Снимки на двама ви с Катлин. Тя твърди, че са съвсем невинни, но писмото, което ги придружава, ги прави да изглеждат толкова отвратителни, колкото и обвиненията, които съдържа. Някой е казал на Саб, че двамата с Катлин имате връзка още от университета и тя продължава и до днес. Който е написал писмото, твърди, че Катлин се е омъжила за Саб единствено заради титлата му, която да помогне на кариерата й.

— Но това е проклета лъжа! — изкрещя Уим.

— Знам — дойде задавеният отговор. После гласът на жената укрепна: — Катлин е оставила бележка. Ето, ще ви я прочета. „Кажи на Уим. Предупреди го.“ Не знам какво е имала предвид с тези думи — отпаднало додаде Джоун Шеридан, сякаш внезапно всички жизнени сили я бяха напуснали.

Но Уим знаеше отлично. Докато тя говореше, тъмните му очи горяха като въглени, когато погледна през снимачната площадка към Тия Барлоу.

— Как е Катлин? — попита той.

— Лекарите казват, че сме я закарали навреме, но духът й е прекършен. Мисля, че без детето тя ще умре, независимо какво твърдят те.

— Кажете й, че идвам — рече Уим и затвори телефона, без да дочака отговор.

Стисна юмруци, борейки се желанието да удуши жената, която го наблюдаваше от снимачната площадка. Гневът му се усили, докато наблюдаваше лицето й, изразяващо невинно любопитство. Тя се запъти към него, а злорадото й задоволство го вбеси още повече.

Тия се спря на метър от него и отвори уста, за да зададе въпрос, но видя зловещия блясък в тъмните му очи и размисли.

— Ще се върнеш ли на снимачната площадка, Уим? — предпазливо попита тя.

Уим дори не бе осъзнал, че е вдигнал ръка, докато Тия не се строполи на земята. Една жена, която стоеше наблизо, извика, а двама оператори се спуснаха към падналата актриса. Ала Уим не забеляза нищо, докато се взираше в жената, която бе разрушила живота на Катлин Шеридан Делонжи. — Кучка! Злобна и противна кучка! — изсъска той през стиснатите си зъби. Извърна се, без да каже нито дума повече, и се отдалечи от снимачната площадка.

Седна зад волана на наетия от него автомобил, но треперещите му пръсти не можеха да пъхнат ключа в стартера. Гърдите му се разтърсиха от ридания и той отпусна глава върху волана. Измина половин час, преди да се съвземе и да включи двигателя.

Докато излизаше от паркинга, осъзна, че нито един човек от снимачния екип не дойде при него, за да поговорят. Знаеше защо. Навярно Тия даваше в момента едно от най-добрите си представления. Надяваше се това да е най-великолепното й изпълнение, защото можеше да й бъде последното. Един ден щеше да я убие. Това бе единственият начин да отърве света от отровата й.