Джилиън Грей
Дъщеря на греха (7)

6.

— Хубаво местенце — промърмори Джони и огледа прозорците с решетки на околните сгради, — мръсните тротоари и скитниците, сгушени в тъмните входове.

Ресторантът, където го заведе Франки, се намираше в централен Холивуд. Някога оживеният квартал бе запустял, след като богатите се преместиха да живеят край океана или на хълмовете. Сега занемарените улици се обитаваха от друга класова прослойка.

Франки сви рамене.

— Хей, Парис, ако търсиш комбинация от хубава храна и анонимност, точно това е мястото. В „Мъд Хоул“ правят най-сочните хамбургери в Лос Анжелис и на никой не му пука кой си.

Беше късно — минаваше девет — и Джони бе твърде уморен, за да спори. Освен това стомахът му отдавна се бунтуваше, задето го бе пренебрегвал почти през целия ден.

— Тогава да вървим да похапнем.

Когато се настаниха в малкото помещение, служещо едновременно за бар и ресторант, Джони усети как напрежението от деня постепенно започна да се стопява. Поръча на барманката — която изглеждаше по-уморена и от него — една бира „Хайнекен“, после се облегна на тапицираната облегалка на пейката.

— Боже, наистина се чувствам изцеден.

— Съжалявам. Може би трябваше да го отложим за друг път. Не беше съвсем честно от моя страна да приемам предложението ти за днес.

Сервитьорката се върна с бирата му и чаша сода за Франки. Плъзна чашата по масата и извърна поглед към Джони.

— Какво ще хапнеш, сладурче?

— Ще вземем хамбургери — стекът да е недопечен, със сирене, и две порции пържени картофки — каза Франки на жената, която изобщо не погледна към нея.

Когато се отдалечи, Франки се ухили широко.

— Ти наистина ги палиш, нали! Това ми харесва!

— А ти никога ли не изгасваш? — подхвърли Джони.

— Какво? — объркано попита тя.

— Имам предвид бизнеса. Работата ти. Винаги ли режисираш? Следиш реакциите на околните с професионално око?

Франки отпи от содата си, докато обмисляше въпроса. Бе не по-малко уморена от своя придружител, така че разтри схванатия си врат.

— Никога не съм мислила за това, но предполагам, че си прав. От дълго време съм в този бизнес — всъщност откакто се помня — и предполагам, че е станал част от мен.

— А не ти ли липсват удоволствията, на които се радват другите млади жени?

Този път Франки раздразнено сви рамене.

— Имаш предвид гаджета, срещи и любовно гугукане? Повярвай ми, Джони, когато искам да легна с мъж, достатъчно е само да щракна с пръсти. Винаги се намира някой, който да се отзове.

Погледът на Джони бавно обходи лицето й. Тя наистина беше необикновена красавица.

— Не се съмнявам — тихо рече младият мъж.

В тона му прозвуча тъжна нотка и това ядоса Франки.

— Да не би да долавям съжаление? Защото, ако е така, господин Парис, можеш да си го запазиш за някой, който наистина се нуждае от него. Аз живея живота, който сама съм си избрала. Мамка му, та аз съм на двадесет и шест години! Когато поискам нещо повече — съпруг и бебета — ще кажа на татко да ми ги осигури.

Помежду им надвисна тишина, по-тежка от дима в полутъмното помещение. Франки усети неодобрението му от сарказма й, макар че той не каза нищо. Прехапа долната си устна и реши да започне отначало. Очакваше с нетърпение да прекара час-два в компанията на блестящия млад актьор и не искаше враждебността, появила се помежду им, да попречи на една връзка, която едва започваше.

— А какво ще кажеш за себе си? Нямаш ли приятелка? Никога ли не си бил женен?

— Не и не.

— Никога… не си имал приятелка? Трудно ми е да повярвам, че някой с твоята невероятна външност никога не е имал сериозна връзка. Ами в гимназията? Или в колежа?

Джони почеса ухото си, обмисляйки дали да не я излъже, после се спря на полуистината.

— Веднъж.

— Какво стана? Тя ли те напусна, или ти разби сърцето ти?

Хамбургерите пристигнаха и го спасиха от незабавен отговор, но изненадващо Франки не настоя.

— Наслаждавай се — кимна тя, докато поръсваше своя с щедра доза кетчуп, сол и пипер.

След няколко минути подхвана темата откъм друг ъгъл.

— Значи… това момиче не е причината да отпрашваш за Аризона всяка събота вечер?

— Не — отвърна Джони и отхапа от сандвича си.

— Не, а и това не е моя работа, това искаш да кажеш, нали? — настоя Франки и си взе от пържените картофки.

— Точно така.

Тя се засмя, очевидно развеселена, и на Джони му се понравиха смехът и, веселите искрици в очите й, поруменелите й страни.

Младата жена се почувства внезапно объркана от втренчения му поглед и погледна смутено към чинията си.

— Караш ме да се чувствам неудобно.

Той повдигна вежди.

— Това вече наистина ме изненадва.

— Защо? Защото съм толкова дяволски самоуверена? Аз все пак съм жена, Джони, а без съмнение ти си най-страхотният мъж, когото някога съм срещала. По дяволите, ти можеш да накараш и Снежната царица да се разтопи.

Джони избухна в смях.

— Е, това би било истински подвиг.

Франки избърса устата си със салфетката и я захвърли на масата. В този миг засвири музикалният автомат в ъгъла. Тя отпусна глава на облегалката, затвори очи и затананика в такт с кънтри — баладата. След няколко минути отново се върна към предишния си въпрос.

— И така, какво стана с единствената ти любов? Кой кого изостави?

Когато той не отговори, тя отвори леко очи, а на устните й заигра лека усмивка.

— Добре, предполагам, че твоята тайнственост е част от магичното ти излъчване. Разбирам, че не искаш да говориш за изгубената си любов. И в моя живот има неща, за които, не искам да говоря.

— Като майка ти например.

Сега беше ред на Франки да повдигне учудено вежди.

— Майка ми? Няма какво да се разказва за нея. Тя е умряла, когато съм била само на няколко седмици. Била е млада, красива, много естествена и непокварена — това ми е разказвал Уим. Изобщо не е била разглезена, макар че майка й е била една от най-известните актриси на света. Това е краят на една кратка история.

— Краят на една тъжна кратка история.

— Да, предполагам, но в същото време е била и щастлива. Двамата с Уим много са се обичали. Прекарали са прекрасни години заедно. Понякога си мисля, че единственият начин да задържиш щастието е да… нямаш възможност да го пропилееш.

— Това е най-циничната гледна точка, която някога съм чувал.

Франки прокара пръст по ръба на чинията си, докато погледът й проследи извиващия се цигарен дим от съседната маса.

— Предполагам, че е така, но никога не съм виждала продължително щастие. Вземи например Румър. Тя е моя връстница, а вече два пъти се е омъжвала и развеждала.

— Може би вината е в този фалшив и привидно блестящ свят, в който живеете.

— Може би — съгласи се тя. — Но какво ще кажеш за себе си? Къде е историята за вечната и щастлива любов, за която си толкова убеден, че съществува?

Зелените очи на Джони потъмняха леко, но той не каза нищо, а само се огледа за сервитьорката. Видя я и вдигна празната си бутилка бира — знак да му донесат още една.

— Този път не беше само от любопитство — обади се Франки. — Просто направих едно сравнение. — Изведнъж се засмя. Това бе смехът на малко немирно момиченце и го очарова. — Но наистина съм заинтригувана от мистериозното ти изчезване в края на всяка седмица. Със сигурност не тичаш към къщи, за да споделиш с дядо си преживяванията си или да обсъждате света на киното.

Джони се усмихна с благодарност на сервитьорката, която му донесе бирата, и помоли за менюто с десертите.

— Сладолед и сладолед, сладурче — с насмешка го осведоми жената. — Ванилов, шоколадов и с ягоди. Ние сме много екзотично заведение. Падаме си по необичайното.

— Донесете ми един шоколадов. А за теб, Франки? Франки само поклати глава, раздразнена, че той всеки път намира начин да се изплъзне от отговора на въпроса й.

Когато жената, която за трети път каза на Джони, че се казва Рейчъл, се отдалечи с полюшваща се походка, Франки опита още веднъж.

— Уим ме помоли да те заведа в дома му в неделя вечерта на едно малко опознавателно парти. Остана разочарован, когато му казах, че няма да бъдеш в града.

— Баща ти притежава същата способност като теб да не приема „не“ за отговор. Тази вечер, докато гледахте заснетото през деня, получих съобщение, че би желал да те придружа. Тонът на секретарката му показваше, че това е по-скоро заповед, отколкото любезна покана.

— И?

— Казах, че няма проблем.

— Ами посещението ти в Аризона?

— Господи, жено, никога ли не се отказваш?

— Аз съм много упорита — гордо си призна младата жена.

— Освен това си и много добър режисьор.

— Благодаря ти — усмихна се тя, но вътрешно въздъхна, раздразнена от способността му да се измъква от неудобните отговори. — Някои филми са по-лесни от останалите. Този филм разполага с първокласен екип, оборудване и актьорски състав, както вече си забелязал. Това е, което ме прави толкова добра.

— Да не би да проявяваме скромност? Кой би си го помислил? — приятелски я подразни той, ставайки по-мек и добродушен с напредването на времето.

— Аз притежавам и няколко впечатляващи качества — шеговито отвърна тя, влизайки в тона му.

— Повече от няколко, бих казал. — Този път погледът му се плъзна надолу по шията й и се задържа върху гърдите. Намекът бе съвсем ясен.

Франки се почувства едновременно развълнувана и смутена от откритата покана в погледа му. Любовната сцена с Румър все още бе свежа в паметта й, както и желанието, което бе предизвикала.

— Става късно — промърмори тя и протегна ръка към кредитната си карта. — Ще трябва да карам до Малибу, а утре ще ставам в пет и половина.

— Тази вече можеш да останеш при мен — предложи той. Тонът му бе мек, нерешителен, за разлика от ръката му, която покри нейната. Когато тя не отговори, той размърда пръстите си и измъкна кредитната карта от ръката й.

Сърцето на Франки блъскаше бясно в гърдите, докато го наблюдаваше как плаща сметката и оставя бакшиш. Последва го мълчаливо към вратата, където той леко се отдръпна, за да я остави да мине покрай него.

Тя се отправи бавно към колата си, надявайки се, че това бе достатъчен отговор, но Джони тръгна след нея, настигна я, хвана я за раменете и я обърна към себе си.

— Е?

Тя нервно се засмя.

— Нека се изясним. Ти не искаш да говориш за себе си, за да се опознаем по-добре. Искаш само да се чукаме, така ли?

Устните му бавно се извиха в неустоима усмивка. Франки отклони поглед и се втренчи в уличната лампа.

— Ти май наистина много харесваш тази дума.

— Нещо такова.

Насили се да срещне очите му.

— Не тази вечер, става ли?

Той отпусна ръце и се отдръпна, ала липсата на разочарование в погледа му я засегна болезнено.

— Ще се видим утре, Франки.

Отдалечи се, а тя изтича след него.

— Не че не го искам… просто не искам да го правя само защото си полудял от възбуда след днешната сцена с Румър, Разбираш ли ме?

— Не — отвърна той, без да се спира, без да я поглежда.

— Искам да кажа, наясно съм, че здравата те сърби и че не е нужно да има нещо повече между двама души, за да се почешат, но поне искам да знам с кого се чукам.

— Ще се видим утре, Франки — извика той и махна с ръка.

— Да — промърмори тя и се обърна към колата си.

Тъкмо се канеше да потегли от паркинга, когато той зави покрай нея, спря пикапа си и натисна клаксона. Пресегна се и свали стъклото на прозореца откъм мястото до шофьора. Франки също свали своето.

— Какво има? — попита раздразнено.

— Имам дъщеря в Скотсдейл. Нея ходя да посещавам. Устните й се разтвориха от изненада.

— Но аз мислех…

Усмивката му беше определено лукава, когато поклати глава, за да спре следващия й въпрос.

— Това е достатъчно за една вечер.

Франки прехапа устни, за да спре напиращия в гърлото й смях.

— Аха, нещо като размяна. Ти на мене, аз на тебе.

— Нещо такова — кимна той, вдигна прозореца и отпраши от паркинга.

Франки се засмя и усмивката й не слезе от лицето й през целия път до Малибу.

В неделя Джони пристигна в имението на Монтклеър в два часа. Той беше истински разтърсен от разкоша на къщите и обширните земи в Бел Еър, но това бе нищо в сравнение с изумлението му, когато видя Франки.

Прислужницата, облечена в безупречна униформа в бяло и черно, го заведе на задната тераса, където група мъже се бяха разположили край голяма маса. Видя Франки, застанала встрани и с гръб към него, отправила поглед към градината с гръцки статуи, изкуствено езеро и басейн. Тя бе облечена в жълта копринена рокля с подходяща шапка и елегантни обувки и той не бе сигурен дали това наистина е онази режисьорка, която не се разделяше с тениските и шортите.

Тогава младата жена се обърна и познатата усмивка озари лицето й. Запъти се към него, потраквайки с високите си токчета. Джони понечи да тръгне към нея, но Уим го спря с молбата да се присъедини към мъжете край масата.

Представянето не бе официално — само с първите имена — и мигом бе последвано от поръчката за напитките.

— Седни, Джони — рече Уим и погледна към дъщеря си, която се присъедини към тях и се облегна на стола му. — Ти също можеш да седнеш, Франки — додаде.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Просто ще постоя и ще ви послушам. — Обърна се към Джони и отново му отправи широката си усмивка. — Изглежда предстои нещо голямо.

Джони повдигна вежди в безмълвен въпрос, какво търси сред тези хора, а Франки му отвърна също тъй безмълвно с поглед, който казваше: „Почакай и ще видиш.“ През това време мъжете разговаряха по такива важни теми като голф и конни надбягвания, споделиха впечатления от последните си пътувания зад граница.

Джони можеше да измисли много по-интересни неща, с които да запълни почивните си дни, но изражението му остана приятелски любезно.

Питиета и ордьоврите бяха сервирани и изглежда това бе знак за край на незначителните светски разговори. Плешивият мъж с червено лице, който му бе представен като Оливър, взе една ягода от сребърния поднос, натопи я с обигран жест в купичката с шоколад и насочи поглед към Джони.

— Значи ти си актьорът, в когото Уим иска да вложим парите си. — Ухили се внезапно и тлъстото му лице се нагъна. — Кажи ни защо трябва да го правим — рече той, преди да лапне шоколадовата ягода.

Джони се поколеба само секунда, преди да отговори.

— Честно, господине, нямам никаква представа за какво говорите, но ако господин Монтклеър ви е помолил да вложите парите си в мен, бих казал, че го е направил, защото ми вярва. Не знам много за този бизнес. По-точно нищо не знам, но прочетох нещо за господин Монтклеър, преди да се съглася да участвам във филма му. Бих казал, че досега той не е правил много грешки. Това отговаря ли на въпроса ви?

Уим погледна приятеля си.

— Е, Оли, отговаря ли?

Франки се намеси, изпреварвайки мъжа.

— Мисля, че е по-добре да кажем на Джони какво сме се събрали да обсъждаме.

— Напълно си права, любов моя — съгласи се Уим, облегна се на стола си, кръстоса крака и насочи тъмния си поглед към младия актьор.

— Попаднах на блестящ сценарий, Джони. Става дума за една стара история, разказана по нов начин и от друг ъгъл. Работното му заглавие е „Наследството на Далас“.

— За убийството на Джон Кенеди ли става дума? — попита Джони. — От какъв нов ъгъл може да бъде разказана тази история? Струва ми се, че всички варианти вече са изчерпани. Красивият мъж с намазана с брилянтин катраненочерна коса и мургаво лице се засмя.

— Струва ми се, ти ни каза, че ще си имаме работа с някакъв глупав младок от малко провинциално градче, Уим.

Джони настръхна при описанието. Изправи гръб, остави чашата си на масата, която изтрака шумно, и се надигна, за да стане. Възпря го леденият поглед на Уим. Но хладните остриета на тъмните му очи не бяха насочени към Джони, а към мъжа, когото наричаха Ник.

— Никак не обичам, когато ме цитират неправилно. Казах, че тук присъстващият Джони е от малък американски град. Споменах, че няма опит. — Обърна се към Джони. — Ледът в тъмните му очи мигом се стопи. — Струва ми се, че господин Онидополис ти дължи извинение, синко. От теб зависи дали ще го приемеш или не.

— Нямах намерение да те обиждам, момче — припряно се намеси Ник. — Аз съм неприлично богат, но при всичките си пари още не съм се научил на добри обноски.

Джони сви рамене, промърмори нещо, че всичко е наред, но погледът му не се отдели от покровителя му. Уим Монтклеър не бе повишил глас, но младият мъж бе почувствал как по гърба му бе пробягнал хлад. За пръв път осъзна напълно силата, която излъчваше филмовият магнат.

Разговорът продължи гладко, сякаш няколкото неприятни минути не бяха се случвали. Уим обясни, че филмът, който смята да направи, не е за убийството на Джон Кенеди, което целият свят бе видял. Филмът по-скоро бил за един от младите служители на Сикрет Сървис, който бил с президента през този съдбоносен ден, за последиците от трагедията и за жената, която му помогнала събере счупените парчета от живота си и да продължи.

Джони беше впечатлен. Историята наистина беше различна. Когато Ник го попита какво мисли, той погледна към Франки.

— Ти ли ще си режисьорът?

— Разбира се — отвърна тя.

— В такъв случай, мисля, че съм заинтригуван. В Далас ли ще снима филмът?

Уим погледна към дъщеря си, която продължаваше да стои изправена до него, подпряла едното си бедро на стола му.

— Франки може да отговори на въпроса ти.

— Не, няма да е главно в Далас. Ще използваме документалните филми, показващи убийството на президента, ще отидем до Далас, за да заснемем някои сцени на истинската улица, които ще монтираме със съществуващите кадри, но по-голямата част от снимките ще бъдат в Юта. Там е роден мъжът и там се е завърнал след убийството.

— Значи този филм се базира на истински случай? — попита Джони.

— Не съвсем — отвърна Уим. — Авторът — Джим Ейкърс — е направил някои разследвания, проследил е житейските истории на трима или четирима от момчетата, които през онзи ден са били с президента. Твоята роля е малко или много събирателен образ. — Махна с ръка, за да включи останалите мъже, които седяха около масата. — Тези господа предложиха да използваме някоя популярна звезда — Патрик Суейзи или Ник Нолти. Ник се спря на Кевин Костнър, но той вече направи един филм за бодигард — макар и съвсем различен, но все пак доста сходен, за да се заинтересува от сценария. Освен това Франки настоява да вземем теб. Изглежда смята, че този филм ще те направи звезда. Аз съм склонен да се съглася с нея и подкрепям довода й, че на публиката донякъде й омръзна да гледа познати лица.

— Значи аз бях поканен на обяд, за да могат тези господа да ме огледат — заключи Джони. Тонът му беше безучастен, за разлика от развеселените пламъчета в зелените му очи. Бутна назад стола си и се изправи. — Е, господа, аз дойдох, вие ме видяхте. Оставям ви да решите дали ставам, или не ставам за филма ви.

— Не бързай толкова, Джони — обади се Уим и му махна да седне. — Ти си прав, разбира се. Тези господа наистина искаха да се запознаят с теб. В крайна сметка те влагат парите си, но има и нещо повече от това.

— Слушам.

— Смятаме да инвестираме много пари в рекламата на „Дим“, Джони — обади се Франки. — Ще участваш в токшоутата на Джей Лено, на Арсенио и на други популярни водещи, ще обиколим големите градове. Искаме, когато филмът бъде пуснат по екраните, публиката да е полудяла и да иска още филми с теб. „Наследството на Далас“ трябва да стартира почти веднага след „Дим“, което означава, че ще имаме само няколко седмици, за да го завършим. Второ, искаме да ти партнира Джулия Робъртс. Разговаряхме с агента й. В момента е заета, но ако действаме бързо, може би ще успеем да подпишем договор с нея.

— За мен няма проблем. Дошъл съм тук, за да работя. — Уим изгледа изпитателно младия актьор за няколко секунди, докато замислено приглаждаше мустака си с пръст. После се усмихна.

— Е, тогава ще поговорим с Ейми. Ще получиш сценария от нея. Прегледай го. Кажи й да ми се обади колкото е възможно по-скоро.

— Това ли е всичко? — попита Джони и огледа въпросително всички мъже, насядали около масата.

— С изключение на обяда — рече Уим, стана и прегърна дъщеря си през кръста. — Ще се заемем ли с него? — Четиримата мъже станаха едновременно, а Джони ги последва.

По време на обяда Франки наблюдаваше Джони. Той се хранеше с апетит, участваше в разговора, който се въртеше около различни теми, но от време на време тя го виждаше да поглежда часовника си. Всеки път в очите му пробягваше болка и тя се запита дали мисли за дъщеря си, с която обикновено прекарваше почивните си дни. Веднага щом отнесоха чиниите от десерта, намери предлог, за да го отведе настрани от останалите.

— Искаш ли да разгледаш къщата на Уим, Джони? — попита любезно.

— Разбира се — отвърна той и ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. — Ако вие, господа, разбира се, ни извините.

— Естествено — кимна Уим. — Мисля, че вече приключихме с деловите въпроси. Аз имам друга среща в шест и половина, така че и без това тук скоро ще привършим. Ако нямаш нищо против, Джони, ще помоля Франки да те изпрати, след като разгледате имението.

— Благодаря за обяда, Уим — обърна се Франки към баща си, а след това се сбогува с останалите: — За мен беше удоволствие, господа. Вярвам, че много скоро ще се видим отново.

Джони също благодари на домакина, ръкува се с всеки един от мъжете и след това излезе след Франки от стаята.

— Извини ме за изненадата — каза тя, когато останаха сами.

— Не знаех за какво е днешната среща. Разбрах го чак днес сутринта, когато Уим ми се обади.

— Няма проблеми. Изглежда ще бъде филм с голям касов успех.

Двамата тръгнаха по дългия коридор, но Франки рязко спря и се вгледа в лицето му. Очите й зададоха въпроса още преди да го изрече на глас.

— Ти почитател на Кенеди ли си? Странно, това ме изненадва. От онова, което те чух да говориш през последните няколко седмици, реших, че си от онези хора, които не мислят за миналото.

— Хм, не знам как съм създал подобно впечатление, но си права. Обичах часовете по история в училище. Мисля, че е добре да поглеждаме понякога назад към миналото, за да не повтаряме грешките си, обаче ми се струва, че е по-добре да се съсредоточим върху бъдещето и да гледаме напред, вместо да си мислим за вчерашния ден.

Франки огледа изпитателно лицето на красивия си спътник.

— Защо имам чувството, че говориш по-скоро за себе си, а не по принцип.

Джони се поколеба за миг, преди да я хване подръка.

— Не знам. Но да се върнем на въпроса ти за Кенеди. В интерес на истината чувствата ми към него са доста противоречиви. Но ми харесва новият и свеж поглед върху историята и мисля, че трагичните последици от смъртта му върху живота на друг човек, ще бъдат интересни за мнозина.

— Хм, да, съгласна съм. — Франки се спря в коридора, завъртя дръжката на една врата, но се поколеба за миг. — Да, мисля, че точно такова беше и моето вътрешно усещане. Хората обичат да плачат за чужди нещастия.

Не гледаше към Джони, докато говореше, и затова се сепна от резкия му тон.

— А не е ли истина?

Тя се обърна и се вгледа отново в лицето му, но той побърза да се усмихне. Следобедните сенки й пречеха да види очите му. Реши да смени темата на разговора, отвори вратата и обяви, че това е стаята със „съкровищата“ на Уим.

Обиколката им продължи почти цял час и когато излязоха на терасата, Франки го попита какво мисли.

— Доста впечатляващо, нали?

— Почти смазващо.

— Това означава ли, че не ти харесва?

Джони се засмя.

— Хей, не се впрягай толкова. Мисля, че мястото е страхотно, само че просто не е за мен. Аз обичам по-малки, по-уютни и по-скромни къщи.

— Въпреки това двамата с Уим си приличате в много отношения — заключи сериозно Франки, докато погледът й обхождаше изкуственото езеро, заобиколено със скали, и водопадите, които се изливаха в басейна в далечния край на имението.

Думите й накараха Джони да повдигне учудено вежди, но тя не го видя. Затова поклати глава в знак, че отрича каквато и да е прилика между него и могъщия филмов магнат.

— Това се казва въображение. И къде виждаш сходството?

Франки се усмихна и го стрелна с поглед изпод широката периферия на шапката си, която закриваше очите й от яркото слънце.

— Господи, аз пък си мислех, че за теб ще е очевидно.

Джони отново поклати глава.

— Е, нека да видим. И двамата сте затворени. Мисля, че Уим купи този… мавзолей, защото той въплъщава огромната дистанция между него и останалия свят. И двамата сте очарователни, интелигентни, загадъчни и тайнствени, и обичате да контролирате връзките си. — Засмя се смутено. — Предполагам, че май не ме бива много по описанията. Разбра ли какво искам да кажа?

— Справи се чудесно до последното заключение. Какво искаш да кажеш с това за контролирането на връзките? Доколкото знам, в момента нямам връзка, която да контролирам.

— Не говоря за романтични връзки, макар че предполагам и те могат да бъдат включени. Говорех за връзките по принцип. Вие рядко допускате хората във вашия свят, а когато ги допуснете по-близо до себе си, имате толкова много табелки с надпис „Влизането строго забранено“, че е безсмислено човек да се опитва да ви разбере.

Джони извърна поглед, но не преди тя да усети невидимата бариера, която сякаш се спусна помежду им.

— Ето, виждаш ли, току-що го направи отново. Издигна стените. Уим също го прави. Точно това имах предвид, когато казах, че си приличате.

— Права си, Франки — просто изрече младият мъж.

— Може би е така, защото и двамата сте останали сираци от малки. Мислиш ли, че това е общото помежду ви?

Джони беше забравил, че Уим е сирак като него, но не реагира на неочакваното напомняне. По-скоро въпросът го накара да се замисли. След няколко минути я погледна право в очите. Усмихна й се с ослепителната си усмивка и сви рамене.

— Може би си доловила нещо. А може би просто и двамата не обичаме много да приказваме.

Франки знаеше, че той се опитва да измести темата, която явно бе болезнена за него, и подхвърли с нехаен тон:

— Какво обичаш да правиш най-много?

Този път веселите отблясъци в очите му бяха в тон с широката усмивка на устните му.

— Да не би пак да се връщаме на въпроса от предишната вечер? Започвам да се питам дали не започваме да се повтаряме.

— И за какъв въпрос става дума? — Тонът й бе закачлив и кокетен.

— За секса. Ти на мен, аз на теб. Забрави ли?

— Май че да — засмя се тя. — Но, Джони, ако се тревожиш да не би да започнем да се повтаряме, можем да предприемем нещо.

— И какво е то?

Франки свали шапката си и прокара пръсти през косата си. После срещна погледа му. В златистите й очи проблеснаха предизвикателни искри.

— Можем да престанем с приказките и да преминем към действия.

Джони се колеба толкова дълго, че Франки вече обмисляше дали да не му удари една звучна плесница и да го остави да си стои там. Но тъкмо в този миг той улови ръката й и я поведе обратно към къщата.

Уим стоеше в сенките на гъстата зеленина под терасата. Беше наблюдавал как младата двойка разговаря, беше свидетел на смяната на сериозното настроение с игриво, видя жадния поглед в очите на дъщеря си. Отхапа края на пурата и се замисли за усложненията, които биха могли да възникнат от една любовна връзка помежду им. Харесваше Джони Парис, но също като дъщеря си усещаше, че мъжът крие много тайни в душата си. Той разбираше тайните. Нима не бе прекарал целия си живот в опити да защити Франки от собствените си тайни?

Сведе поглед, замислен за сцената, на която бе станал свидетел, но едно внезапно движение го накара отново да вдигне глава към младата двойка.

Видя как Франки свали шапката от главата си, чу мелодичния й смях. Жестът и звукът му напомниха за една друга жена, която сваляше шапката си по точно същия начин, докато се смееше с наслада.

Докато двама млади се отдалечаваха от ниската стена, Уим си спомни онзи ден в Уайтхол; денят, в който Катлин Шеридан Делонжи промени живота му.