Джилиън Грей
Дъщеря на греха (6)

5.

Седем месеца по-късно Джони стоеше отстрани на снимачната площадка, вперил поглед във Франки. През шестте седмици откакто бяха започнали снимките на „Дим“, той бе започнал да изпитва такова уважение към неуморния си режисьор, с каквото удостояваше твърде малко хора.

Облечена в обичайната си униформа — бейзболна шапка, зелена тениска и шорти в цвят каки, тя седеше на един платнен стол и размахваше ръце, докато раздаваше заповеди на операторите, техниците и останалите сценични работници. Когато един от тях не я чу, тя пъхна два пръста в устата си и изсвири толкова силно, че всички от екипа мигом замръзнаха по местата си.

Франки беше истинска фурия и без съмнение притежаваше енергия за десет души. При все това не неуморната й жизненост караше Джони дай се възхищава, а умението й да увлича в буйния си ритъм и останалите. Госпожица Монтклеър бе перфекционист, често пъти заповедите й звучаха нетърпеливо, но не се скъпеше на похвали, както и не пропускаше да наругае някой провинил се. Целият екип се подчиняваше на изискванията й, съобразяваше се с предложенията й и дори с понякога ексцентричното й мислене. Избухваше лесно, но бързо разсейваше лошите чувства и обидата с някой комплимент, казан съвсем искрено. Тя бе открита, пламенна, буйна. Такава бе Франсин Монтклеър. И в същото време чувствителна, грижовна, уязвима. Това бяха други черти от същността й, макар че тя се опитваше с все сили да скрие тази своя страна.

Джони много добре си спомняше първата им среща, когато през ноември пристигна в Лос Анжелис. Двамата се срещнаха в кабинета на баща й. Джони не се чувстваше особено нервен, но Франки бе възприела ролята на негов защитник и закрилник и се нахвърляше върху Уим и при най-малката провокация от негова страна. Като например, когато прочутият продуцент попита Джони кое го е накарало да си мисли, че може да играе. Джони отвори уста, за да отговори, но Франки го изпревари.

— А ти какво си мислиш, мамка му? Защото аз знам, че той може. Това е напълно достатъчно.

Джони бе видял развеселените пламъчета в очите на баща й, но Уим само се усмихна леко, изправи се и рече:

— Е, да отидем да се убедим, става ли?

Джони не си бе съставил предварително мнение за Уим Монтклеър, но се изненада, когато го видя. Той беше тъмен, а дъщеря му — светла; той бе тих, а тя — шумна и буйна; той бе спокоен, докато тя кипеше от енергия. Но това, което най-много изненада Джони, бе необикновено хубавият му външен вид. Дори и в едно общество, където красивите мъже не бяха рядкост, Уим Монтклеър се открояваше сред останалите. Висок, строен, но със солидна фигура, той притежаваше физиката на мъж поне с двадесет години по-млад. Макар и в средата на петдесетте си години, в гъстата му черна коса нямаше нито един бял или сив косъм. Малките бръчици около очите и устата — свидетелство за отминалите години — само подчертаваха красивите черти и мъжествеността на лицето му. Ала това, което най-много привлече Джони, беше болката, стаена в очите на могъщия филмов магнат.

Джони не се бе срещал с Уим Монтклеър повече от пет-шест пъти през четирите месеца откакто се запознаха, но вече бе доловил нещо от сложния му характер, който може би обясняваше поне част от влиянието, което имаше този мъж в един град, където силата се срещаше почти толкова често, колкото и хубавият външен вид. Мъжът разкриваше само част от себе си пред света и в същото време оставаше затворен и загадъчен. Освен това Джони разбра, че каквито и тайни да криеше Уим Монтклеър, те бяха тайни и за дъщеря му.

Бащата и дъщерята се разбираха с лекота. Те се смееха на техни си шеги, в които другите не се и опитваха да вникнат, разбираха се само с един поглед и спореха ожесточено относно работата, като губеха или печелеха спора почти наравно. Честността на Уим впечатли Джони. Това, което го отблъсна от него, бе дистанцията, която Уим спазваше между себе и Франки — сякаш помежду им зееше пропаст. Фактът, че тя знаеше, че няма мост, по който да премине през тази пропаст и да достигне до най-съкровените кътчета от душата на баща си, бе съвсем очевидно. В отделни мигове Джони успяваше да зърне нейната болка, макар че тя успяваше много бързо да я прикрие.

Днес се очакваше Уим да дойде на снимачната площадка, но Франки не изглеждаше разтревожена и това не бе изненадващо. Франки бе режисьор на филм с огромен бюджет, а и беше заобиколена от екип истински професионалисти. Уим беше продуцент. Срещата днес нямаше да бъде между баща и дъщеря, а между бизнес партньори.

Румър Дей се появи зад Джони и го изтръгна от мислите му, когато отпусна ръка на рамото му и се повдигна на пръсти, за да прошепне съблазнително в ухото му:

— Хей, секси дяволе, готов ли си да се любиш с мен? Усмивката на Джони беше достатъчен отговор, но той остави очите му да бъдат по-красноречиви и плъзна поглед по красивото й миниатюрно тяло.

Облечена в къса копринена роба в синьо и бледолилаво, която разкриваше голяма част от чувствените й форми, и с нарочно разрошена от гримьора буйна тъмна коса, актрисата приличаше на малко страстно коте, готово да примами самеца в леглото — или по-скоро сред листата, както бе според сценария.

Гласът й бе дълбок, страстен и подканващ, смехът й определено бе натежал от сласт, когато пъхна върха на езика си в ухото му и прошепна:

— Не е нужно да играем, докато го правим. Аз не бих се притеснявала от четиридесетте души, които ще ни гледат, ако и на теб не ти пука.

Джони тихо се засмя.

— Скъпа, аз ще бъда толкова добър, че дори ти няма да разбереш, че не се чукаме наистина под всички онези светлини.

— Вярвам ти — отвърна тя, а сините й очи потъмняха, когато облиза долната си устна. Наклони леко глава на една страна и бавно кимна. — Наблюдавах внимателно работата ти вчера с Престън. Франси е била права, когато е заявила, че един ден ще бъдеш голяма звезда. — После отново се засмя, и пристъпи към него, но преди да се отдалечи, пръстите й погалиха леко издутите му отпред джинси. — Не ме разочаровай днес, захарче.

Джони се засмя. Харесваше Румър Дей. Тя бе не по-малко екстравагантна от най-добрата си приятелка Франсин Монтклеър, но двете бяха различни като деня и нощта. Погледът му се насочи отново към режисьора на филма, който в момента размахваше ръце и тръскаше глава, явно въвлечен в разгорещен спор с един от техниците по осветлението. Франки бе не по-малко красива от Румър, но правеше всичко по силите си, за да прикрие формите си под почти мъжките дрехи. Красотата й напомняше тази на Грейс Кели, докато Румър приличаше на Лиз Тейлър — царственост срещу непосредственост, гъвкава и грациозна тигрица срещу кокетно и очарователно котенце.

Тери Уайт, асистентката на Франки, се приближи с клапата, която постоянно бе мушната под мишницата й, и вдигна десетте си пръста, за да покаже колко минути остават до снимките.

Джони вдигна брадичка, че я е разбрал, но мигом я забрави, докато мислено се подготвяше за любовната сцена, която щяха да снимат тази сутрин. Ала тя спря пред него, привличайки отново вниманието му.

— Знам, че вече всички са ти го казали, но днес беше изключителен. Едва не се разплаках.

Когато Тери се отдалечи след няколко секунди, Джони се замисли за сцената, за която всички говореха. Престън Скот бе звезда и Джони отдавна му се възхищаваше. Вече минаваше шестдесетте и напоследък играеше доста поддържащи роли. Избран от бащата на Франки за ролята в „Дим“, той беше наистина великолепен. При все това Джони още не можеше да се отърси от ужаса, обзел го при сцената, която бяха заснели предишния ден.

— Нямаш ли никакъв срам, момче? — попита прегърбеният възрастен мъж сина си.

Лукас Хънтър сведе глава, неспособен да понесе мъката в очите на баща си. Помежду им настана дълго мълчание. Най-после Лукас бавно вдигна глава. Ръката му с треперещи пръсти отметна един непокорен кичур, паднал на челото му. Сълзите пареха гърлото му и замъгляваха погледа му, но той изправи рамене и отговори с твърд глас:

— Срам ли, татко? Да, имам срам. Срамувам се, че трябваше да извърша онова, които всички знаеха, че е необходимо да се направи. Срам ме е, че чаках толкова дълго. Но ако ме питаш дали ме е срам, задето съм убил онова копеле, то отговорът е — не.

Дърк Хънтър срещна спокойно погледа на сина си. Измина сякаш цяла вечност, преди да го сграбчи и притисне до гърдите си в силна прегръдка.

— Ти си извършил убийство, синко. Те ще дойдат да те приберат, а аз не мога да сторя нищо, за да ги спра.

Двамата мъже се отдръпнаха един от друг. Лукас избърса една сълза от бузата на баща си, докато неговите се стичаха по лицето му.

— Не, сър, не, няма как да ги спреш. Ала има едно нещо, което можеш да направиш за мен.

— Да? — попита възрастният актьор младия. — Какво мога да направя за теб?

— Когато ме завържат на онзи стол и включат тока, не плачи. Дръж главата си високо изправена и си повтаряй, че си свършил добра работа. Отгледал си и си възпитал син, който не е страхливец.

Викът на Франки: „Стоп!“ го стресна, толкова се бе вживял в сцената, която играеше. Когато Престън му стисна ръката, за да го поздрави за чудесната работа, той едва го чу. Сцената бе твърде сходна с онова, което Джони бе преживял, и младият мъж не бе сигурен дали играеше ролята, или по-скоро разкриваше част от не твърде далечното си минало.

Когато половин час по-късно излезе от караваната си и се запъти към апартамента, който бе наел в Ла Бриър, все още бе разтърсен от преживените по време на кратката сцена емоции. Неколцина от снимачния екип извикаха след него, за да му пожелаят лека нощ, но той само махна с ръка, без да се спре, докато гласът на Франки не го сепна точно пред вратата на огромното студио.

— Хей, Парис, почакай!

Джони неохотно се обърна. Чувстваше се безкрайно уморен и искаше да остане сам.

Когато го настигна, тя се усмихна широко, но не заговори. Вместо това обви врата му с ръка и привлече главата му към своята. Целуна го звучно и страстно и макар че това не бе целувка между влюбени, Джони бе смаян от ефекта, който имаше върху него.

Франки го пусна също така внезапно, както го бе сграбчила, отстъпи няколко крачки и отново му се усмихна.

— Днешната сцена с Престън беше великолепна, Джони! Бях толкова трогната, че едва не се разплаках. Поздравления!

— Благодаря — отвърна Джони. Чувстваше, че не е честно да приема похвалата й за сцената, ала истинското му смущение се дължеше на целувката, която го бе възбудила, нещо, което Франки явно не бе възнамерявала. Отмести поглед към вратата. — Ще се видим утре — рече той и завъртя дръжката.

— Чудех се дали не искаш да видиш днешните кадри с мен. Всички само за това говорят — колко си добър. Не искаш ли сам да се убедиш?

— Не и тази вечер, Франки. Скапан съм. — Изненада се от разочарованието в очите й, но не отстъпи.

Тя сви рамене.

— Може би тогава някоя друга вечер, какво ще кажеш? — После кратко се засмя. — Мамка му, сигурна съм, че ще направиш и друга такава сцена! — Лицето й светна и устните й се извиха в приятелска усмивка. — Ти наистина си много, много добър, Джони Парис.

— Благодаря — кимна младият мъж и отвори вратата.

Студеният зимен въздух успокои вихрушката, която го бе връхлетяла след целувката й. Обърна се и извика след Франки:

— Хей! — Тя извърна глава и той се ухили. — Благодаря за предложението, но малко се притеснявам да се гледам. Някой друг път, става ли?

— Разбира се — усмихна му се в отговор тя. — Или може би някоя вечер ще излезем да хапнем по хамбургер, ако още не си преодолял притеснението да се видиш на екран. — Какво ще кажеш за утре вечер?

Този път Франки не се усмихна, а избухна в детински радостен кикот.

— Утре сутринта ще снимаме любовната сцена с Румър, забрави ли? Вероятно по-скоро ще имаш нужда от студен душ, отколкото от хамбургер… или нещо друго — добави тя и внезапно се изчерви.

— Или нещо друго — повтори Джони, очарован от смущението й, толкова нехарактерно за нея. — Но все ще измислим нещо, нали?

— Разбира се — съгласи се младата жена. — Стига да не си прекалено уморен — додаде тя, когато той отново бутна вратата.

— Заради сцената с Румър? Няма начин. Сексът — поне истинският секс — винаги ме е ободрявал. Предполагам, че и престореният ще има същия ефект, как мислиш?

— Човек може само да се надява — отвърна тя с дрезгав глас и Джони се запита дали току-що не му бе отправила предизвикателство.

В любовната сцена нямаше диалог. Представляваше забранената любов — съблазняването на наемния работник от богатата съпруга на работодателя му. Писателят бе възнамерявал да опише една обикновена похотлива страст. Франки искаше нещо повече. Тя прекара по-голямата част от нощта в обмисляне на всеки детайл от сцената, за да успее съвсем точно да обясни на екипа си илюзията, която искаше да създаде. Това бе основната сцена, на която се базираше целият филм. Докато я наблюдаваше, Джони искрено се възхищаваше на въображението й.

Филмът не се развиваше последователно както бе в сценария. Отделните сцени рядко следваха по ред. Отначало това объркваше доста актьора новобранец, но Франки му показа как да изиграе всяка сцена, подобно на спомените, които оживяват пред нас.

— Мисли за това, все едно се връщаш в миналото си, Джони — посъветва го тя. — Спомените рядко идват в точна последователност. Един извиква друг и така нататък. Някои са по-ранни, други — по-късни, но когато ги свържем в едно, получаваме една цялостна картина на това, което искаме да си представим. Филмите се правят по същия начин. Добрите новини за теб са, че аз съм тази, която трябва да реши кога да се снима даден епизод. Ти трябва само да играеш. Е, добре — продължи тя и махна с ръце, за да привлече вниманието на всички на площадката. — Разбра ли ме? Искам всичко да бъде неподправено. Разтърсващо. Но най-вече искам всеки мъж и всяка жена, които го гледат, да почувстват нагорещената страст, да поискат те да са в тези гори, тях да обвива тази мъгла, докато се чукат до припадък.

Три минути по-късно проехтя „Камера!“ — думата, която слагаше началото на магията — и Джони вдигна брадвата, за да сече дървата. Потта, създадена от пръски вода от една бутилка, се стичаше по бронзовите му рамене.

Младият актьор стисна брадвата и почувства как го обзема напрежение. Няколко секунди по-късно снимачната площадка изчезна и той се озова в гората, в края на една поляна.

Вентилаторът, който духаше в листата на дърветата, се бе превърнал в истински утринен бриз, а стъпките, които го приближаваха отзад, бяха на красивата му и недостижима господарка от голямата къща в далечината.

Очите й горяха със страст и той усети как желанието изпълва слабините му. Избърса челото си, борейки се с желанието да отвърне на неизречената молба, която крещеше в погледа й. Пое дълбоко дъх, когато тя пусна кърпата на земята, постави дланите си върху гърдите му и после ги плъзна бавно и предизвикателно по стегнатия корем, до колана на джинсите му. Той усети как един мускул заигра на бузата му, когато пръстите й откопчаха копчето и бавно смъкнаха ципа. Брадвата падна на земята до кърпата.

Когато дръпна колана на късата нощна роба, с която Румър бе облечена, Джони отново беше Лукас Хънтър. Той бе добросъвестен актьор и докато се подготвяше за сцената, която снимаха в момента, си спомни за онова момиче от миналото му, младата жена, която бе обичал и загубил. Знаеше, че няма да се затрудни да замести действителността с фантазиите си, че може да предаде чувствата, които една гола и красива жена би предизвикала. Но докато смъкваше копринената роба от раменете на Румър, обхващаше гърдите й с длани и я поваляше на земята, не си представяше отдавна изгубената си любима. Беше истинска лудост, но фантазията му рисуваше жената, която седеше зад него, на режисьорския стол.

Простена, когато осъзна, че във въображението си се люби с Франки. Лицето му се изкриви от страст.

В мига, в който камерата показа лицето й в едър план, Румър почувства как твърдият му член се притисна към корема й. Очите й се разшириха от изненада, после бързо се присвиха от удоволствие. Тя се изви, за да го посрещне и изкусното съвкупление, което Франсин Монтклеър искаше от тях да изиграят, започна.

Уим стоеше в сенките, докато сцената между Румър и Джони се снимаше отново и отново. Бе скръстил ръце пред гърдите си, опитното му око виждаше недостатъците, забелязани и от дъщеря му. Актьорите си подхождаха невероятно, посланията им бяха във великолепен синхрон, а химията помежду им бе удивителна. Но при първия дубъл светлината бе недостатъчна и той едва не избухна в смях, когато Франки извика: „Стоп!“, сетне се нахвърли върху техника с характерната си прямота:

— Задникът му е страхотен, мога да ти го гарантирам, но целите им лица са в сянка! Та те се любят, за Бога! Трябва да уловим техния екстаз, а не дяволски великолепния му задник!

После, по време на втория дубъл спря вентилаторът, а на третия се повреди машината, която създаваше мъглата, и от актьорите се виждаше само едно неясно петно.

На петнадесетия дубъл Уим се боеше, че дъщеря му изисква прекалено много и само изтощава й актьорите и целия снимачен екип. Но този път всичко мина като по вода. Викът на Франки: „Добре!“ го накара да се усмихне с искрена гордост. По дяволите, тя беше един от най-добрите режисьори, които филмовият бизнес някога бе виждал.

Когато двамата изтощени актьори напуснаха снимачната площадка, а останалата част от екипа се зае с други задължения, Уим най-после приближи към дъщеря си.

Тя бе застанала пред количката с разхладителни напитки и си наливаше чаша сок. С другата си ръка свали бейзболната си шапка, избърса потното си чело и врата и възкликна: — Ух!

— Наистина фантастична работа — искрено я похвали, когато тя извърна глава към него.

— Като ваденето на зъб — усмихна се дъщеря му.

— Но ти се справи.

Тя сви рамене, подаде му чашата със сок и наля друга на себе си.

— Всички се справихме. В един момент вече мислех, че Румър и Джони няма да издържат.

Уим кимна.

— Аз също, но както обикновено инстинктите ти не те подведоха. Ти постигна съвършенство.

Франки поклати глава.

— Не, те се справиха сами. Това там не бяха те. Ако не се бяха объркали другите неща, можехме да използваме първия дубъл. Видя ли ги? Господи, нима не бяха страхотни?

Уим се усмихна на въодушевлението в гласа й и се запита откога самият той не бе изпитвал подобен възторг и удовлетворение в живота си.

— Както вече ти казах, беше много силно и въздействащо. Химията помежду им е невероятна.

Франки не отговори, а поднесе чашата към устните си, Уим се зачуди на какво се дължеше появилата се лека бръчка между веждите й. Да не би дъщеря му да се интересува от новия си актьор не само в професионално отношение? Реши да попита.

— Ти беше напълно права за Джони Парис. Той е съвсем естествен, както се казва.

— Ъхъ — някак разсеяно промърмори Франки.

— А как е извън снимачната площадка?

Франки рязко вдигна глава.

— Какво имаш предвид?

— Ами как се разбира с екипа, с другите актьори.

— Предполагам, че се разбира добре. Поне така изглежда. Доколкото знам, всички се възхищават на таланта му.

— Добре. Малко се безпокоях за него.

Очите на Франки се разшириха.

— Защо?

Уим се усмихна широко под разкошните си мустаци.

— Аз ти имах пълно доверие, ако това е, което те притеснява. Бях сигурен, че след като ти имаш вяра в него, той ще се справи. Но трябва да признаеш, че не беше от най-въодушевените млади таланти, с които сме подписвали договор. Дори Ейми забеляза прекалената му предпазливост.

Ейми Търгуд беше агентката, която договаряше ангажирането на Джони, и макар че самата Франки ги бе запознала, тя не беше сред почитателите й.

— Вероятно е била сърдита, защото не я е изчукал върху бюрото й още на първата им среща.

Смехът на Уим извика усмивка на устните на дъщеря му.

— Знаеш какво има предвид — рече тя.

— Да, знам и навярно си права. Онази жена е истинска баракуда.

Този път Франки избухна в смях, наклони глава и стрелна баща си с поглед, който означаваше: „Ти би трябвало да знаеш по-добре“.

Уим не обърна внимание на намека й и отново насочи разговора към Джони.

— А какво ще кажеш ти? Лесно ли се работи с него?

— Уим, какво искаш да знаеш? Не вярвам да се тревожиш за мен. Ако се безпокоиш, да не би да съм си намерила нова играчка, която ще захвърля веднага щом свърша с филма, можеш да си отдъхнеш с облекчение. Помежду ни няма никаква връзка, освен професионалната. Вечеряли сме няколко пъти заедно, преди да започнем снимките, но сме говорили единствено по работа. Тази вечер сме решили да си вземем по един хамбургер и да обсъдим заснетото. Само бизнес.

Тя остави чашата си, нахлупи шапката и се запъти към стола си, където започна да развързва обувките си.

— Доволен ли си?

— А дали има нещо между него и Румър?

Франки развърза обувките си, изхлузи ги от краката си, остави ги да паднат на пода, раздвижи пръстите си и масажира глезените си. Чак след това вдигна лице към него, за да му отговори. Сви рамене, което според нея бе достатъчно, но искрите в тъмните й очи бяха доста по-красноречиви.

— Не и до днес. Но след тази сцена, кой знае? Не би могло да навреди, ако помежду им има нещо, нали?

— Съгласен съм.

— Телефонно обаждане за вас, господин Монтклеър — рече асистентката на Франки, която сякаш изникна от нищото с клетъчния телефон в ръка.

— Ще приемеш ли съобщението, скъпа? Аз тъкмо тръгвах. Ще се обадя от колата.

— Къде отиваш, Уим? — попита дъщеря му.

— Имам гост, който не е от града. Защо не дойдеш да обядваме в неделя?

— Разбира се. Само ние двамата?

В този момент Тери се върна, за да му предаде съобщението от клетъчния му телефон. Той го пъхна в джоба на сакото си, без да го погледне, и отвърна на въпроса на дъщеря си.

— Не, боя се, че не. Очаквам неколцина бизнес партньори. Нищо официално. Само колкото да опипаме взаимно почвата, да си обменим по някоя и друга лъжа. Защо не доведеш и Парис? Няма да е зле да започнем да го въвеждаме в обществото.

— Ще го попитам, но обикновено в събота вечер, след като свършим снимките, той заминава за Паристън.

Уим се намръщи.

— Да не би да има някоя недовършена работа там?

— Това не ме засяга, Уим. Защо? Какво значение има? Ние снимаме целия филм в Лос Анжелис. Освен ако не закъсняваме с графика, не се интересувам какво правят хората ми в свободното си време.

— Разликата, мое красиво момиче, е, че ние влагаме дяволски много пари, за да създадем една звезда. Не искам само един удар и после той да изчезне в някакъв си забравен от Бога град. Поговори с него.

— Ти си шефът.

— А ти си една много несериозна и непочтителна млада жена — заяви баща й и стисна рамото й, преди да повтори поканата си да му дойде на гости в неделя.

— Добре. Ще се видим тогава.

На път към колата си, Уим размени няколко приказки с членовете на екипа. Както винаги бе приветлив и спокоен, но когато влезе в лимузината, се отпусна назад с тежка въздишка на съжаление. Хладната забележка на дъщеря му да не се тревожи за нея улучи целта си, макар че тя не го бе искала. Или беше? Да не би в стремежа си да я защити, в същото време да я бе пренебрегнал? Разбира се, че беше. Всеки глупак би го разбрал. О, Господи, как му се искаше да може да й каже истината. Може би тогава тя щеше да разбере желанието му да я предпази от ужасната истина, от трагедията, случила се по негова вина дори още преди да бъде родена.

Докато дългата лимузина се отдалечаваше от снимачната площадка, той измъкна розовото съобщение, което бе пъхнал в джоба си. Но докато натискаше бутоните, Уим отново се замисли за реакцията на дъщеря си, когато изказа предположение, че Джони и Румър може да са двойка. Сигурен бе, че видя да проблясва ревност в тъмните й очи. Усмихна се, докато въвеждаше бележка в паметта на телефона си: да се обади на Джони Парис и да го помоли да придружи дъщеря му в неделя вечер.